Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (3)

3

Приехахме до центъра, братлета, но някъде към Индустриалния канал, както му викат, видяхме, че стрелката на горивото е паднала, както бяха паднали и нашите стрелки хи-хи-хи, а колата взе да кашля: коф, коф, коф, което не ни разтревожи особено, защото съвсем наблизо един железопътен вокзал пращаше сини сигнали — светне, угасне, светне, угасне. Вопросът беше дали да оставим колата да я убират ченгетата или, както бяхме настроени за злост и убийство, да я запратим с един хороший толчок в мътните води, та да се чуе тежко силно „пляс“, преди ночта да се е изнизала. Решихме се на второто, измъкнахме се, пуснахме спирачката, изтикахме я четиримата до ръба на грязната вода, прилична на петмез от човешки отходни продукти, и с един хороший толчок колата полетя към водата. Трябваше да отскочим назад, за да не ни опръска тинята по дрехите, но с едно пляс и гъл гъл гъл тя потъна красиво надолу.

— Сбогом, стара дружке — извика Георгий, а Дим я удостои с дрезгав клоунски хохот. После поехме към вокзала да се качим за една спирка до Центъра, както наричаха най-градската част. Платихме си билетите честно и почтено и зачакахме по джентълменски кротко на перона, докато Дим се бъзикаше с автоматите, защото карманите му бяха пълни с дребни пари и бе готов, ако трябва, да раздаде шоколади на бедни и гладни, макар наоколо да нямаше такива. После се зададе туловището на експреса и ние се качихме, а поездът изглеждаше почти празен. За да убием трите минути път, се заловихме с тапицерията, както се казва, като изкормихме хорошо седалките, а Дим налагаше окното с цепта си, докато стъклото се напука и пръсна на искрици в зимния въздух, защото за всички вечерта бе болшой разход на енергия, братлета, и само Дим, клоунът му с клоун, преливаше от радост, но беше целият грязен и очен вонеше на пот, нещо, което не понасях у нашия Дим.

Слязохме в центъра и пак поехме бавно към млечния бар „Корова“, като се прозявахме всички по малко, откривайки пред луната, звездите и уличните лампи пломбите по кътниците си, потому що все още бяхме подрастващи малчики и денем ходехме на училище, а като стигнахме в „Коровата“, намерихме я по-пълна, отколкото я бяхме оставили. Онзи человек, който ломотеше, отнесен нанякъде от млякото със Синтемеск или каквото и да бе там, още продължаваше: „Хулигани на мъртъвци от хей-о-ей платонически бури“.

Това трябва да беше третата му или четвърта доза тази вечер, защото имаше блед, нечовешки вид, като да се бе превърнал във вещ, и лицето му бе сякаш издялано от тебешир. Щом е искал да прекара толкова дълго време отвъд, да бе отишъл в една от приватните комнатки отзад, а не да стои в това болшое място, защото някои от малчиките тук можеха да се позадяват с него немножко, макар и не прекалено, тъй като дъртата „Корова“ криеше и няколко яки биячи, готови да спрат всякакви размирици. Така или иначе Дим се вмъкна до своя человек и раззинал клоунска рот с увиснал като грозд език, сръга человека по ногата с тежкия си мръсен сапог. Но человекът, братлета, не чу ничево, защото отдавна вече витаеше извън тялото си.

Наоколо повечето бяха тийнейджъри, които пиеха молоко, кола или се будалкаха, но имаше и няколко по-стари мужчини и женщини (не, не от буржоазните, дума да не става), които се смееха и си лафеха на бара. По волосите и одеждите им (повечето с широки развлечени пуловери) се познаваше, че са били на репетиции в телевизионните студиа зад ъгъла. Девочките имаха много оживени лица и болшие силно начервени губи, непрекъснато се смееха, показвайки зубите си, и не даваха пукната пара за тоя шантав свят. Тогава плочата в музикбокса щракна и се скри (Джони Живаго, руски котак, бе изпял „Само през ден“) и в настъпилата пауза, в кратката тишина преди следващото парче една от тия девочки, много руса и с голяма засмяна червена рот, някъде към четирийсетте, бих казал, изведнъж пропя — само такт и половина, като че да даде пример за нещо, каквото приказваха, но все едно че за момент, о, братлета, някаква огромна птица влетя в млечния бар и аз усетих как всички ситни косъмчета по плътта ми настръхнаха и тръпки ме полазиха като маленки гущерчета нагоре-надолу. Защото познах какво изпя тя. Беше от една опера на Фридрих Гитерфенстер^[1], наречена „Креватна мадама“, и това бе ровно мястото, когато тя умира с прерязано гърло и думите й са „Може би така е по-добре“. Както и да е, аз потръпнах.

Но Смотания Дим, щом чу този откъс от песен да пльосва като парче печено месо в чиния, изпълни една от простащините си, която в случая се състоеше от устен тромпет, последван от собачий вой и вилка от два пръста, забодена двукратно във въздуха, а за финал шутовска муцуна. Усетих, че пламвам и като че се давя в гореща кров, слушайки и смотрейки гадостите на Дим, та му рекох:

— Копеле! Гнусно, глупаво, грубо копеле!

После се пресегнах през Георгий, който беше между мен и Гадния Дим и немедлено стоварих един пестник по муцуната на Дим. Дим се опули очен изненадан, с отворена рот, изтри с рука кровта от губите си, като зяпаше удивено ту течащата алена кров, ту мен.

— Туй пък защо го направи? — попита той, все още без да понимае.

Малцина увидиха какво сделах, пък и на тях не им пукаше. Стереото пак свиреше, етот раз някаква отвратна електронна гитара. Казах на Дим:

— Защото си невъзпитано копеле, дето няма и зрънце представа как да се държи в общество, братле.

Дим ме погледна, наежи се злобно и ответи:

— Хич не ми се нрави тая работа, да знаеш. И не съм ти вече брат и не ща да бъда.

Бе измъкнал голяма сополива таштуха от кармана си и слисан попиваше алените струи, като зяпаше петната и се мръщеше; явно бе мислил, че кров пускат само другите человеци, не и той. Все едно че кръвта се лееше като песен, за да измие гадориите му, както оная девочка пееше песента. Но същата девочка сега, се смееше ха ха ха заедно с друзята си на бара, а червените й губи се мърдаха и зубите й блестяха, защото не бе забелязала мръснишките номера на Дим. Аз бях всъщност обиденият от Дим. И му казах:

— Щом не ти харесва това и не искаш онова, знаеш как да постъпиш, братленце.

Тогава се обади Георгий, така рязко, че ме стресна:

— Хайде стига! Да не започваме.

— Зависи само от Дим — отвърнах. — Не може цял живот да бъде все маленко дете. — И строго посмотрих на Георгий.

Дим заприказва, докато червената кров течеше вече по-слабо.

— Какво право има той да мисли, че може да ми заповядва и да ме маризи, щом му скимне? Аз пък ще му кажа, „топки“ и няма да усети как ще му извадя глазите с тая цеп.

— Внимавай — рекох му, колкото можех по-тихо, докато стереото кънтеше в стените и потолока, а отнесеният человек от другата страна на Дим все по-високо повтаряше своето „Блести по-ярко, утопиленце“. — Много внимавай, Дим, ако наистина животът ти е дорогой.

— Топки — повтори Дим, като ми се хилеше — болшие топки! Ти нямаш право. Да се срещнем вън с цеп, найф или бритва, когато речеш, щото не трая да ме целиш с юмруци безпричинно, по причина, че такива не ми минават.

— На бой с найф, когато кажеш — озъбих му се аз.

Пит се намеси:

— Хайде, хайде, недейте, милички. Нали сме друзя? Не е гот друзя да се държат така помежду си. Я вижте как ни се смеят там онез пичове, зубите ще им изпадат. Май ни се подиграват. Не бива да си подливаме вода един на друг.

— Дим трябва да научи най-сетне къде му е мястото — обявих аз. — Ясно?

— Подожди — каза Георгий. — Какви са тия приказки за мястото? За пръв път чувам человеци да учат къде им е мястото.

Обади се Пит:

— В интерес на правдата, Алекс, Дим не биваше да получава от теб този незаслужен толчок. Веднъж навсегда ти го казвам. Моите уважения, ама аз на негово място щях да те накарам да отвечаеш за това. От мен толкова. — И той забоде лицо в стакана си с молоко.

Усетих как цял се треса отвътре, но попробвах да го прикрия и спокойно ответих:

— Трябва да има лидер. Дисциплина трябва да има. Ясно?

Никой от тях не обели дума, нито кимна в знак на съгласие. Още повече се раздразних вътрешно, но още по-спокоен бях отвън.

— Доста време вече съм лидер. Всички сме друзя, но един все пак трябва да е лидер. Ясно ли е? Ясно, нали?

Всички кимнаха, като че малко испугани. Дим подсуши и последната кров. Сега заговори той.

— Ясно, ясно. Окей бе. Малко сме гроги май. Най-хубаво да не дърдорим повече. — Бях изненадан и немножко смутен, чувайки Дим да приказва така мудро. А той продолжи: — Сега право домой и бързо по леглата. Ясно? — Много бях изненадан. Другите двама кимнаха ясно ясно ясно. Обадих се:

— А за оня удар по рота, Дим… Виновата беше музиката, понимаеш? Цял обезумявам, ако някой человек ми пречи да слушам, когато пее някоя мръсница, така си е.

— Най-лучше да се разотиваме и да му ударим по един сън — повтори Дим. — Тежка ноч за млади малчики, нали?

Нали нали нали кимнаха другите двама. Аз казах:

— Мен ако питате, сега да се прибираме. Дим направи гениално предложение. И ако не се встретим завтра по светло, братлета, тогава… тогава на същото място, по същото време. До утре, а?

— Защо не — каза Георгий. — Разбираме ли се?

— Само аз — рече Дим — може маленко да опоздая. Но, разумется, на същото място и почти по същото време. — Той още попиваше бърните си, макар че кров вече не течеше. — И надеемся няма да пеят никакви такива птици. — После изпълни номера си и нададе гръмкото си шутовско хо хо хо хо. Де се е чуло и видяло Смотльо да се обижда.

Пръснахме се на разни страни; а аз се зауригвах хр-р-р-р от холодната кола, дето бях изпил. Държах наръки вярната си бритва-главорезка, в случай че из комплекса се навърта някой от друзята на Били Бой или пък от другите банди, тайфи или шайки, с които воювахме от време на време. С тато и мама живеехме в един от общинските блокове с номер 18 А между Кингсли Авеню и Уилсън Уей. Добрах се мирно и кротко до главния вход, макар че подминах един млад малчик, проснат, стенещ и виещ в канавката, готино накълцан, а в светлината на лампата заметих тук-там ивици кров като подписи, братлета, белези от нощни щуротии. Увидих още тъкмо до 18 А чифт кюлотки на някоя девочка, явно сорвани грубо в сюблимния миг. И какво ли не още. Във входа имаше хорошая старая общинска стенопис — строги типове и типеси, добре развити от доблестен труд край тезгях и машина, без следа от одежда по стегнатата плът. Но естествено някои от малчиките на вход 18 А, както можеше да се ожида, бяха украсили и дорисували споменатата болшая картина с карандаш и химикалка, каквато са имали подръка, добавяйки волоси и израстъци и грязни думи в балончета над почтените ротове на ония голи женщини и мужчини. Отидох до асансьора, но не беше нужно да натискам електрическата кнопка, за да разбера работает ли или не, защото здравата го бяха изтърбушили тази ноч, та чак металните двери бяха огънати, проявление на нечия необичайна сила, тъй че ми се наложи да изкача десетте етажа пешком. По пътя ругаех и пухтях, устал повече тялом отколкото духом. Очен ми се слушаше музика тази вечер, навярно защото се бях настроил от оная пееща девочка в „Коровата“. Гладен бях за голяма порция, братлета, преди да подпечатат паспорта ми на границата със съня и да вдигнат раирания прът, под който да премина.

Отворих вратата на 10–8 със собствения си ключ: в маленкото ни жилище бе полна тишина, защото тато и мама бяха уехали в страната на сънищата, а мама бе оставила на стола маленкий ужин — няколко кусочки месо от консерва като сюнгер с филийка-две хляб и масло и чаша обикновено холодно молоко. Хохо, чисто молоко без нищо резливо, без Синтемеск или ром. Колко особено, братлета, ми се струва вече девственото молоко, но все пак го изпих и покушах, сумтейки, защото бях по-гладен, отколкото предполагах, а после измъкнах плодов сладкиш от долапа и като чупех лакомо кусочки, тъпчех ги в ненаситната си рот. После почистих зубите си с език, мляскайки, и влязох в малката си комната или бърлога, като се раздеваех по пътя. Тук бе моят кроват и стереото, гордостта на моя жизн, и плочите ми в шкафа, и знаменца, и флагчета по стената за спомен от изправителните училища, в които съм бил още от единайсет-годишна възраст, всяко от тях с фосфоресциращ герб, име или цифра: ЮГ 4; МЕТРО ТВУ СИНЬО ПОДЕЛЕНИЕ; МОМЧЕТАТА НА АЛФА.

Маленките спикери на стереото ми бяха пръснати из цялата комната, по потолока, стените, пода, та като лежа в кревата си, слушайки музика, да се чувствам впримчен в мрежата на оркестъра. Тая вечер ми се щеше най-напред онзи нов концерт за скрипка от американеца Джефри Плотъс, изпълнен от Одисиъс Корилос с филхармонията на Мейсън (Джорджия). Затова я измъкнах оттам, където бе складирована сред другите, пуснах я и зажидах.

И тогава, братлета, тя се понесе. О, благодат, благодат и рай! Лежах гол, с лицо към тавана, с голова върху руката ми на подушката, със затворени глаза, с откроена от блаженство рот, заслушан в струите от нежни звуци. Самото великолепно великолепие! Тромбоните ръмжаха златисто-червено под кревата ми, зад головата ми тромпетите лумнаха в сребрист огнен тризъбец, а откъм вратата тимпаните преминаха през вътрешностите ми и се пръснаха навън като захарна буря. 0, чудо на чудесата! И тогава птица рядка дрънна на небесни струни и като сребристо вино, разлято в космически кораб напук на земното притегляне, цигулковото соло се извиси над останалия щрайх, изплете клетка от коприна около кревата ми. Тогава флейта и обой пронизаха като платинени червеи гъстия карамел от злато и сребро. В такова блаженство плувах, братлета! Тато и мама в съседната спалня се бяха научили вече да не стучат на стената с оплаквания от шума, както го наричаха. Аз ги бях научил. Уже взимаха хапчета за сьн. Сигурно вече ги бяха взели, знаейки каква радост изпитвам от нощната музика. Слушах с плътно сжати глаза, за да запечатам блаженството по-хубаво от бога на Синтемеск. Видях такива красиви картини! Мужчини и женщини, стари, и млади, лежаха на земята и кричаха за милост, а аз се хилех до уши и мачках със сапог лицата им. Имаше и девочки, раздрани и пищящи до някакви стени, а аз ги чуках ли, чуках, и наистина когато музиката, която беше само първа част, се издигна до върха на най-високата си кула, тогава, легнал по гръб с плътно затворени глаза и руки под голавата, аз изригнах и бликнах, кричейки ааааа от блаженство. Така разкошната музика се спусна до сияйното финале.

След това слушах прекрасния Моцарт, Юпитер, и увидих нови картини с други лица, които тъпча и мачкам, а потом реших да сложа последната плоча, преди да премина отвъд, но исках нещо старо и силно и много грустно, тъй че избрах Бах, Бранденбургски концерт, заради средния и ниския щрайх. Изслушах го в по-друго блаженство и ми се привидя пак онова заглавие върху листа, който бях сорвал същата вечер, струваше ми се очен, очен давно, в онзи домик, наречен Дом. Ставаше дума за някакъв портокал с механизъм. Слушайки Бах, започнах по-лучше да понимая какво значеше ето, и си мислех, унесен в кафявото величие на стария германски майстор, че ми се ще да бях ги ритал и двамата по-силно и да бях ги нарязал на кусочки върху собствения им под. Истина ви казвам, братя мои.