Пол Дохърти
Убиецът в зелената гора (6)

ГЛАВА ПЕТА

Малко по-късно Корбет и Ранулф напуснаха манастира и слязоха до пазарния площад на Нотингам. Писарят вървеше малко по-напред, озадачен от наученото. Защо Робин се беше върнал в гората и каква бе причината да промени поведението си? Мина покрай Петак Лейн, която обикновено беше пълна с проститутки, но сега заради чумната епидемия улицата беше преградена с дебели греди, обвързани с железни вериги.

Погребалната процесия на три жертви на чумата си проправяше път към църквата „Света Богородица“. Ковчезите от брястово дърво подскачаха върху раменете на потъналите в пот носачи. Свещеникът, отслужващ литургията, вървеше пред тях със запалена свещ в ръка, но заупокойните молитви почти не се чуваха заради лудия, облечен в черно от глава до пети, с изрисуван скелет върху наметката, който танцуваше пред процесията и яростно дрънкаше със звънче.

Корбет стигна до пазарния площад, където хората продаваха и купуваха, без да се притесняват от погребалното шествие. Шумът беше оглушителен. Купчини отпадъци, струпани между сергиите и препълващи широките канали, които минаваха през пазара, воняха под горещото лятно слънце. Смрадта беше толкова силна, че всеки, който минаваше оттам, запушваше устата и носа си. Чираци крещяха „Зелено сукно!“и „Пресни яйца!“ Малка групичка хора беше наобиколила две продавачки на риба, които се търкаляха по земята, скубейки косите и късайки дрехите си като градски побойници. Боят спря веднага щом една каруца, карана от двама пристави, влезе на пазара. В задната й част беше вързан един пекар със свалени до глезените панталони. Един от приставите го налагаше с пръчка по дебелия задник. Табела, изписана с едри червени букви, която носеха с нежелание чираците на пекаря, обявяваше, че е продавал баница с месо от плъхове. Имаше и други наказани. Следваха двама кавгаджии, чиито уста бяха принудително разтворени от железни оглавници. Водеха ги към реката, където щяха да ги принудят да пият от мръсната вода.

Корбет и Ранулф стояха и гледаха как оживените пазарлъци заглъхват, когато тълпата се обърна и скупчи около стегите, за да наблюдава как двама измамници крещят напразно, докато безмилостно им режат ушите. Близо до тях беше окован с оголен задник щавач, сипал конска пикня в ейла на съперника си.

— Защо гледаме всичко това? — прошепна Ранулф.

— Когато има наказания — промърмори Корбет — и най-голямата измет на града излиза от дупките си.

Думите му се оказаха пророчески: всички отрепки на Нотингам бяха налице. Апашите и измамниците, нощните разбойници, главорезите и проститутките със своите перуки и силно гримирани лица се струпаха наоколо, озъртайки се за някоя подходяща жертва. Група прислужници от къщата на богат търговец, облечени в лекьосани ливреи и пияни, си пробиха път през тълпата, пеейки мръсна песен. Продавач на реликви крещеше, че предлага един от камъните, с които е бил убит свети Стефан, а гърбав свирач на арфа извади изпод елека си няколко парчета пергамент и обяви на всеослушание, че продава песни.

— Да, всички негодници са тук — забеляза Ранулф.

— Огледай ги внимателно — настойчиво каза Корбет. — Търси някой, който се озърта или има кожена лента на китката.

— Смяташ, че разбойниците от Шъруудската гора биха се осмелили да дойдат тук?

— Възможно е. Спомни си нападението над замъка. Ранулф, който се гордееше с умението си да разпознае всеки престъпник дори на претъпкана улица, внимателно огледа тълпата, но не видя никой, който да отговаря на описанието на Корбет. Когато наказанията свършиха, тълпата се разпръсна отново към сергиите. Внезапно зад тях прозвуча глас:

— Предизвиквам ви. Аз, Рахиър от Линкълн, майстор на гатанките и пазител на тайните на север и юг от река Трент, за когото няма неразрешими загадки, ви предизвиквам!

Корбет и Ранулф се обърнаха и видяха млад мъж с дълга светлокафява роба, обшита с кожа от плъх, облечена върху кървавочервена риза и зелени панталони. Той стоеше върху едно буре и крещеше към пазара. Имаше пясъчноруса коса, гладко лице, дръзки очи и остър нос; говореше носово като свещеник. Докато повтаряше думите си, той въртеше между пръстите си една сребърна монета и Ранулф се усмихна. Познаваше този тип хора — пътешественици, които знаеха отговора на всяка гатанка и задаваха такива, които биха накарали и най-учения човек да се чеше по главата цяла вечност.

После погледна младата жена, която стоеше до бурето, облечена в кафява рокля, обточена по ръкавите и деколтето с агнешка кожа. Лицето й беше скрито от качулка, но внезапно тя я отметна и сърцето на Ранулф замря. Цялата му скръб по лейди Мериън Невил изчезна за миг, защото жената беше изумително красива. Лице с цвят на слонова кост, идеален нос над пълни червени устни, кестенява коса под бял ленен воал и леденосини очи, които искряха. Ранулф забеляза, че плътно прилепналата рокля беше здраво опъната от пищни гърди. Тънката й талия, която човек можеше да обгърне с длани, беше препасана със сребърен шнур, а краката й бяха обути в ботуши от червена кожа. Тя отметна косата от лицето си с изящно и красиво движение — като пеперуда.

— Ей, ти!

Ранулф откъсна поглед от красавицата и се взря в майстора на гатанките.

— Кажи ми, каквато искаш гатанка и ако не ти отговоря, докато сърцето ти отброи двадесет удара, тази монета е твоя.

— Ами ако има два отговора? — попита Ранулф, смушквайки бързо Корбет.

— Стига отговорът ми да е верен, монетата ще остане тук.

— Кой ходи сутрин на четири крака, по обед — на два и вечер на три? — извика Ранулф, забелязвайки, че около него се събира тълпа.

— Човекът! — бързо отговори майсторът на гатанките. — Когато сме малки, ходим на четири крака, в разцвета на живота си — на два, а когато остареем — на три.

Ранулф се усмихна и кимна.

— Задай ми друга!

— Кой съд на ябълка прилича, в средата влажен, цветен и красив, но често в него сол намираш ти? — напевно произнесе Ранулф.

— Много добре! — Извика майсторът на гатанките. — Това е окото!

Ранулф кимна утвърдително, а лицето на Рахиър стана сериозно.

— Ще черпя една кана ейл, сър — той погледна с подозрение към Корбет. — Но не и твоя мрачен спътник. Рахиър, майсторът на гатанки от Линкълн, отказва да пие с човек, който никога не се усмихва.

Корбет се размърда притеснен и дръпна Ранулф за ръкава.

— Хайде! — прошепна той, когато други хора от публиката започнаха да задават гатанки. — Да се връщаме в замъка.

Пробиха си път през тълпата.

— Ей, червенокосия! Ранулф се обърна.

— Не забравяй — извика майсторът на гатанките, — че сестра ми Алиша и аз ти дължим кана ейл. Ще дойдеш ли в „Петела и обръча“?

Ранулф се канеше да откаже, но младата жена му се усмихваше. Той колебливо се обърна, за да последва господаря си обратно през тълпата към Фрайъри Лейн. Бяха почти в подножието на скалата под огромния нотингамски замък, когато Корбет спря.

— По-добре се върни.

— Защо, господарю?

— Иди в „Петела и обръча“. — Корбет се усмихна. — Ранулф, Ранулф — прошепна той, — никога не си бил в състояние да устоиш на три неща — бокал вино, игра на зарове и хубавичко лице.

Ранулф не изчака да го поканят втори път и затича по улицата. Корбет го проследи с поглед.

— Ще ти дойде добре! — извика той, но прислужникът му беше твърде далеч, за да го чуе, а и разпитваше някакъв минувач как да стигне до „Петела и обръча“.

Най-накрая откри кръчмата — срещу гробището при църквата „Сейнт Питър“. Нахлу във влажната кръчма, повика гръмогласно кръчмаря и му даде едно пени, за да запази масата до единствения прозорец. Ранулф поръча кана ейл, седна и с наслада отпи, опитвайки се да овладее тръпките на възбуда в корема си. Чувстваше се уморен, леко сънлив и още неспокоен след засадата в гората.

— Мразя проклетите дървета! — промърмори той.

Облегна се на стената и се загледа в един кожар, който седеше точно до вратата и сръчно съшиваше парчета къртича кожа. Ранулф затвори очи. Можеше да стои в някоя тъмна уличка на Съдърк, без да му трепне окото, но онази гора, със зеления си полумрак и загадъчните шумове, винаги щеше да го изнервя. Той лениво се замисли за убийствата в замъка, а после за загадъчния шифър: Трима крале отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници.

— Да можех да разкрия тайната — промърмори той под нос.

После се сети за майстора на гатанки, отвори очи и се усмихна на мисълта, която внезапно го споходи.

— Значи дойде за каната ейл?

Ранулф вдигна поглед, когато Рахиър седна срещу него, последван от мълчаливата си сестра.

— Движите се като сенки — забеляза Ранулф и протегна ръка.

— Понякога се налага. Как се казваш, страннико?

— Ранулф-ат-Нюгейт, прислужник на сър Хю Корбет.

— Не съм чувал за него.

Внезапно Алиша се разсмя. В очите й проблясваха дяволити пламъчета. Ранулф не смееше да я погледне, толкова беше красива. Рахиър щракна с пръсти.

— Две чаши от най-хубавия ейл и чаша бяло вино — но не от гадната ти помия, и да бъде студено.

Угодничещият кръчмар избърса потното си лице с ръка и шета, сякаш Рахиър беше знатен благородник.

— Явно много те уважава — забеляза Ранулф.

— Би трябвало. Наехме най-хубавите му стаи и му плащаме добре.

— Толкова добре ли печелиш от гатанките?

Рахиър разпери ръце и Ранулф внезапно забеляза, че едното му око беше зелено, а другото — кафяво и леко кривогледо, което му придаваше плашещ вид.

— Всички обичат загадките, главоблъсканиците, гатанките.

Кръчмарят забърза към тях с ейла и виното.

— Кажи ми — Рахиър потупа Ранулф по коляното, — къде си научил гатанката за окото?

— Мама ми я каза.

Рахиър се облегна назад и отпи от чашата си.

— Ти не я беше чувала, нали, Алиша?

— Не, братко.

Гласът на младата жена беше нежен и мелодичен. Докато отпиваше изискано от чашата, Ранулф й хвърли жаден поглед. Всичко у нея беше изящно и съвършено. Напомняше му на красивата статуетка от слонова кост, която беше зърнал в стаята на краля. А очите й… През живота си Ранулф не беше виждал такъв леденосин цвят. Отмести поглед и се овладя.

— Знаеш ли още такива гатанки? — попита Рахиър. — Казвам ти, Ранулф, ние черпим с ейл всеки, който ни каже гатанка, която не сме чували досега, но минаха три години, откакто съм го правил. Ще разказвам твоята на север — продължи той. — Надяваме се да прекараме Архангеловден в двора на милорд Антъни дьо Бек, епископа на Дърам.

— Има една гатанка — колебливо подхвана Ранулф. — Малко хора я знаят.

Рахиър хвана чашата с две ръце и се приведе напред. Странните му очи блестяха от вълнение.

— Зад думите й е скрита тайна. — Ранулф затвори очи.

— Тримата крале отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници.

Рахиър направи гримаса.

— Това ли е всичко? Ранулф сви рамене.

— Само това знам.

— Кой я е измислил?

— Не знам — излъга червенокосият, — но ако успееш да я разгадаеш или да разкриеш за какво се отнася — той отвори кесията си и сложи две сребърни монети на масата, — тези ще бъдат твои.

Майсторът на гатанки протегна ръка.

— Добре, Ранулф, имаш думата ми.

Ранулф приятелски стисна ръката му, прибра монетите и извика на кръчмаря да им донесе още пиене. Чувстваше се доволен от себе си и скриваше с мъка вълнението си. Майсторът на гатанки можеше да му помогне. Ако успееше, Ранулф щеше да спечели, ако не успееше — пак: имаше извинение да стои по-далеч от киселия си господар и да ухажва красивата Алиша.

На другата сутрин Корбет стана рано. Погледна с подозрение спящия Ранулф. Прислужникът му се беше прибрал предишната вечер пийнал и беше минал, олюлявайки се, по коридорите на замъка, пеейки най-мръсните песни, които Корбет някога беше чувал. Той едва бе успял да го отърве от играта на зарове с някои от войниците, чиито подозрения към късмета му при всяко хвърляне непрекъснато нарастваха. Сега Ранулф лежеше полугол и отспиваше въздействието от поне един галон ейл. Корбет се облече, излезе на пръсти от стаята и слезе в залата за закуска.

Бренууд, Нейлър, Ротбьоф, отец Томас и доктор Маре вече бяха там. Шерифът дъвчеше мрачно хляба и отпиваше от чашата. Поздравът на Корбет беше посрещнат с мънкания и мрачни погледи; очевидно всички още бяха под влияние на спомена за засадата от предишния ден. Корбет седна на пейката до Маре и си отряза парче от прясно изпечения хляб. Чувстваше се отпочинал и се замисли над вчерашното нападение.

— Странно — промърмори той на глас, преди да успее да се овладее.

— Кое? — отсече Нейлър. Свинските му очички бяха зачервени от умора.

— Вчера в гората разбойниците можеха да ни избият, но ние избягахме. Сякаш…

— Просто са ви предупредили? — довърши вместо него Ротбьоф.

— Да — Корбет отхапа от хляба.

Нещо пропускам, помисли си той, все едно гледам в мътна вода и съзирам блясък на дъното, без да мога да кажа от какво е.

— Сър Питър — попита той, — би ли искал кралят да потвърди назначението ти за шериф?

Сър Питър сви рамене.

— Решението е в ръцете на краля. Той ме назначи за помощник-шериф — мъжът се усмихна горчиво. — Може би ще настоява да заема мястото на бедния Веки.

Корбет кимна дипломатично и се канеше да отговори, когато Маре се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Мислих върху онова, за което ме попита, сър Хю, за смъртта на сър Юстас. — Очите на лекаря бързо огледаха останалите, сякаш ги предизвикваха да му възразят. — Отровата — продължи той — може да е била беладона или някаква отвара, дестилирана от гъби — от онези, които растат под дъбове и брястове. Те са много отровни, особено, ако се берат през септември или октомври.

— Веднага ли биха убили?

— Ако отварата е била достатъчно силна, да.

— Сър Питър! Сър Питър!

Разговорът бе прекъснат, когато един млад войник, момче, не по-възрастно от шестнадесет лета, с разрошена коса и широко разтворени от ужас очи, влетя в залата.

— Какво има?

— Видях ги! Двама от мъжете, които вчера изчезнаха в гората. — Гласът на войника пресекна. — Били са обесени!

Сър Питър скочи от масата, останалите го последваха. Бренууд нареди на Ротбьоф и Маре да останат в замъка.

— Сър Хю! Отец Томас! Нейлър!

Те бързо излязоха на двора, където конярите вече оседлаваха конете. Ругаейки войника, шерифът му нареди да вземе кон и да ги заведе на мястото, където е видял обесените.

Слънцето още не се беше издигнало в небето, но червени ивици прорязваха сиво-синьото небе, когато конниците преминаха в галоп през вратите на замъка, спуснаха се по виещата се пътека и навлязоха в още спящия град. Бренууд яздеше като луд и на Корбет му беше трудно да не изостава. Забеляза с ирония, че отец Томас беше по-добър ездач от Нейлър, който се хлъзгаше от седлото.

„Чудя се кога ли ще се върне Малтоут“, внезапно си помисли Корбет, докато препускаха покрай „Пътят към Йерусалим“, за да поемат по Фрайъри Лейн. Размишленията му секнаха, докато се опитваше да държи коня по-далеч от канавката и да наблюдава табелите на кръчмите и различните занаятчии — кожари, шивачи и златари. За щастие по улиците имаше малко хора и те се притискаха към стените, когато сър Питър и групата му профучаваха покрай тях. Вратите на магазините рязко се тръшваха, когато чираците, които подготвяха сергиите за днешната работа, чуваха или виждаха ездачите и бързаха да се скрият. Двама боклукчии, чиито колички бяха наполовина пълни, препречиха пътя им, докато сър Питър не ги разпръсна с тъпата страна на меча си.

Градските порти бяха бързо отворени и Бренууд ги поведе през росните поля, следвайки пътя, който се простираше прав като стрела до мрачната гора. Стомахът на Корбет се сви от страх. „Не може да се върнем там“, помисли си той.

— Сър Питър! — извика той. — Какви са тези глупости? Бренууд не го чу, а смушка коня си. Корбет мрачно го последва, но внезапно сър Питър рязко дръпна юздите и извика на спътниците си да спрат.

— Къде са? — излая той към войника, който изглеждаше изтощен от ездата.

Младежът примигна и погледна към гората. После обърна коня си встрани и препусна покрай редицата дървета, следван от групата. Внезапно водачът им спря и посочи към гората с мръсния си пръст.

— Видях ги — задъхано каза той, — когато се връщах от селото на майка ми.

Корбет се взря внимателно. Отначало не виждаше нищо. Сър Питър се приведе и хвана китката му.

— Виж, сър Хю! — дрезгаво прошепна той. — Погледни към онзи голям бряст!

Корбет проследи погледа му. Бялото размазано петно, което беше зърнал преди, сега придоби ясни очертания. Два трупа, чиято кожа блестеше като корема на щука, извадена на брега, висяха обесени на един от високите клонове на дървета. Отец Томас насочи коня си към бряста, следван от Бренууд и Корбет, а младият войник се надвеси от коня и повърна. Телата изглеждаха гротескни в смъртта. Бяха голи, само слабините им бяха покрити; лицата им бяха на петна, прехапаните езици висяха между подпухналите им устни, а очите им бяха изцъклени.

— Двама от войниците — промърмори сър Питър, — които изчезнаха вчера.

Конете подушиха смъртта и зацвилиха неспокойно. Корбет се обърна отвратен, а сър Питър нареди на Нейлър да свали телата и да намери каруца, с която да ги откарат в замъка.

— Да се връщаме — мрачно каза шерифът.

— Не мога — обади се брат Томас. — Трябва да отида в църквата. Сър Хю, ще дойдеш ли с мен?

Корбет с радост се съгласи; дори в най-добро настроение сър Питър беше недодялан събеседник, но сега приличаше на човек, очакващ присъда. Отец Томас прошепна молитва, направи кръстен знак към труповете и поведе Корбет към малката си енорийска църква. Тя се намираше на около две мили от Нотингам на пътя, който водеше на запад към Нюарк. Около църквата бяха скупчени каменни и дървени къщи с малки градинки отпред.

— Повечето от хората тук са свободни — гордо заяви брат Томас. — Или почти. Отглеждат своя реколта и работят само два дни в имението на местния лорд.

Корбет кимна. Брат Томас изглежда се радваше на симпатията на местните жители. Когато влязоха в селото, той беше поздравен от група мършави полуголи деца, които изскочиха като дяволчета изпод земята, забърбориха и завикаха, сочеха Корбет и обсипваха отец Томас с въпроси. Родителите им, с мръсни и загорели от слънцето лица, също приветстваха свещеника, когато се върнаха от полето, за да присъстват на службата и да закусят. Отец Томас ги поздравяваше сърдечно и когато стигнаха до църквата, зад него се беше образувала цяла процесия. Пред гробището свещеникът и Корбет слязоха от конете, които две от децата отведоха, преди двамата да влязат във влажния мрак на църквата. Тя беше простичка постройка, без колони или прозорци. Подът беше от утъпкана пръст, олтарът представляваше обикновена каменна плоча. Корбет приклекна с останалите пред грубата дървена преграда пред олтара, а брат Томас отиде да сложи свещеническите си одежди в съседната стая. Службата беше най-кратката, на която Корбет беше присъствал. Брат Томас не бърбореше неразбираемо, но говореше доста бързо. Мина през посланието и Евангелието към освещаването на Светите дарове, Преди да разпусне енориашите си с благословия.

— Бързичко я даваш, отче — забеляза Корбет, докато Томас се преобличаше в ризницата.

Свещеникът се усмихна.

— Важна е вярата — отвърна той, — а не сложните ритуали — монахът кимна към вратата на църквата. — Енориашите ми имат работа на полето, трябва да напоят стадата си и да нахранят децата си. Ако не работят, ще гладуват. И какво ще стане тогава, мастър писарю?

— Ще потърсят помощ от Робин Худ?

Пълното лице на свещеника се разтвори в усмивка.

— Добре казано, писарю — измърмори той.

— Ти одобряваш ли делата на този разбойник? — попита Корбет.

Отец Томас сгъна спретнато одеждите си, постави ги в дървен сандък и го заключи.

— Не съм казал това — отвърна той, докато се изправяше. — Но моите хора са бедни. Момичетата се женят на дванадесет години. Докато станат на шестнадесет, са родили по четири бебета, три от които умират. Съпрузите увиват телцата в парче евтин плат, за да ги погреба в гробищата. Казвам една молитва и изтривам сълзите от очите им, а наум ругая нещастието им. Тези селяни са солта на земята. Те стават, преди да съмне, и лягат по мръкнало, орат нивите си посред зима, оставяйки бебетата си в храстите да смучат мокра кърпа и се надяват, че ще им бъде топло в парчето телешка кожа, в което са увити. Печелят малко, а после идват бирниците. Пълнят хамбарите си, но кралските реквизитори ги опразват. Земевладелците ги обират, а ако има война, къщите им изгарят и те мрат като мухи.

Отец Томас пъхна дебелите си палци под мръсния бял шнур около кръста си.

— Ако кралят има нужда от войници — продължи той — младежите им тръгват с песни на поход. — Очите на свещеника се насочиха към Корбет и писарят видя, че в тях има сълзи. — А после идва новината — продължи брат Томас — за някоя голяма победа или поражение, а с нея и списъкът на убитите. Жените идват тук. Просват се на мръсния под — съпругите, майките, сестрите, докато аз — горчиво добави монахът — се крия като куче в ризницата и слушам риданията им. — Той въздъхна. — Година по-късно ранените се връщат — един без крак, друг осакатен. И за какво?

— За да ми кажеш това ли ме доведе тук, отче?

— Да, кралски пратенико. Когато се върнеш в Уестминстър, кажи на краля какво си видял. Робин Худ е в сърцата на тези хора.

— Знам — отвърна Корбет. — И аз като теб, отче, произлизам от земеделци, но просто късметът ми се усмихна. — Той пристъпи по-близо. — Има още нещо, нали? Ти си свещеник тук, а не в замъка. Сърцето ти е при тези селяни. Разбойникът Робин Худ сигурно се е свързал с теб.

Отец Томас се обърна с гръб, сякаш беше много зает да прибира потирите в малко ковчеже, обковано с желязо.

— Зададох ти въпрос, отче. Свещеникът се обърна с дръзко изражение.

— Ако Робин Худ влезе в тази църква — отвърна той, — няма да повикам шерифа, а…

— А какво?

— Добре, слушай — монахът се облегна на стената и сложи месестите си ръце върху шкембето си. — Да, доведох те тук, за да предадеш думите ми на краля. Но има нещо, което не е наред — той старателно изми пръстите си в малка купа с вода и внимателно ги избърса с кърпа. — Предишния път, когато Робин Худ вилнееше със своята дружина, селяните никога не бяха нападани, а разбойникът им раздаваше ограбеното.

— А сега?

— Селяните пак са в безопасност и разбойникът им дава пари, но този път, за да си държат устите затворени. — Монахът отиде до вратата. — Трябва да тръгваме.

Корбет не помръдна.

— Отче, зададох ти въпрос, а ти не ми отговори. Отец Томас се обърна.

— Знам, сър Хю. Да — продължи той уморено, — виждал съм разбойника. Дойде тук късно една вечер и закрачи наперено из църквата като петел на бунище. Бях коленичил пред олтара. Когато се обърнах, той стоеше там, облечен в зелено, с нахлупена качулка и черна маска на лицето.

— Какво искаше?

— Помоли ме за помощ. Искаше да му казвам какво става в града и в селото. Кой накъде отива, какви пари се пренасят. Помоли ме да се грижа за духовната утеха на хората му.

— И ти какво му отговори?

— Казах му, че по-скоро ще танцувам с дявола на лунна светлина.

— И все пак ми каза, че го разбираш.

— Не, сър Хю, разбирам бедността на моите хора. — Свещеникът сви пълните си рамене. — Това беше преди убийствата в замъка и на бирниците. Не знам… Този човек просто не ми се понрави. Арогантността и студенината му, начинът, по който се облягаше на лъка си. Почувствах у него нещо зло.

— А какъв беше отговорът му?

— Просто се изниза в нощта, смеейки се през рамо.

— Каза ли на шерифа?

— На сър Юстас или сър Питър? Никога!

Корбет потопи пръсти в съда със светена вода, който стоеше до вратата на ризницата и се прекръсти.

— Благодаря ти, отче. Ще се връщаш ли в замъка?

— Реших да остана още малко — отвърна монахът. — Ти тръгвай.

Корбет запали свещ пред грубо издяланата дървена статуя на Дева Мария. Затвори очи и се помоли за Мейв и малката Елинор, без да забелязва фигурата, сгушена в сенките в задната част на църквата, която го наблюдаваше с ненавист.