Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (38)

38. Осма степен по скалата на Рихтер

Джейсън Брадли стоеше на мостика на „Глоумър Иксплорър“ и следеше движенията на Дж. Младши по дъното на океана, когато усети внезапния рязък трус. Вперили очи в дисплеите, двамата електронни инженери не забелязаха нищо; навярно помислиха, че това е някаква обичайна промяна в непрестанния ритъм на корабните двигатели. За миг Джейсън си припомни друг момент преди близо век, останал също толкова незабелязан от повечето пасажери на борда.

Разбира се, „Иксплорър“ беше на рейд (котвите се намираха на четири километра под водата, това пък как ли би удивило капитан Смит!) и никакъв айсберг не можеше да се промъкне незабелязан от радарите. А и не би могъл да направи нищо по-страшно от това, да олющи малко боя от корпуса.

Преди Джейсън да успее да се обади в комуникационния център, една червена точка започна да проблясва на екрана на светлинния факс. Веднага от рядко използвания високоговорител на уреда зазвуча пронизителен сигнал за тревога със стопроцентова гаранция да събуди дори и мъртвите с килохерцовия си обхват. Джейсън изключи звука и се съсредоточи върху съобщенията. Дори двамата „сухопътни моряци“ до него усетиха, че нещо не е наред.

— Какво става? — запита единият разтревожено.

— Земетресение — при това доста силно. Сигурно е някъде наблизо.

— Опасно ли е?

— Не и за нас. Чудно къде ли му е епицентърът…

Трябваше да изчака няколко минути, докато свързаният в мрежа компютърен сеизмограф направи изчисленията си. След това върху екрана на факса се появи следното съобщение:

ПОДВОДНО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ; ПО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ДАННИ — СЕДМА СТЕПЕН ПО СКАЛАТА НА РИХТЕР; ЕПИЦЕНТЪР ПРИБЛ. 550 ЗАПАДНА ШИРИНА И 440 СЕВЕРНА ДЪЛЖИНА.

ДА СЕ ПРЕДУПРЕДЯТ ВСИЧКИ ОСТРОВИ И БРЕГОВИТЕ ОБЛАСТИ В СЕВЕРНИЯ АТЛАНТИК.

Нищо не се случи през следващите няколко секунди; после на екрана се появи още един ред:

ПОПРАВКА: СИЛАТА Е ОСМА СТЕПЕН ПО СКАЛАТА НА РИХТЕР.

На четири километра под водата Дж. Младши търпеливо и съвестно вършеше работата си, като се плъзгаше на десет метра над дъното със скорост осем възела. (Някои морски традиции от древни времена се бяха запазили: възлите и клафтерите^[1] не можаха да бъдат изместени в метричната ера.) Навигационната му програма беше така заложена, че сканираше местността на откоси, подобно на орач, който минава напред-назад по нивата, подготвяйки я за следващата реколта.

Първата ударна вълна не смути Дж. Младши повече, отколкото хората горе на „Иксплорър“. Дори двете атомни подводници наблизо не усетиха нищо; бяха конструирани да издържат и на по-лошо, макар че командирите им изкараха няколко напрегнати секунди, очаквайки нещо да се случи с подводните бомби.

Джейсън Младши продължи автоматичното си разузнаване, като събираше и запаметяваше няколко мегабайта информация всяка секунда. 95% от нея нямаше да представлява интерес за никого; може би щяха да изминат векове, преди от утайките й да се изрови някакво научно златно зрънце.

За човешкото око или за видеокамерата дъното изглеждаше почти напълно безинтересно, но мястото бе избрано особено грижливо. Първоначалното „поле на отломките“ около разсечената кърма бе отдавна прочистено от всички по-интересни предмети; дори разпилените от бункерите бучки въглища, бяха събрани и превърнати в сувенири. Но едва преди две години магнетометричното проучване бе разкрило аномалии близо до носа, които заслужаваха по-внимателно проучване. Дж. Младши беше безкрайно подходящ за тази работа; след няколко часа той щеше да приключи огледа и да се върне в базата.

— Това ми напомня за 1929 г. — каза Брадли.

В лабораторията на МОМД доктор Цвикер поклати глава:

— Много по-лошо е.

В Токио, друга точка на набързо свиканата конференция, Като запита:

— Какво се е случило през 1929 година?

— Земетресението в Големите плитчини. Предизвикало е мътно течение, нещо като подводна лавина. Понесено по дъното, то е разкъсало телеграфните кабели един по един като памучни конци. Скоростта му била определена на 60 км в час, ако не и повече.

— Тогава може да стигне и дотук — ужас! — след три-четири часа. Каква е вероятността от щети?

— Засега няма как да се определи. В най-добрия случай — малка. Трусът от 1929 г. не е засегнал „Титаник“, макар мнозина да са сметнали, че корабът е напълно погребан. За щастие подводната лавина минала на няколкостотин километра западно от него. Повечето от калната маса се отложила в един каньон и напълно пощадила останките от кораба.

— Извинете — намеси се Рупърт Паркинсън, — току-що научихме, че един от нашите плавателни модули е излязъл на повърхността. Изскочил е на 20 метра над водата. Изгубихме всякаква телеметрична връзка с кораба. А вие, Като?

Като се поколеба за миг, после извика нещо на японски към някакъв сътрудник извън екрана.

— Ще проверя какво става с „Петър“ и „Мори“. Доктор Цвикер, каква е най-лошата ви прогноза?

— Бързият оглед показва няколко метра утайка. Ще имаме по-добро компютърно моделиране след около час.

— Един метър няма да е чак толкова лошо.

— Графикът ни ще отиде на кино, по дяволите!

— Получи се сводка от „Мори“, господа — каза Като. — Никакви проблеми — всичко върви нормално.

— Но за колко време ще остане така? Ако тази … лавина наистина препуска към нас, ще трябва да извадим всички съоръжения, които успеем, преди да удари. Какво ще ни посъветвате, доктор Цвикер?

Ученият се канеше да отговори нещо, когато Брадли зашепна нещо нетърпеливо в ухото му. Докторът го погледна сепнат, после се намръщи и кимна в съгласие.

— Не мисля, че трябва да продължавам, господа. Господин Брадли е по-опитен от мен в тази област. Преди да дам какъвто и да било съвет, ще трябва да се консултирам с нашия правен отдел.

Всички млъкнаха изненадани. После Рупърт Паркинсън бързо каза:

— Всички ние сме делови хора; ясно е, че МОМД не желае името й да се цитира в съдебни процеси. Така че да не губим повече време. Да изтеглим което можем. Съветвам ви да направите същото, Като. Особено ако се потвърдят предположенията на доктор Цвикер за най-лошото.

Тъкмо от това се опасяваха учените. Подводното земетресение беше достатъчно голяма беда, но както атомната бомба служи за детонатор на ядрения синтез, така и то можеше да предизвика още по-големи природни стихии.

Милиони години слънчева енергия се съхраняваха в нефтоносните пластове под дъното на Атлантика. Досега човекът бе открил и извадил незначителна частица от тях.

Останалите още чакаха.