Христо Калчев
Последно причастие (15)

Петнайсета глава

— Ти си виновен за смъртта на Хакел, Козел — каза Алкалай.

Предстоеше нов театър, нито по-лек, нито по-малко опасен.

— Не… — глухо изстена Козела. — Каква смърт… И защо Джон, по дяволите!

— И аз това се питам, боклук с боклук! Изчезна! Само ти знаеш как и защо. Очаквам отговор, Козел. Джон Хакел има право на човешко погребение.

Интермедията приключи, започваше ново действие.

— Морис, моля те, искам да чуя всичко… Спокойно, сабри… Ще стигнем до моята вина.

— Хакел изчезна! — изкрещя Алкалай.

— Снощи телефонът не отговаряше. Беше в Генуа. Защо говориш за смърт? Какви доказателства имаш?

— Никакви! Отговорите са в теб. Давам ти двайсет и четири часа, Козел. Не спазиш ли срока, готви се за последното си причастие.

— Престани да ме плашиш, Морис. Всеки ден е последно причастие за мен. Какво знаеш? Защо ме подозираш? И престани да крещиш, сабри. Кажи нещо смислено.

— Хакел издуха… — Чух. Може да се е потопил.

— Не. Пресата съобщи за смъртта му.

— Къде е тялото му?

— Ал Кайда! Лежи някъде на дъното на Средиземно море.

— Балон. Ако талибаните са поръчали нечия смърт, ще тръгнат за мен. Ал Кайда едва ли има представа кой е Хакел! — Те не, но ти…

— Стига, Морис. Имам конфликти с Джон, но останаха в миналото. Добре знаеш, че му дължа живота си. Ако днес съм анонимен и спокоен, за това заслуга имате само ти и той.

— Не опитвай „double game, butcher“^[1]! Искам тялото! Ще се чуем след двайсет и четири часа.

Алкалай изключи, но Козела веднага го набра отново. „Нямате връзка с този номер“, съобщиха от информация.

* * *

В Мегало Кастро беше деветнайсет градуса над нулата, в Москва — минус три. И не двайсет и четири, седемдесет и два часа бяха минали, когато включи телефона и набра Алкалай.

— Къде, по дяволите, изчезна, Козел? Или мислиш, че Крит е достатъчно голям?

— Крит не, но Москва е огромна, Морис. Чакам те в хотел „Савоя“.

Алкалай се нуждаеше от време, за да преглътне изненадата.

— Какъв го дървиш в Москва, момче?

— Дойдох за последното причастие!

И прекъсна връзката.

Козела знаеше, че трябва да изпревари събитията. Когато започна да тече срокът на Алкалай, той се обади на Лазар Аса и взе самолета за Атина. Флора се въздържа от въпроси, въпреки че го изпрати бледа като восък. Козела й показа бункера си, тайните си пари и оръжие, даде й лична чекова книжка, но я наплаши до призляване.

— Ти няма да се върнеш, Йон — по-скоро като констатация, отколкото като въпрос каза тя.

— Напротив, момиче. Ще се върна колкото може по-бързо. Отивам на среща със стар приятел без конфликти, без каубойски акции, просто трябва да осигуря пенсионирането си — усмихваше се, галеше я по косите, целуна я на тръгване, но не я успокои. — Застраховам те, Флора. Все пак тръгвам на път.

Когато излетя от Атина, Козела изтри от паметта на джиесема всички телефони, които биха го уличили във връзка с Виктор Бут, но остави номера на Исламболи и го предупреди къде отива и каква примка се затяга около врата му. Лазар Аса щеше да го чака пасивно и под прикритие. Останалото беше в ръцете на Бога.

Вместо Алкалай в хотел „Савоя“ влязоха трима омоновци^[2], дискретно го провериха за оръжие и му заповядаха да тръгне с тях.

Качиха го в арестантски автобус, оковаха го в белезници, вързаха му левия глезен за специален винкел, оставиха го сам в пълен мрак и потеглиха. Козела знаеше, че е безсмислено да опитва да определи и посока, и време. След няколко часа го предадоха на друг отряд от ОМОН, а те го заключиха в подземна килия на някакъв зандан, сигурно строен по времето на Иван Грозни. Тук мракът не беше пълен, но въпреки това му трябваше време, за да се ориентира в обстановката.

Аз съм някакъв шибан граф Монте Кристо!, с горчива ирония помисли Козела, хвърли се върху смърдящия нар и мигновено заспа.

На сутринта го изкараха на разстрел. Шест автоматчика го чакаха в двор, ограден с десетина метрови стени, оковаха го за кол, завързаха му очите и изстреляха стотина халосни патрона около него. Козела знаеше, че докато не застане очи в очи с Морис Алкалай, каквото й да му се случеше, ще е театър. Ако го бяха питали, щеше да им каже, но режисьорът на леталния им спектакъл беше разпоредил — мълчание.

Прибраха го в килията, оставиха му няколко листа, химикалка с виолетово мастило, канче супа, парче хляб и го зарязаха.

Нямо кино? Щом такъв е сценарият, така ще го играем!

Козела написа: Отегчаваш ме, Морис. Дойдох за „последно причастие“. Моля, не разигравай лош театър със слаби артисти! После легна, но не заспа…

Алкалай го плашеше, Козела не се страхуваше, но и двамата знаеха това. Каква беше целта на упражнението? За мъдрия сабри беше ясно, че е на прав път — ако не пряко, то със сигурност косвено Козела беше или причинил, или предизвикал смъртта на Хакел. Хакел беше от ЦРУ, Алкалай — от КГБ (ФСБ), никой не поръчваше на едната служба да отмъщава за мъртвите герои на другата, макар че и формално, и декларативно си бяха подали ръце в борбата срещу световния тероризъм. Козела знаеше това. Знаеше повече — и Хакел, и Алкалай бяха евреи, а това беше повече от съществена причина единият да търси възмездие за другия… и още нещо. Ни МОСАД, ни ЦРУ, ни КГБ щяха да му изпият кръвта по голо подозрение, но МОСАД…

После беше заспал. Когато се събуди, от вградената в земята каменна маса беше изчезнал листът с посланието, но се беше появила кутия „Ротманс“ и кибрит. Алкалай познаваше и навиците, и слабостите му.

На другата сутрин, след симулативното бесене, Козела пи вода до преливане, успокои дишането си и написа:

Морис, ако се готвиш да ме давиш утре, накарай тия уроди да си свършат работата. Моля те, сабри, започва да става отегчително.

На третия ден Алкалай се предаде, но Козела…

Омоновците го преместиха, Бог знае къде, прибраха му костюма, обувките, бельото, оставиха го да се напари до насита в банята, после му дадоха нови дрехи, съобразени с мерките му, и го върнаха в „Савоя“.

Беше обяд, кучешки студ, но в бара — топло, празно и полутъмно. Алкалай го чакаше. Бяха минали сто часа безсмислена инквизиция.

Козела се прибра в стаята, преоблече се, напъха омоновския тоалет в един плик и слезе в бара.

— Прояви фантазия, Морис, но кому беше необходимо разюзданото ти въображение.

Алкалай се въздържа от отговор, а и той не му беше задал истински въпрос.

— Защо си в Москва, Козел?

— Избрах местоекзекуцията.

— Не разбирам.

— Щеше да пратиш касапите на Крит. Флора и малкият не трябва да видят агонията ми.

— Не можеш да се опазиш в Мегало Кастро? Ти, професионалният снайперист? Не ти вярвам, Козел!

Йон Марин поръча водка, запали цигара, издуха пушека в лицето на сабри, усмихна се презрително.

— Няма охрана, която може да спре мотивирания килър. Опазиха ли Джон Кенеди, Ануар Садат, Индира Ганди, Олаф Палме? Кур на вилица! Живи ли са ония, по които стрелях, или тия, след които ме насъска? Омръзна ми да се крия, Морис. Заблудих се, че на онзи благословен остров съм намерил покой. Мечтата на идиота, сабри. Убежището на такива като мен е гробът, дори той е лукс. По-добре ужасен край, отколкото безкраен ужас. Нищо не знам за съдбата на Хакел… Нямам ни извори, ни къртици, така че — действай. Искам да си изпия водката, после съм на твое разположение.

Лицето на Алкалай беше мъртва маска, но не очакваше да види емоции. Козела знаеше, че е убедителен в причините да се появи в Москва, но не можеше да разчита евреина да прежали сънародника си само защото един убиец твърди, че не знае нищо за съдбата му.

— Къде е Исламболи? — глухо попита Алкалай.

— Нямам представа, но мога да разбера. Ако ми върнете телефона.

Морис извади пачка пари, джиесема, часовника му и ги остави пред него. Козела прибра вещите си.

— Аз съм задължен на Исламболи. Няма да го подхвърля на ОМОН.

— Той е един от възможните убийци на Джон Хакел. Другият е Виктор Бут.

— Сигурен ли си, че е убит? Имаш ли основание за такова твърдение? Алкалай кимна.

— Той работеше и за нас. Имахме контролна връзка. Прекъсването й означава само едно — мъртъв е. Убит.

Хакел и КГБ? Полковникът от ЦРУ и Интерпол беше член на МОСАД. Отскоро работеше и за Европол, но КГБ? Значи не ЦРУ, а зловещата руска банда, известна като ЧК, НКВД, ГПУ, КГБ, а сега ФСБ, беше го пазила жив през тези години. Не Лангли, а Лубянка беше издавала фалшивите му документи, които ползваше до ден днешен.

— Чух се с Исламболи. Името не му говори нищо. С Бут нямам връзка.

Алкалай го гледаше спокойно, за нетренирано око дори разсеяно. Козела знаеше, че мисли по-бързо от компютър и анализира по-точно от Гари Каспаров.

— Козел… генерал Милетиев, ти си офицер от федеральной службь беспечности. Хакел и аз — също. Поне бяхме. Заеби България. Ние трупахме капитали за главите на Ал Кайда. Плащаха ЦРУ след атентатите в Ню Йорк и Вашингтон, ФСБ за руските войски в Нагорни Карабах, Татарстан и Чечня, МОСАД за жертвите от палестинската интифада. Нали?

Козела кимна. Това беше самата истина.

— Нашето сътрудничество вървеше гладко… Прав ли съм?

— Напълно, Морис. Нямам какво да добавя.

— После се появи Исламболи. Помогна ти да убиеш талибаните на Гул, да спасиш молдовката.

— Да.

— Ние с Хакел си затворихме очите, когато ти започна да охраняваш нарко-керваните му през България…

— Грешиш, Морис — прекъсна го Козела. — Аз казах на Джон, че съм поел еднократно такава акция. Дължах му го.

Алкалай се усмихна иронично.

— Не е еднократно, но няма значение. Мога да изчисля по западния пазар колко дрога е минала през България… И пак ти казвам, не това е важно. До днес нямаше да си чул упрек от мен и Джон щеше да е жив, ако не беше се появил Виктор Бут. Но се появи, нали?

— Така твърдиш ти!

Апкалай се надвеси над масата.

— Не се прави на луд, Козел! Край на драматичните етюди.

Кимна.

— Затова съм тук, Морис. Ще импровизирам. Виктор Бут купува оръжия в Източна Европа, с които Ал Кайда избива американци, Хамас и Ал Фатах, евреи, чеченци и татари — руски момчета… Това е схемата, нали?

— Звучи ли убедително?

— Напълно. Но това е само половината от играта. Като се разтовари от автоматите, Бут товари дрога и чрез мен и ескадронистите в София я доставя на Исламболи. С парите на египтянина купува отново оръжие и с моя протекция го получава някъде в Анадола. Джон ми каза, че ме е хванал в двойна игра, аз предупреждавам Хауки Исламболи и Виктор Бут. Останалото е тяхна грижа. Това ли е сценарият?

— Не е ли?

— Не.

— Докажи го.

— Ако можех, нямаше да съм тук. Разбирам те, Морис. На твое място щях да стигна до същите заключения, но щях да ти спестя тия варварски сто часа. Не очаквах да действаш като азиатец. Не и един от великите сабри.

Алкалай не обърна внимание на тези думи, но върху анализа като че ли се замисли.

— Оправдаваш ли се, Козел?

— Ако можех, щях да го направя. Не ми се мре… Имам работа в Крит. Жена, син… Глупаво звучи, но е така. Москва не вярва на сълзи — така ли беше? — глътна водката си на екс. — На твое разположение съм, генерал Алкалай. Ако съм осъден, нека ОМОН изпълни присъдата без излишни мъчения, без разпити и прочие глупости. Наистина нямам какво да кажа.

Алкалай мисли дълго, загледан в някаква точка в полумрака на бара, после стана и излезе, а след него и охраната му. Барът опустя. Най-малко такава реакция очакваше от евреина. Козела стоя като вкаменен десетина минути, после трескаво набра телефона на Алкалай.

— Какво, по дяволите, искаш, Козел? Махай се бързо, заминавай, напусни Москва веднага… Докато не съм решил нещо друго.

— За да ме ликвидираш в Крит… пред очите на Флора и детето?

— Изчезвай, ебалник! Кой се интересува от шибания ти остров? Кой знае къде е? Махай се, сволоч! Ако не за Джон, то за Оливия имам пълното основание да ти размажа главата!

Козела не се махна, напротив, само смени заведението.

Щом ОМОН не знае, че Козела е в Крит, след като пукне генерал Морис Алкалай, никой във великия Съветски съюз няма да знае къде да го търси. Още по-малко за какви престъпления…

Козела беше изпил пет водки, когато се обади на Лазар Лазов — Аса и го повика в грузинския клуб „Арагви“. Утре Козела наистина щеше да се махне от Москва, но не и Аса…

— Имаш работа, момче! После и двамата излизаме в пенсия!