Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (17)

17. Дълбоко замразяване

— Надявам се нямате нищо против, че ви, посрещам на летището, господин Крейг… Доналд… но движението в Токио става все по-ужасно с всеки изминал ден. Освен това колкото по-малко хора ни виждат, толкова по-добре. Мисля, че сам разбирате.

Доктор Като Мицумаса, младият президент на „Нипон-Търнър“, беше както винаги безупречно облечен в костюм на „Савил Роу“, който щеше да остане на мода и през следващите двадесет години. Също както винаги, го придружаваха двама самураи, които стояха встрани и не обелваха нито дума по време на разговора. Понякога Доналд се чудеше дали японската роботика не е напреднала много повече, отколкото смятаха всички.

— Имаме няколко минути, преди да пристигне и другият гост, така че бих желал да обсъдим някои подробности, които засягат единствено нас… Първо: осигурили сме правата за цял свят за кабелно и сателитно разпространение на изчистената от цигарен дим версия на „Нощ, която светът ще помни“ за първото полугодие на 2012 г. и с възможност да ги продължим за още половин година.

— Чудесно. Не очаквах, че ще успееш, Като.

— Благодаря ви. „Спука ми се гьонът“, както казал таралежът на приятелката си.

През годините на обучението си — в Лондонския икономически колеж, после в Харвард и Аненбърг Като бе развил чувство за хумор, което често не съответстваше на сегашното му обществено положение. Със затворени очи Доналд трудно би повярвал, че слуша приказки на японец, роден и възпитан в Япония толкова идеален бе американският акцент на Като. Често изтърсваше някоя изтъркана шега или безцеремонен проблясък на остроумие, което си беше лично негово и не се дължеше нито на Изтока, нито на Запада. Дори когато звучаха като проява на лош вкус — което ставаше доста често — Доналд подозираше, че Като знае точно какво върши. Това караше хората да го подценяват, а после често им излизаше през носа.

— Освен това — продължи Като — щастлив съм да ви кажа, че всичките ни компютърни анализи и тестове са задоволителни. Ще си позволя да подчертая, че това, което сме намислили, е уникално и ще завладее интереса на цял свят. Никой, но в смисъл на никой друг, не може дори да се опита да извади „Титаник“ така, както ние ще го направим!

— Част от него все пак. Защо само кърмата?

— По няколко причини — някои практически, други психологически. Това е по-малката от двете части, тежи около 15 000 тона. Освен това е потънала последна. Ще направим връзка със сцените от „Нощ, която светът ще помни“. Мислех даже да ги заснемем отново… или да оцветим оригинала…

— Не! — извикаха двамата Крейг едновременно.

Като придоби озадачен вид.

— След всичко, което вече направихте с него? Ах този неразгадаем Запад! Все едно, тъй като сцената е нощна, ефектът ще е същият и на черно-бял филм.

— Има един чисто редакторски проблем, който не сме решили — обади се рязко Едит. — Танцовият оркестър на „Титаник“.

— Е и какво?

— Ами във филма те свирят „По-близо до теб, Боже“.

— Е?

— Това е митът… абсолютна глупост. Ролята на оркестъра е била да поддържа духа на пътниците и да не позволява да се вдига паника. Мрачният химн е последното нещо, което биха свирили. Ако биха се опитали, някой моряк е щял тутакси да ги разстреля.

Като се засмя.

— Често съм изпитвал същото желание. Но какво са свирили тогава?

— Потпури от популярни мелодии, най-вероятно завършващи с един валс, наречен „Есенна песен“.

— Разбирам. Това е историческа истина, но, за Бога, не можем да накараме „Титаник“ да потъва под звуците на валс. Ars longa, vita brevis^[1], както са казвали древните. В нашия случай изкуството побеждава, а животът отстъпва на заден план.

Като си погледна часовника, после един от клонингите си, който тръгна към вратата и потъна в коридора. След по-малко от минута се върна придружен от нисък, як мъж, носещ общите белези на изпълнителен директор: пътна чанта в едната ръка и куфарче на лаптоп в другата.

Като го поздрави топло:

— Много се радвам да ви видя, господин Брадли. Някой беше казал, че точността е крадец на време. Никога не бих се съгласил с него и се радвам, че и вие не приемате този принцип. Джейсън Брадли… запознайте се с Едит и Доналд Крейг.

Докато Брадли и семейство Крейг се ръкуваха с леко разсеяния вид на хора, които мислят, че се познават отнякъде, но не са съвсем сигурни, Като побърза да разпръсне съмнението:

— Джейсън е морски инженер номер едно в света…

— Разбира се! Огромният октопод…

— Кротък е като агънце, господин Крейг. Нищо особено.

— …а Едит и Доналд правят старите филми като нови и даже още по-добри. Да ви обясня защо ви събрах толкова спешно.

Брадли се усмихна:

— Не е трудно да се досетим, господин Мицумаса. Но ме интересуват подробностите.

— Не се съмнявам. Разбира се, разговорът ни е поверителен.

— Естествено.

— Първо планираме да извадим кърмата и същевременно да заснемем един наистина зрелищен телевизионен филм. След това ще превозим останките до Япония като част от постоянната морска изложба в Токио. Ще има водна площадка с видимост 360 градуса; публиката ще се поклаща в спасителни лодки край тях… представете си, чудна звездна нощ… ледено студена… ще им раздадем наметала, разбира се… така хората ще могат да видят и чуят последните минути от потъването на кораба. Ще могат да се спуснат под водата в специален съд и да разгледат кърмата през люковете на различни нива. И въпреки че ще е само една трета от целия кораб, останките са толкова огромни, че няма да може да се разгледат наведнъж. Дори при дестилираната вода, която ще се използва, видимостта ще бъде под 100 метра. Така останките от кораба ще бледнеят в далечината, а зрителите ще имат усещането, че са на дъното на Атлантическия океан.

— Звучи съвсем логично — каза Брадли. — Освен това кърмата е най-лесната за изваждане част от кораба. Тя и без това е съвсем смачкана, можем да я вдигнем на парчета от по няколкостотин тона и после да ги сглобим.

Настъпи неловко мълчание. Най-сетне Като отново се обади:

— Това няма да изглежда особено зрелищно по телевизията, нали? Плановете ни са по-амбициозни. Дори кърмата да е разбита на части, ние ще я извадим с една-единствена акция. В средата на един айсберг. Не го ли намирате ли за поетическа справедливост? Един айсберг е станал причина за потъването на „Титаник“, друг ще го извади на бял свят.

Ако Като бе очаквал да изненада посетителя си, трябваше да остане разочарован. Брадли вече беше запознат с всевъзможните планове за изваждането на „Титаник“, замисляни от творческия ум на някой мъж или жена на планетата.

— Продължете — каза той. — Нужна ви е огромна хладилна инсталация, нали?

Като се усмихна тържествуващ.

— Ни най-малко, благодарение на последните постижения в областта на физиката на твърдото тяло. Чували ли сте за ефекта на Пелтие?

— Разбира се. Охлаждането, получено при пускане на електрически ток през някои материали — не си спомням точно кои… Това е принципът, на който работят всички домашни хладилници от 2001 г. насам, когато пактовете за защита на природата забраниха всички флуоровъглероди.

— Точно така. Само че обикновената или „кухненската“ система на Пелтие не е особено ефикасна, макар да е достатъчна за производството на ледени кубчета, без да се пробиват дупки в добрия стар озонов слой над нас. Нашите физици обаче откриха нов клас полупроводници — малко отклонение от революцията на свръхпроводниците, — които повишават ефективността няколко пъти. Което означава, че считано от миналата седмица, всеки домашен хладилник е безнадеждно остарял.

— Убеден съм, че всички японски производители са съкрушени от това — усмихна се Брадли.

— Точно сега започва боричкането за патентни лицензни. Не сме пренебрегнали и рекламата, когато най-големият леден блок на света излезе на повърхността, нежно обгърнал кораба „Титаник“.

— Просто съм изумен. Но как ще осигурите захранването?

— Това е друга тема, която се надяваме да използваме… „да изковем от мечовете плугове“, макар че в този случай метафората е малко далечна. Смятаме да купим две неизползваеми вече атомни подводници една руска и една американска. Те ще генерират всички мегавати, от които имаме нужда, при това от няколкостотин метра дълбочина.

— А графикът?

— Шест месеца, за да инсталираме всичко на дъното. След това две години охлаждане по метода на Пелтие. Нали си спомняте — там долу водите са ледени. Ще трябва да смъкнем температурата само с няколко градуса и нашият айсберг ще започне да се образува.

— А как ще го спрете да не изплува, преди да сте напълно готови?

Като отново се усмихна:

— Да не навлизаме в подробности на този етап, но мога да ви уверя, че нашите инженери са помислили и за тази дреболия. Всъщност именно тогава ще се включите вие, ако приемете.

Дали знае за могъщите Паркинсън, зачуди се Брадли. Доста вероятно да има вече офертата им.

— Извинете ме за момент — каза Като и се обърна, за да отвори куфарчето си. Когато след по-малко от пет секунди застана отново с лице към събеседниците си, приличаше на едноок пират. Само едва забележимият проводник към клавиатурата в ръката му подсказваше, че превръзката на окото му наистина е някакво поредно чудо на техниката.

— Това май ме разобличава, че не съм истински японец — лошо възпитание, нали разбирате. Баща ми все още използва лаптоп от последното поколение Минг, но моноклите са много по-удобни.

Брадли и Крейг не можаха да се сдържат да не се разсмеят. Думите на Като бяха съвършено верни. Много преносими микросъоръжения вече използваха компактни микроекрани, които тежаха малко повече от чифт очила и често се монтираха върху тях. Макар че електроният монокъл беше само на сантиметър от окото, изкусна система от лещи придаваше на образа с размер на пощенска марка желаната големина.

Електронният монокъл беше чудесно средство за развлечение, но вършеше по-добра работа на бизнесмени, адвокати, политици и на всички, които имаха нужда от достъп до поверителна информация. Нямаше начин да се шпионират данните, които постъпваха в монокъла след набирането на личен код. Главният недостатък обаче беше, че прекомерната му употреба водеше до нови видове шизофрения — любима изследователска тема за специалистите по явлението „раздвояване на съзнанието“.

Когато Като привърши своята проповед, посветена на коефициенти, мегаватчасове, калория-тонове и градуси на месец, Брадли постоя мълчаливо, обработвайки информацията, постъпила в мозъка му. Много от подробностите бяха прекалено научни, за да бъдат възприети от първо чуване, но това не беше толкова важно. Можеше да ги проучи по-късно. Не се съмняваше, че изчисленията му са точни, но може би беше пропуснал някои съществени подробности. Случваше му се често…

Инстинктът му подсказваше, че планът е разумен. Беше се научил да възприема сериозно първите впечатления, особено когато бяха отрицателни, макар че не можеше да определи точната причина за мрачните си предчувствия. Този път наоколо нямаше лоши флуиди. Проектът звучеше фантастично, но можеше да заработи.

Като го наблюдаваше скришом и очевидно се опитваше да прецени реакцията му. „Мога да бъда съвсем непроницаем, когато реша — мислеше си Брадли освен това ще трябва да се погрижа и за репутацията си.“

После Като с тънка усмивка му подаде листче, сгънато на две. Брадли бавно го разгъна и като видя цифрата, разбра, че дори проектът да се провалеше напълно, нямаше да му се налага да мисли повече за професионалната си кариера. Поради естествения ход на нещата проектът не би продължил чак толкова дълго, а и той не бе печелил такава сума в живота си.

— Поласкан съм — каза тихо. — Вие сте повече от щедър. Но трябва да уредя още нещо, преди да ви дам окончателен отговор.

Като го погледна изненадан.

— Колко време ще ви отнеме? — запита го доста рязко.

„Смята, че преговарям с други — помисли си Брадли — което е абсолютно вярно.“

— Дайте ми седмица време. Но мога да ви кажа веднага: убеден съм, че никой няма да надмине вашето предложение.

— Зная — отвърна Като и затвори куфарчето си. Някакви бележки, Едит? Доналд?

— Не — отвърна Едит, — вие сякаш сте предвидили всичко.

Доналд не каза нищо, само кимна в съгласие.

Странно партньорство, помисли си Брадли, и не особено щастливо. Беше харесал веднага Доналд, който изглеждаше спокоен и благ човек. Но Едит имаше вид на властна и сурова, почти агресивна жена; очевидно тя изпълняваше ролята на шеф.

— А как е прелестното дете-чудо, което ви се пада дъщеря? — запита Като двамата Крейг, когато се канеха да си тръгват. — Поздравете я от мен.

— Непременно. — отговори Доналд. — Ейда е много доволна от пътуването до Киото. Поне за малко се откъсна от изследването на Манделбротовите редици.

— А какво точно представляват тези редици? — О, много по-лесно е за показване, отколкото за разказване — отговори Доналд. — Защо не ни дойдете на гости? Ще ви разведем из нашето студио, нали Едит? Особено след като ще работим заедно, на което се надявам.

Единствен Като забеляза моментното колебание на Брадли. Той се засмя и отговори:

— Ще се радвам. Следващата седмица заминавам за Шотландия и мисля, че мога да вместя в програмата си посещение във вашето имение. На колко години е дъщеря ви?

— Ейда е почти на девет, но ако запитате нея самата, вероятно ще ви каже, че е на 8,876545 години.

Брадли се разсмя:

— Тя наистина май е някакво дете-чудо. Не съм убеден дали ще й бъда равностоен събеседник.

— И това го казва човекът — намеси се Като, — който успя да изплаши 50-тонен октопод. Никога няма да ги разбера тези американци.