Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (7)

7

Завлякоха ме в оная силно осветена комната с чисто бели стени и воня на смес от повръщано и клозет, и бирени ротове, и дезинфектант, която нахлуваше през решетките наоколо. Чуваше се как някои от заключоните в килиите псуваха и пееха и дори ми се стори, че един пелтечеше: „И ще се върна при мойта любима, любима, ако ти, моя любима, ме напуснеш.“^[1]

Но голосите на милицаите им казаха да млъкнат и дори се чу как здравата толчокнаха някого и той изрева оуууууу, което звучеше като голос на пияна старуха, а не на мужчина. С мен в комнатата имаше четирима милицаи, които хорошенко шумно си сърбаха чая; на масата имаше болшой чайник и те сърбаха и се уригваха над болшие стакани. Не ми предложиха изобщо. Единственото, което ми дадоха, братлета, бе едно старо сломано зеркало, в което да се огледам и установих, че не съм вече вашият красив млад разказвач, а настоящий ужас за гледане, с подут рот, съвсем покраснели глази и немножко разплескан нос. Те се разхохотиха громко, като увидиха смайването ми, а един от тях рече: „Кошмарната мечта на любовта“.

После влезе някакъв висш милицай със звезди на плечите да му личи, че е над над над всех; и като ме увиди, рече само: „Хм“. Тогда започнаха… Аз заявих:

— Няма да продумам нито едно слово, докато не ми назначите адвокат. Знам закона, копелета.

Те, разумеется, пак громко се разхохотиха, а звездният шеф милицай каза:

— Така, така, момчета, за начало и ние ще му покажем, че знаем закона, но че да знаеш закона не е достатъчно.

Имаше съвсем джентълменски глас и говореше някак много устало, като кимна с приятелска улъйбка на един очен едър тлъст негодяй. Тоя дебелак си свали куртката и се видя, че вместо корем има цяла бъчва, потом се приближи до мен, без да спеши, и ме лъхна на чай с молоко, дето беше пил, щом си отвори рота в устала и злобна улъйбка към мен. Не беше хорошо избръснат за ченге и увидих лекета от засъхнала пот по ризата под мишниците му, а като се приближи, се развоня и на ушна кал. Тогава той сви гадния си морав пестник и ми го заби право в корема, което не беше честно, а останалите милицаи се превиваха от кикот, освен главатаря им, който не сваляше оная устала улъйбка от лицото си. Трябваше да се облегна на белосаната стена, та цялото й белило се полепи по платята ми, докато се опитвах да си поема отново воздух, и бях в голяма агония, та аха да повърна клисавия пай, изяден преди началото на вечерта. Но не,можех да понеса да олея с повръщано целия под, тъй че го преглътнах. Тогава увидих, че тлъстият бияч се е обърнал към своите друзя милицаи да се посмее хорошо на сделаното, затова вдигнах десния си ног и преди да му изкричат да се пази, ритнах го фино и точно право в пищяла. Той закрича на умряло, като подскачаше наоколо.

Но след това всичките се изредиха да ме подмятат един на друг като скапана кървава пачавра, братлета, и ме ръгаха с кулаци по топките и по рота, и по корема и ме налагаха с ритиици, тъй че накрая нямаше как да не повърна на пода и дотолкова обезумях, че дори занареждах: „Съжалявам, братлета, не биваше да го правя, Съжалявам съжалявам съжалявам.“ Но те ми дадоха стари газети и ме накараха да го изтрия, а после да го мина и с трици… Тогава ми казаха, почти като стари друзя, да седна, за да си поговорим спокойно. И ето, влезе опекунът Делтойд да направи една визита, понеже кабинетът му беше в същата сграда, и устал и грязен на вид, рече:

— Случи се, значи, да, Алекс? Така си и мислех. Боже боже боже, ето на. — И като се обърна към милицаите, каза им: „Добър вечер, инспекторе, добър вечер, сержант. Здрасти на всички. Е, аз бях дотук. Боже боже, това момче здравата е закъсало. Я го вижте на какво прилича.“

— Насилието ражда насилие — отвърна главният милицай с ангелския голос. — Съпротивлявал се е срещу органите на закона.

— Аз бях дотук повтори опекунът Делтойд. Той ме погледна с такива холодни глази, като да бях се превърнал във вещ, а не в окървавен и очен устал человек. — Предполагам, че утре ще трябва да се явя в съда.

— Не бях аз виновен, братко, сър — казах маленко сълзливо. — Застъпете се за мен, сър, защото не съм чак толкова лош. Подведоха ме другите с предателство.

— Я виж, запя като канарче — каза главното ченге с насмешка. — Взе да хленчи на друг глас, да му се не надяваш.

— Знам си работата — каза опекунът Делтойд. — Утре ще отида да говоря, не бой се.

— Ако ви се ще да му фраснете един в ребрата, сър, не се притеснявайте от нас — предложи главният милицай. — Ние дори ще го държим да не мърда. Сигурно е поредното ви голямо разочарование.

Тогда опекунът Делтойд сдела нещо, което не ожидах от человек като него, дето трябва да превръща нас, хулиганите, в истински хороши малчики, особено при толкова много ченгета вокруг. Приближи се и плю. Плю. Плю право в лицето ми, а потом отри мократа си наплюнчена рот с опакото на руката. И аз триех ли, триех наплютото си лице с окървавената си таштуха и повтарях:

— Благодаря ви, сър, благодаря ви много, сър, много мило от ваша страна, сър, благодаря ви.

Потом опекунът Делтойд си излезе, без да каже дума. А милицаите седнаха да пишат ония предълги показания, дето после трябва да подпиша. И аз си помислих: „В пъкъла да горите всичките и ако копелета като вас са на страната на Доброто, тогава доволен съм, че се числя към другия лагер.“

— Добре тогда — рекох им, — грязни копелета, вонящи пачаври. Пишете, пишете всьо. Няма да ви пълзя по корем, мерзки типове. Откъде искате да начинаете, грязни смрадливи звери? От последното изправително ли? Хорошо, хорошо, слушайте тепер.

И им издрънках всичко, а милицаят стенограф, тих и испуган человек, съвсем не настоящо ченге, изписваше страница след страница след страница. Издадох и за ултраволенциите, и за крастинга, и за дратсинга, за пустото шибане и за всичко останало, чак до историята от тая ноч с богатата стара обезяна и мяукащите котаци и кошки. Като се постарах да натопя до шиите и така наречените си друзя. Като свърших, милицаят-стенограф чак беше прибледнял, завалията. Главният му каза:

— Върви да изпиеш един чай, а после вземи да напечаташ цялата тая тиня и кал в три екземпляра, ама си запуши носа с една щипка за пране. После ще го дадем на нашия хубавец тук да го подпише. А теб — обърна се той към мен — ще те отведат сега в апартамента за младоженци с течаща вода и какви ли не удобства. — И със същия устал голос подкани двамата най-големи грубияни: — Хайде, махайте го.

С ритници, толчоци и заплахи ме закараха до килиите, където ме натикаха с още десетина-дванайсет заключони, повечето пияни. Между тях имаше ужасяващи человешки аномалии, един с изяден нос и отворен рот като голяма черна дупка, друг лежеше на пода и хъркаше, а от рота му постоянно се стичаха лиги, а трети като да беше си свършил работата в брюките. Имаше и двама с обратна резба, които тутже ми хвърлиха око и единият се метна на спината ми, та здравата се сбихме, а от вонята му на метил и евтин парфюм отново ми се доповръща, само че коремът ми беше вече празен, братлета. Тогава другият взе да ми пуска ръце, а после двамата се сбиха, като се зъбеха помежду си, тъй като каждий хочеше да докопа моята плот. Шумът стана очен силен, та приехаха двама милицаи и ги разтърваха с палки, и тия двамата седнаха кротко и впериха поглед в пространството, а по лицото на единия се стичаше кап кап кап алена кров. В килията имаше и нарове, ама бяха заняти. Качих се на горния ред, защото бяха по четирима на ред, а там хъркаше един дърт пияница, изсипан навярно от милицаите. Все едно, аз го изсипах опят долу, потому що не беше чак толкова тежък, и той се стовари върху един толстий пиян человек на пода, та и двамата се събудиха и взеха да крйчат и да се маризят много трогателно. Аз пък си легнах на вонящия кроват, братлета, и преминах в сон, устал, изтощен и ранен. Не беше дори и сон, а пренасяне в един друг, по-добър мир. И в този лучший мир, братлета, се озовах след болшое поле, пълно с цветя и деревя, а една коза с человещко лице свиреше на флейта. Тогава изгря като слънце самият Лудвиг Ван с буреносен лик и галстук и с буйни развети волоси и услъйших Деветата, последна част, но със слова так объркани, като че знаеха как трябва да са насън.

Гадост!

Ти потьпкваш всички люде

и сплотените от зло

се укриват озверени

под разкьсаното ти крило.

Но мелодията беше вярна, както загрях, щом ме събудиха след две минути или десет, или след два часа, или след цели дни и години, понеже часовникът ми беше украден. Един милицай, като че на цели мили далеч, там, внизу, ме мушкаше с долга пръчка с острие на върха, говорейки:

— Събуди се, красавецо. Събуди се да скиваш какво те чака.

— Защо? Кой? Къде? Какво има? — А „Одата на радостта“ от Деветата звучеше в головата ми сказочно хорошо.

— Сега ще разбереш — каза милицаят… — Хубави новини те очакват, синко.

И така, спустих се с мька долу, цял скован и везде с болки, но още неразбуден совсем, а ченгето, което вонеше на бръйнза и лук, ме избута от грязната хъркаща килия и после по коридора, докато в мен през цялото време кънтеше старата песен „Радост, ти сплотяваш в порив чуден…“. Наконец стигнахме до една очен спретната кантора с пишещи машини и цветя по бюрата, а на главното бюро седеше главният милицай и смотреше очен сериозно, приковал холодни глаза върху сънливото ми лицо.

— Тъй тъй тъй. Какво има, брате? Какво става в тая файнска светла като ден ноч?

А той ответи:

— Давам, ти точно десет секунди да изтриеш от лицето си тая глупашка усмивка. После искам да ме слушаш.

— Е, какво? — спросих захилен — Не сте ли доволни, дето ме пребихте почти до смерт и ме наплюхте, и ме накарахте да признавам преступления часове наред, а после ме захвърлихте сред сумашедши и вонящи, и сбъркани в оная грязна килия? Нови изтезания ли сте ми измислили, копелета?

— Това изтезание си е лично твое — ответи той сериозен. — И дано Бог направи така, че да се изтезаваш до полуда.

И тогава, преди още да ми скаже, аз вече знаех какво е. В някоя от градските болници старата обезяна с котовете и кошките бе отлетяла към един по-хубав свят. Трябва да съм я халосал малко по-силничко. Добре де, това беше всичко. Мислех си за всички ония котове и кошки, които мяучат за молоко, а няма кой да им го даде, защото я няма оная стара риба, баришнята им. Това е то. Стигнах и дотам. А бях едва петнайсетгодишен.