Беа Нади
Приказки за боговете (5)

* * *

Накрая писъкът престана и Урзу въздъхна облекчен. Нямаше я и светлината. Ани също беше изчезнала. Все още зашеметен той се огледа и видя другите двама преследвачи до агаторите си, със същите смаяни лица като неговото.

— Къде изчезна тя? — викаше началника на охраната объркан. — Какъв беше този облак, откъде се появи изведнъж?

— Не знам! Но видях, че този облак отнесе момичето направо в небето — отговори съветникът.

Урзу се съгласи с него — бе видял същото. Не знаеха какво да правят. Случилото се не се побираше в ума им. И писъкът, и светлината, и странният облак, и изчезването на момичето — прекалено много неразбираеми неща се бяха случили за съвсем кратко време. Само се спогледаха мълчаливо, вдигнаха рамене и се качиха на агаторите си, за да се върнат в крепостта. Агаторът на господарката остана на поляната. Щяха да се върнат по-късно за него.

Урзу действаше като насън. Не проумяваше нищо от това, което се бе случило. Ани беше откраднала този камък, заради който баща му преди години бе убил без всяко съжаление най-добрия си съветник.

Ако я бяха задържали, без съмнение щеше да я постигне участта на съветника. Урзу не знаеше дали повече се радва на това, че тя бе избягала, или повече се бои от гнева на Императора. Ако той не можеше да си върне откраднатото, щеше ли да му прости? В крайна сметка точно Урзу й бе показал камъка и й бе дал възможността да го открадне.

А пък Ани твърдеше, че камъкът не бил техен и че тя нямала нищо общо с бунтовниците. Но какво представляваше тя тогава? Колко съвършено беше изиграла ролята на негова любовница, как умело го излъга! Възхищението от нея надделяваше над обидата. Въпреки случилото се той я обичаше и беше готов да понесе всяко наказание заради нея. Дори смъртта. И без това не знаеше как ще преживее раздялата.

Но най-напред той трябваше да съобщи на баща си лошата вест. Изтръпна от страх при тази мисъл.

Стигнаха крепостта и завариха там пълно объркване. След като кацнаха, първият съветник им съобщи, че Императорът бил спокоен, когато чул алармата в крепостта, но след като се появил онзи страхотен неприятен писък, той направо скочил като ужилен и изтичал до асансьора. Оттогава никой не го е виждал.

Урзу каза, че трябва да го види на всяка цена, но му отговориха, че Императорът е в обсерваторията си и не пуска никого при себе си. Точно тогава иззвъня малкият звънец на яката на съветника. Императорът го викаше. Те изтичаха заедно с Урзу по стълбите нагоре.

Императорът ги очакваше в заседателната зала. Изглеждаше много уморен и вглъбен в себе си. Прониза ги със зелените си очи. Урзу му обясни, заеквайки:

— Ани открадна камъка. Същия, който се опита да открадне бившият ти съветник, и изчезна.

Баща му пребледня още щом чу първите му думи и Урзу се готвеше за най-лошото. Очите на императора изхвърлиха мълнии, но не към него, а към масата зад него. Тя лумна в пламъци и съветникът падна на колене от уплаха. Урзу стоеше объркан. За първи път той виждаше какво прави баща му, когато е бесен от яд. Вече мислеше, че идва и неговия ред, когато Императорът се обърна и, без да каже дума, се прибра пак в обсерваторията си.

Урзу отиде в двореца, за да разкаже на майка си какво се беше случило. Не я намери в нейната стая и слезе в стаята на Ани. Майка му седеше на дивана с объркан вид и се взираше в кутийките с кристалите, неговите подаръци за Ани, и лимерова табличка пред нея.

Щом той влезе тя вдигна поглед към него и попита с плаха надежда: — Хванахте ли я?

— Не — започна да разказва Урзу, — стигнахме я в Отановата гора. Вече я държах в ръцете си, когато се чу този ужасен писък. Изведнъж до нея се появи една ярко светеща топка, разрасна се до големина на едноместен агатор и направо я погълна. След това изчезна заедно с нея в небето.

— В небето? Бедното ми момче! — извика тя. Сигурно го бе сметнала за полудял.

Пробута табличката към него.

— Намерих това на камината. Урзу започна да чете на глас:

— Скъпи приятелю! Моля те, прости ми за всичко, което ти причиних. Бях принудена да направя това, което сторих. Благодаря ти за отзивчивостта и подаръците ти. Бих ги задържала с удоволствие за спомен, но не мога да ги пренеса там, откъдето съм дошла. Предай много поздрави на майка си, тя е великолепна жена. А на баща си кажи колко много съжалявам, че го лишавам от най-ценната вещ, която е притежавал, но още повече съжалявам това, че не можах да се запозная с него по-отблизо. Харесва ми това, което е постигнал и каквото и да реши да направи с този свят, аз му желая успех. Обичам Ви! Ани.

Урзу остана загледан в табличката. Не разбираше всичко, написано там, но усети отново почти майчинската топлота на Ани. Взе кристалите в ръцете си — искаше да се допре до нещо, до което тя се бе докосвала. Спомни си радостта й, когато наблюдаваше как се пречупва светлината в тях, и заплака.

— Горкото ми момче — повтори майка му и го прегърна. Тя се страхуваше не толкова за разсъдъка му, колкото от гнева на мъжа си.

— Каква е тази най-ценна вещ, която тя открадна? — попита тя.

— Камъкът, онзи камък. И аз й го показах! Не вярвах, че е ценен. Толкова обикновен изглеждаше! Но когато я настигнах, тя го взе в ръката си и той целия засвети с ослепителна светлина. Какъв е този камък?

— Не знам — отговори майка му, — баща ти на никого не даваше да го види. Беше го наследил от дядо си, а той от своя дядо. Изглежда принадлежеше на династията от незапомнени времена. Дано успее да си го върне.

— Не вярвам. Никога не съм го виждал толкова притеснен като днес, когато му съобщих за това. Въобще не ми обърна внимание, а се качи веднага в обсерваторията си.

— Ти си успял да му съобщиш това и си още жив? — майка му още по-здраво го прегърна. Значи имаше, имаше надежда да не загуби единствения си син.

Мъжа си никога не бе притежавала. Той й беше толкова чужд, както и в първия ден, когато я заведоха при него. Влюби се в красивия мъж от пръв поглед, но скоро разбра, че той не се интересува от нея и че тя въобще не го разбира. Живееха един до друг, но никога не бяха истински заедно.

В началото се любеха от време на време. Това бяха прекрасни незабравими преживявания, за които и сега си спомняше с трепет. Но след като се роди Урзу и това престана. Той понякога си намираше други момичета, но тя дори не ревнуваше. Знаеше, че и те нищо не означават за него.

А това момиче, Ани, бе останала пълна загадка за нея.

Още вчера, на приема, се досещаше, че тя не е тук заради сина й. Той не беше равностоен партньор за нея. И когато Ани не откъсна очи от Императора, тя си помисли — ето той е истинската й цел. Не пропусна да отбележи, че и той не бе равнодушен към нея. Сутринта, когато мъжът й повика Ани при себе си, тя сметна, че това е поредната му любовна история.

Но сега вече не знаеше какво да мисли. Съветникът, откраднал камъка, принадлежеше към бунтовниците. Писмото на Ани обаче загатваше за друга цел. Какво ли щеше да стане сега?

Ани бавно дойде на себе си. Чувстваше се много добре, като че всяка частица на тялото й се къпеше в океана на блаженството. Все още стискаше Камъка с всички сили, а той светеше в най-различни цветове. Виждаше черното пространство около себе си, осеяно от безброй звезди, като през мъгла. Някъде в краката й се открояваше зелена планета, от която тя стремително се отдалечаваше. Досети се, че това е Сатариус, спомни си всичко и се изплаши. Къде беше? Как така се носеше без всяка опора в пространството? Тъкмо щеше да попита Камъка за това, когато чу в главата си познатия глас:

„Недей да питаш Камъка за неща, които и аз мога да ти обясня, Иначе ще се почувствам съвсем пренебрегнат.“

— Боар! Къде си, не те виждам? — Ани почувства радост и облекчение, когато разбра, че той е наоколо. Нищо не можеше да й даде такова чувство за сигурност и закрила, като близостта на Боар.

„Как така къде съм? — отговори той с престорено обиден глас. — Аз съм навсякъде около теб и вътре в теб.“

Ани чак сега си спомни, откъде познаваше тази мъгла около нея. Тогава Боар беше като стена отпред, отделен от нея. А сега тя го усети в себе си, той бе проникнал в нея и те като че ли бяха едно. Тя се опита да си представи как също е само облак от свободно движещи се енергийни центрове и как се разтваря напълно в енергийната сфера на Боар. Получилото се чувство не се поддаваше на описание. Тя се отдаде на това усещане и потъна отново в блаженство.

Но Боар я извади бързо от това състояние: „Не се заблуждавай, все още сме двама. Така, както сме, ние не можем да си представим другото си, слятото състояние. Но разделянето ни дава възможността да се обичаме и аз съм й много благодарен.“

Ани изпита дълбока любов към Боар. Чувствата й към него просто не можеха да се сравнят с любовта към други. Чувстваше към него влечение, както към мъжа на мечтите си, чувстваше и закрила, както в утробата на майка си, имаше и вяра — както вярата в Бога. Всичко това нямаше нищо общо е любовта към мъжа й, към родителите или към децата й. Нямаше и нищо общо със зараждащото се в нея чувство към Сатара.

Стана й мъчно, когато се сети за Императора: Какво ли правеше сега? Изпитваше съчувствие към него, но и истинско влечение. Това я объркваше. Спомняше си тъжните му очи и онова чувство за духовна близост, за което не можеше да намери обяснение. Какво ли се беше случило тогава, когато Сатара бе откраднал Камъка от Веова?

„Попитай Камъка на мъдростта за тези неща — посъветва я Боар, — той може да ти разкаже цялата история на тази проявена Вселена.“

Ани стисна Камъка и отправи мислите си към него. Съзнанието й се пренесе на друго място, в друго време и тя стана свидетелка на нещо, случило се много отдавна.

…Веова ядосано обикаляше в кръг около Сатара. Бурно жестикулирайки с ръце, той му викаше:

— Никога няма да успееш! Нали видя какво стана на Земята! Не, не мога да ти позволя това.

— Но ти работи на Земята само със Силите на дясната ръка и не балансира всичко отначало. Затова по-късно системата се стремеше сама да оправи нещата и привлече Силите на лявата ръка от хаоса. А те останаха неуправляеми. Това беше началото на края — възрази ангарът с прекрасна златна коса.

— И ти смяташ, че си по-умен от мен? Как си позволяваш? — Веова се беше спрял пред Сатара.

— Искам да ми дадеш възможност да докажа, че съм прав! Аз те моля да работим заедно на Сатариус и да разпределим равномерно силите си.

— О, не! Ако смяташ да надминеш учителя си, ти трябва да се оправяш сам, с това, което имаш. От мен няма да получиш нито капка от Силите на дясната страна. — Веова надменно се изсмя.

Тогава в очите на Сатара се появи пламъчето на омразата, той се превърна в огромен змей, издуха пламъци към небето и със страшен глас заяви:

— Не можеш да ме спреш! Аз ще създам своя свят сам и без твоята помощ. Нека бъде така, както ти искаш — нека има и един свят, създаден само със Силите на лявата ръка. И ще видим кой от нас е бил прав.

Веова се засмя силно:

— Ти не разполагаш с Камъка на мъдростта, без него ти не можеш да построиш система!

Сега беше ред на чудовището да се изсмее.

— Мисля, че тук грешиш! — То отвори своята паст — на езика му лежеше кристал, прозрачен и светещ във всички цветове на дъгата.

Змеят разтвори огромните си криле и отлетя, а Веова изрече най-големите проклятия, казани някога…

Ани погледна учудено ръката си. Чак сега тя осъзна, че Камъкът се беше превърнал в светещ прозрачен кристал. Ако Урзу го бе видял такъв, никога нямаше да й го покаже.

— Защо се промени така?

„Защото Камъкът на мъдростта се показва в истинския си облик само на съществата от най-високи нива“ — отговори Боар.

— Но аз не съм такова същество! — протестира Ани. „Нито пък аз. Но когато сме заедно, ние сме такова същество. За Камъка няма значение, че временно сме в две различни проявления. Той познава създателите си.“

Дълбоко впечатлена, Ани се замисли. Какво ли същество представляваха те с Боар? Не можеше да си го представи. И нещо не беше наред. Накрая се сети какво именно.

— А как така току що видях, че Камъкът светеше в устата на Сатара?

„Защото и той е от Делените и се намираше близо до второто си Аз“ — отвърна Боар много меко.

— Но аз не видях друго същество край него, освен Веова.

И чак като изрече това, тя прозря една неподозирана истина, от която направо й прилоша. Всичко се обърка в главата й и само душевната подкрепа, която получи от Боар, я спаси да не полудее.

* * *

Немятовото оръжие^[1] беше в пълна бойна готовност, но нямаше какво да унищожи. Атаката беше прекалено светкавична и бе завършила прекалено бързо. Оръжието можеше да свали всеки физически нашественик от космоса, но не можеше да засече подобен обект.

Сатара се разхождаше нервно в обсерваторията си. Беше ги изпуснал! Толкова време успя да се опази от посегателства на астралните и менталните създания, че още не можеше да приеме провала си. И преди Веова беше опитвал да си възвърне Камъка, но в тези акции участваха винаги само ангари. По вида на регистрираните трептения, този път ангар не беше замесен.

Сигналната система регистрира безспорно теор. Какво можеше да накара един теор да се бърка в работите на ангарите? Нещата бяха изключително необикновени.

Този теор се бе появил само за миг, колкото да прибере момичето. Нямаше никакво съмнение — ясно бе видял случилото се в мозъка на сина си. Но откога теорите работеха заедно с човеците? И как теорът не бе оставил никаква следа в пространството преди появата си?

Може би се намираше тук отдавна и само е чакал момента, когато момичето ще успее да открадне Камъка? Това беше доста вероятно. Трябва да е навлязъл в атмосферата на Сатариус във физическа форма — удивително постижение за един Теор! Само нещо много важно можеше да го накара да постъпи така.

Нямаше представа какво е то. Мисълта, че теорите прибягват до този сложен ход, само за да си върнат Камъка, беше абсурдна. Та той не можеше да им откаже връщането на Камъка — само да бяха му го поискали! Досега беше сигурен, че те толерират постъпката му. Никога не се бяха намесвали.

Имаше прекалено много въпроси, на които трябваше да намери отговори. До вчера гой скучаеше, но сега му предстоеше много работа.

Сатара слезе в подземието, за да събере необходимите материали за влизане в транс. Налагаше му се да работи с тези примитивни методи: той се намираше във физически свят и нямаше пряк достъп до горните нива. Трябваше да напусне това тяло и да се превърне отново в ангара, който беше. Трябваше да разбере замисъла на Веова. Въобще не се съмняваше, че именно той стои в дъното на тази работа.

Това, което прозря веднага, беше че момичето не бе от Сатариус. Трябваше да се досети, още когато не можа да прочете мислите й. Най-вероятно бе от Земята. За Веова не би било трудно да й придаде вид на сатарианка. Но как уверено се движеше тя в това общество! Само за да управлява едноместния агатор, тя трябваше да разполага с много добър източник на информация.

Замръзна на място. Изведнъж му просветна какъв глупак е бил. Как можа да направи на Веова такъв подарък? Старият му съветник беше ключът поне към тази загадка!

Ядоса се на себе си. Беше допуснал грешка и сега беше наказан. Намери каквото му трябваше и се качи в лабораторията. Прогони прислужника и започна да бърка сместа. Този път трябваше да стигне далеч, трябваше му силна магия. Стигнеше ли вече горното ниво, щеше да направи изчисленията си.

* * *

Ани се чувстваше като замаяна. Камъкът й беше показал толкова много неща — как бе създаден този свят, как се образуваха материалните тела, как изглеждаха духовните същества, когато все още имаха някакъв вид. А някъде имаше нещо, което вече нямаше никакво тяло — нито физическо, нито ментално, нито пък друго. То оставаше неразбираемо.

Вече знаеше какво са представлявали заедно с Боар, когато са били едно същество. Камъкът обаче отказа да й съобщи какво е накарало това същество да се раздели. Освен това, разбра защо, когато тя се учеше да кара триместния агатор, Боар реагира така остро на опита й да стигне до него. За тях винаги съществуваше опасността от преждевременно сливане. Чудеше се как успяваше да я пренесе през пространството по този начин. Но Камъкът й обясни, че той реално не я докосва, защото били в две много различни тела. Най-опасно било духовното докосване — енергийния обмен, т.е. когато й преливаше от силата си. Но Ани не проумя напълно в какво се състои тази разлика.

Пред нея се разкриваха толкова много познания, че мозъкът й просто отказваше да ги възприеме. Нямаше и смисъл. Знаеше, че ще забрави всичко, когато я върнат на Земята.

При мисълта за връщане й стана болно. Не можеше да си представи да се раздели отново с Боар. Това пътуване до границата между царствата, до която той трябваше да пренесе физическото й тяло, беше много трудна задача за него. Той губеше все повече сили. Въпреки че черпеше енергия от далечни звезди, изразходваше повече, отколкото получаваше. Скоро запасите му щяха да свършат. Дотогава трябваше да е стигнал границата, за да може вече Веова да поеме тялото й. Ако не успееше, тя щеше да умре.

Ани не можеше да му помогне с нищо и се чувстваше ужасно безполезна. Добре разбираше, че няма вина за тази ситуация, но безсилието й тежеше на съвестта. Вече не закачаше Боар, пестеше му дори усилието да й отговаря. Той поддържаше тялото й и тя не усещаше нито жажда, нито глад. За да не хаби повече енергия, тя отново потъна в състояние на полусън и се остави Камъкът да й показва света.

* * *

Сатара се върна в тялото на Императора. Пътуването приключи успешно. Бе получил отговор на повечето си въпроси. С голямо задоволство той установи, че знае дори повече, отколкото Веова.

Засмя се. Старият глупак! Не беше разбрал, че на Земята е намерил човек с дух, който принадлежи на Делен. Това обясняваше участието на теора в тази работа. Не теорите искаха обратно Камъка. Просто този теор трябваше да спаси второто, си Аз от произвола на Веова.

Изненада го фактът, че може да има такава неравностойна двойка — теор и човек. Малко знаеше за Делените. Те принадлежаха към нивата над теорите и никой ангар не разбираше предназначението им. Знаеха само, че съществуват.

Спомняше си впечатлението, което това момиче му направи. Това, което го впечатли не беше хубавото й тяло, нито пък необикновеният й ум. Просто подсъзнателно усети близостта на висш дух и нещо сякаш го теглеше към него. И сега той изпитваше някаква мъка, че тя си бе отишла. Завиждаше на сина си, който успя да се радва по-дълго на компанията й.

Трябваше да успокои Урзу и майка му. Сигурно си мислеха, че заради тази кражба ще ги накаже жестоко. И имаха всички основания за страха си; досега той винаги бе взимал крути мерки за запазване на общественото устройство на Сатариус. Но сега бе решил да промени стратегията си. Времето за промени беше назряло, нека това събитие станеше повод за тях.

Намери ги заедно в бившата стая на Ани. Отдавна не беше посещавал двореца и с появата си предизвика огромно вълнение сред прислужниците. Когато влезе в стаята, видя ужаса върху лицата на сина и жена си.

— Искам да ви успокоя, няма да ви направя нищо.

Побърза да го каже, преди да са загубили съзнание от страх. Страхът на подчинените не му доставяше никога удоволствие. Приемаше го винаги като естествен и неизбежен елемент на властта. Но сега, когато видя тези двама, притиснати един до друг, той по-скоро усети болката на собствената си самотата.

Той седна срещу тях и видя лимеровата табличка на масата. Сети се веднага, че е послание от момичето и го прочете. Беше предназначено само външно за Урзу, истинският получател беше той. Подкрепяла го, каквото и да направи! Обичала ги! Спомни си последните мигове на срещата с нея и отново усети изпитаната тогава силна тъга и копнеж по нейното приятелство.

 

— Моля те — обади се жена му в защита на сина си, — не наказвай това момче. Той за пръв път се влюби истински в момиче. А тя успя да заблуди дори и мен.

— Няма за какво да се тревожите — успокои ги той, — няма да ви обвинявам в непрозорливост там, където самият аз не прозрях нещата. Има сили, срещу които не е срамно да загубиш сражение, напротив чест е, че те са се били с теб. Тя не беше обикновено момиче и зад гърба си имаше велики помощници. Време беше Камъкът да се върне при създателите си и те си го взеха.

— Ти не се ядосваш на Ани? — удивен попита Урзу.

— О, в началото направо побеснях от яд. Но след като разбрах коя е тя, аз по-скоро съжалявам за нейната загуба, отколкото за загубата на Камъка.

И двамата го погледнаха с недоумение. Той стана и с лека въздишка каза:

— Не се заблуждавайте, че съм всесилен. Има неща, с които и аз не мога да се справя. Не го забравяйте!

Напусна стаята, стискайки табличката в ръката си. Урзу и майка му се спогледаха облекчени, но учудени.

— Какво му стана? Защо говори така и защо ми взе табличката? — попита Урзу непроумяващо майка си.

Тя го погледна със съжаление. Сигурно никога нямаше да разбере, че тези редове не бяха за него, а за баща му. За първи път тя беше усетила, че Императорът страда от самотата си.

— Защото за него нейната загуба означава много повече, отколкото за теб — отговори му тя.

* * *

Необичаен шум изпълваше централата. Всеки, който можеше да се откъсне за малко от работата си, се премести тук, за да поздрави Мариел. Той беше герой на деня. Идеята му, как да си върнат Камъка, се оказа печеливша.

 

Честно казано, повечето ангари въобще не вярваха, че тази странна двойка ще успее. Вече твърде много техни проекти са бяха провалили. Нещо в последно време въобще не им вървеше.

Шефът беше на мнение, че причината е в отсъствието на Камъка на мъдростта. Не успееше ли нещо да направи както трябва, все Сатара му беше виновен. Повечето ангари обаче виждаха, че тези обвинения са безпочвени. Откакто Сатара ги бе напуснал, за да построи собствена система, Веова го мразеше и с удоволствие прехвърляше всички свои грехове върху него.

Но ангарите знаеха, че проблемите на Земята бяха започнали далеч преди Сатара да открадне Камъка. Тогава той обвини Веова, че бил допуснал грешка още при самото създаване на системата. Трябвало още тогава да потърси помощта му. Шефът естествено не се съгласи и те дълго и упорито спориха.

Ангарите се разделиха на два лагера, едните поддържаха Веова, другите Сатара. За да приключи този спор и да се възстанови мирът, Сатара предложи да опитат на друга планета всичко отначало, само че така, както той предлага. Веова не искаше и да чуе и Сатара се видя принуден да открадне Камъка, за да осъществи идеята си поне отчасти.

Въпреки че работеше сам, Сатара изгради една добра система. Дори в момента на Сатариус беше доста по-добре, отколкото на Земята. Но Веова беше на мнение, че това само показва колко е бил прав, че може да се създаде една добра система при неравномерно разпределяне на силите. Сатара би трябвало да покаже, че и този свят няма да успее, за да докаже твърденията си.

Изглежда, собственото му творение му бе по-скъпо от надделяването в един спор с Веова. Доколкото знаеха, той активно се грижеше за стабилността на системата си.

Сега Камъкът се бе оказал пак в техни ръце и дано Шефът ги остави вече на мира. Когато Сатара ги напусна, всички въздъхнаха от облекчение. Но странно защо, това въобще не успокои Веова. Той много се ядоса и стана по-зъл от преди. Тъй като Сатара вече го нямаше, той пренесе гнева си върху главите на бедните си подчинени.

Веова тържествуваше! Най-накрая успя да нанесе силен удар на Сатара. Щом разбра, че двамата се връщат, той подготви всичко необходимо за посрещането им. Не дойдоха с космическия кораб. Вместо това, теорът се беше изтощил докрай, пренасяйки жената през пространството. Какво ли може да накара един теор да се пожертва за един обикновен човек? Можеше просто да вземе Камъка и да я остави на Сатариус. Веова нямаше да се сърди, стига да получи Камъка на мъдростта.

Преместиха я в централата и й върнаха предишното тяло. Като сатарианка тя определено изглеждаше по-хубава, отколкото сега. Все още стискаше с всички сили Камъка в ръката си. Оказа се, че не можеха да й го вземат. Теорът не им даваше да я пипнат. Каза им, че тъй като тя е взела Камъка, само нейно право е да реши на кого ще го даде.

Веова страшно се ядоса на това непредвидено препятствие. Но после се успокои. Дори тя да откаже да му даде Камъка, имаше начин да я принуди.

* * *

Ани се събуди. Чувстваше се отвратително. Разликата в състоянието й преди да заспи беше зашеметяваща. Като че ли я бяха натикали в друго тяло. Тук-там я понаболяваше. Трябваше й време, докато се сети какво бе станало.

Скочи на крака и за малко да падне. Бяха й върнали земното тяло! Тя се огледа. Отново стоеше сред ангарите по нощница. Тихичко изруга. Не можеха ли поне да премахнат болежките от това тяло, докато то беше тук? И поне временно да го облекат в нещо по-прилично? Погледна първия срещнат ангар и го попита за това. Не, не можело. Трябвало да я върнат на Земята в същия вид, в който са я взели оттам.

На Ани й беше трудно да свикне с новото — или по-точно казано — със старото си положение. По-лесно е да се събудиш в младо, красиво и силно тяло на сатарианско момиче, отколкото в застаряващото и не съвсем здраво тяло на една 35-годишна земна жена.

Тогава видя Камъка в ръката си. Учуди се. Как така не са й го взели още? Беше все така прозрачен и светеше. Значи Боар бе някъде наблизо. Защо не го чувстваше и виждаше?

Огледа се притеснено и го повика мислено. Какво се беше случило с него? Не помнеше как стигнаха накрая до тази граница между царствата. Завладя я силна тревога.

„Не се притеснявай за мен, аз съм до теб“ — чу тя отговора му н въздъхна с облекчение. Обърна се и видя едно почти прозрачно облаче с големината на хандбална топка.

Колко беше отслабнал! Изпрати му цялата си любов, на която беше способна. Знаеше вече от опит, че той можеше да се възползва от тази енергия. И наистина той засвети малко по-силно.

„Благодаря, но по-добре запази силите си за себе си. Те ще ти потрябват“ — бе неговият отговор.

— Какво става с Камъка, защо е още у мен? — попита тя на глас.

Тогава чу сърдития глас на Веова откъм трона:

— Защото такава била волята на партньора ти. Той иска, ти да ни го дадеш сама.

Ани се зачуди. Защо Боар поставяше такова условие? Той не се обаждаше да даде някакви обяснения. Но добре бе чула раздразнението в гласа на Веова, когато говореше за Боар. Затова попита нахално:

— А какво ще направиш, ако ти откажа?

Ангарите наоколо изстенаха в един глас. Тя ги погледна и ги съжали. Горките, кой знае колко тревоги са изживели и колко ги е тормозел Шефът заради този Камък. Почти беше готова да им го даде, когато чу Веова да я заплашва мислено:

„Никога вече няма да видиш семейството си и ще прокълна децата ти и техните деца, и целия ти род до деня на второто пришествие!“

Ани замръзна. Не от страх, а от възмущение. Значи щеше да я изнудва! Тя го погледна право в очите.

— Жестокостта ти няма граници! Защо не изрече на глас това, което ми каза сега? Срам ли те е от подчинените ти? Има защо. Кой си ти, за да ме заплашваш така?

Въпросът щеше да е смешен, ако не го беше задала с такава сила. Настана гробна тишина. Този път Веова застина на мястото си. Един негов поглед беше достатъчен, за да я изпепели. Но до нея беше теорът, макар и отслабнал, а тя държеше Камъка, който засвети още по-ярко при последните й думи.

И чак тогава Веова се досети, че пред него не стояха просто човек и теор. „Камъкът свети в ръцете на създателите си“ — спомни си той старата истина. А мислеше, че свети заради неговата близост. Каква велика заблуда! Вече се мислеше за победител, а всъщност беше загубил, точно както и Сатара.

Ани протегна ръка и показа на всички Камъка.

— Този Камък ви беше даден, за да създадете един красив и щастлив свят. Но вие не успяхте да се възползвате от мъдростта му. За това е справедливо Камъкът да се върне там, откъдето е дошъл. Нямате нужда от неговите съвети. Докажете, че можете да се оправяте сами.

Протегна Камъка към Боар.

— Аз трябва да се върна на Земята. Отнеси това съкровище на горните нива. Нека го ползва този, който разбира езика му.

Боар пое Камъка в себе си. Гордееше се страшно с Ани. Тя не беше попитала Камъка какво да прави. И не се беше изплашила от безсрамната закана на Веова.

Вече не се срамуваше от това, че я обича и уважава. Тя не беше той. Те бяха двама — докато не настъпеше времето им за сливане. Искаше му се да я прегърне, но дори не трябваше да приеме човекоподобния си вид. Добре помнеше предупреждението на Кадор. И без това предстоящата раздяла щеше да бъде много тежка.

На края дойде моментът, от който Ани се боеше най-много. Виеше й се свят от мъка. Боар леко я докосна и тя усети как нежността му се разлива по цялото й тяло. Тя сключи длани около него и го допря до устните си. Не можеш да целуваш едно енергийно кълбо, нито да го прегърнеш. Само затвори очи и отправи цялата си обич към него. И получи същото чувство в отговор. Би стояла така цяла вечност, не я интересуваха нито ангарите, нито Веова. Стори й се, че чува прекрасна далечна музика. Светът потъваше в небитието, тя се разпадна на безброй частици и престана да съществува…

Изведнъж светът застана отново пред нея. Ани се стресна и погледна ръцете си. Бяха празни. Боар си беше отишъл.

По бузите й се стекоха сълзи. Тя се обърна към Веова и каза: — Прави с мен, каквото искаш.

* * *

Тъкмо бяха изпратили жената обратно на Земята тревожно обсъждаха променилата се ситуация, когато пред трона на Шефа пространството се изкриви и се отвори междупространствена дупка. Някой от друга система искаше да говори с тях. С любопитство очакваха завихрянията да се успокоят и да видят кой ли се интересува от съдбата им. Само Веова като че ли знаеше кой ползва тази форма на комуникация и лицето му се помрачи.

— Здравейте другарчета, как се справяте? — чуха саркастичния, но беззлобен глас на Сатара. Той седеше на императорския си трон с широка усмивка на уста. Дори в грозното тяло на сатарианин, с тъмното си лице и черната си коса, той изглеждаше великолепен.

Доста ангари съжаляваха за дългото му отсъствие. Той винаги беше нещо като опора за тях, която ги защитаваше от своеволията на Шефа. Беше по-различен от тях, по-независим, по-енергичен и по-своенравен. Донякъде приличаше повече на Веова, отколкото на ангар. Двамата сега въобще не се обичаха, но не винаги беше така. В началото Шефът предпочиташе общуването с него и даже го обичаше. Но след като го издигна за свой главен помощник и му предаде силата на лявата страна, нещата рязко се промениха. Появи се съперничество помежду им и любовта се превърна в омраза. Никой от ангарите не разбираше какво беше предизвикало тази промяна. Но че тя беше източник на всичките им беди, в това не се съмняваха. Мечтаеха за времето, когато двамата отново ще се сдобрят.

Сатара се обърна към Веова и с преиграно възхищение го похвали:

— Моите поздравления, Веова! Този път ти наистина успя да организираш успешно кражбата на Камъка. Нищо, че идеята не беше твоя. Ти направи изчисленията и подготви изпълнителя. Поне единия от тях.

Мрачната физиономия на Шефа съвсем помръкна. Никак не му допадаха „похвалите“ на Сатара. А онзи продължаваше:

— Само че не разбра с кого си имаш работа. Е, може да ти се прости. И аз не се сетих веднага! — Подигравателната му усмивка стана още по-широка.

— За което съжалявам — продължи той. — иначе бих могъл да се порадвам малко на компанията им.

По лицето му премина за миг сянка на болка. Ангарите гледаха смаяни своя събрат. Не разбираха какво имаше пред вид. Шефът продължаваше да мълчи.

— Но май победата ти излезе пирова! Така е, когато искаш някой друг да ти свърши работата. Ако наистина толкова беше закъсал за Камъка, защо нито веднъж не ме помоли да ти го заема за малко? Или мислиш, че само Твоя Светлост е способна на великодушни постъпки?

Шефът направо позеленя от яд. Скочи от трона, вдигна ръце и извика:

— Махни се от очите ми, Сатара! Никога няма да имам нужда от твоето благоволение. Аз ще се оправя сам, защото съм по-силен от теб.

Той рязко седна обратно на трона си и централата се раздруса от силата му. Сатара го погледна със съжаление. Вече не се усмихваше.

— Оправяй се тогава сам — отговори той и дупката се запълни с вихрите на пространството, за да изчезне след миг съвсем.

Ангарите стояха притиснати един до друг, на малки групички, с дълбоко съжаление в сърцата си. Надеждата, появила се за миг, изчезна като капка вода в горещия пясък на пустинята.

* * *

Пред очите му светна малка точка и се разрасна. Кадор въздъхна с облекчение — Боар се беше върнал. До края не беше сигурен, дали той ще успее да остави второто си Аз. Наблюдаваше всичко и знаеше, че Боар бе изчакал последния момент за връщане. Нямаше как да му се сърди, но все пак го упрекна:

— Рискува много, трябваше да се отделиш малко по-рано.

Боар изглеждаше зле. Не само умираше от мъка, но и беше изгубил много енергия. Той щеше да се възстанови бързо в обичайната си обстановка, но имаше нужда от спешна помощ. Кадор закачи собствената си енергийна система към неговата и му преля от силата си.

— Стига си ме зареждал — обади се Боар благодарен. — Ще са оправя и сам.

— Нищо, за разлика от теб имам енергия в излишък — Кадор се опита да го развлече малко. — Трябва да ви похваля. Здравата забихте стареца в земята! Няма да посмее да й направи нещо. Тя е страхотна!

— Още ли приказваш като диабо? Не ти ли омръзна междувременно да се правиш на теор с лошо възпитание?

Боар се опита да влезе в играта. Не трябваше сега да мисли за Ани. Първо трябваше да събере сили. Кадор започна да го убеждава колко по-умни бяха диабата, като не държаха на културната реч. Тези „Хулигани на небето“, както ги наричаха, живееха на едно ниво с ангарите, но общностите им бяха строго разграничени.

Постепенно умората завладя Боар и той помоли Кадор да го остави на мира. Кадор отстъпи с нежелание.

Боар се пренесе в пространството на сферитите Да слуша нежната им музика. Не се чувстваше вече същия като преди, срещата с второто му Аз го беше променила. Ако можеше да се каже за един Делен, че е увеличил чувството си за отговорност и любов към другата си част, то именно това беше станало с него. Той и преди изпитваше обич към Ани, но сега я обичаше по-различно. Тогава тя просто беше част от него. Нещо, което не можеш да не обичаш. Сега тя представляваше освен това и личност — нещо различно от него, и той обичаше именно тази жена, заедно с душата и тялото й.

Веова я беше изпратил обратно на Земята. Боар, както винаги, знаеше всичко за нея. Тя нямаше да си спомня абсолютно нищо от цялата тази одисея, — нито за ангарите, нито за Сатариус, нито за това, което й показа Камъкът, нито за него.

Въпреки това, Боар отправи един свой лъч към далечната Земя и изпрати по него краткото послание:

„Обичам те, Ани!“

 

Светлината избледняваше все повече и Ани се събуди от дълбок сън. Опитите й да върне странните му картини завършиха безуспешно и тя с огорчение се отказа. Остана само едно необяснимо чувство за тъга. Отвори очи и от мрака бавно изплуваха очертанията на предметите в спалнята. Разсъни се. Погледна към спящия си мъж на другото легло и тихо стана, за да види децата в съседната стая. По-малкия й син редовно се отвиваше през йощта, а беше леко настинал. И сега краката му стърчаха извън одеялото. Тя внимателно го зави и се върна в спалнята. Излезе през отворената врата на балкона в топлата лятна нощ и погледна към небето. Луната се бе скрила и звездите се открояваха ярко на тъмното небе.

Обхвана я необясним силен копнеж. Искаше й се да се откъсне от това тяло и да литне нагоре към далечните простори, свободна и вечна като самата Вселена. И тогава усети как един трепет на блаженство мина през цялото й тяло и тя затвори очи с щастлива усмивка. Той събуди прекрасни спомени в тялото и душата й, спомени по-скоро от сън, отколкото от реалността. Стоеше така и се наслаждаваше на това усещане, докато някакъв шум от улицата не я извади от отнесеното й състояние.

Огледа се учудена и тръсна глава. Изглежда, облегната на перилата, за миг бе заспала и сънувала прекрасен сън. Върна се в леглото с желанието да се потопи отново в него. Неусетно заспа.