Беа Нади
Приказки за боговете (3)

* * *

Грохотът на пресата ехтеше из работилницата. Стояха в едно голямо хале и Ани се напрягаше да чуе обясненията на техноложката. Още рано сутринта Урзу влетя в стаята й и донесе радостната вест, че е говорил с майка си и тя им е разрешила да видят как се сглобяват агаторите.

В този цех се изработваха ламаринените детайли за каросерията и здравата носеща конструкция. Ани не откри никакви отвори в долната част на агатора. Нямаше дюзи за изтласкване на газове, апаратът се държеше над земята от някаква друга сила. Това обясняваше защо работеха така безшумно. Но каква можеше да бъде тази подемна сила, тя нямаше представа. Трудно й беше да приеме, че тази изостанала цивилизация владееше техника на много по-висше ниво от земната.

На Ани й направиха впечатление малките вдлъбнатини по ръба на корпуса и попита за тяхното предназначение.

 

— Те водят до завихряне на въздуха и придават стабилност на агатора — обясни възрастната жена.

Поиска да й обяснят и действието на странната система за поддържане на агатора в хоризонтално положение, независимо от натоварването на машината. Имаше мек мехур под седалките с някаква тежка течност, която се разпределяше така, че където и да сядат пасажерите или да оставят багажа си общата тежест на единица площ оставаше еднаква. За всеки модел имаше пределно допустимо натоварване.

Под седалките имаше свободно място, в другия цех щяха да поставят там механизма. Свръзките за управлението висяха несвързани там и на мястото на резервоара също липсваха детайли. Всичко, което беше наистина важно, нямаше да успее да разбере тук. Ани се страхуваше, че могат и да не й позволят да види другия цех. Но когато минаха и последния отдел, където боядисваха машините, Урзу я попита дали желае да види и останалото.

Другият цех се намираше малко по-нататък. Докато вървяха по широката улица, Ани попита колко машини произвеждат на година.

— Мисля, че пет или шест, зависи колко са се развалили или са били унищожени — обясни Урзу. — Рядко някой забогатява достатъчно, за да му позволят да притежава агатор.

— Но агаторът може да се използва за много неща! — възмути се тя. — С него могат да се превозват материали и хора до трудно достъпни места.

— Да, така е. Тук има много хора, които упрекват баща ми, че не позволява по-голямо производство — отговори Урзу. — Аз бих разширил производството им, но той си има свои съображения.

— Какви могат да бъдат тези съображения, когато ползата е очевидна — възкликна Ани.

— Попитах го, но той отклони въпроса ми. Каза, че няма да то разбера. — Сянка мина по лицето на Урзу. — Не знам дали ме смята за глупав или не ми се доверява, но всеки път, когато питам за нещо наистина важно, той ми отговаря така.

Ани усети болката му и го съжали. Това беше син, който обожаваше баща си, но нито го разбираше, нито се чувстваше разбран от него.

Изпита желание да се скара на Императора, че пренебрегва бащиния си дълг и се засмя на тази си мисъл.

Урзу я погледна учуден. Тя трябваше да обясни странната си реакция на неговите оплаквания. Каза истината: — Тъкмо си помислих да се скарам на баща ти. Сега той се засмя. Прегърна я весело и я завъртя. — Знаеш ли какво ми харесва най-много в теб — попита Урзу, все още смеейки се, — че ти нямаш кой знае какъв респект от големия Император. Всички хора треперят, само като чуят титлата му. Трябва да идваш от много затънтен край, за да не си чула за всичките магии, които той прави на хората и животните. Никой не може да се сравнява с него! Това е наследствена черта в семейството ни. Проявява се през едно поколение. За съжаление аз попаднах между редовете.

Той пак потъна в мрачно настроение. Сърцето на Ани се пълнеше със съчувствие. Тя го погали леко и го хвана за ръка. Урзу й отправи пълен с обич поглед и Ани отмести очи от срам. Горкото момче! И тя не беше по-добра от баща му, само си играеше с неговите чувства в името на собствените си цели. Отново проклинаше задачата си. Бяха стигнали второто хале и влязоха вътре.

Този цех беше много по-малък. Вътре имаше само един агатор и няколко полуготови печки. Едра жена ги спря още на вратата и каза, че тук Ани нямала право да влезе. Урзу обясни, че имат позволение от майка му. Жената се зачуди дали да му повярва, когато от дъното на цеха се чу мощен женски глас:

— Всичко е наред, Зани, пусни ги!

Ани погледна и видя жена на средна възраст, със стройно тяло и буйна кестенява коса. Облечена във фини кожени панталони, с дълга туника, цялата обсипана с лъскави перлички, тя се различаваше съществено от другите жени в цеха. Отправи се към тях с много изправена царствена походка.

— Майка ми — обясни Урзу тихо, с чувство на гордост. Когато наближи, Ани различи твърдия и малко надменен израз на нейното лице. Дълбоки бръчки издаваха сериозните грижи на тази жена. Животът й до Императора сигурно не беше лек.

Ани се поклони леко, както беше прието при среща с по-високопоставени лица. Урзу я представи на майка си. Тя я премери с внимателен поглед от глава до пети. Остана явно доволна от външния вид на Ани и попита какво по-точно я интересува.

— Искам да разбера как ригозите повдигат тази машина във въздуха — отговори Ани.

Майката на Урзу повдигна учудено вежди. Хвърли й проницателен поглед и се обърна към агатора. Накара една от работничките да го отвори и да извади седалките.

На мястото на оставената в другия цех празна част имаше кръгъл диск от лъскав метал с три странно завъртени спираловидни отвора. Те бяха свързани с широка прозрачна тръба, цялата усукана по непонятен начин. Тръбата влизаше в цилиндрична бака, пълна с черен прах. Баката имаше два отвора: в центъра се поставяше горивото, а отстрани малък кристал потъваше в специална вдлъбнатина. Кристалчето беше свързано със стартера и управлението. Ани попита дали може да го види как работи. След известно колебание господарката натисна копчето за старт. Кристалчето потъна в отвора и започна да свети със силна оранжева светлина. В резултат на това ставаше нещо с черната смес в баката и с горивото. Ригозите почервеняха, а сместа се задвижи. С голямо учудване Ани видя как прахът се превърна в течност и се спусна по тръбата. Там тя се завихри по невероятен начин. Агаторът се издигна на половин метър.

Наблюдавайки напрегнатия интерес на Ани, майката на Урзу задвижи ръчките леко напред и настрани. Кристалчето се завърташе и течността променяше направлението на движението си. Агаторът се клатушкаше, следвайки движенията на ръчката. Механизмът беше изключително прост, но физическите закони, които задвижиха тук сместа и начина, по който това движение се предаваше на агатора, останаха напълно неразбираеми за Ани. Тя постави ръката си под отворите от долната страна на диска и усети леко дърпане в тях. Имаше някакво невидимо излъчване.

Изключиха машината, кристалът излезе от баката, престана да свети и черната смес веднага се отдръпна обратно, после се превърна пак в прах. Агаторът се спусна на пода.

Ани се замисли какъв точно въпрос да зададе. Толкова много неща не и бяха ясни, че не знаеше от какво да започне. Другите я гледаха с напрегнато очакване. Реши да попита за нещо просто:

— Какъв е материалът в баката и откъде е кристалът?

— Черният прах идва от дъното на едно езеро, намиращо се в провинция Кутуро. Той се промива няколко пъти и се пресова. Що се отнася до кристала, той е от лабораторията на Императора. Не знаем нито от какъв материал е, нито как го създава. Получаваме го готов, — обясни господарката.

Въпреки че вече знаеше, че няма да получи никакъв ясен отговор на следващия си въпрос, Ани все пак го зададе:

— А какви са лъчите, които усетих под тези странни отвори?

— Лъчи ли? Това, което усещаш там, е силата, породена от взаимодействието на тези три различни вещества — отговори Урзу. — Тази сила отслабва земното притегляне под агатора и така му позволява да се издигне във въздуха.

Урзу демонстрираше гордо познанията си и Ани видя, че дори майка му се изненада. Но Ани регистрираше това само на ръба на съзнанието си, по-важното беше, че тази машина явно работеше с антигравитация. „Господи — помисли си тя, — какво ли щяха да дадат на Земята за това изобретение!“

Нямаше какво още да види тук. Щеше да разбере повече, като разпиташе Урзу насаме за тези неща. Тя благодари за възможността да види агатор отвътре и те напуснаха цеха.

Обърна се към Урзу с молба:

— Разкажи ми още нещо за тази сила, която повдига агатора.

Но той не можа да й даде по-подробни сведения. Дори не знаеше дали си има име. Отново със смях я препрати при баща си за повече информация и с това приключи темата. Имал да решава някаква задача и я остави сама.

* * *

През целия следобед Ани се разхождаше из града. Вече не се притесняваше да влиза в малките магазинчета и Дюкянчета. Продаваха майсторски изработени занаятчийски изделия и Ани си хареса една бяла платнена блуза. Даде цяло състояние за нея. Беше поканена на вечеря с майката на Урзу и имаше нужда от нещо по-прилично.

Навсякъде в града беше чисто и спретнато. Никъде не видя просяци или сатариани в дрипи. Поддържаха нисък, но достатъчен жизнен стандарт.

 

Рядко се срещаха по-богато облечени хора. Знаеше от съветника, че такива има, но те избягваха да демонстрират по-големите си възможности. Императорът не търпеше някой да му прави конкуренция в лукса. Въпреки че съкровищниците му бяха пълни с всякакви ценни неща, той не обичаше да ги показва. Жена му беше достатъчно умна и следваше неговия пример. Само синът му се хвалеше с хубавите неща, които притежаваше.

Ани се замисли какво ли щеше да стане, ако тази диктатура се смени с така хвалените свободни демокрации на западните цивилизации на Земята. Сигурно щеше да настъпи пълен хаос за доста време напред. После напредъкът щеше да дойде много бързо, но дали нямаше да стане както на Земята, където развитието на хората изоставаше от развитието на техниката? Чувстваше, че я обхваща симпатия към все още непознатия й Сатара. Усети нарастващо нетърпение да се запознае с него, въпреки безспорния риск, който криеше такава среща.

Сети се изведнъж за Боар и за това, че той чуваше всяка нейна мисъл. Стана й забавно от представата, че може би той се ужасяваше от тези нейни намерения. Беше готова да помоли за аудиенцията при Императора, само и само, за да подразни Боар. Още не му беше простила напълно вчерашното отблъскване.

Прибра се привечер и се приготви за вечеря. Облече някакъв панталон, новата риза и отрязаното елече. Завърза големия кристал в лента и го окачи на шията си, а двата малки хвана в обръч за лявата ръка. Хареса се в огледалото и зачака Урзу.

След като влезе в хола, той отново се възхити от добрия й вкус. Обеща й още по-хубави шлифовани кристали за накити и тръгнаха към покоите на майка му.

Оказа се, че те се намираха-точно над нейния апартамент. Обстановката беше подобна, но мебелите бяха по-красиви. Различни дребни произведения на изкуството допълваха интериора.

На дивана зад приготвената маса седеше господарката на замъка в тъмносиня рокля от плат. Ани трябваше да ревизира мнението си, че тук признават само кожата за облекло. На Сатариус нямаше много растения, от които можеха да се добият влакна и роклята й сигурно беше доста скъпа.

Вечерята протече спокойно в сравнение с тази преди два дни. Майката на Урзу я разпитваше за семейството й и Ани трябваше да измисля разни историйки. За щастие това не интересуваше особено господарката и те бързо преминаха към днешното посещение в производствените халета. Ани още веднъж благодари за това, че й бяха позволили да види агаторите и попита за другите производства в крепостта.

Зарадвана от нейния интерес, майката на Урзу й разказа подробно за проблемите, които имаше да решава. Ани слушаше внимателно. Съветникът се беше занимавал само с политическото управление на провинциите и тя нямаше спомени за икономиката на планетата. Питаше за отглеждането на реколтата и животновъдството.

Урзу скучаеше през цялото това време. Това бяха женски работи и те не го вълнуваха. Чакаше с нетърпение да свърши вечерята и да отиде на среща с приятелите си.

Когато жените най-после приключиха, той покани Ани да му прави компания и тя нямаше как да откаже. Вечерта досущ приличаше на завчерашната и завърши по същия начин. Само, че Ани вече не преживяваше нещата така силно. Изглежда започваше да свиква със странните навици на Урзу.

 

Този път тя беше дъвкала от билката само две листенца и се събуди рано без главоболие. Урзу щеше да стане късно и Ани чакаше да настъпи времето за срещата с Ри-нес, един от приятелите на Урзу.

Беше й интересно какво ли щеше да й поиска. Предната вечер Ринес беше издебнал кратко отсъствие на Урзу, за да се обърне към нея с молба за тайна среща. В първия момент тя реши да откаже, но й се стори, че тук става дума за нещо друго, а не за обикновено рандеву. Той изглеждаше доста притеснен от молбата си. Забеляза, че Ринес въобще не взе от билката. Явно искаше да остане с ясна мисъл. Уговориха се за следващия ден рано сутринта.

Имаше време дотогава и Ани реши да се заеме с нещо, което искаше да направи отдавна. Остави всички спомени на съветника да се появяват в хронологична последователност. Картините минаваха с бясна скорост през нейния мозък. Спираше ги от време на време, за да се концентрира върху някои подробности:

Произхождаше от семейство на търговци. Едно скучно детство като много надарен ученик. Удовлетворението от отличния завършек на учението и предложение да работи в областната управа на голяма провинция. Проблемите с природните бедствия — земетресения, наводнения, урагани. Последвал глад и налагане на строг хранителен режим. Възстановяване ла пътищата и награда за отлично справяне с работата. Повишението, преместването в Главния град. Жената на живота му и трите им деца. Следващото повишение и работата в канцеларията па крепостта. Първото встъпване в кулата. Императорът. Ядовете с въстаниците в три от провинциите. Успешното потушаване. Издигането като помощник на първия съветник. Разговорите с Императора. Встъпване в длъжност Първи съветник. Мъчителната работа под погледа на Императора. Тайните заговори с другите съветници. Сънят. Откриването на Камъка. Бягството по тунела към града. Стражата на портата и залавянето. Смехът на Императора. Погледът му и краят…

Главата й се замая. Не беше наясно колко от това тя запомни вече със собственото си съзнание. Имаше някои много интересни сведения за управлението на царството, за чувствата на тези хора към близките си, за местонахождението на кутията с Камъка на мъдростта й на пътя за бягство, които тя не трябваше да избере. Но като че ли най-интересното беше начинът, по който Императорът го беше умъртвил. За съжаление, тя не можа да разбере какво точно правеше той с него. Споменът беше скрит от огромния страх, изпитван от съветника.

Стана време да излезе за „тайната“ среща. Настоя пред Ринес за такова място, където всички да могат да ги видят. Ако проведяха срещата много скрито, биха могли да плъзнат всякакви слухове. А така Ани щеше да намери при нужда някакво приемливо обяснение.

Той чакаше на една купчинка едри декоративни камъни, закрити откъм двореца от плътни високи храсти. Ани седна срещу него и зачака нетърпеливо да разбере за какво става дума. Ринес мачкаше листо в ръцете си от вълнение и мълчеше. В нея вече се надигаше досадата, когато той най-накрая проговори:

— Искам да те помоля за нещо, но не те познавам достатъчно добре и рискувам живота си, ако ме издадеш на Урзу — обясни той странното си поведение. Отново замълча за малко. Не му беше лесно да изплюе камъчето и Ани чакаше с напрегнат интерес. Странното въведение подкрепяше първоначалното й подозрение, че тук става дума за нещо важно.

— Аз принадлежа към една от групите за съпротива, целта на която е да свали Императора от власт и да коронясаме Урзу още сега — измърмори той и изчака да види как Ани ще реагира на думите му.

Тя веднага съжали, че се беше съгласила на тази среща. Само това й липсваше! Нямаше никакво намерение да се забърква в тукашните интриги за власт. Едва ли щеше да има полза от такова сътрудничество. Но нямаше какво да прави. Ако сега откажеше, тя щеше да представлява голяма опасност за тях и те сигурно щяха да търсят начин да я премахнат. Ани нямаше нужда от врагове. Но кой знае какво искаха от нея? Това можеше сериозно да застраши мисията й. За всеки случай тя реши да се държи предпазливо и да печели време.

— Разбирам желанието ви да се преборите с Императора, но не виждам какво мога да помогна аз. Ти по-добре от мен познаваш Урзу и замъка. Аз съм тук от три дни и не познавам никого.

— Така е. Но на теб ти показаха производството на агаторите, а аз съм от десет години приятел на Урзу и досега не са ме допускали до цеховете, — продължи Ринес, облекчен, че тя поне подкрепяше идеята за ликвидирането на Императора. Никак нямаше да му е лесно да я погуби, каквито бяха инструкциите му в случай, че тя не се съгласеше да им помогне. Носеше шип от обагреното цвете в себе си. Достатъчно беше едно убождане и тя щеше да умре след две минути. Ани беше много хубаво момиче и той не желаеше смъртта й.

Още като я видя за пръв път, той разбра какъв безценен помощник можеше да бъде тя за идеята им. Веднага докладва за нея на групата. Другите не бяха толкова въодушевени. Искаха първо да разберат от къде е и какво представлява. Лекотата, с която тя влезе в замъка, им се видя съмнителна. Дали тя не бе поредната клопка на Императора? Щеше да е съвсем в негов стил да им подхвърли шпионин по този начин.

Но Ринес не вярваше в това. Засега не забелязваше никаква връзка между нея и Императора. Освен това времето ги притискаше. Трябваше да си осигурят един работещ агатор на всяка цена. Всичките им опити досега се бяха провалили. Когато докладваха на Императора за откраднат агатор, той просто правеше някаква магия и точно този агатор се разваляше. Каквото и да опитваха, не можеха повече да го стартират. Не разбираха какво става с машините. Опитаха да се доберат до някои от работниците в цеха, но и те нищо не знаеха. Ринес се надяваше, че Ани може да е разбрала нещо за действието на тези машини. Разказа й какво искали да знаят.

Ани помисли. После попита:

— Ако правилно съм те разбрала, разполагате с няколко агатора, а те не работят. И не знаете защо. Видях вчера как работи един агатор, но това може да се окаже недостатъчно.

Беше й интересно да узнае, че Сатара осъществяваше пълен контрол върху агаторите. Сигурно кодираше всеки по отделно, за да има достъп до точно определена машина. Тъй като единственото нещо, с което Императорът лично участва при построяването на агатора беше онзи малък кристал, най-вероятно той беше ключът към загадката.

— Ти виждал ли си как изглежда агатор отвътре? — попита тя Ринес.

— Не, не съм.

— Там има един малък кристал свързан с копчето за стартиране на агатора. Той влиза и излиза в една бака пълна с черен прах. Донеси ми един такъв кристал от развален агатор и ще видя дали мога да ви помогна.

Искаше тази компрометираща среща да свърши по-скоро. Едва ли някой ги подслушваше, но рискът беще голям. Нищо чудно Императорът да знаеше за Ринес и тя трудно щеше да се измъкне с обяснения.

Каза му, че бърза да се върне в двореца, за да я завари Урзу там, когато се събуди, и си тръгна.

* * *

Беше се прибрала от петнадесетина минути, когато вратата се отвори с трясък и Урзу влетя в стаята. Със светнали от радост очи той й подаде малка кутийка, досущ като тази от ония ден. Ани му се усмихна и я отвори. Бяха два напълно еднакви, огромни розови кристала. Би трябвало да струват цяло състояние. За момент Ани съжали, че не можеше да ги вземе със себе си на Земята. Толкова бяха красиви! Благодари му и попита:

— Няма ли да те бие баща ти, ако разбере как ограбваш неговите съкровища?

Урзу се нацупи:

— Това не са неговите скъпоценности, а моите! Той не се интересува от шлифовани скъпоценни камъни. Държи разни грозни нечисти кристали в естествения им вид, калта от всякакви езера, черна и бяла земя, кости и рога от животни и кой знае още какви гадости — Урзу се възмущаваше истински. — Ползва ги, когато прави магиите си, и не дава на никого да се докосва до тях. Има например един най-обикновен камък, заради който уби преди няколко години най-добрия си съветник.

Съзнанието на Ани светкавично се проясни и тя реши да не изпуска момента:

— Заради обикновен камък казваш? — Тя се направи на наивно учудена.

— Сигурно е много красив!

— Хич не е! След този случай бях любопитен и се вмъкнах в съкровищницата му. Като го погледнах, просто не можах да повярвам, че съветникът може да посегне на такова нещо.

— Взе ли го в ръка? — попита Ани развълнувана.

— Не, оставих го в кутията и огледах другите неща наоколо. Нищо не ми хареса и си тръгнах.

— Трябва да има нещо тук! Не мога да повярвам, че един съветник е готов да умре за един никакъв камък, — измърмори Ани.

Отново се движеше по ръба на бръснача. Боар беше прав, рискуваше прекалено много. Щеше ли Урзу да обърне внимание на повишения й интерес към този камък?

— Ще ти го покажа някога за да ми повярваш — смееше се той.

Сърцето на Ани направо подскочи от радост. Беше постигнала повече, отколкото се надяваше. Отново се потвърди старата максима, че рискът е благородно дело. Щеше да напомни на Урзу за това обещание някой ден.

Урзу махна с ръка, като че ли прогонваше досадна муха, и каза:

— Сега имам други грижи. Баща ми всеки втори ден ми дава по една задача за решаване, а този път аз нищо не можах да измисля.

— Каква задача? — полюбопитства Ани.

— Иска да се науча да управлявам сам царството и измисля всякакви сложни ситуации. Трябва да намирам най-доброто решение. Каквото и да измисля, той никога не е доволен. Не съм мислел достатъчно комплексно. Нали ще имам съветници, а и има още много време, докато се наложи аз да управлявам. Но баща ми е непреклонен. Измъчва ме с тези задачи! — Урзу беше явно загрижен и Ани предложи помощта си. Той я погледна изненадан.

— Наистина ли те интересува това? Майка ми е останала много доволна от теб и за първи път иска да задържа момиче до себе си. Ако ми помагаш и при решаването на задачите, ти просто не би имала цена! — засмя се Урзу някак облекчен. Очевидно нямаше нищо против това, да обсъжда проблемите си с някого и започна да й обяснява за какво става дума.

Задачата беше следната: в една провинция имало голямо наводнение от придошла река. Реката всяка година излизала от коритото си, но този път опустошенията били особено големи. Управителят събрал средства за издигане на бент покрай реката срещу честите наводнения. Но сега въпросът бил, дали да ги даде за строежа или за изхранването на гладуващото население до следващата реколта. Парите щели да стигнат само за едно от двете неща. Какво би трябвало да направи управителят?

Урзу нервно кършеше ръце. На Ани задачата се видя проста, но той явно не знаеше какво да прави.

— Аз бих дал парите за храна на тези нещастници — започна да обяснява Урзу. — Ако ги оставя гладни, те биха могли да се оплачат от мен и да ме свалят от поста. Но много добре разбирам, че това решение няма да се хареса на баща ми. Прекалено просто е.

— Има друга възможност — успокояваше го Ани, — би могъл да построиш бента и да изхраниш криво-ляво населението.

— Това не е възможно! Нали парите стигат само за едното — възрази Урзу.

Ани се усмихна и започна да обяснява:

— Ако използваш всички здрави жени от засегнатата област за строежа на бента, те биха спечелили достатъчно пари за изхранването на семействата си. Така с едни и същи средства решаваш и двата проблема.

Урзу застина и я погледна смаян. После скочи радостен от дивана и нададе вик:

— Това е! Знаех, че трябва да има и друго решение. Той се нахвърли върху нея, прегърна я и я целуна.

— Ти си много умна — ще те задържа като мой съветник — каза той ухилен. Скочи на крака и изтича щастлив от стаята.

Ани не беше толкова възторжена. Нещо й подсказваше, че радостта му щеше да трае кратко.

* * *

Вечерта Урзу се върна омърлушен. Както Ани очакваше, бяха му окастрили крилете на радостта. Бил при баща си и му предал решението на задачата. В първия момент Императорът се бил зарадвал и го похвалил. Но после се бил замислил и Урзу вече бил сигурен, че се е досетил за чуждата помощ. Но нищо не го попитал, само му дал нова задача и го подканил да помисли добре над нея.

Притеснението на Ани растеше, докато Урзу разказваше за тази среща. Дали Императорът се беше досетил за помощта й? А може би просто беше прочел мислите на сина си. Но задачата беше проста и не бяха нужни необикновени способности за решаването й.

Урзу предложи да се поразходят с агатора докато залязва Малкото слънце и тя с удоволствие се съгласи. Времето беше хубаво и те потеглиха направо към градската стена, този път на север. Урзу караше бързо и нервно. Мрачното му настроение сигурно беше свързано с новата му задача. Но засега той явно не желаеше да говори за нея и Ани реши да не любопитства.

Даде й да покара агатора, а сам седеше вглъбен в себе си на задната седалка. Ани използва момента, че той не й обръща внимание и опита различни сложни номера с агатора. Заради късния час наоколо нямаше никой и в нея отново се надигна почти непреодолимото желание да влезе в периметъра на общуване е Боар. Трябваше да събере цялата си воля, за да не тръгне към планините. Спомените за последната среща с Боар направо я смазваха и тя изпадна в същото мрачно настроение като Урзу. Искаше да избяга по-далеч от това изкушение.

— Вече е късно, трябва да се връщаме — напомни тя на Урзу.

Прибраха се вече по тъмно. Ани за малко да измръзне в отворения агатор, каран от Урзу по възможно най-бесния начин.

— Ще ме разболееш така — оплака се тя. Но в отговор получи само едно неясно пожелание за лека нощ. Урзу бързо се отдалечи с приведен от тежки грижи гръб. Новата задача направо го съсипваше, но той държеше да се справи сам с нея и Ани се проникна с известно уважение към това момче. Реши да не се отдава на спекулации относно задачата, а да чака до сутринта. Сигурна беше, че Урзу пак ще опре до нейните съвети.

Седна пред камината и се замисли за днешните събития. Урзу нищо не я попита за срещата й с Ринес. Или не беше разбрал още, или беше зает прекалено със собствените си проблеми. Ани се чувстваше притеснена. Нямаше представа какво да прави с противниците на Императора. Опасността, да провали всичко постигнато досега, беше съвсем реална. Нямаше им никакво доверие. Не вярваше Императорът да стои зад това — тя не би трябвало да има някакво значение за него, за да я изпитва по този начин. Но тайните организации можеха да се окажат по-опасни от него. Ринес се държа доста странно днес преди да му отговори. Тя забеляза облекчението му, когато не отказа сътрудничеството. Какво ли щеше да направи в противен случай?

Имаше чувството, че се беше разминала на косъм със смъртта. Да пропътуваш половина Вселена, за да задигнеш скъпоценна вещ с важно значение за света и да те убие някакъв местен глупак, защото не сътрудничиш на незначителното му дело, това би било върхът на несправедливостта.

С тези неприятни мисли в главата тя се приготви за сън.

* * *

През нощта спа много неспокойно. Присъниха й се Веова и ангарите. Настояваха да действа по-бързо и да не се занимава със странични неща. После видя Боар, не като обикновено — на топка — а с тяло, приличащо на човешко, с прекрасна осанка и много тъжни очи. Той протегна ръцете си към нея, а тя се отдалечаваше от него като всмукана в празното пространство зад себе си. Той ставаше все по-малък и по-малък и накрая се превърна в светеща точка на небето. Остана там като звезда. Ани се протегна, но не можа да го стигне. Обърна се и видя бунтовници с ножове и сопи да се нахвърлят към нея и да викат: — Помогни ни, помогни ни. Но тя нямаше как да им помогне и те се избиваха помежду си. Тогава от мрака се появи един висок ангар, златокос със зелени очи, усмихна й се и каза приятелски: Здравей, аз съм Сатара. Ела да живееш и работиш с мен и ти ще бъдеш щастлива. Но изведнъж той се превърна в малко, красиво момче с черна коса и се смееше. После протегна ръцете си към нея и викаше първо весело, а после изплашено — „Мамо, Мамо…“ Тогава видя трупа на Урзу и главата на Императора в праха. Тя се обърна ужасена и побягна, като скачаше от звезда на звезда, за да стигне онази, в която се бе превърнал Боар. Колкото и бързо да се придвижваше напред, той оставаше все така далеч от нея. Само Веова се появи и й посочи Земята, синя и прекрасна. Там ти е мястото, — каза той, хвана я за кръста и я метна нататък. Летеше като метеор, докато не се удари о земята…

 

Ани се събуди цялата в пот. Лежеше на пода до леглото. За пръв път тя сънуваше така ясно, откакто се приземи на тази планета. Остана като зашеметена. Какво означаваше всичко това? Да не би Веова и неговите ангари да и пращаха този сън така, както бяха пратили едно време сънят на съветника?

След закуската излезе в града да се поразходи. Вървеше бързо, с намерението да умори силното си тяло. Не можа да прогони мисълта за съня от главата си. В по-голямата си част, той не беше загадка за нея, но имаше и смущаващи моменти в него. Само в едно беше сигурна. Той беше едно предупреждение.

Беше седмият ден от пристигането й на планетата. Би могла да каже, че се чувстваше като вкъщи. Много рядко я спохождаха спомени за Земята. Само веднъж помисли за мъжа и децата си. Те като че ли бяха престанали да съществуват. Стана й малко съвестно за това, че не изпитваше тъга по тях. Провалеше ли се тук, тя нямаше да ти види вече. Това обаче не я вълнуваше особено. Чувстваше се така, все едно вече е умряла там. Земята и земните работи не я интересуваха повече.

Намираше се на Сатариус и трябваше да свърши определена работа. А след това и Сатариус нямаше да има никакво значение за нея. Нито Урзу, нито Императорът, нито Веова. Остана само едно, което беше наистина важно — онова енергийно кълбо, което се бе превърнало в звезда.

За миг тя осъзна много ясно съдбата си, но се препъна в един вързоп и всичко изчезна.

— Гледай къде вървиш! — извика ядосано една старица след нея.

Ани се огледа и побърза да се върне в двореца. Знаеше, че там ще я чака работа.

Урзу я посрещна още на портата на крепостта. До него стоеше агаторът. Беше много ядосан и нервен.

— Къде се мотаеш цяла сутрин? Толкова време те търся. — Той нетърпеливо я подкани да се качи в агатора. — Вчера получих от баща си една много странна задача, но не стига това, ами иска да чуе решението й още днес. За първи път разполагам само с един ден за решаване на задача.

Потеглиха в западна посока. Наближаваше обед и Голямото слънце прежуряше силно въпреки късната есен. Преминаха през слабо населена област и спряха в една рядка горичка. Въпреки че не бяха преминали градската стена, местността изглеждаше уединена.

Урзу скочи от агатора, взе някакъв пакет и се настани десетина метра по-нататък под широката сянка на едно дърво. Ани го следваше заинтригувана. Той извади няколко кифли от пакетчето и те мълчаливо закусиха. После се облегна на дървото, затвори очи и я запозна със задачата:

— Трябва да се намери начин да се вземат излишните пари от богатите търговци, без те да го усетят.

Ани се замисли. Този път задачата не беше елементарна. Твърде комплексно решение се изискваше по този проблем. Опита се да измъкне нещо от паметта на съветника, но на него не му бяха поставяли такива задачи. Трябваше сама да намери решението. Загледана в ниската трева в краката си тя започна да мисли на глас:

— Би било добре да дават парите си по собствено желание — започна тя разсъжденията си. — Това те биха правили само за някоя много желана стока. Коя може да бъде тази стока, Урзу?

— Не знам, може би агаторът, — отговори той.

— Не, агаторът не е подходящ. Веднъж купен, той няма да се развали дълго време. Трябва да е нещо, което бързо се употребява и от което има постоянна нужда — продължи Ани.

— Постоянна нужда има само от вода и храна, но те са необходими на всички хора, не само на богатите — възрази Урзу.

— Да, така е. Не трябва да е храна, а нещо не толкова важно, някакъв деликатес, нещо луксозно — Ани вече предчувстваше решението.

— Като билката! — Извика Урзу в изблик на прозрение. Но после добави разочарован: — Не става! Тя расте в изобилие навсякъде.

— Затова трябва да се наложи някакво ограничение за употребата й. Например закон. Така стоката вече е по-ценна — продължи Ани.

Очите на Урзу се разшириха и той се изправи развълнуван.

— Да не искаш да кажеш, че баща ми издаде закона за ограничаване на употребата на билката с тази цел?

Ани се усмихна. Оставяше Урзу сам да се досеща, доколкото успяваше да го стори. Продължи да разсъждава на глас:

— Билката е много подходяща. Хората се пристрастяват към нея. Тя е вредна за здравето в големи количества. Затова законът е много хуманен и никой не може да го оспори. — Ани чакаше следващото възражение на Урзу и той наистина се досети:

— Но когато продаваш нещо в малки количества, то не може да носи големи печалби. Билката не е много скъпа.

— Забравяш, че отпуснатото количество не е достатъчно за истинското удоволствие — подсети го Ани.

— Черният пазар! Там билката е много скъпа. Но парите отиват при контрабандистите, а не в държавната хазна. — Урзу още не загряваше напълно. Ани му остави време.

— Значи, вече нямаме богати търговци, а богати контрабандисти — нали? — Ани чакаше с нетърпение неговия отговор.

— Контрабандистите са бедни хорица. Освен нарези по лицето и ръцете те не са спечелили много — засмя се Урзу. — Стражарите обикалят непрестанно наоколо и им издирват скривалищата. Каквото намерят, го конфискуват. Складовете на крепостта са пълни с тяхната билка, а парите им пълнят хазната на ба…

Урзу замълча като ударен от гръм. След това скочи на крака и затича в кръг около дървото. Като че сякаш не му достигаше въздух. Най-накрая беше разбрал.

— Контрабандата! — Викаше той, треперейки, — баща ми разчита на контрабандата за попълване на хазната! Това не е възможно, не е възможно…

Не можеше да се успокои. Изведнъж спря и се засмя. Хвърли се до Ани на тревата и с облекчение каза:

— Не е вярно! Поддържането на стражата също струва пари. Ако нямаше контрабандисти, нямаше да има нужда и от стража.

Беше твърдо убеден, че е оневинил баща си от чудовищното подозрение. Ани обаче не го остави да си почине.

— Нима? Само заради контрабандистите ли държи стражата? Не съществува ли тя, за да пази него и семейството му от претенденти за трона? А такива винаги е имало. Контрабандистите му помагат да държи стражата си във форма, да не се размекват и да не стават мързеливи.

Урзу я погледна ужасен. Тя не знаеше, дали е от прозрението на истинските политически игри на баща му или от нейните умения да ги разкрие. Добре поне, че на Сатариус не познаваха по-страшни оръжия от боздугана, меча и копието. Иначе и търговията с тях щеше да се върти на пълни обороти.

Облаци се гонеха по небето. Скоро щеше да завали.

 

Вятър раздвижи клоните над главите им. Ани стана и подкани Урзу:

— Мисля, че решихме задачата. Можем да се върнем. Урзу я погледна безпомощно и тихо попита:

— Как да му кажа това? Той никога няма да повярва, че аз съм стигнал сам до този извод. Какво да правя?

— Кажи му истината, той все едно ще я разбере. И без това е време да се запознаем.

Предстоеше й най-трудната част на мисията — Императорът. Изведнъж Ани си спомни съня от миналата нощ. В него имаше покана. Имаше ли Камъкът въобще някакво значение или беше само средството, за да се състои тази среща между нея и Сатара?

* * *

След като се върнаха в двореца, Урзу побърза да се прибере в стаята си. Трябваше да се успокои напълно й да се подготви психически за трудната среща, която му предстоеше. Нямаше представа как да каже това, което бе открил с помощта на Ани, на баща си.

Прозря, колко слабо го познаваше. Гордееше се с умението му да държи здраво юздите на тази държава. Но никога не се беше замислял колко много на вид дребни решения вземаше всеки ден Императорът, за да поддържа властта си. И колко от тези решения не бяха съвсем почтени. Възхищаваше се на далновидността му, но се гнусеше от нечестните му методи. Кой знае какво още му предстои да разбере! За това ли всички толкова се бояха от баща а най-много близките му съветници? Те очевидно разбираха най-добре как Императорът управлява тази планета.

Отново се учуди на способността на Ани да разкрива действията на Императора в истинската им светлина. Но за разлика от него, тя като че ли не ги осъждаше. Беще в двореца от четири дни, а разбираше баща му по-добре от него. И как умееше да обяснява!

Урзу за пръв път намери в Ани опората, която търсеше отдавна. Още тогава, на площада, той просто не можа да я отмине. Беше като омагьосан от будните й очи.

Вече не вярваше на историята й за планината Кибу. Трябва да е получила някъде много добро образование. Вероятно баща му има пръст в тази работа. Урзу нямаше друго обяснение. На Императора би му прилягало да избере отрано подходящо момиче за сина си, да я обучава и да свърже двамата в подходящ момент.

Но това нямаше особено значение. Беше се влюбил в това момиче и вече не можеше да си представи как би живял без нея.

Тя му придаваше сигурността, от която имаше нужда. В нейно присъствие той вече не се чувстваше толкова безпомощен, както досега.

Родителите му никога не бяха имали време за него. Майка му все обикаляше крепостта и провинциите, за да урежда разни неща. А баща му въобще не излизаше от кулата си, с дни не напускаше лабораторията. И даже когато се появеше възможност да говори с него, Урзу не разбираше думите му. Императорът изказваше мислите си по странен начин, говореше като че ли винаги само на себе си. Очакваше синът му да се досеща сам какво е имал предвид, но Урзу имаше нужда от пояснения.

А Ани умееше точно това. Тя обясняваше нещата с прости думи. За него тя беше по-скоро и майка, и баща, отколкото любовница.

Събра цялата си смелост и тръгна към кулата. Баща му се разправяше с втория си съветник за нещо и Урзу зачака. Наблюдаваше го и усети завистта си. Защо нямаше нито внушителния му вид, нито мощния му глас, нито острия му ум. Чувстваше се пренебрегнат от природата и проклинаше лошата си съдба.

Императорът се обърна към него с вечната си снизходителна усмивка и сякаш го прониза с очи. Урзу страшно мразеше този поглед — като че ли сваляше обвивките ти една по една — от дрехата, минава през кожата и стига най-съкровените ти мисли. Но този път Урзу злорадстваше. Сега щеше да му хвърли обвиненията в лицето.

— Както виждам, решил си новата задача. — Императорът седна удобно на стола си. — Говори!

Урзу изведнъж осъзна, че няма вече за какво да говори, че баща му знае какво ще каже. Но нямаше смелост просто да си мълчи.

— Ти си измислил номера с билката и контрабандата! — почти извика Урзу.

Императорът се засмя на сериозния вид на сина си.

— Много се възмущаваш, сине — каза той с отсенки на топлота в гласа си. — Управлението на държавата е мръсна работа. Не си ли го разбрал вече? Не си ли по-силен, по-хитър и по-умел от другите, веднага ще се простиш с властта. Малкия човек трябва да се пази, но големия трябва да се стъпче. Ако спазваш този принцип, дълго ще управляваш.

— Това е много гнусна философия — отговори Урзу, — аз не искам да управлявам така.

— Няма да имаш друг изход.

Урзу се ядоса. Сигурен беше, че когато дойдеше неговото време, той нямаше да прилага този принцип. Ценеше приятелството и беше убеден, че може да постигне добри резултати и с по-мек режим.

Императорът го гледаше със съчувствие. След това рязко стана и се отправи към него. Непонятна паника обхвана Урзу и той едвам устоя на порива за бягство. Като зашеметен чу мощния глас на баща си:

— Утре вечер е сезонното събиране на управниците и семействата им. Искам да доведеш момичето, което ти помага.

Той излезе от стаята, без да обърне повече внимание на сина си.

Урзу бавно излезе от вцепенението си. Ани отново се оказа права. Баща му просто знаеше за нея. Кой ли го информираше за подробностите от личния му живот? Откъде знаеше, че тя му помага?

Нямаше отговори на въпросите си. Изведнъж се сети, че не беше получил нова задача и се зарадва. Можеше спокойно да събере приятелите си и да се отдаде на приятните страни на живота.

Затича се радостен по стълбите надолу, за да организира поредното парти.

* * *

След като Урзу я остави сама, Ани отново излезе от крепостта. Нямаше какво да прави в стаята си. Обиколи пазара, който вече щеше да се разтуря за днес. Голямото слънце се спускаше стремително към залез. Имаше още три часа, докато мрака и студа сковяха този град.

Силен копнеж по Боар и желание да го чуе я връхлетя. Въпреки че знаеше, че той може да възприема всичко, което тя мисли, такава едностранна връзка беше някак си нереална за нея, и нямаше никаква стойност. Но не се надяваше той да наруши мълчанието, което си бе наложил в името на тяхната безопасност. Подтискаше чувствата си, за да не го измъчва.

Някъде хлопна врата и тя се стресна. Огледа се. Потънала в мислите си, тя не бе обърнала внимание на пътя и сега се намираше в непознат квартал. Тъкмо искаше да се върне, когато някой много грубо я хвана отзад за ръцете. Обърна глава и видя две великанки.

 

— Тихо — изсъска една от тях, — ако викнеш, свършено е с теб!

Натиск на остър предмет в кръста й потвърждаваше сериозните им намерения. Ани се огледа за помощ, но улицата беше тиха и безлюдна. Нямаше смисъл да се съпротивлява.

Завлякоха я в някакъв двор, завързаха очите й със смърдящ кожен парцал и я бутаха напред. Влязоха в една къща и се спуснаха по стълби надолу. Това не беше просто мазе. Отнякъде духаше и Ани прецени, че се намира в подземен коридор. Стените бяха зидани с груби камъни и скоро тя усети острата миризма на канализацията.

Това можеха Да бъдат само бунтовниците. Спомни си за разговора с Ринес и си помисли, че методите им стават по-грубички. Нямаше смисъл да пита спътничките си, къде я водят. Напрягаше сетивата си, за да запомни безкрайните завои, но скоро се отказа. Имаше чувството, че я водят в кръг.

Най-накрая тази разходка свърши и жените избутаха Ани по някакви стълби нагоре. Покрай кожата се прецеди отново светлина и някой махна гадната превръзка от очите й. Ани премигна от ярката светлина на свещите. Беше в голямо помещение, напомнящо празен склад. В дъното имаше маса с няколко стола и оттам я гледаха дузина очи.

Бяха мъже и жени от всички възрасти. Позна Ринес сред тях. Когато се приближи, Ани видя отчаяната решимост на тези хора. Нямаше да се церемонят много с нея, ако тя не им вършеше работа. Подвоуми се дали да съжалява повече тях или себе си. Борбата срещу Императора беше отнела живота на много от техните съратници и те рискуваха много, показвайки се сега пред нея.

— Извинявай за неприятния начин, по който трябваше да те доведем тук, — заговори Ринес, — но сигурно разбираш, че така се налага.

 

Ани само кимна с глава. Гледаше право в него, без да обръща много внимание на останалите. Не искаше те да останат с впечатлението, че се мъчи да запомни лицата им.

— Другарите ми искаха да се запознаят с теб, а освен това тук ще можеш да погледнеш един развален агатор.

Ринес замълча и един белокос старец пое думата:

— Ринес е на мнение, че ти можеш да ни помогнеш. Но ние не можем да сме сигурни, дали не те е пратил Императорът за да разкрие организацията ни. Затова първо трябва да те проверим.

Ани се зачуди, какво ли доказателство за надеждност ще очакват от нея. Спомни си безброй подобни сцени от криминални и екшън-филми на Земята и се разтревожи. Нима ще искат сега от нея да убие някой приближен на Императора?

Но засега нямаше нищо подобно. Просто старецът я покани да коленичи на пода и с тържествено изражение на лице й даде един странен предмет, Ани го разгледа. Представляваше петолъчна звезда с големина на малка чинийка. Беше излят от тъмен метал и имаше знаци от едната страна и гравирана глава от другата. По короната тя се сети, че това трябва да е Императорът.

— Това е истинска Коморова звезда — гордо каза старецът.

Ани беше разбрала за съществуването на такава звезда, когато потърси в паметта на съветника информация за съдебната система на Сатариус. Знаеше, че такава звезда има във всяка провинция и че съдиите ги използват за проверка на показанията на хванатите престъпници. Сега си „припомни“ и подробности:

Имаше някакъв стар мит, че който се закълне в Коморовата звезда и не каже истината, ще бъде страшно наказан. Всички сатариани вярваха в това и никога не смееха да излъжат, когато държаха тази звезда в ръка. Говореше се, че звездата ще изгори ръката на всеки, опитал се да я излъже.

— Откъде имате това? — попита тя учудена.

— Един бивш съветник на Императора я открадна от замъка. Оттогава проверяваме всички нови хора с нея и така се пазим от шпиони. Императорът няма нужда от звездата. Той по някакъв друг начин разбира, дали някой казва истината или не. Сигурно още не е разбрал за кражбата, защото досега не я е потърсил.

На Ани тази работа й се видя съмнителна. Звездата представляваше нещо като детектор на лъжата и сигурно беше изработена от самия Сатара. Но той едва ли позволяваше други да се възползват от това изобретение без да знае. По-вероятно беше нарочно да е оставил тази звезда на бунтовниците, за да се чувстват по-сигурни. Може би в нея имаше подслушвателно устройство. След като разполагаха с агатори, вече никакво техническо постижение нямаше да учуди Ани на тази планета.

Тя не сподели мислите си с бунтовниците. Едва ли щяха да я разберат. Не беше и сигурна на коя страна на барикадата да застане. Режимът на Императора имаше всички лоши страни на една диктатура — ограничена лична свобода, пълен контрол, силови методи. Но той никога не беше карал този народ, създаден от самия него, да го обича и обожава. Нито един сатарианин нямаше да посегне на друг, за да защити Императора си, увлечен от фанатичната си привързаност. Те се подчиняваха на силата му, но бяха свободни по дух. Откакто пристигна на тази планета, Ани виждаше едно уредено и относително щастливо общество. Кой знае какво щеше да стане, ако бунтовниците успееха?

— Вземи звездата в дясната си ръка, сложи лявата отгоре и повтаряй: „Аз не съм тук по поръчка на Императора“ — подкани я старецът.

Ани направо се смая. Това ли беше всичко? Толкова наивни ли бяха тези хора, че мислеха тази клетва за достатъчна проверка за надеждност? Сигурно бяха много суеверни. Един детектор на лъжата винаги можеше да бъде излъган, а въобще не им хрумваше идеята, че някой може да работи за Императора по собствено желание. Тук не се налагаше да лъже. Тя тържествено повтори клетвата и показа дланите си. Нямаше изгаряния и всички въздъхнаха с облекчение.

Старецът си взе звездата и я скри в пазвата си. Ани стана и Ринес я заведе в съседната стая. Другите ги последваха мълчаливо. В сумрачната светлина на няколко свещи Ани видя един четириместен агатор. На външен вид не изглеждаше повреден.

— Ти искаше да видиш един агатор. Сега виж къде е повредата му — каза Ринес.

Ани се засмя.

— Аз ще погледна, но въобще не мога да ви обещая, че ще разбера какво му е. Видях агатор отвътре само за няколко минути.

Накара ги да го отворят. Извади седалките и всички протегнаха шии да видят какво има под тях. Досега не бяха виждали агатор отвътре. Ани се протегна, за да достигне до ръчките и натисна копчето за стартиране. Кристалчето потъна в баката. Но не засвети. Тя добре помнеше оранжевата светлина в момента на потъването на кристала в черната смес. Самата смес остана неподвижна. Както се бе досетила, повредата беше свързана с кристала. Тя провери за всеки случай и останалите части. Всичко друго изглеждаше наред.

Извади кристалчето и го завъртя на светлината на свещта. Изглеждаше леко помръкнал. Нищо друго не забеляза. Бунтовниците я гледаха в напрегнато очакване.

— Както предполагах — каза тя, — работата е в този кристал. Той се изработва лично от Императора. В работилницата беше прозрачен, а този е помътнял. Може би на светло ще се види някакъв дефект, но не съм сигурна. А и е все едно. Не мога да върша магии като Императора, за да го поправя.

Всички глави клюмнаха и Ани ги съжали. Поне един агатор заслужаваха. Но засега не можеше да им помогне с друго, освен с един съвет.

— Опитайте да намерите такъв кристал от бракуван агатор и го подменете с този. В работилницата видях, че имат пет-шест стари агатори. Предполагам, че имат някаква друга повреда. При сглобяването на нови агатори не се ползват стари части. Докато открият подмяната, ще можете да карате агатора.

Върнаха се в голямата стая и бунтовниците се събраха да обсъдят нещо. После старецът се обърна към нея:

— Ще те върнем в двореца. Но искаме да знаем всичко за намеренията на Императора. Искаме всеки трети ден преди залеза на Голямото слънце да чакаш наш човек до малката статуя на пазара и да му предаваш новините. Ако не си там навреме, ще сметнем, че си ни предала и няма да бъдеш дълго сред живите.

Тук на Ани й писна. Нахалството на тези нещастници нямаше граници. Тя ядосано повиши тон:

— Да не сте се побъркали? Ако винаги действате по този начин, не е чудно, че Императорът е заловил толкова от вашите съратници. От седем дни съм в двореца, но добре знам, че там нищо не остава незабелязано. Не може да се излиза редовно на три дни и да се чака на едно и също място, без това да направи впечатление някому. Така Началникът на стражата ще ме хване още на третия път. Да не говорим за Императора.

Дали от тона на думите й или от съдържанието им — бунтовниците я гледаха смутени. Но Ани не им остави време да се опомнят.

— Обещавам ви да направя каквото мога. Но ще действам внимателно. Когато има нещо за докладване, аз ще информирам Ринес за това по време на вечерните събирания с Урзу. Нека тогава на следващия ден някой ме чака край статуята при залеза на Голямото слънце. А сега ме върнете веднага, защото Урзу сигурно вече ме търси.

Те нямаха друг избор, освен да се съгласят. Отново й завързаха очите и, този път след по-кратка разходка из подземието, тя се оказа навън, близо до пазара. Търговците си бяха тръгнали, беше вече доста тъмно и по студа Ани усети, че и второто слънце залязва. С един поглед тя запомни мястото и се затича към голямата порта на крепостта.