Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (25)

25. Джейсън Младши

Имаше моменти, когато заместник-директорът за Атлантика на Международната организация за морското дъно не беше обвързан с никакви служебни задължения, тъй като и двете половини от операциите по „Титаник“ вървяха гладко. Но Джейсън Брадли не беше човек, който търпи бездействието.

Понеже нямаше защо да се тревожи за поста си приходите от инвестициите му надхвърляха няколко пъти заплатата, която получаваше от МОМД, — той гледаше на себе си като на волнонаемник. Другите изглеждаха закрепостени за своите длъжности, обозначени с квадратчета в организационната структура; Джейсън Брадли се вреше навсякъде, посещаваше всеки отдел, който му се стореше интересен. Понякога уведомяваше за това генералния директор, друг път — не. Почти навсякъде беше посрещан добре, тъй като славата му обикновено го изпреварваше и шефовете на другите отдели гледаха на него по-скоро като на екзотичен посетител, отколкото като на съперник.

Другите четирима заместник-директори (за Пасифика, Арктика, Антарктика и Индийския океан) с еднаква готовност го запознаваха с това, което се случваше в ресорните им океански простори. Сега те, разбира се, бяха обединени срещу общия враг — глобалното покачване на морското равнище. След продължилите повече от десетилетие често пъти язвителни спорове най-сетне се стигна до общото мнение, че то е между един и два сантиметра годишно.

„Блупийс“ и другите организации за защита на околната среда веднага хвърлиха вината върху човечеството; за разлика от тях учените не бяха толкова уверени. Вярно, че милиардите тонове въглероден двуокис от използващите термична електроенергия заводи имаха известен принос към прочутия „парников ефект“, но като че ли Майката Природа оставаше главният виновник: и най-героичните усилия на хората не можеха да надминат замърсяването, причинено от изригването на един голям вулкан. Всички тези спорове обаче звучаха прекалено академично за хората, чиито домове бяха застрашени от унищожение още приживе на своите собственици.

Главният учен на МОМД Франц Цвикер се радваше на всеобщо признание като водещ океанограф в света — мнение, което той самият не се опитваше да опровергае. Първото нещо, което забелязваха повечето посетители при влизане в кабинета му, беше корицата от списание „Таим“ със заглавие „Адмирал на океанските простори“. И никой посетител не можеше да избегне лекцията или поне рекламата за Операция НЕПТУН.

— Просто е скандално — обичаше да казва Цвикер, — че имаме подробни снимки на Луната и Марс, а огромна част от нашата планета е напълно непозната! Харчат се милиони за картата на човешките хромозоми с надеждата някой ден медицината да напредне стремително. Не се и съмнявам, но създаването на карта на морското дъно с най-големи подробности ще се изплати веднага. Наистина, с камера и магнитомер ще открием всички останки, които се намират на дъното на океаните, откакто човекът е започнал да строи кораби!

На онези, които го обвиняваха в мономаниакалност, той обичаше да цитира прочутата фраза на Едуард Телър: „Това просто не е вярно. Аз имам няколко мании.“

Несъмнено беше едно: че Операция НЕПТУН беше главната от неговите мании и след неколкомесечно общуване с Цвикер Брадли бе започнал да я споделя, поне в случаите, когато не се занимаваше с „Титаник“.

Резултатът от всичко това, след месеци мозъчни атаки и гигабайти програмиране, беше Експерименталната автономна топографска станция Мк 1. Официалното съкращение ЕАТС оцеля едва около седмица, след това само за една нощ потъна в забрава…

— Не прилича много на баща си — каза Рой Емерсън.

Брадли вече ненавиждаше шегата, макар и по причини, които никой освен генералния директор не подозираше. Обикновено успяваше да се усмихне измъчено, когато запознаваше особено важните личности с последното чудо, излязло от лабораторията. За обикновените важни личности се грижеше заместник-директорът, завеждащ връзките с обществеността.

— Никой няма да повярва, че е кръстен на мен, но това е самата истина. По чиста случайност роботът на американския флот, който за първи път проникна на разузнаване в „Титаник“, беше наречен Джейсън Младши. Но боя се, че това име му е прилегнало много точно. Нашият Дж. Младши е много по-сложен и напълно самостоятелен. Може да действа сам в продължение на няколко дни… дори седмици, без каквато и да било човешка намеса. Не е като първия, който се управляваше чрез кабел, даже веднъж някой го нарече „кукла на конци“. Този Дж. Младши може да „ловува“ по всички океански дъна и да „подушва“ всичко, което може да изглежда интересно.

Джейсън Младши не беше по-голям от човек; формата му напомняше дебело торпедо с камери за предно и обратно виждане. Движението му се осигуряваше от единична многовитлова перка. Различните издутини с обтекаема форма върху корпуса му съдържаха инструменти, но роботът бе лишен от традиционните външни манипулатори на повечето дистанционно управлявани средства.

— Как! Без крайници?

— Не са му нужни. Така конструкцията е по-изчистена и му осигурява много по-голяма подвижност и обхват. Дж. Младши е просто разузнавач; винаги след това можем да се върнем и да разгледаме внимателно нещо, което той е открил на дъното. Или под него, благодарение на магнитомера и хидролокатора.

Емерсън беше впечатлен; точно такава машина отговаряше на конструкторската му страст. Краткотрайната слава, която му бяха осигурили прочутите чистачки със звукови вълни, отдавна се беше изпарила — макар за щастие не и парите, които му бяха донесли.

Той сякаш бе роден да служи на една идея; по-късните му изобретения се бяха оказали неуспешни, а широко рекламираният му експеримент да пусне топчетата до „Титаник“ в куха, напълнена с въздух тръба, излезе пълна катастрофа. „Дупката в морето“ на Емерсън упорито отказваше да стои отворена и спускащите се надолу топчета засядаха насред пътя си, освен когато въздушният поток беше безполезно слаб.

Семейство Паркинсън беше доста разстроено. Всички бяха накарали Емерсън да се чувства неудобно на последните заседания на съвета по начин, който английските висши класи бяха усъвършенствали с течение на времето; дори добрият му приятел Рупърт се държа подчертано хладно.

Но предстоеше още по-страшно. Един вашингтонски карикатурист бе създал комикса „Томас Алва Емерсън“, чиито причудливи инвенции започваха със задвижван от двигател цип, преминаваха през дигитална четка за зъби и завършваха с крачкомер на слънчева батерия. Когато стигна до брайлови скоростомери за слепи мотоциклетисти, Рой Емерсън се обади на адвоката си.

— Да спечелиш съдебен иск срещу информационна мрежа — беше казал Джо Уикръм, — е все едно да напишеш „Отче наш“ на оризово зърно с флумастер. Защитата ще пледира за правото на коментар, за обществените интереси и ще цитира пространно Хартата за човешките права. — Разбира се — беше добавил обнадеждаващо, — с удоволствие ще участвам в схватката. Винаги съм мечтал да обжалвам дело пред Върховния съд.

Емерсън много разумно беше отклонил предложението и най-сетне от атаката излезе нещо добро. Паркинсънови до един усетиха дълбоката несправедливост и се обединиха около него. Макар че вече не приемаха на сериозно инженерните му предложения, те го поощряваха в изследователски мисии като сегашната.

Скромният научно-изследователски център на Организацията в Ямайка нямаше тайни от никого и бе широко отворен за всички. Той беше — поне на теория — безпристрастен съветник за всички, които имаха нещо общо с морето, фирмата „Паркинсън“ и групировката „Нипон-Търнър“ бяха сред най-активните посетители, които черпеха съвети, свързани с проектите им и — при възможност — разузнаваха плановете на конкурентите. Двете страни внимателно избягваха срещите, но понякога ставаха гафове, придружени с реплики като: „Най-малко вас очаквах да видя тук!“ Ако Рой Емерсън не се лъжеше, точно като пристигаше бе забелязал един от хората на Като в залата за заминаващи пътници на летище Кингстън.

В МОМД, разбира се, чудесно знаеха всичко това и го използваха добре. Франц Цвикер притежаваше особения талант да пробутва собствените си проекти и да кара други да плащат за тях. Брадли с готовност му сътрудничеше, особено когато ставаше дума за Джейсън Младши, и имаше еднакъв успех както в бодряшките приказки за новото съоръжение, така и в раздаването на лъскавите брошури за Проекта НЕПТУН.

— Веднъж да усъвършенстваме програмите — каза Брадли на Емерсън, — така че да избягваме препятствията и да можем да се справяме с аварийни ситуации, ще го пуснем да действа. Той ще успее да направи много по-подробна карта на океанските дъна, отколкото всеки друг. Когато си свърши работата, ще излезе на повърхността и ние ще си го приберем, ще му заредим пак батериите и ще заложим нови данни. А после — отново на работа.

— Ами ако срещне голямата бяла акула?

— Дори това сме взели под внимание. Акулите никога не нападат нещо, което им изглежда непознато. Дж. Младши определено няма вид на някакъв хранителен деликатес. Освен това излъчваните от хидролокатора сигнали ще плашат повечето хищници.

— Къде възнамеряваш да го изпитаме… и кога?

— Започваме от следващия месец на някои добре картографирани площадки. После — при континенталния шелф. И накрая — в Големите Нюфаундлендски плитчини.

— Не мисля, че ще откриеш нещо ново около „Титаник“. И двете му части са вече заснети до последния квадратен милиметър.

— Вярно е, но те не ни интересуват толкова много. Не забравяй, че Дж. Младши може да проникне на поне 30 метра под дъното, а това не е правил никой друг в полето на отломките. Един Бог знае какво лежи погребано там! Дори да не открием нещо особено вълнуващо, поне ще изпитаме възможностите на Дж. Младши и ще вдигнем голям шум около проекта. Следващата седмица ще посетя „Иксилорър“ за да уредя нещата. Векове, откакто не съм се качвал в него, а Парки… Рупърт… каза, че има да ми показва нещо.

— Наистина има — каза Емерсън с усмивка. — Може би не трябва да издавам тайната, но открихме истинското съкровище на „Титаник“. Точно там, където трябваше да бъде.