Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (9)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 20 гласа)

Информация

Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

вулгарен роман

Книга осма

(c) Христо Калчев, 2002

(c) Венцислав Шолти, художествено оформление на корицата

(c) 2002 Издателство „Световит“

(c) 2002 Камелия Вълова, редактор

„Световит“, София, 2002

ISBN 954-9761-21-5

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Докато лежеше по корем върху каменния зид и очакваше появяването на Мохамед Дуко, Козела се опитваше да преброи наум жертвите, които беше пратил в небитието. Трети път започваше отначало и трети път си обещаваше да изрови всички имена от задръстената си памет…

Вечно пияният поп Йоанидис беше открил негъра, адреса и навиците му, но не и начин да му заложи взрив и да спечели втория транш от две хиляди и петстотин долара.

Работа, която не я вършиш сам, не е свършена!, мислеше Козела, притихнал като гущер на припек върху грапавия зид. Вятърът духаше от морето и отнасяше телесната му миризма на север, към селото, така че трите добермана — които скитаха безцелно между клонестите смокини в двора — щяха да го надушат след около четири часа, когато вятърът смени посоката си и започне отливът. Не миризмата, а шумът — дори и най-невинният — можеше да го издаде. Затова Козела пикаеше трети път в крачола си и трети път пресъхваше — и от напрежение, и от повишената си телесна температура. Пушеше му се отчаяно, тялото го сърбеше до влудяване, започваха остри болки в коленете, лактите, в пръстите на краката. Ходилата му бяха изпънати от десет часа предната вечер досега, вече един и половина на трети февруари две хиляди и втора. Беше навлякъл маскировъчен черен комбинезон, качулка само с отвори за очите, ушите и устата и инфрачервени очила за нощно виждане. Беше подпрял глава в черния сак „СотЬаГ“, където държеше „артилерията“ — десетина нападателни гранати и картечен пистолет „Щаер“. На кръста му лежеше магнума, в ръцете „М-16“ с визьор, през рамото патрондаш, в джобовете — два резервни пълнителя. Имаше всичко необходимо за „каубойската“ акция, която се готвеше да проведе. Останалото беше търпение и шанс.

Мохамед Дуко беше излязъл, когато Козела легна на пусията, но щеше да се върне. Много важно беше да се върне, докато доберманите бяха безполезни.

Отново започна да брои жертвите си. Професията му на наемен убиец започваше в деня, когато постъпи на работа при Нерон Вълка. Тогава потегли в занаята от немотия… Но продължаваше до ден днешен, когато се риеше в мангизи.

Трябва да спра, да му еба майката! Време е да заработя изцяло с чужди ръце!

И това броене приключи до средата, макар цифрата да надскачаше сто. Негърът, заобиколен от трийсетина души охрана, се зададе шумно по улицата откъм срещуположния ъгъл на къщата. Кучетата хукнаха да посрещнат господаря си, а това беше мигът, който беше предвидил и вече пет часа чакаше.

Козела простреля негъра в челото — с никакво друго попадение не би го убил заради бронираната титанова жилетка. Скочи на крака и хвърли две гранати срещу охраната, две в къщата и с откос уби на място четири от петте кучета.

Атаката беше светкавична и удари като мълния. Охраната — поне живите гардове — бяха на трийсетина метра и все още не се бяха ориентирали откъде идва огънят. Козела изпразни съдържанието на комбата, смени пълнителя и засипа с откоси всички пазванти, които не бяха успели да залегнат или да се прикрият. Не се интересуваше от резултата на стрелбата. Беше си свършил работата, но му предстоеше оттегляне и колкото по-втрещени преследвачи имаше по петите си, толкова се увеличаваше шансът му да се добере до църквата.

Спусна се на улицата, смени пълнителя на автомата и в пълен мрак и тишина започна отстъплението. Имаше предварително подготвена схема за обратния път и Козела премина на последната фаза от операцията. Разкъса пакет черен пипер и започна да ръси по паважа. Нямаше куче, дори и най-обученият следотърсач, което да не загуби обоняние, вдъхващо подправката. А нямаше гаранция, че след него няма да хукне потеря.

Спокойно, без да бърза, Козела смъкна гащиризона, прибра го в плик, добави качулката, очилата, празните пълнители, прехвърли всичко през оградата на първата попаднала му къща и продължи по наклона към пристанището. Пътьом разглоби автомата и разхвърли частите му безразборно в дворове, в кофи за боклук и през решетките на уличната канализация. Изръси последния пипер и отървал се от уликите на престъплението, погледна през рамо. Никой не го преследваше. Беше шест без двайсет на четвърти февруари. Показната му — в себе си я наричаше „каубойска касапница“ беше приключила.

Козела запали цигара, прекоси пристанището — докът беше пълен с хора, към новия бандитски курорт пълзяха тежки земекопни машини. Кермес се събуждаше. Беше понеделник и новата седмица започваше. Козела пресече църковния двор, нахлу в спалнята-килия на поп Йоанидис, изстреля откос от картечния „Щаер“. Алкохолизираният свещенослужител беше единственият, който можеше да го разпознае като убиец на негъра, поне като поръчител на „мокрото дело“. Премести магнума на корема под джинсите, закопча сакото, запали нова цигара и с ръце в джобовете тръгна към фиата, който беше наел в Мегало Кастро. Беше нездравословно да се появява втори път с беемвето в бандитския рай, наречен Кермес.

* * *

— Край! — произнесе Козела по обратния път към столицата на Крит.

Говоря си сам като лудите! Но отново повтори:

— Край! От днес ще ползвам оръжие само за защита!

Беше свършил бързо и чисто в шибаното село, но това щеше да е последното му лично „леене“ на кръв.

Наистина край, да му ебеш майката. В България има лаф: „Време е за законен отдих!“… Имам опита и възможностите да дърпам конците в сянка… И от разстояние…

* * *

— Пълен отчет, Пор! Започвай арията. Не забравяй и най-дребните подробности!

— Интересува те Габриела, нали?

— Не! Ти. Чувал ли си американската заповед: „Мо\л/!“[1]?

След известно мълчание Дарделев каза:

— Работя за теб, Козел.

— Налучкваш целта, момче. За да бачкаме чисто, искам да знам имаш ли нужда от защита? — Козела знаеше, че му трябва време да схване въпроса.

— Мисля, че засега плувам уверено, шефе. Разигравам национализъм!

Подразни се от обръщението, но не беше зле младокът да го схваща като сицилиански дон.

— По-точно?

— Поисках гражданство. Аз съм българин от македонските региони на Родината. Разбираш ли?

— Имаш ли затруднения?

— Покойният баща на Габриела ми отвори всички врати! Ясен ли съм?

Козела вече знаеше всичко. Мъртвият Сирак беше светило за няколко поколения ченгета. Повече — беше светец!

— Напълно. Имаш ли надеждна легенда?

— Верига аптеки. Три проработиха, девет са на път… из страната. Защо?

— Ще разбереш, Пор, не бързай. Кой стои зад щандовете?

Дарделев отново се нуждаеше от време.

— Искаш имена?

— Не още, Пор, по-скоро по какъв терк ги подбираш?

— О, ситно сито, Козел. Няколко мои хора и Ескадрона.

Задави се от бяс.

— Не дрънкай глупости, глупак малоумен. Никога не споменавай този отбор!

Пора се изсмя в слушалката.

— Слушам, шефе. Това е всичко. Ако имаш въпроси, казвай!

Козела глътна яда си, измъкна се от един остър завой и попита:

— Имаш ли дом? — и веднага разбра, че е задал въпроса подсъзнателно. Самият той имаше апартамент и вила, които никога нямаше да ползва, нито знаеше какво да прави.

— Търся. Живея у Габи, но е нетърпимо. Майка й е луда. Депресия с циклофрения. Ад! Козела беше взел решение.

— Очаквай писмо на адреса на Габи, Пор. Това е всичко!

Пътят свършваше. В подножието на белите ерозирали скали се появи Мегало Каетро.

* * *

Козела върна наетата кола и тръгна към хотел „Кандия“ Беше оставил беемвето си на паркинга, а и трябваше да проведе още няколко разговора, преди да се срещне с Флора. Желаеше истерично тази жена. Членът му се надървяше само като се сети за нея. И не само. Искаше да е около нея, а това беше опасно, да му ебеш майката.

* * *

Козела нае стая в хотела, изпра бельото си, изнесе на терасата сакото и джинсите да се проветряват, изми със сапун подметките на кларковете си, просна чорапите и слипа на радиатора и влезе във ваната. Имаше време. Трябваше да се освободи от напрежението и да спи. За първи път от денонощие и половина. Но преди това проведе три телефонни разговора.

— Събуждаш ме, Козел. В Москва е шест и десет.

— Животът принадлежи на ранобудните, Морис. Запали една свещ за канадския негър Дуко.

— Знам, Козел. Не само лошите, и добрите новини пристигат бързо. Друго не знам, обаче защо попът? Мислех, че си християнин.

— Не ме учи да работя, Морис. Колкото ти си талмудист[2], толкова аз съм християнин.

— Така да бъде, генерал — гласът на сабри вече звучеше бодро. — Според наши източници цяла рота от Ал Кайда се готви да проникне в България. Ясно ти е, че трябва да ги поемеш, нали?

Не аз, шибан кагебист!, злорадо помисли Козела, но на глас каза:

— Сто хиляди долара на глава. Или търси хамър.

Алкалай мълча дълго, въпреки че щеше да приеме всякаква оферта. Плащаше не той, а фондация „Синай“, общата антитерористична банка на Шин Бет и МОСАД.

— Това по моя сметка прави между три и пет милиона, Козел. Не се ли давиш от лакомия?

— Не се пазари с мен, Морис. Не съм евреин за съжаление. Ако МОСАД реши да вади кестени от огъня с моите ръце, да развърже кесията… — и прекъсна връзката.

Хакел беше във Валета.

— Какъв го дървиш в Малта, Хакел? Търсиш Марко Архидяконо?

— Ако се наложи да търся жертвите ти, Козел, ще трябва да ровя до центъра на планетата.

— Често правиш подобни намеци. Не разбирам каква полза имаш да ми припомняш кой съм.

— Никаква. Защо ме търсиш?

— Мислех, че си в хотел „Кандия“.

— Обстановката се мени всеки ден. Довечера летя за Куба.

— Гуантанамо?

— Ще присъствам на разпита на един от министрите на Ал Кайда. Търгувам свободата му срещу бърлогата на Осама. Къде да те търся, като се върна?

— Знаеш къде, пич. Никъде другаде! Намерих къртичина. Нямам намерение да я напускам!

После предупреди Флора, че ще се върне за вечеря и легна да спи. Беше малко след десет сутринта. Събуди се в шест следобед от собствения си крясък. Трябваше да мине време, за да излезе от кошмара…

Беше сънувал разстрела на синовете си в полосата на българо-сръбската граница.

Бележки

[1] Веднага! — Б. ред.

[2] от Талмуд — кодекс от религиозни, битови и правни предписания на юдейството, съставени I — II в. пр.н.е. — Б. ред.