Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (20)

През следващите три години не ни се случи нищо особено. Съвсем естествено, бихте си помислили. Но вие се различавате от нас. А това беше време, което преобърна много наши представи и накара земята под краката ни да потрепери.

Ще започна оттам, че ние не очаквахме раждането на Валерия. По-късно разбрахме, че Сварталф отново се е заел да гони домашните духове, а за отмъщение те превърнаха противозачатъчните хапчета на Джини в аспирин. Много по-късно си помислих дали зад тази случайност не се крие нещо повече… Силите, които ни командват, ни поставят в положение, изгодно за техните цели.

Отначало Джини имаше намерение да продължи да живее според първоначалните ни планове. Поне когато малката ни дъщеричка порасне достатъчно, че да я оставяме по цял ден на приходящата бавачка. Тя получи в Аркан степента доктор по философия и й предложиха великолепна работа. Но тъй като в семейството ни се появи дъщеря, наложи се мамината еманципация да бъде отложена. Не можехме да поверим Валерия на някаква си наемна мърла! Все още не можехме. Нито когато се усмихна за първи път, нито когато започна да пълзи (и се пъхаше навсякъде), нито когато звуците, напомнящи бълбукане и чуруликане, се превърнаха в истински смях… По-късно, казвахме си.

Не протестирах, защото бях абсолютно съгласен. Но това означаваше — временно, ако не и завинаги — да се откажем от амбициите да се превърнем в удобно устроена млада двойка с тлъст доход (на двамина) и с къща в прелестно местенце, която се е отдала на чудесните си занимания. По едно време смятах да възобновя холивудската си кариера, но Джини не искаше да чуе нито дума за тази идея.

— Представи си за миг — каза ми тя, — че реша да стана една жалка актриса, за да играя в „Сребърният вожд и момичето“. А от мен би могъл да излезе прекрасен инженер.

Лично аз не мисля, че всичките ми роли са толкова жалки, но общо взето думите й прозвучаха убедително.

Знаех, че на един новоизпечен бакалавър няма да му позволят да се занимава със сложни изследователски проблеми, както си е въобразявал, особено ако е по-възрастен от съвипускниците си. Тъй че ми се наложи да започна с нещо според силите си. За щастие (тогава мислехме така) работата ми се оказа неочаквано добра.

Корпорацията за предсказания — „Източниците на норните“, беше една от появилите се в следвоенния бум компании за обслужване на бизнеса, за информация и какво ли не. Отначало малка, тя се разрастваше бързо. Освен с производствена дейност, се занимаваше и с изследвания. Там бях поканен да работя и аз. Това беше не само чудесно, а и представляваше първата, и то нелоша стъпка към професионалните ми занимания. Към целта! Интелигентната администрация ни подтикваше и към повишаване на знанията, макар и без допълнително заплащане. Вярно, свободното ми време понамаля, обаче заплатата беше добра, пък и се сприятелих скоро с шефа си — Барни Сторласон.

Неприятното беше, че трябваше да останем в този скучен във всяко отношение град и да понасяме страшните зими на северната част на Средния запад. Но се утешавахме с обстоятелството, че наехме луксозна къща извън града. Освен това имахме своята любов и Валерия. Бяха хубави години, но в тях нямаше нищо забележително.

Прави сте да смятате всички тези подробности за незначителни. Предполагам, че човек винаги го е привличало и го привлича онова, в което се таи опасност и гибел. Нека си спомним древната китайска клетва: „Да ти се случи да живееш в интересно време!“. А времето, в което живеехме, обещаваше да стане интересно.

Нито Джини, нито аз се поддадохме на пропагандната шумотевица, че щом злият и безнравствен халифат е разгромен, чакат ни вечен мир и щастие. Наопаки, ние знаехме, че вечно е наследството, оставено на човечеството от войната. Освен това смятахме, че този конфликт беше не толкова причина, колкото симптом на обхваналите света недъзи. Ако християнството не беше разединено, врагът нямаше да успее да завладее по-голямата част от източното полукълбо и да понатупа Съединените щати. Всъщност халифатът беше само едно секуларизирано, или да го кажем по-просто — светско, оръдие на мюсюлманската еретична секта. Сред съюзниците ни имаше немалко вярващи в Аллаха.

Нормално беше да се очаква, че човечеството ще осъзнае получения урок, ще се откаже от религиозните разпри и ще започне преустройство и възстановяване. По-конкретно се надявахме, че Църквата на йоанитите ще бъде окончателно дискредитирана и ще замре. Наистина, нейните привърженици също се сражаваха срещу халифата и изиграха главна роля в Съпротивителното движение на окупираните територии. Но по-късно те се опълчиха срещу старите убеждения и вярвания, срещу всичко, върху което се крепеше западното общество. Тъй че възниква въпросът: кой разединява и отслабва цивилизацията ни? Та нали самите те дадоха пример на халифата да надигне глава, нали те подпалиха безумието в Средния изток?

Сега вече ми е ясно, че от човечеството не бива да се очакват разумни решения.

Въпреки всеобщото убеждение заплахата не се появи внезапно, някои от самото начало предупреждаваха за нея. Те изтъкваха, че йоанитите вече са станали доминираща сила в политиката на няколко държави, които започнаха да се отнасят не особено дружелюбно към нас. И че постепенно приобщават към вярата си цяла Америка. Но ние много-много не се вслушвахме в предупрежденията — бяхме твърде заети с възстановяването на разрушенията от войната. Твърде заети: всички заедно и всеки поотделно. Решихме, че онези, които бият тревога, са реакционери и жадни за власт маниаци (не е изключено сред тях да е имало и такива). Може би идеологията на йоанитите е идиотска, смятахме ние, но нали първата поправка към Конституцията гарантира свободата на проповедта и вероучението? Вероятно заради йоанитите петристките църкви имат известни затруднения, но това си е техен проблем. Действително в нашия век на науката да се говори за опасност, произлизаща от някаква религиозно-философска система… уж ловко разпространявана навсякъде… която подчертава стремежа си към мир почти толкова последователно, колкото и квакерите… и поставя любовта към ближния над всичко… Добре де, казвахме си, нашето светско общество и усложнената ни от ритуали вяра само ще спечелят, ако възприемат нещичко от учението на йоанитите.

И така, движението и неговото влияние се разрастваха. Никой не знае как уж мирните демонстрации все по-често започнаха да се превръщат в свирепи бунтове. Стачките, неразрешени от правителството и издигащи все по-неразумни искания, станаха често явление. Агитацията парализираше един след друг студентските градове. И все повече хора започваха дълбокомислено да философстват, че е необходимо да бъде разрушен старият ред, безнадеждно затънал в корупция, и на негово място да построим Рая на любовта. И ние, тоест мнозинството от народа, което не желае нищо друго, освен да го оставят на мира и да му дадат възможност да си копае личните градинки, се чудехме: как така изведнъж, буквално за една нощ страната се срина в пропастта?

Братко мой, това не стана за една нощ!

Дори не за една Валпургиева нощ!!!