Метаданни
Данни
- Серия
- Стивън Матучек (1)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Operation Chaos, 1971 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Весела Петрова, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване (глави 21–35)
- hammster (2006)
- Сканиране и разпознаване (глави 1–20)
- pechkov (2006)
- Корекция
- Mandor (2006)
Издание:
Автор: Пол Андерсън
Заглавие: Операция „Хаос“
Преводач: Весела Петрова
Година на превод: 1991
Издание: първо
Издател: СД „Орфия“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София
Редактор: Росица Панайотова
Технически редактор: Йордан Игов
Художник: Николай Кондев
Коректор: Марина Христова
ISBN: 954-444-002-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11570
Издание:
Автор: Пол Андерсън
Заглавие: Операция „Хаос“
Преводач: Весела Петрова
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СД „Орфия“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София
Редактор: Росица Панайотова
Технически редактор: Спас Железаров
Художник: Николай Кондев
Коректор: Марина Христова
ISBN: 954-444-003-8 (многотомно изд.); 954-444-004-6 (кн. 2)
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11576
История
- — Корекция
— ЗАЩО НИЩО НЕ ИЗЛЕЗЕ?! — ревна Барни.
Тридесета глава
Джини успя да се овладее бързо. Махна с ръка към онези, които бяха най-близо до мен.
— Карслунд, Харди, помогнете на Стийв. Док, прегледайте го!
Чувах откъслечно гласа й през хаоса в мен. Приятелите ме заведоха до един стол, аз рухнах върху него. Трябваше да полагам всички усилия, за да дишам.
Умопомрачението ми не продължи много. Спомените за чуждата страна и за чуждото време спряха лудия си бяг. Те ме ужасяваха, но само защото бяха чужди и извън контрола ми. В мозъка ми едновременно звучаха „покой“ на руски и „мир“ на английски и аз знаех, че са едно и също нещо. Смелостта ми се връщаше, чувствах, че мога да мисля самостоятелно. Но в главата ми звънтеше чужда мисъл и като обертонове в нея усещах странна смесица от педантизъм и състрадание.
— Моля да ме извините, сър. Това превъплъщение ме смущава не по-малко от вас. Нямах време да осмисля каква огромна разлика представляват сто години и фактът, че се оказах в съвсем чужда страна. Предполагам, че ще ми бъдат достатъчни няколко минути за предварително опознаване, за да си осигурим информационната база за „модус вивенди“[1]. Остава ми да ви уверя, че много съжалявам за нахлуването си и ще се постарая да сведа до минимум последиците от него. С цялото си уважение мога да добавя, че всичко, което узнах за вашия личен живот, няма особено значение за отдавна лишилите се от земна плът.
Най-сетне осъзнах — та това е Лобачевски!
— На вашите услуги, сър. Ах, да… Стивън Антъни Матучек. Бъдете добър… Простете, необходимо ми е малко време, докато се окопитя.
Този диалог, както и по-сетнешното взаимодействие между нашите умове (трудно е да го опиша с думи) се извършваха вече на границата на съзнанието ми. А то отново биеше тревога — твърде зловещо бе всичко, което ставаше. Промърморих: „Добре съм“, отместих с жест Ашман настрани и се вторачих в сцената, която се разиграваше пред очите ми.
Сварталф беше обхванат от истерика, опасно бе да го доближиш. Джини напълни една чаша с вода и я плисна върху котарака. Той изврещя, скочи на пода, хвърли се в ъгъла и там замря, разярено святкайки с очи.
— Бедното ми котенце — успокояващо рече Джини. — Извинявай, трябваше да го направя. — Тя намери отнякъде кърпа. — Ела при мама, дай да те изтрия. — Той й позволи да се приближи, а Джини клекна и му избърса козината.
— Какво ли се е вселило в него? — попита Чарлз.
Джини вдигна очи. Рижите й коси подчертаваха бледността на лицето й.
— Добре го казахте, адмирале. Нещо се е вселило в него. Водата му подейства като шок и котешките му инстинкти взеха връх. Вселилият се дух изгуби контрол над тялото, но продължава да седи в него. Щом духът се оправи с психосоматиката на Сварталф, ще се опита да възстанови контрола и да направи онова, за което се е появил.
— Какъв дух?
— Не знам. Но по-добре да не му пречим.
Станах.
— Почакайте, мога да разбера.
Всички ме погледнаха.
— Знаете ли, че в мен… ъ-ъ… се е вселил духът на Лобачевски?
— Какво? — запротестира Карслунд. — Душата на Лобачевски се е вселила във вашето… Не може да бъде! Светиите никога…
Махнах с ръка и клекнах до Джини, като притиснах главата на Сварталф между колената си.
— Успокой се, никой не иска да ти напакости. Мисля, че този, който се е вселил в мен, разбира какво се е случило. Схващаш ли? Той се казва Николай Иванович Лобачевски… А кой сте вие?!
Мускулите на котарака се напрегнаха, той оголи зъби, в стаята прокънтя воят му. Сварталф пак бе на границата на истериката.
— Сър, с ваше позволение, имам една идея. Той не е враг. Аз бих разбрал, ако е така. Случилото се го е объркало, той е смутен, а за да мисли, разполага единствено с котешкия мозък. Очевидно езикът ви му е непознат. Позволете ми да се опитам да го успокоя.
От устата ми се заизливаха клокочещи и съскащи руски фрази. Сварталф скочи, после усетих как полека-лека се отпуска под дланите ми. Гледаше и слушаше толкова внимателно и с такова наслаждение, сякаш аз не бях аз, а миша дупка. Когато млъкнах, поклати глава и измяука.
— И тъй, той не е русин. Но изглежда разбра намеренията ни.
— Вижте — помислих си, — използвайки моето познаване на английския, и вие го разбирате. Сварталф също разбира английски. А защо той… е, този де, дето се е вселил в него, за разлика от вас, не го разбира?
— Уверявам ви, сър, в този случай котешкият мозък не е подходящ. В него няма дори подобие на структурата, която управлява човешкия говор. На вселилата се душа и без това и се налага да впрегне всяка работоспособна клетка от главния мозък на вашия Сварталф. Тя лесно може да използва натрупания от него опит. Дори това дребно млекопитаещо има добри способности да запомня и огромен запас от памет. Трябва да използваме езика, който е говорела душата приживе.
— Разбирам — помислих аз, — но вие подценявате Сварталф. Той е живял дълго време в семейството ни. Още от раждането му го е възпитавала и обучавала магьосница и затова е много по-умен от един обикновен котарак. Пък и атмосферата на магьосничество, която го е заобикаляла през целия му живот, е оставила своите следи.
— Прекрасно. Говорите ли немски? — Сварталф ентусиазирано кимна.
— Мияу — с ясно изразен немски акцент рече той.
— Добър ден, милостиви господине. Аз съм математикът Николай Иванович Лобачевски, преподавател в Казанския университет в Русия. Радвам се да ви поднеса приветствията си, монсиньор.
Последната фраза бе произнесена на френски, по всички правила на учтивостта от края на XIX век. Лапата на Сварталф издраска по пода.
— Той иска да пише! — Джини ококори очи от изумление. — Сварталф, чуй ме. Не се сърди, не се страхувай. Не му пречи да прави, каквото иска. Не се съпротивявай, помогни му. А когато всичко свърши, ще имаш повече каймак и сардини, отколкото можеш да изядеш. Обещавам ти. Нали си добро котенце — тя го погали по гушката. Сварталф май не се бе примирил напълно, че в тялото му се е напъхал дух, но ласката помогна — той скоро замърка.
Докато Джини и Грисуълд бяха заети с магическите си проблеми, аз се концентрирах върху мисления си диалог с Лобачевски. Останалите се скупчиха наоколо, потресени от случилото се. Изобщо не се знаеше какво ще стане по-нататък и това ги измъчваше. Долавях думите им на пресекулки:
Чарлз: — Дявол да го вземе, никога не съм чувал светците да се появяват по този начин!
Карслунд: — Адмирале, моля ви.
Янис: — Вярно си е. Хора са били обладавани от демони, но за разлика от тях светците никога не са се вселявали в чуждо тяло.
Грисуълд: — А може и да са се вселявали. Понякога се отнасяме с пренебрежение към доказателствата за съществуването на взаимен пренос на маса при пресичането на континуумите.
Карслунд: — Те не са дяволи, никога преди не са го правили.
Барни: — М-м да-а… Нека помислим. Духът или мисълта могат безпрепятствено да преминават от една вселена в друга. Може би светците винаги така се връщат при хората — не в телесния си облик, а като някакво видение?
Карслунд: — Някои безусловно са успявали да се материализират.
Нобу: — Моето предположение е, че за да си създадат тяло, светците могат да използват каквато и да е материя. Например, във въздуха ще има всички необходими за това атоми, ако му добавите няколко десетки грама прах с минерално съдържание. Спомнете си какво представлява светецът. Доколкото знаем, душа, взета на небето, тъй да се рече, седяща редом с Бога. Заемайки толкова високо духовно положение, тя сигурно получава редица забележителни способности, защото има възможност да черпи от самия Източник сили и творческа енергия.
Чарлз: — Но тогава те няма за какво да се безпокоят!
— Господа — каза моето тяло, прекрачвайки напред, — моля да ме извините, тъй като все още не съм свикнал с обстоятелството, че ми се налага да споделям с господин Матучек неговото тяло. Ще ми окажете ли тази чест да си спомните, че това не е същото, като да владееш собствената си плът. Още не зная съвсем точно какво ви е принудило да молите за помощ. И тъй като сега се намирам в човешко тяло, нямам други, по-добри средства от онези, с които разполагате вие, за да разбера кой е господинът, вселил се в котарака. Струва ми се, че зная целта на превъплъщението му, но ако нямате възражения, нека почакаме и да вземем решение въз основа на по-точна информация.
— Ама че работа — Барни пое дълбоко въздух. — Как си, Стийв?
— Добре — отвърнах. — И с всяка минута се чувствам все по-добре — това не бе съвсем точно, защото когато се споразумяхме с Лобачевски, аз сякаш се раздвоих и заедно с моите усетих и неговите емоции и мисли. Но мъдростта и добротата им надминаваха всяко въображение.
Разбира се, не можех да зная нищо нито за земния му живот, нито за преживяванията му сред многобройната тълпа светци. Мозъкът ми на смъртен и препълнената ми със скръб душа не можеха да вникнат във всичко това. Най-многото, което разбирах, приличаше на едва доловима мелодия и в нея се преплитаха безкраен покой и вечна радост. Все пак ще се опитам да обясня какво беше за мен присъствието на Лобачевски. Представете си, че ви се яви насън най-старият и най-добрият ви приятел, и в общи линии ще ви стане ясно.
— Почти сме готови — съобщи Джини. Тя и Грисуълд бяха поставили върху масата някаква дъска — просто приспособление, което приличаше на планшет, но за онези, които имат лапи вместо ръце. Джини седна на крайчеца на масата, клатейки крака. Трябва да ви кажа, че бяха много хубави, дори Лобачевски отбеляза това. Въпреки че реакцията му бе да започне да съставя уравнения, изразяващи формата им.
Сварталф седна пред дъската, а аз се наведох от другата страна на масата, готов да задавам въпроси.
Тишината се нарушаваше единствено от дишането ни. Лапата помръдна, задвижи парчето тебешир, омагьосано със същото заклинание, което управлява метлата.
Всички прочетоха изречението, написано с едри букви:
— Аз съм Янош Бойаи от Унгария.
— Бойаи! — на Фалкенберг чак му секна дъхът. — Господи, съвсем бях забравил за него! Не е чудно, че той… но как…
— Това е голяма чест за мен. Изследванията ви бяха вдъхновяващи за всички — с нисък поклон изрече Лобачевски.
Нито Бойаи, нито Сварталф искаха да му отстъпят по учтивост. Котаракът се изправи на задни лапи, поклони се, сетне отдаде чест по военному. После тебеширът отново се задвижи и изписа един ред цветисти комплименти на френски.
— Кажете ми все пак кой е този? — пошепна Чарлз зад гърба ми.
— Не си спомням биографията му — също шепнешком му отговори Фалкенберг, — но зная, че е бил изгряваща звезда на небосклона на неевклидовата геометрия.
— Ще се поровя в библиотеката — предложи Грисуълд. — Май тази размяна на любезности ще продължи доста дълго.
— Прав е — пошепна Джини на ухото ми. — Не може ли да ги накараме да побързат? Отдавна трябваше да сме вкъщи. И ако телефонът иззвъни — чакай поредните неприятности.
Обясних всичко това на Лобачевски, който пък го обясни на Бойаи. Той написа „Aber naturlich“[2] и ни увери (уверението излезе предълго), че когато е възникнала необходимост, е станал военен и като имперски офицер се е научил да действа решително. Смята да действа така и сега, особено щом такава очарователна девойка апелира към неговата чест. Като почтен човек е държал и ще държи на честта си при каквито и да е обстоятелства. Уверява ни, че нито веднъж в живота си не я е накърнил…
Нямам намерение да се подигравам с този велик човек. За да мисли, душата му разполагаше само с един котешки мозък и възприемаше света чрез сетивните органи на Сварталф. Ето защо човешките недостатъци на Бойаи ни се представяха в явно преувеличен вид. Именно поради това му бе толкова трудно да намери израз за гигантския си интелект и своя рицарски дух.
Грисуълд откри нещичко за него в енциклопедиите и в трудовете по история на математиката. Докато си разменяха любезности с Лобачевски, ние се запознахме с биографията на Янош Бойаи.
Роден е в Унгария през 1802 година. Тогава страната е една от провинциите на Австрийската империя. Баща му[3] е бил виден математик, познавал се е отблизо с Гаус. Обучил сина си на изчислителна техника и на математически анализ още преди да навърши тринадесет години. Посъветван от баща си, Янош на петнадесет години постъпва в Кралското инженерно училище във Виена. А на двадесет става офицер от инженерните войски.
Еднакво добре умеел да свири на цигулка и да върти шпагата — опасно било да се дуелираш с него. През 1823 година изпраща на баща си черновата на своя труд „Абсолютна наука за пространството“. Гаус по-късно използва някои от идеите му във философските си произведения. Самият Бойаи никога не узнава за това. В книгата си младият унгарец за пръв път прави сериозен опит да формулира неевклидовата геометрия. Той пръв доказва, че аксиомата за успоредните прави не е логически необходима.
За нещастие трудът му е публикуван едва в 1832 година, и то като приложение към първия том от съчиненията на неговия баща, написани на латински. Междувременно Лобачевски независимо от Бойаи получава сходни резултати, а трудът на унгареца остава незабелязан.
Това, изглежда, силно го разочарова. Заедно с баща си, който става преподавател в Реформисткото училище, се заселва в Базарели и умира през 1860 година. Животът му протича в епохата на зараждаща се революция. Пред очите му избухва революцията на Кошут от 1848 година, последва поражението й и развихрилата се след това реакция. Но в материалите за него, които открихме, не се казваше нищо за участието му в революцията или поне за някакво негово отношение към нея. Бил е свидетел на отмяната на военното положение през 1857 година и засилването на либерализма. Наистина страната му не си извоюва пълна национална независимост, а остава в рамките на Австро-Унгарската империя. Това се случва едва седем години след смъртта му. Питах се дали душата му е дочакала събитието, преди да се възнесе в други селения?
Повече неща успяхме да открием за Лобачевски. Роден е през 1792 година в Нижни Новгород. Когато става на седем години, баща му умира. Семейството се премества в Казан. Мизерстват, но майката успява да му осигури добро образование. На осем години Николай взема успешно всички изпити и го приемат в гимназията. На четиринадесет влиза в местния университет, на осемнадесет получава научна степен, на двадесет и една е назначен за асистент-професор, а на двадесет и три става професор. Отговаря за музея и библиотеката на университета. Общо взето, по това време между тях няма разлика — навсякъде запуснатост и безпорядък, отделените средства са малко. Лобачевски полага голям труд и след няколко години с библиотеката и музея се гордее цяла Русия. При царуването на Александър в задълженията му влиза и шпиониране на студентите. Но той успява да мине без доноси — и правителството е доволно, и студентите го обожават.
През 1827 година става ректор на Казанския университет. Той изгражда университета в буквалния смисъл на думата и така изучава архитектурата, че може самостоятелно да проектира сгради. Когато през 1830 година избухва холерната епидемия, взема особено строги санитарни мерки и затова смъртността сред студентите и преподавателите не е голяма. По-късно половината град е унищожен от пожар. Обсерваторията и най-важните университетски сгради са опожарени, но Лобачевски успява да спаси апаратурата и книгите. След две години щетите са възстановени.
От 1826 година Лобачевски започва да работи върху неевклидовата геометрия. Дори да не живееше в Казан, а в Канзас, пак щеше да го стори. Новината за откритието му се разпространява из Западна Европа толкова бавно, че един по-нетърпелив човек би излязъл от кожата си. Но Лобачевски е твърде зает със своето дело, за да бърза. Най-сетне откритието му става известно и когато за него научава Гаус, то му прави толкова силно впечатление, че предлага Лобачевски за член на Кралското научно дружество в Гьотинген. Това става през 1842 година.
Може би причина за снемането му от длъжността ректор през 1846 година е омразата и злобната подозрителност на царското правителство към всичко неруско, към признанието в чужбина. Разрешават му да бъде преподавател, нищо повече. Смазан от мъка, Лобачевски намира утешение единствено в математиката. Зрението му отслабва с всеки изминал ден. Синът му умира. Лобачевски работи, мечтае, диктува своята „Обща геометрия“[4]. Книгата е завършена малко преди смъртта му. Умира през 1856 година.
Той безспорно беше светец.
— Не, Стивън Антонович, не бива да преувеличавате заслугите ми. Сигурен съм, че имам много грешки и грехове. Но божията милост няма граници. Аз бях… невъзможно ми е да го обясня. Да речем тъй: позволиха ми да се занимавам с любимата си работа.
На дъската се появяваха все нови изречения. От време на време Янис изтриваше написаното и тебеширът подновяваше своя бяг. Русинът и унгарецът решиха, че на френски се разбират по-добре, отколкото на немски, и онези, които знаеха езика, постепенно започнаха да схващат каква е работата. Единствено аз разбирах всичко, защото споделях едно тяло с Лобачевски. Колкото повече неща ми се изясняваха, толкова по-голяма нужда изпитвах да ги обясня и на останалите. А времето летеше.
— … трябва да се бърза, тъй като съм съгласен, че вече е късно, а опасността е ужасна. — Това беше Лобачевски.
Извиках останалите да дойдат по-близо. Всички с изключение на Джини и седящия до краката й Сварталф (в очите му светеше човешки разум) изглеждаха твърде жалки — изморени, потни, измъчени, с разхлабени вратовръзки или изобщо без тях, с разрошени коси, повечето с цигара в ръка. Седях на стола и ги гледах — а може и моят вид да не е бил по-добър от техния. Онова, което ми съобщи влезлият в тялото ми светец, беше поразително. Не, то бе ужасно!!!
— Сега всичко е ясно — рекох. — Ние грешахме. Бог лично нищо не заповядва на своите светии и ангели. Поне в нашия смисъл на думата. Светците се появяват единствено заради молитвата. Пасторе, вие го разбирахте и по-рано. Но ние — съзнателно или не — смятахме, че сме нещо повече, отколкото сме всъщност. — Лобачевски веднага ме поправи. — Не, пред Бога всички са равни, но той допуска свобода на избора, дори за силите на злото. Нещо повече, съществуват съображения, поради които… Макар че терминът „реалполитик“, продиктуван от съблюдаване на политиката на реалността, на фактите, не е съвсем точен. Не знае дали има подходящ земен аналог… Грубо казано, нито Бог, нито Врагът желаят да предизвикат с действията си прекалено рано Армагедон. Вече две хиляди години те избягват пряката взаимна намеса в работите си. Изконните им територии — Небето и Адът, — са взаимно недостъпни за тях. И тази политика няма да се промени в близкото бъдеще…
Както и да е, нашата молитва е чута. Лобачевски е светец в прекия смисъл на думата. Той не е могъл да пренебрегне молбата ни, но не ще ни помага в Ада, забранено му е. Има право да дойде с нас, оставайки в тленното ми тяло, но само като наблюдател, нищо повече. Много съжалява. Ако успеем да се вмъкнем там, той няма да ни окаже пряка помощ. Всеки дух трябва да върви по собствения си път, понеже… С една дума, влязъл е в нашия континуум и в моето тяло, преследвайки своя собствена цел.
Бойаи е друго нещо. Той също е чул молбата ни, защото молитвата бе съставена толкова свободно, че напълно важеше и за него. Казва, че не е признат за светец, душата му се намира в Чистилището. Подозирам, че всички ние разбираме това понятие като място, където душата не може да възприема непосредствено божията мъдрост, не може самостоятелно да се стреми към усъвършенстване. Във всеки случай още не е взет на Небето, но не е и прокълнат. Тъй че не му е забранено да вземе активно участие в борбата. Изглежда имаме шанс да спечелим. Той разбира за какво се молим в молитвата, дори онова, което не сме изрекли с думи. Също като Лобачевски е избрал моето тяло. Но Николай Иванович не е знаел за намерението му и понеже като светец притежава по-голяма мощ, го е изпреварил с някакъв си миг.
Спрях, за да запаля цигара. Страшно ми се искаше да изпия цяла дамаджана изстудено ябълково вино. Гърлото ми бе пресъхнало и продрано, като минато с шкурка.
— Очевидно в случаите, подобни на нашия, духът трябва да съблюдава определени правила. Не ме питайте защо. Убеден съм, че ако узнаехте причините, щяхте да ги сметнете за достатъчно сериозни. Предполагам, че искат да предпазят тленното ни тяло от стрес, от пренапрежение. Едно от правилата е съвсем очевидно. Бойаи не притежава силата на светците и не може да си създаде подходящо тяло. Помните ли, доктор Нобу, вие преди малко предположихте такова нещо. Така че, даже и да бяхме приготвили всички необходими вещества, вероятно той не би могъл да ги използва. Единствената му възможност да се яви пред хората е да влезе в нечие живо тяло. Има още едно правило — душата не може да прескача от тяло в тяло. Тя е длъжна да остане там, докато не изпълни онова, заради което се е върнала на земята.
Трябвало е Бойаи светкавично да вземе решение. Правилата за приличие не са му позволили да влезе… в тялото на жена. А ако би се вселил в някого, който нямаше да дойде с нас в Ада, ползата от него не би била голяма. Макар и в молитвата да не се уточняваше специално, Бойаи е доловил малката подробност, че в експедицията ще участва още един, от мъжки пол. И се е втурнал към неговото тяло. Както винаги, той е действал бързо и твърде късно е открил, че се е вселил в тялото на котарак.
Могъщите плещи на Барни отчаяно се приведоха.
— Значи нищо не излезе от плана ни?!
— Не е точно тъй — рекох аз. — Джини е велика магьосница и ако успее да засили мощта на котешкия мозък на Сварталф, Бойаи мисли, че ще се справи. След смъртта си той дълго е изследвал геометрията на различни континууми. Включително на толкова странни и зловещи, че не може дори да ни намекне за тях. Идеята за атакуване на Ада много му е харесала.
Сварталф врътна опашка, мустаците му щръкнаха, а козината около врата му се наежи.
— Значи имаме успех! — завика Джини и се разтанцува. — Ура-а!!! Ию-у-у!!!
— До известна степен — да — и аз бях изпълнен с решителност, но ентусиазмът ми бе значително по-слаб. Охлаждаше го онова, което научих от Лобачевски. Предчувствах, че ще срещнем големи трудности. Едва ли Врагът толкова лесно ще ни позволи да успеем. Срещу нас ще се възправи цялата му сила, цялата му хитрост.
— Така — смутено каза Карслунд, — така, така…
Джини прекрати бойния си танц, когато рекох:
— Може би е по-добре да му позвъните, доктор Грисуълд?
Дребничкият доктор кимна.
— Ще му позвъня от кабинета си, а вие оттук ще виждате и чувате всичко.
Наложи се няколко минути да почакаме. Притиснах силно Джини към себе си. Някои тихичко разговаряха, други безсилно се бяха отпуснали на столовете. Само Бойаи беше бодър — чрез Сварталф той задоволяваше ненаситното си любопитство, изследвайки всичко в лабораторията, сякаш беше обикновен посетител. Но нека не забравяме — пред нас беше един от най-големите учени сред всички хора, които ще живеят на Земята, докато тя съществува… Страшно много го интересуваше как се развиват нещата на нашата планета и изпадна във възторг, когато Янис му изнамери отнякъде подшити броеве на списание „Световна география“.
Телефонът оживя — чу се звън.
— Извинете, че ви накарах да чакате — рече Грисуълд, — но не можах да ви се обадя по-рано. С какво мога да ви бъда полезен?
Фебереецът назова името си и показа карта.
— Опитвам се да открия мистър и мисис Матучек. Вие ги познавате, нали?
— Е, да… Отдавна не съм ги виждал — Грисуълд хич не умееше да лъже.
Лицето на Блестящия нож стана сурово.
— Моля, изслушайте ме, сър. Днес се върнах от Вашингтон. Ходих там заради тях. Много е важно. Разпитах подчинените си. Мисис Матучек е изчезнала и изобщо не могат да я открият. Мъжът й известно време се намирал в защитена от външно наблюдение зала за съвещания. Никой не го е видял да я напуска след работно време. Изпратих човек да го потърси, но напразно. Моите хора са фотографирали всички, които са влезли в сградата. Сътрудниците от криминалната лаборатория са разпознали вас сред другите участници в срещата. Продължавате ли да твърдите, че семейство Матучек не са при вас?
— Н-не. Няма ги… Какво искате да правите с тях? Да ги обвините в криминално престъпление ли?
— Докато не са замесени в такова — не. Но ми е дадена специална писмена заповед, с която се нарежда да не бъдат допуснати някои действия, които семейство Матучек вероятно ще пожелаят да предприемат. В такъв случай, както те, така и всеки, който им окаже помощ, еднакво подлежи на арест.
Грисуълд се оказа юнак. Надви уплахата си и занарежда, като пръскаше слюнки:
— Честна дума, сър, възмутен съм от подтекста на думите ви. При всички случаи заповедта следва да бъде връчена на онези, за които е предназначена, тоест на мисис и мистър Матучек. Иначе тя няма законна сила. Дотогава не ограничава нито техните, нито на съучастниците им действия.
— Правилно… Нали не възразявате да дойда и да огледам помещението? В което се намирате сега. Може би все пак са там. Без вие да знаете.
— Не, сър, възразявам. Вие не бива да идвате тук.
— Бъдете благоразумен, доктор Грисуълд. Освен всичко друго, нашата цел е и да ги защитим от самите тях.
— Подобни намерения са присъщи на сегашната администрация. Но на мен те не ми се нравят. Довиждане, сър.
— Ей, почакайте — Блестящия нож понижи глас, но това не смекчи тона му. — Вие не сте собственик на сградата, в която се намирате.
— Само че аз отговарям за нея. „Трисмегист“ е частно владение. Мога да упражнявам управлението на тази сграда по свое собствено усмотрение. И забранявам достъпа в нея на вас… и на вашите слуги.
— Но не и ако дойда със заповед за обиск, професоре.
— Тогава ви съветвам по-скоро да си я издействате — и Грисуълд прекрати телефонното вълшебство.
Ние в лабораторията се спогледахме.
— Колко време ни остава? — попитах.
Барни вдигна рамене.
— Не повече от трийсетина минути. Феберейците сигурно са вече на път.
— Има ли смисъл да се опитаме да избягаме оттук? — въпросът беше на Джини.
— Не бих ви съветвал. Вероятно всичко наоколо е под наблюдение още преди Блестящия нож да бе потърсил Грисуълд по телефона. Мисля, че той е изчаквал единствено за да разбере какво правим тук. Заповядали са му да предприеме решителни действия само в краен случай.
Джини се изправи.
— Окей, тогава отиваме в Ада. — Горната й устна потрепна. — Направо в Ада. Не бива да изпуснем тази възможност. Няма време да се подготвяме.
— А! — Барни се преви, сякаш го ритнаха в корема. — Не, вие сте полудели! Без подготовка, без да имате нужната екипировка…
— Ще се задоволим с това, с което разполагаме — настоя Джини. — Ще се възползваме от съветите на Бойаи. Докато сме тук, Лобачевски също има право да ни помага. Ще спечелим — на наша страна е ефектът от неочакваното ни появяване. Демоните не ще успеят да организират силите си. Нахлуването ни, повтарям, ще бъде твърде неочаквано за тях. А щом излезем извън границите на американската юрисдикция, Блестящия нож няма да има законно основание да ни принуди чрез вълшебство да се върнем. И няма да ни пречи. Ако спрете помощта си, това навярно ще означава нашата смърт. То ще е равно на убийство. Освен това подозирам, че и Ножа е на наша страна. Съвсем не му харесват действията, които е задължен да предприеме. По-скоро ще ни предложи своята помощ. — Джини приближи до Барни, взе ръката му с две ръце и погледна от долу на горе прорязаното му от бръчки лице. — Не ни пречете, стари друже — помоли го тя. — Трябва да се съгласите с мен.
Болеше ме, като гледах как се мъчи Барни. Но в края на краищата той яко изпсува и даде заповед. Хората се хванаха на работа.
В залата влезе Грисуълд.
— Вие вече… О! Не можете да тръгнете веднага!
— Не можем да не тръгнем — казах аз.
— Но вие… дори не сте обядвали! Силите ви ще отслабнат и… Добре де, знам, че не мога да ви спра. Понякога оставаме да работим до късно и затова в лабораторията имаме хладилник с хранителни продукти. Ще отида да видя какво има вътре.