Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (26)

Двадесет и пета глава

Това бе напълно в стила на йоанитите — катедралата им, единствена в целия Среден запад, се издигаше не в Чикаго или в Милуоки, а в някакво съвсем затънтено, пустинно място. Дори от нашето скромно градче го отделяха стотина километра. Местоположението на църквата олицетворяваше и символизираше отношението на гностицизма към нашия свят като към зло^[1] и идеята за спасение чрез тайни ритуали и окултни знания…

За разлика от петристкото, йоанитското християнство няма само да дойде при вас, а ще се затвори в малки мрачни параклиси с размерите на караулна будка. Вие трябва да отидете при християнството на йоанитите. Поне така си мислех тогава.

Предизвикателството изглежда повече от очевидно и затова вероятно не е истинско, помислих си аз. Всичко, което се отнася до гностицизма, винаги се оказва в крайна сметка по-различно, отколкото изглежда на пръв поглед.

Навярно в наши дни толкова много хора стават привърженици на йоанитите именно защото цялото им учение се състои от загадки — там под едната маска се показва друга, а във всеки лабиринт се спотайва друг лабиринт. Традиционните църкви са създали проста и ясна теология. Те точно определят смисъла на мистериите си (макар да е общоизвестно, че смъртните, тоест ние, не можем да осмислим всички прояви на Всевишния) и заявяват, че тъй като този свят ни е дарен от Създателя, значи в основата си е добър, достоен свят. Причина за много от недостатъците му е човекът и наш дълг е да се стремим към усъвършенстване.

Всичко това не е твърде романтично. А йоанитите апелират към мечтите и въжделенията на човека, към детето, което цял живот се крие вътре в нас. Те обещават, че след като разкрие тайната, човекът ще стане всемогъщ. А една част от въпросната тайна се свежда към отричането на сегашното общество. Отнасях се към тези твърдения с високомерна насмешка, но същевременно допусках, че в тях има голяма доза истина. Ала колкото повече мислех, толкова повече ми се струваше, че те нищо не обясняват.

Сега имах и време, и желание да мисля. Летях в нощта, над главата ми блестяха съзвездия, долу проблясваха пак съзвездия от далечните светлинки на селцата. Покрай мен свистеше студеният нощен въздух, пронизваше ме и късаше лепкавата паяжина в главата ми. Разбирах колко малко знам в действителност и колко мързелив съм бил в учението — тогава мързелът ми се изпаряваше само когато трябваше да получа стипендията си. Но в момента започнах да осъзнавам и нещо друго, отдавна забравени факти изплуваха от дълбините на паметта ми и се подреждаха в стройна картина. Летях и мрачно размишлявах за всичко, което ми беше известно за Църквата на йоанитите.

Дали това беше просто идиотски култ, появил се преди две или три поколения и докосващ нещо дълбоко скрито в душата на човека от Запада? Или действително е толкова древен, както твърдят йоанитите, и е основан от самия Христос?

Другите църкви отричат това. Разбира се, не бива да гледаме на католиците, ортодоксалните християни и протестантите като на единна общност от петристи. Но общественото мнение като цяло ги смяташе за такива. Те интерпретират еднакво думите на Исус към учениците му, признават твърде важната роля на Петър^[2] и макар между тях да има разногласия, включително по въпроса за старшинството на апостолите, никой не отрича дванадесетте Исусови ученици.

Освен това… тези странни думи в края на Евангелието от Йоана: „А Петър, като се обърнал, видял, че върви подире му ученикът, когото Исус обичаше, и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му^[3] и рекъл: — Господи, кой ще те предаде? — Него като видя, Петър дума на Исуса: — Господи, а тоя какво? — Исус му казва: — Ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире ми. — И разнесе се тая дума между братята, че тоя ученик няма да умре^[4]. Но Исус му не рече, че няма да умре, но: ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Този е ученикът, който свидетелствува за тия неща и ги написа; и знаем, че свидетелството му е истинско.“

Не разбирах горните думи, пък не съм убеден, че и теолозите ги разбират, независимо какво твърдят по този повод. Безспорно именно на това основание се е появила легендата, че Господ е направил нещо, за което никой освен Йоан не знае^[5], и не го е казал на другите петристки и подобни на тях църкви. Това деяние в края на краищата ще стане известно на хората и ще ги поведе към нови Божии истини. Възможно е сегашният йоанитски култ да се е родил в настоящото столетие, но йоанитите непрекъснато разправят, че той съществува тайно вече две хиляди години. Това твърдение почти неизбежно се асоциира с отвъдния свят. Гностицизмът съществува отдавна, макар и с различни имена, и винаги е бил смятан за еретично течение. В първоначалната си форма, по-точно форми, той представлява опит християнството да се разтвори в конгломерата от тайни източни култове, неоплатонизъм и магьосничество. Преданието сочи за негов създател Симон Мага, споменат в осма глава на Библията^[6], чието име предизвиква искрен ужас сред ортодоксалните християни. Съвременният йоанизъм се окичи със съмнителната слава на възкресител на това древно религиозно течение и тържествено обяви, че то не е било грешка, а, напротив, носи на хората висшата истина. Според него Симон Мага всъщност не е изопачавал Библията и религията, а е бил пророк.

Доколко е възможно това да е истина? Може би действително светът е пред прага на Царството на любовта? Не зная. Пък и откъде мога да зная? Но като поразмислих, реших, че йоанитското учение е лъжовно. Колкото до факта, че йоанизмът е разпространен толкова широко, можем да си го обясним с присъщия на човека стремеж към ирационалното.

Не е по-сложно и обяснението за съществуването на йоанитски общини. Те привличат богомолците, нуждаещи се от покрив, храна и грижи. Същото е необходимо на свещениците, дяконите и т.н. Храмът (това е по-точното му название, макар че йоанитите държат да се нарича катедрала, за да подчертаят, че са християни) се нуждае от парични постъпления. Обикновено се получават солидни дарения, които се оказват в умели ръце. Често около самотния храм израства цял град. Така е възникнал и Силоам, целта на моето пътешествие.

Просто и банално. Защо тогава информацията, известна на всеки читател на пресата, възбужда безпокойството ми? Може би разсъжденията ми се отклоняват в тази посока само за да не мисля за Валерия? Не, не е така — по-скоро ми се иска да вникна възможно най-дълбоко в онова, което е безкрайно мъгляво и объркано.

Нещо се крие зад всичко това… А дали не съм в плен на илюзиите си, дали наистина съм започнал да ги разбирам? Но дори да е така, какво именно съм започнал да разбирам? Помислих си за нетърпимостта на йоанитите, за бунтовете и размириците, които непрекъснато подхващат. Спомних си как открито говорят, че техните адепти имали власт над сили, чието съществуване човек дори е трудно да си въобрази^[7]. Това още повече ги разобличава. После се сетих за онези от тях, които въпреки очакванията си не са се издигали по йерархичната стълбица. Какво толкова страшно са направили? Не е имало нищо престъпно, нищо противоречащо на моралните норми. Нищо, гъделичкащо нервите… Обичайна история, в която омразата е главното действащо лице. И именно поради тази причина тя не е особено интересна за нас, останалите. Наистина, теологията на гностиците или по-точно оная нейна част, която те не крият, представлява някаква ужасна смесица от апокалиптично откровение и логика. Неслучайно йоанитите отъждествяват своите Лемури^[8] с Гог^[9] от Вехтия завет и със Сатаната.

Май че стигнахме до Антихриста. Но, както вече казах, знанията ми в тази област бяха твърде нищожни и трябваше да се съглася, че е безполезно да мисля за това. Защото Всевишният ще се справи с него на всяка цена, в какъвто и облик да се явява той.

Някъде много, много далеч, на другия край на прерията заблестя светлинка. Зарадвах се, че полетът ми свършва. А какво ще се случи по-нататък, не е толкова важно. Стига вече психически анализи и размишления.

Ето го и Силоам — обикновени улици, обикновени дворове и къщи. Под главната аеролиния, близо до чертите на града има надпис: „Население 5240 души“. Друг плакат съобщава, че членовете на Клуба на лъвовете се срещат в ресторант „Горещият котел“. В градчето имаше две-три дребни предприятия, кметство, начално и средно училище, пожарна команда, доста мръсничък парк, хотел и повече колонки за зареждане, отколкото е необходимо. В търговската част бяха разположени универсални магазини, едно-две кафенета, банка, хирургическа клиника, зъболекарски кабинети, аптека… Всичко, както навсякъде в Америка.

Тази невзрачност подчертаваше колко чужда е вярата на всичко останало. Макар че наближаваше полунощ, градът беше пуст като гробище. Улиците празни, никой не се разхожда, няма млади двойки. Тук-там се забелязваха полицейски метли. И само един човек, загърнат в пелерина и с качулка на главата, бавно крачеше по улицата. Къщите бяха оградени една от друга и от целия свят със спуснати капаци. Гражданите спяха. А където не спяха, сигурно не гледаха телевизия по кристалното кълбо, не играеха на карти и не пиеха вино… Най-вероятно се молеха или препрочитаха свещените текстове с надеждата да достигнат по-висока религиозна степен, да овладеят повече знания и могъщество, за да си осигурят спасение на душата.

В центъра се извисяваше катедралата — над множеството постройки, над града и равнината. Нямаше нищо мръсно и престъпно в тази картина. Гладките, бели като слонова кост стени се издигаха все по-нагоре и нагоре, а над тях, в средата на покрива — огромен купол. Отдалече прозорците приличаха на блестящи нокти. На всеки етаж по един ред. После забелязах други два мозаечни прозореца, големи колкото половината фасада. С мрачни тонове на тях бяха изобразена тревожещи душата рисунки. На западния — Мандала^[10], на източния — Божието око.

Пак на западната страна се издигаше самотна кула. На снимките тя не правеше внушително впечатление, но сега виждах — едва не докосваше звездите.

По стените играеха отблясъци, прозорците светеха с мътна светлина. Чух молитвено пеене. Като че ли изпод дебел лед се носеха мъжки гласове, с тях се преплитаха гласове на жени. Мелодията ми бе непозната. А думите… на земята не съществува такъв език.

— … Хелфист аларита арбер иснитоте мелихо тарасунт ганадус тапрура марада сесило…

Мелодията беше толкова силна, че се чуваше навярно чак на края на града. И бе нескончаема. Хорът пееше без прекъсване — винаги се намираха свещеници, прислужници, богомолци, дякони, които да сменят изморилия се певец или певица. Всеки и всяка от шестстотин и единия участници в хора. Прилоша ми, като си помислих, че непрекъснато, денем и нощем, хората са принудени да слушат химни. Ако човек живее в Силоам, дори да не е йоанит, съзнанието му сигурно скоро престава да възприема пеенето. Но нима звуците не проникват непрестанно в мислите, сънищата и мечтите му? В костите му? И най-сетне — в самата му душа?

Не мога да обясня какво чувствах. С думи не може да се разкаже. Но с всеки метър усещането ставаше по-силно. Може би това беше усещането за враждебност?… Или за истина, която аз просто не бях способен да възприема?

Пазачът на входа беше приятен на вид млад мъж с черни като гарваново крило коси и сини очи — вече над сто години в тези краища живеят хора с подобна външност. От него лъхаше дружелюбие: нашият поет Уолт Уитман обича да описва американците такива. Паркирах метлата — паркингът бе огромен, празен и потънал в мрак, отидох при пазача и го запитах мога ли да вляза. Той ме огледа, после небрежно отрони:

— Не сте за причастие, нали?

— Н-не — бях озадачен.

Той захихика:

— Аз нямам нищо общо с тебе, нали? Ще почакаме, докато приключат с молитвата си към Дева Мария, после ще влезеш.

— Извинете, аз…

— Добре, добре. Пази тишина и никой нищо няма да заподозре. Според теорията на отците ти все едно си прокълнат. Аз обаче не вярвам в това. Знаеш ли какво си мисля? Имам си момиче — методистка^[11]. Свещениците се бавят, не ми позволяват да се оженя за нея. Но все едно аз не мога да повярвам, че тя ще гори в ада… — той усети, че се е разбъбрил. — Откъде се взе толкова късно? Туристите обикновено идват тук денем.

Реших, че е волнонаемен и не е по-голям фанатик от обикновения среден християнин. Накратко казано, един от членската маса, каквато има във всяка организация и във всяка страна. Бях подготвен за този въпрос и отговорих, без да се замислям:

— Пътувам по работа. Днес сутринта ми възложиха да посетя Силоам, но се забавих по пътя и пристигнах чак сега. Вашият хор е толкова известен, че не ми се иска да пропусна случая да го послушам как пее.

— Добре — той ми подаде една брошура. — Знаеш ли правилата? Можеш да влизаш и да излизаш само през главния вход. Ще заемеш място в Езическата… пардон, в Туристическата капела^[12]. Не бива да вдигаш шум и да снимаш. Когато поискаш да си тръгнеш, ще се върнеш тихо по същия път, по който си дошъл.

Кимнах и закрачих по постлания с плочки двор. Около катедралата бяха издигнати допълнителни постройки и където не бяха долепени, между тях бяха изградени стени, като оставаха само три прохода. Вратите между тях бяха затворени с тел. Жилищните, административните и складовите сгради изглеждаха еднакво. Или по-точно еднообразно. Тук-там се забелязваха бавно придвижващи се нанякъде хора. Мъжете и жените не се различаваха — с еднакви раса и със спуснати върху лицата качулки. Спомних си, че йоанитите никога не бяха замесвани в любовни скандали. И това, при положение че не се отказваха нито от секса, нито от безбрачието. Е, добре, да приемем, че монасите и монахините им бяха посветени. Йоанизмът беше надминал баптизма^[13] и бе оставил далече назад обичайните ритуални церемонии и елементарната смяна на името. Всичко около приемането на ново духовно име бе сложно, но все пак предишното име си оставаше и се използваше при контактите със светските власти. Години наред посветените умъртвяваха плътта си, дисциплинираха духа си, занимаваха мозъците си с нещо, което техните свещени книги наричаха Божествено откровение, а невярващите — претенциозни глупости. Вярващите от другите църкви често смятаха това „откровение“ за прикрито дяволопоклонничество…

Да вървят по дяволите, помислих си аз. Необходимо е да се концентрирам върху онова, което съм намислил и което съм длъжен да направя. Няма съмнение, че ако се наложи, тези тихи, унили фигури в раса ще действат бързо и енергично. Невъзможно е да се отрече потискащото впечатление, което катедралата правеше отблизо. А носещото се отвътре песнопение навяваше мисълта, че сградата изпълва цялата нощ. Вълчите ми инстинкти започваха да отказват и по-добре, защото всичко наоколо ме плашеше до смърт. Студени ручейчета се стичаха по тялото ми. Кожата ми се покри с разяждаща пот. Целият свят сякаш беше нереален, обвит с мъгла, безжалостната мелодия нямаше край.

Валерия обаче си оставаше в Ада. Спрях там, където неясната подскачаща светлина беше най-силна, и прочетох брошурката. Учтиво ме поздравяваха с „добре дошъл“ и изреждаха правилата, които ми каза пазачът. На гърба на корицата беше начертан план на базиликата на главното здание. Схема на другите помещения не бе дадена. Личеше, че на всички етажи и от северната, и от южната страна се намират множество помещения. Сигурно ги има и в кулата, и дори в купола. Не беше тайна, че под катедралата се намират обширни подземия. Там се извършваха обредите им, поне някои от тях. Какво друго знаех? Нищо. Колкото по-висока степен има посветеният, толкова повече тайни знае. Само адептите имат достъп до най-секретните хранилища и единствено те са наясно какво става там. Качих се по стъпалата. Огромните врати бяха разтворени, от двете им страни стърчеше по един едър монах. Те стояха неподвижно, само очите им изпитателно ме огледаха от главата до петите.

Дългият, с нисък таван и стерилно чист, вестибюл беше съвсем празен, ако не се смята купелът със светена вода. Нямаше нищо друго — нито крещяща, набиваща се в очи дъска за обявления, нито съобщения за енориашите, нито рисунки на учениците от неделното училище. Посред вестибюла една монахиня ми посочи водещия наляво коридор, а друга до нея красноречиво местеше погледа си последователно от мен към кутията с надпис „Дарения“, докато не пуснах няколко долара. Във въздуха витаеше нещо странно — не само пеенето, ароматът на тамян и втренчените погледи на йоанитите, но и нещо неуловимо, някакви сили, от които мускулите ми неволно се напрегнаха.

Влязох в страничната капела, оградена с въжета. Там имаше няколко реда пейки, очевидно предназначени за посетители. Бях самичък. Постоях една минута, за да се огледам — помещението бе огромно и правеше потресаващо впечатление. Седнах. Изгубих още няколко минути, за да осмисля обстановката, но претърпях пълен провал.

Ефектът надхвърляше представите на здравия разум. Геометрията на голите бели стени, на колоните и свода просто нямаше равна на себе си. Човек сякаш се оказваше в пещера, която непрекъснато те всмуква. И в наситения полумрак господстваха Божието око над олтара и Мандала над балкона, където пееше хорът. Но и те изглеждаха нереално, сякаш се намираха по-далече и от луната, а редките свещи в катедралата блещукаха като звездички. Всичко — пропорциите, извивките, пресечните точки — създаваше впечатлението, че човек се е озовал в безкраен лабиринт. Преди ми се струваше, че мяркам някъде в залата фигурите на неколцина прислужници, сега и те като че ли се стопиха. Може и да бяха обикновени енориаши, кой знае. Във всеки случай църквата на йоанитите нарочно унижаваше паството си.

Пред олтара стоеше свещеник, а до него — двама прислужници. Белите им мантии ме караха да мисля, че и те са посветени. От толкова далече ми изглеждаха съвсем мънички. Но кой знае защо, свещеникът не ми изглеждаше така. Имаше дълга бяла брада и беше облечен в синьо-черно расо. Значи — адепт. Изправен в целия си висок ръст, той беше замръзнал с разперени ръце… Стана ми страшно. Аз се боях от него, а той може би се молеше… Кадилниците се люлееха, задъхвах се от дима им. Хорът непрекъснато извиваше мелодията — ту монотонна, ту пронизителна. Никога през живота си не съм изпитвал такъв страх.

Отместих очи и си наложих да се огледам внимателно. Така, сякаш това е неприятелска крепост, в която трябва да проникна. Каквото и да ставаше с мен в момента, не се ли криеха тук виновниците за онова, което сполетя моята мъничка дъщеря? При мисълта за Валерия в мен изведнъж се пробуди гняв, който стана толкова силен, че смелостта ми се върна. Тук магьосническото зрение не ми помагаше — сигурно са взели мерки срещу подобни номера. Оставаше нормалното зрение. Очите ми постепенно привикваха с полумрака. Не само зрението — всичките ми сетива бяха напрегнати до краен предел.

За онези, които не принадлежаха към йоанитската църква, беше определено място, колкото се може по-далеч от олтара, най-накрая от лявата му страна. Тъй че надясно от мен до самия кораб се точеха пейки. Отляво, покрай северната стена, имаше проход. На балкона над мен хорът гръмовно пееше. Отпред, където редовете пейки прекъсваха, висеше завеса, обсипана с черни звезди, и скриваше по-голямата част от средния кораб.

Помислих си, че нищо от това, което видях, не ми подсказва как да се промъкна там, където ми бе необходимо.

Покрай мен с леки стъпки премина монах, обут със сандали. Над расото му имаше дълъг стихар^[14] с избродирани кабалистични знаци и символи. На половината път до средния кораб той спря, запали свещ, постави я на стойката редом с други и се просна на пода. Полежа няколко минути, стана, поклони се, отстъпи заднешком седем крачки и се обърна към мен.

Беше облечен, както се обличат хористите. Очевидно току-що са го сменили, а той, вместо веднага да се преоблече, е предпочел първо да се причести. Когато мина покрай мен, аз го последвах. Между стената и пейките имаше свободно място. Балконът на хора хвърляше толкова плътна сянка, че едва забелязах как монахът се вмъкна в една врата зад ъгъла близо до мен.

Озари ме една идея. Седнах, външно напълно спокоен, а всъщност бях напрегнат до крайност. Огледах базиликата от единия до другия и край — никой не ми обръщаше внимание. Свещеникът и прислужниците дори не ме виждаха. Тук всичко така беше проектирано, та нахалните езичници да пречат колкото се може по-малко. Въпреки силното пеене чух стъпките на монаха, но не долових превъртане на ключ в ключалката — значи пътят беше свободен.

Ами по-нататък? Не знаех, пък и не ме беше грижа. Ако ме хванат веднага, ще се направя на глуповат турист. Ще ме наругаят и ще ме изхвърлят. А аз ще се опитам да намеря някакъв друг начин, за да проникна вътре. Ако ме засекат, когато съм влязъл достатъчно навътре — какво пък, готов съм да рискувам.

Почаках още 300 милиона микросекунди, коленичих и се навеждах все по-ниско, докато съвсем не се скрих зад гърба на пейката. Време е! Запълзях бързешком на четири крака към засенчения ъгъл. Изправих се и се огледах. Адептът стоеше застинал в същата поза — приличаше на мрачно привидение. Прислужниците извършваха някакви сложни манипулации със свещените предмети. Хорът пееше. Някакъв човек си отиваше през южната капела, удряйки се в гърдите. Почаках да се отдалечи и хванах дръжката на вратата. Тя предизвика у мен странно усещане. Много бавно я завъртях, вратата изскърца, но нищо не последва. Погледнах вътре и видях една редица бледи сини светлинки.

Влязох.

И се озовах в коридор. На края му имаше завеса, а зад нея — обширно помещение. И то беше празно. Но късметът ми не можеше да продължава много дълго. Завесите бяха три. Зад втората се виеше спираловидна стълба, оттам се чуваха звуците на химн. Зад третата също продължаваше коридор, по-голямата част от който бе заета от закачалки с висящи на тях стихари. Очевидно йоанитът получаваше някъде другаде наставления, идваше тук да облече стихара си и чак тогава се качваше при хора. Като свършваше да пее, се връщаше по същия път. Ако хорът наистина се състоеше от шестстотин и един души, пеещите трябваше да се сменят доста често. Може би сега, през нощта, имаше повече свещеници, по-тренирани от ентусиастите миряни, смените не бяха толкова чести. Но при всички случаи по-добре ще е да не се мотая повече тук.

Ако се наложи да се превръщам във вълк, костюмът ще ми пречи. Дали да не го съблека и да го оставя под тези дрехи? Но пък ако някой ме види бос и в трикото — „вълчия костюм“, трудно ще повярва в добрите ми намерения. Извадих ножа от ножницата и го пъхнах в джоба си. И тръгнах.