Христо Калчев
Последно причастие (9)

Девета глава

— Да.

— Защо чувам твоя глас, Габриела?

— Константин отсъства… Върши твоя работа… Някъде из страната.

— Ваша работа, момиче. Аз поръчвам менюто, аз го плащам. Това ясно ли ти е?

— Не се обиждай, Иване. Зле се изразих. Той оценява всичко, което правиш за него.

Козела преглътна „путката майна“, която беше на върха на езика му.

— Всъщност, тебе търся, Габриела. Искам да сключим един договор.

— Слушам те…

— Имам апартамент в София и къща в Лесидрен…

— Знам.

— Знам, че знаеш. Не ме прекъсвай. Искам да ги припиша на Константин Дарделев.

— Нямам нищо против.

— Не ме прекъсвай, Габи! — кресна той. — Още веднъж, и ще прекъсна. Ясен ли съм?

— Да.

— Трябва да получа писмо от теб, в което срещу клетва заявяваш, че по договор с мен, с пълното съзнание, че участваш в измама, обявяваш, че си вдовица на Иван Кирилов Милетиев…

— Но аз…

— Млък!

— Не ми крещи, Иване. Щом говоря с теб, не съм вдовица, дявол да те вземе.

Този път Козела брои до десет.

— Разбрах. Защо ти е писмо?

— Ако не ме прекъсваш, уважаема мисис Милетич, вече щеше да знаеш.

— Добре. Млъквам.

— Аз получавам доказателства, че си измамница, ти — смъртния акт на Козела, издаден в Америка. Обявяваш ми края и влизаш във владение на апартамента и къщата. После ги прехвърляш на Дарделев. Той е честен мъж и луд по тебе! Извършиш ли тази операция, аз получавам копия от нотариалния акт на негово име и ти връщам самопризнанията. Разбираш ли?

— Не съвсем…

— Знам какво не ти е ясно, Габи. Питаш ме защо усложнявам процедурата. За да опазя гъза на Македонеца. На него му имам доверие, на теб — не!

— Защо, какво бих могла да направя?

Козела си пое въздух. Беше направил първата крачка, трябваше да направи и последната.

— Можеш да го преебеш и да го хвърлиш в ръцете на колегите на баща си. И мои бивши колеги, разбира се.

— Как ще извърша тази подлост, Козел?

Хиляда волта ток минаха през тялото му и отново се хвана, че брои.

— Последно обяснение! Той те обича, може би и ти, но сега. Той ще те обича винаги, ти — не. Тогава ще го хвърлиш на кучетата, за да гепиш скромните ни жилища — моите и на синовете ми… Ти ни познаваш и тримата, нали?

— Да — този път тихо, дори глухо прозвуча гласът й.

— Ако го защитя с документи, ти пак ще го преебеш, но поне няма да го изхвърлиш на улицата. Няма да го шитнеш и на ченгетата, защото няма да си сигурна, че не съм направил копия на писмото ти. Сега разбра ли?

Габриела, която от съпруга щеше да се превърне в гангстерска вдовица, попита:

— Ти обичаш Константин, нали?

— Не съм по силните емоции. Казах ти — уважавам го. Той е честен мъж, но не си дава сметка какъв хуй ще яде с любовница като тебе. Не ме принуждавай да му отворя очите. Чакам писмо. Дарделев знае адреса.

* * *

С помощта на Хакел беше подготвил легалното си заличаване от регистрите на България. Документите бяха изпипани в лабораториите на Лангли и бяха недвусмислени. Бившият генерал от Държавна сигурност и Федералната служба за безопасност на Русия беше убит в престрелка с грузино-еврейската мафия в Бруклин, Ню Йорк. Оставаше Габриела да изпълни условието на Козела, тогава Алкалай щеше да изпрати официалните документи в МВР — София и копие до вдовицата. Генерал Иван Милетиев умря, да живее мирният емигрант в Крит Йон Марин. Ако обаче Габриела решеше да присвои имуществото на „мъртвия“ Козел, държавата щеше да получи още един фалшификат — съдебно бракоразводно решение — и да остане с хуй в устата. Тогава кметството щеше да конфискува апартамента и къщата. Ей Богу, нямаше никакво намерение да пълни гушата на шибаната си Родина, но нямаше и да позволи онова вероломно курве Габриела да шиба през панталоните влюбения Дарделев. Бившата му съпруга беше изкушение, на което Пора нямаше да удържи нито сега, нито в бъдещето.

* * *

Обядът беше изключително вкусен. Телешко със зеленчуци и маслини. Странен вкус, но изостри и без това вълчия му апетит. Попита я как се нарича гювечо-подобното блюдо. И Флора не знаеше.

— Фантазия — приветливо усмихната отговори тя. Козела намигна на Осип и продължи да се тъпче като току-що освободен концлагерист.

— Близка ли си със съседите, Флора…

— Симпатични възрастни гърци. Английският им е по-лош от моя… Може и да ме чувстват близка. Добри хора са.

— Покани ги на вечеря. Трябва да наемем градинар и чистачка… Може да ни препоръчат свои хора.

— Разбира се. Щях да те помоля да отворим вратата си за гърците.

Козела запали цигара и се облегна в стола. Беше преял, доспа му се. Нервното напрежение напускаше бавно тялото му, но започваше да го наляга умората.

— Ще дремна. После ще се разходя из града. Трябва да намеря училище за Осип и частни учители по английски и гръцки.

— А за нас?

— И за нас, скъпа. Умирам за сън — Козела стана, разроши косите на Осип. — Покани съседите!

После се качи в стаята си, която щеше да бъде кабинет, компютърна зала, оръжеен бункер и спалня от днес до края на живота му… Поне така се надяваше…

Беше четиринайсети февруари, денят на Свети Валентин, но едва ли някой по-силно и по-заслужено от Флора щеше да почувства този празник.