Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (17)

3

Бях като зашеметен, братя мои, и не увиждах хорошо, но със сигурност бях срещнал някъде тия милицаи. Онзи, който ме държеше току пред входа на общинската библиотека и говореще: „Стига стига стига“, не го познавах изобщо, но ми се увиди очен млад да е кримполицай. Но гърбовете на другите двама бях сигурен, че съм увиждал и преди. Те с болшое удоволствие и кикот шибаха с маленките си камшици дъртаците и кричаха: „Ах, вие, лоши момчета! Сега ще ви научим как се правят размирици и се нарушава Мирът на Държавата, негодници такива!“ И избутаха задъханите, хриптещи и почти умирающи дърти отмъстители обратно в читалнята, а потом се върнаха, кикотейки се от радост, че ме увиждат. По-старият рече:

— Хо хо хо хо хо хо хо! Ако това не е малкият Алекс! Дълго не сме се встречали, друг. Как е?

Бях зашеметен, а от униформата и шлема не можех да го позная, макар че лицото и голосът ми бяха онен знакоми. Тогава погледнах другия и за него, с ухилено сумашедше лицо, нямах съмнение. Вцепенен и все повече вцепеняващ се, посмотрих отново към хохотещия. Та това беше дебелият Били Бой, старият ми враг. Другият, разумеется, беше Дим, някогашният ми друг, и поетому враг на вонящия пръч Били Бой, но сега бе станал милицай с униформа и шлем, и камшик да пази реда. Казах толко:

— О, не!

— Сюрпризче, а? — и Дим издаде старото цвилене, което так хорошо познавах.

— Невъзможно — казах. — Не може да бъде. Не го вярвам.

— Виждаш със собствените си глази — ухили се Били Бой. — Няма нищо скрито-покрито. Няма магия, друже. Назначение за двамца, дето им е време да работят. В полицията, разбира се.

— Много сте млади — казах. — Съвсем невръстни. Не правят ченгета от малчики на вашите години.

— Бяхме млади — поправи ме милицаят Дим. Не можех да го смеля, братлета, не можех.

— Бяхме мдади, друг мой. А ти беше най-младият. Но ето ни сега тук.

— Още не мога да повярвам — повтарях. Тогда Били Бой, ченгето Били Бой, ешчо не го смилах, братлета, каза на, младия милицай, който ме беше гепил и когото не познавах:

— Рекс, мен ако питаш, повече полза ще има, ако раздадем възмездие на място. Момчешки лудории и толкова. Няма нужда да я караме по устава. Тоя тук прави старите си номера, които ние добре помним, макар ти, разбира се, да не ги знаеш. Той напада старите и беззащитните и те не са му останали длъжни. Но и ние трябва да си кажем думата в името на Държавата.

— Какво значи всичко това? — попитах, като не можех да повярвам на глазите си. — Те ме нападнаха, братлета. Вие не сте на тяхна страна, нали? Не е възможно, Дим. Това беше един старчок, дето го ступахме навремето и тепер поиска маленко да си отмъсти.

— Ама навремето! Аз това време не си го стомням очен хорошо. И не ми викай вече Дим, ами „господин полицай“.

— Но и доста неща помним — кимаше Били Бой. Не беше чак толкова шишкав като по-рано. — Малките немирници с бритви в ръцете трябва да бъдат обезвредени.

И като ме сграбчиха здраво, те ме извлякоха от библиотеката. Вън чакаше милицейска патрулна кола и оня, дето наричаха Рекс, беше шофьорът. Блъснаха ме на задната седалка, а на мен все ми се струваше, че е шега и че Дим ще смъкне наконец шлема си и ще рече хо хо хо. Но не би. Опитвайки се да надвия шубето, спросих:

— Ами Пит? Какво стана с Пит? Колко жалко за Георгий. Услъйших всичко.

— Пит ли? — ответи Дим. — А, май си спомням такова име.

Заметих, че карат извън града. И казах:

— Къде всъщност отиваме? Били Бой се обърна назад:

— Още е светло. Ще се поразходим извън града, сега е зимно време и всичко е голо, но е безлюдно и красиво. Не бива людите от града да увиждат как раздаваме възмездие. Улиците трябва да бъдат чистени по всякакъв начин. — И пак се обърна напред.

— Виж какво — рекох му. — Нищо не разбирам. Старото време е минало заминало. Бях наказан за всичко, което съм делал тогава. Излекуваха ме.

— Четоха ни го — каза Дим. — Главният ни го чете на глас. Каза, че било много добър начин.

— Чете ли ви го? — попитах, маленко гадно. — Още ли си толкова смотан, та не можеш сам да четеш, братле?

— Аааа, не така — отвърна Дим очен мазно и с маленко съжаление. — Така вече не се приказва. О, не, съвсем не, друг мой. — И ми отпери один болшой толчок право по човката, та започна кап кап кап да ми капе красная красная кров.

— Не можеш да имаш доверие в никого — казах огорчен, триейки кровта с рука. — Винаги съм бил сам-самотен.

— Стига толкова — каза Били Бой. Бяхме уже сред полето, толко с голи деревя и с няколко странни воробеи, а в далечината бръмчеше трактор. Вече се смрачаваше, защото беше навръх зима. Вокруг нямаше люди, нито животни. Бяхме толко четиримата.

— Излизай, Алекс — каза Дим. — За маленко назидание.

През всичкото време онзи человек, шофьорът, толко си седеше на кормилото, пушеше канцер и четеше от маленка книжка. Лампата в автомобила му светеше, за да вижда. Той не обръщаше внимание какво делат Боли Бой и Дим на вашия смирен разказвач. Няма да задълбавам какво точно произходи, но беше болшое пъшкане и ритане на фона на бръмченето от мотора и чикчирикането в голите клони. В светлината на автомобилната лампичка се виждаше маленка струйка дим, а шофьорът преспокойно си отгръщаше страниците. И през цялото това време те ме маризеха, о, братя мои. Тогда Били Бой или Дим, не мога да кажа кой точно, рече:

— Май му стига толкова, а? Ти как мислиш? Фраснаха ме още по веднъж в лицото, аз паднах по глази и останах да лежа там на тревата. Беше студено, но студ не усещах. Тогда си изтупаха руките и си нахлупиха шляпите, надянаха рубашките, които бяха свалили, и се качиха в машината.

— Ще се увидим за по-дълго някой друг раз, Алекс — каза Били Бой, а Дим само разкриви лицо като палячо.

Шофьорът свърши страницата си и прибра книжлето, потом запали мотора и отпериха към града, а моите екс-друг и екс-враг ми махаха. Но аз лежах съвсем скапан и смазан.

След малко вече очен ме болеше и тогда заваля дожд, съвсем леден. Не увиждах никакви люди, нито светлини на къщи. Куда можех да ида, като нямах дом, нито много денги в карманите си? Разплаках се сам-саменичък бууууу хууууу хууууу хууууу. После се надигнах и тръгнах да вървя.