Пол Дохърти
Убиецът в зелената гора (12)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

— Да си представим, че играем шах. Ние сме с белите фигури — Корбет се усмихна на Ранулф. — Любимите на Филип — той се смята за Господар на светлината. Ще подредим фигурите отдясно наляво по следния начин — топ, кон, офицер, царица, цар, офицер, кон, топ. Пред всяка от тях имаме пешка. Но да забравим за тях и за лявата част на дъската — от топа до царицата. Вместо това ще се концентрираме върху четирите фигури отдясно. Те са цар, офицер, кон и топ. — Корбет взе перото си. — Нека напишем буквите от азбуката в свободните полета. — Той го направи набързо. — А сега шифърът: „Трима крале отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници“.

— Господарю — прекъсна го Ранулф, — в шифъра се говори за конници, кула и глупци, а не за коне, топове и офицери.

— На френски, Ранулф, наричат коня „конник“, топа — „кула“и — може би доста проницателно — офицера „глупак“! — Корбет посочи с перото. — Тримата царе могат да са кои да е три букви от колоната над царя. Същото се отнася до двамата конници или коне, офицерите или глупаците, замъка или топа. — Корбет почука по пергамента. — Някои от заключенията ми се базират на предположения, но имам груба карта на граничните градове във Фландрия и с помощта на шифъра се опитах да открия името на кой от тях отговаря на гатанката.

— Защо използваш само половината от дъската? — сприхаво попита Малтоут.

— Не си ли спомняш — изръмжа Ранулф, — че майсторът на гатанките беше прегънал дъската наполовина.

— Продължавай, господарю — добави той с вид на превъзходство.

— Една дума — отвърна Корбет — отговаря на шифъра, основан на тази дъска и на гатанката. COURTRAI! Корбет внимателно изписа името. — Тримата царе са буквите А, I и U. Двамата конници — С и О. Глупаците са R, използвана два пъти, а кулата е буквата Т. — Корбет разви парче пергамент, на което бе начертана груба карта на френско-фламандската граница. — Куртре е добър избор — разсъждаваше той. — Фламандците няма да очакват да ги нападнат там. Филип възнамерява да превземе този град, а после да разпространи новината, докато войските му напредват към следващия.

— С други думи — добави Ранулф, — Филип не възнамерява да разпръсне войниците си из Фландрия, а да завладява един след друг по-големите градове.

Корбет остави перото.

— Така поне мисля аз — промърмори той. — Надявам се да е така, защото само това успях измисля. Името на никой от другите градове не съвпада с този шифър.

— Какво ще правим сега? — попита Ранулф.

— Искам с Малтоут да отидете в Нотингам и да купите кана вино, хляб, плодове и сладкиши.

— Ами ти, господарю?

Корбет събра парчетата пергамент от масата.

— Ще опиша всичко, което съм научил или видял, откакто пристигнах тук. Всичко, което знам за смъртта на сър Юстас, както и онова, което разбрах за разбойника. — Той потърка очи. — Имам известни подозрения, особено след пътуването ми до Кърклийс. Сега искам да подредя парчетата от мозайката. Ако не успея да стигна до някакво заключение, утре по това време ще се върнем в Лондон. Ако успея… — Корбет сви рамене. — Ще мислим, когато това стане.

Ранулф и Малтоут не чакаха втора покана, макар че на стълбите прислужникът каза на куриера да го изчака и се върна при Корбет.

— Господарю! — тихичко каза той, затваряйки вратата след себе си.

— Да, Ранулф? — попита Корбет. — Мислех, че сте тръгнали.

— Какво ще стане с твоето обещание? — Ранулф запристъпва от крак на крак. — Ти беше този, който разгада шифъра.

Корбет се усмихна.

— Още не знаем дали съм прав, Ранулф. Няма да разберем, докато Филип не нападне. Във всеки случай, заслугата ще бъде твоя. Ще кажа на негово величество краля, че си ми оказал неоценима помощ.

— Ами ако си сгрешил? — извика Ранулф, който се безпокоеше за бъдещето си.

— В такъв случай, Ранулф-ат-Нюгейт, ще бъде твърде късно, за да предприемем каквото и да било. Дотогава кралят ще ти е дал тържествено обещание да те назначи като писар в кралския съд.

Прислужникът направо летеше надолу по стълбите. Щом излязоха от замъка, той тържествено увери Малтоут, че дори когато се издигне, няма да забрави приятелите си.

Отидоха да навестят Алиша. Ранулф отново изказа съболезнованията си и даде още пари на кръчмаря, за да подготви тялото на Рахиър за погребение, да му осигури ковчег и да го погребе в двора на „Сейнт Мери“.

— Какво ще стане с мен? — попита Алиша, седнала на крайчеца на леглото. Красивото й лице беше бледо и подпухнало от плач. Добродушният Малтоут я гледаше със съжаление, възхищавайки се на деликатността, с която Ранулф се грижеше за нея.

— Всичко ще бъде наред — увери я той. — Господарят „Кисела физиономия“ — сър Хю — поясни той, — има голямо влияние в двора. Кажи ми — добави той, — притежаваше ли брат ти някакво имущество в Англия?

Поиска му се да си прехапе езика, защото къде другаде би могъл да има имущество Рахиър, но Алиша не обърна внимание на думите му. Тя притвори очи и леко се залюля.

— Имаме пари — отвърна тя — от продажбата на бащиния ни имот и Рахиър винаги имаше много злато и сребро.

— Къде ги държите?

— При един от ломбардските лихвари… Луиджи Балди. Точно така! — Алиша отвори очи. — Луиджи Балди. Той има магазини в Лондон, в Лотбъри.

— Тогава ето какво ще направим — уверено каза Ранулф. — Ти ще заминеш за Лондон и ще отседнеш при монахините миноритки, които имат малка обител близо до Олдгейт. Междувременно, аз ще посетя Луиджи Балди, за да се уверя, че наследството ти е в добри ръце.

Когато излязоха от кръчмата, Ранулф се беше надул от гордост.

— Можеш ли да го направиш? — попита Малтоут. — Рахиър беше предател. Тялото му трябва да бъде провесено на някой стълб, а цялото му имущество — конфискувано от короната. Знам това — добави той отбранително, — от сър Хю.

— Законът си е закон — обясни високомерно Ранулф, — а сър Хю си е сър Хю. Старият господар „Кисела физиономия“ може да ти се струва със сърце от кремък — той присви устни и поклати глава, — но помни ми думите, щом човекът е вече мъртъв, той няма да настоява за по-тежко наказание. Нещо повече, ако е разгадал правилно шифъра, кралят ще му обещае всичко, което пожелае. Освен това — Ранулф хвана Малтоут за ръкава — ние, съдебните писари, имаме значително влияние.

Когато купиха припасите и се върнаха в замъка, Корбет отново беше потънал в своето „драскане“, както го нарече Ранулф. Спря, за да хапне малко хляб със сирене и да пийне малко вино, после отново се върна към работата си. Прислужникът го попита дали могат да се поразходят из замъка. Корбет вдигна разрошената си глава и ядосано му каза да си стои на мястото. Двамата с Малтоут поиграха известно време на зарове. Падна мрак и замъкът се смълча, с изключение на виковете на стражите по стените на крепостта и някой удар на камбаната от време на време. Ранулф и Малтоут се увиха в наметките си и заспаха дълбоко. Всеки път, когато се събудеха, виждаха Корбет все още на масата, осветен от свещта, да пише трескаво или да се взира, обхванал лицето си с ръце, в пергамента пред себе си.

И двамата се събудиха малко след зазоряване. Макар че лицето на Корбет бе посивяло от преумора, той ги заразпитва за различни подробности, а после се върна на масата, за да продължи с писането. Ранулф и Малтоут получиха позволение да отидат в града. Следвайки заповедта на Корбет, те не разговаряха с никого. Когато се върнаха, масата беше разчистена, а Корбет спеше дълбоко на леглото си. Събуди се малко след обяд, все още потънал в мислите си. Обръсна се, изми се, преоблече се, хапна от храната, която Ранулф беше донесъл, после рязко им нареди да си приготвят багажа.

— В Лондон ли се връщаме, господарю? — с надежда попита Малтоут.

— Не, не. Готов ли е багажът ви?

Двамата кимнаха. Корбет подаде на Малтоут запечатан пакет.

— Ще заминете за Линкълн. Ранулф, ще поискаш аудиенция при Хенри, граф Линкълн. Той е в замъка. Дай му това. — Той подаде малък свитък на прислужника. — Кажи му да го прочете насаме. — Корбет потърка очи. — След това той ще осигури на Малтоут въоръжена охрана до Лондон. Препускай с всички сили — обърна се той към коняря — и предай този пакет на краля в стаята му в Уестминстър Хол. Междувременно, Ранулф, поискай от граф Линкълн войници и иди в абатството Кърклийс. По заповед на краля игуменката трябва да придружи теб, графа и всички войници, които той успее да събере, до Нотингам.

— Защо ти е игуменката? — попита Ранулф. Корбет отвори уста, но после поклати глава.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Граф Линкълн няма ли да възрази? — попита Ранулф, притеснен от мисълта за разговора си с упорития граф, чийто избухлив характер и цветисти ругатни бяха познати и на най-невзрачния слуга в двора.

— Графът ще направи онова, което му нареждам — обясни Корбет. — Писмото е подпечатано с Тайния печат на краля, същото се отнася и до заповедта за игуменката. И двамата ще дойдат. Може да възразяват, да се молят, но ще дойдат. А сега вървете! И, Ранулф, ще ти бъда благодарен, ако помолиш сър Питър Бренууд и Ротбьоф да дойдат при мен.

— Какво ще правиш? — попита Ранулф.

— Прави, каквото ти казвам — смъмри го Корбет. — Трябва да се върнеш до три дни.

Ранулф и Малтоут тръгнаха, а няколко минути по-късно сър Питър Бренууд, Нейлър, отец Томас и Ротбьоф влязоха в стаята.

— Искал си да ме видиш, сър Хю? Реших да доведа и останалите.

— Да — промърмори Корбет, — хубаво е, че всички сте тук. Мисля — продължи той, — че знам как да заловя и убия Робин Худ.

В очите на Бренууд проблесна изненада.

— Какво е станало? — попита шерифът. — Откри ли предателя?

— Не, не — отвърна Корбет. — Мисля, че за да сложим край на престъпленията на разбойника, трябва да действаме стратегически. Според мен, игуменката на Кърклийс дава убежище на разбойника и му помага. Може би тя ще ни даде сведения къде да го открием. — Корбет се приведе напред. — Робин Худ със сигурност има съучастник в този замък, но той може да бъде всеки: готвач, прислужник или войник. Но нас не ни интересуват дребните риби. Стигнах до заключението, сър Питър, че разрешението на въпроса е стратегическо. Помолих граф Линкълн да доведе игуменката тук, за да я разпитаме. Ако получим нужните ни сведения, ще те помоля да обединиш сили с графа, за да обсадим разбойника в гората.

— Как може да стане това? — попита брат Томас. — Все едно да обкръжиш морето.

Корбет се усмихна и се почеса по главата.

— Може да ни отнеме седмици, отче, но е възможно. Сър Питър, ти помниш как действаше кралската войска в Шотландия.

Със зачервено от възбуда лице шерифът кимна.

— Сър Хю, досещам се какви са плановете ти. Да придвижваме войниците си от поляна на поляна, превръщайки всяка от тях в малка крепост.

— Точно така — отвърна Корбет. — Досега всички походи в гората бяха краткотрайни. Този път силите ни ще лагеруват там. Ще използваме войниците на Линкълн, остатъка от хората на Гизбърн и крепостния гарнизон. Сър Питър, започни подготовката отсега. Нека всички бъдат в бойна готовност. Сигурен съм, че мастър Ротбьоф ще се погрижи за запасите, а мастър Нейлър — с организацията на войниците. Братко Томас, знам, че хората те обичат. Разчитам на теб да откриеш онези, които познават тайните пътеки из гората — Корбет се изправи. — Ще опитаме още веднъж и ако не успеем, сър Питър, ще се върна в Лондон, за да уведомя негово величество, че с теб сме направили всичко възможно и оставяме решението в негови ръце.

Сър Питър се изправи.

— Сър Хю, в този случай съм съгласен с всичко, което каза. Ами смъртта на сър Юстас?

Корбет прехапа устни.

— Мисля, че знам как е умрял сър Юстас. По един или друг начин виното му е било отровено. — Той се огледа. — Къде е лекарят?

— Има някаква работа в града. Корбет кимна.

— Засега достатъчно, сър Питър. Всички имаме работа. Ранулф и Малтоут носят съобщения до Линкълн. Очаквам графа тук след три дни.

Писарят изчака сър Питър и придружителите му да излязат, заключи вратата след тях, въздъхна с облекчение и легна, за да навакса пропуснатия сън.

Събуди се късно следобед и от кратката разходка из замъка разбра, че сър Питър вече е започнал подготовката. В конюшните и ковачниците цареше оживление. Коняри почистваха конете, сарачи поправяха седла, прислужници изнасяха припаси от избите към малките постройки във вътрешния двор. Корбет обикаляше усмихнат, после се измъкна през страничната порта и пое по горещите, вонящи улици на Нотингам. Известно време се разхожда между сергиите на пазара и когато се увери, че никой не го наблюдава забърза, пресече улицата и позвъни в манастира на францисканците.

Игуменът не се зарадва да го види.

— Мирските неволи трябва да останат пред прага на манастира! — отсече той.

— Не, отче, този манастир е в центъра на събитията — отвърна Корбет. — Трябва да видя брат Уилям. Моля те учтиво, но ако не се отзовеш, ще използвам властта си.

Игуменът направи гримаса, но нямаше избор и поведе Корбет към килията на стария разбойник. Брат Уилям също посрещна хладно писаря.

— За Лондон ли заминаваш, сър Хю? Да се сбогуваш ли си дошъл? — В очите му се четеше предпазливост. Корбет разбираше, че той води този разговор само за да изчака игумена да се отдалечи.

— Ще се върна в Лондон, след като заловя разбойника Робин Худ — отвърна писарят. — А ти, братко, ще ми помогнеш.

Монахът седна на стола си.

— Аз съм Божи човек и мирските неволи не ме интересуват.

— За втори път чувам това — отвърна Корбет. — Бог знае, че можеш да ми помогнеш, братко. — Той извади меча си.

Очите на брат Уилям се разшириха от страх.

— Какво е това? — уплашено попита той.

— Нашето минало никога не ни оставя на мира — продължи Корбет спокойно, докато отстъпваше заднешком към вратата. — Точно когато мислим, че всичко е забравено, нещо изскача и ни препъва. Не ти мисля злото, братко, точно както… — Корбет отвори вратата и опря острието на меча под брадичката на едрия градинар, който стоеше отвън. После се усмихна. — Защо подслушваш, Джон Литъл? Или предпочиташ да те наричам Малък Джон?

Огромният мъж, чиято металносива коса стигаше до раменете, замръзна с ръце, свити в юмруци. Мечът на Корбет не трепна. Писарят чу, че брат Уилям се раздвижва зад него.

— Не прави глупости, братко! — извика той през рамо. — Все пак си Божи човек. Кълна се в името Божие, че не ти мисля злото. А ти, Джон Литъл, си обявен за разбойник. Всеки би могъл да вземе главата ти. Но ние имаме за какво да си поговорим, нали?

Ясните сини очи на великана не слизаха от лицето на Корбет и писарят разбираше, че се чуди дали да го нападне или не.

— Не ти мисля злото, Джон Литъл — тихо повтори Корбет — Ела. — Той го покани с жест да влезе. Мъжът наведе глава и пристъпи в килията на брат Уилям.

Два часа по-късно Корбет си тръгна. Нито Джон Литъл, нито монахът бяха особено разговорливи. Бяха отказали да отговарят на въпросите му, но изслушаха всичко, което им каза. Най-накрая Корбет бе поискал перо и пергамент. Написа писмо, с което ги призоваваше като кралски пратеник в замъка Нотингам и им гарантираше безопасност по пътя към него.

Следващите няколко часа писарят прекара, наблюдавайки как Бренууд се подготвя за похода в гората. Останалото време прекара сам, обмисляйки теориите си, като всеки способен писар, който подготвя доклад за краля. Опитваше се да овладее нервността си. Надяваше се Ранулф да си свърши работата и Малтоут да успее да стигне до краля.

На следващия ден Корбет посети лейди Алиша в кръчмата и внимателно я разпита. Откри, че е умна, духовита и очевидно нямаше нищо общо с престъпленията на брат си. Изслуша смаяно обещанията, които Ранулф й беше дал от негово име.

— Вярно е, милейди — успокои я той, изправяйки се. — Когато тръгна на юг, за мен ще е чест да се присъедините към нас. Ще се погрижим да ви настаним при монахините.

Благодарностите на момичето все още звучаха в ушите му, докато се връщаше към замъка.

По-късно същия ден той присъства на погребението на Рахиър, слушайки с половин ухо как свещеникът описва „ужасното убийство“ на странника. Корбет наблюдаваше как откарват тялото на гробищата и придружи разплакалата Алиша, подкрепяна от съпругата на кръчмаря, обратно до стаята й.

Тази нощ той си легна рано, но сънищата му бяха изпълнени с кошмари — изгубен в гъста, тъмна гора, където дърветата оживяваха и го преследваха, най-накрая той се пробуди, облян в пот. Прекара следващия ден в стаята си; внимателно прегледа предметите, които беше взел от стаята на сър Юстас и едва не извика от облекчение, когато чу виковете на стражите и тропота на множество конници, които влизаха през средната порта.

Той се приведе в приличен вид и слезе в залата, където потъналият в прах Ранулф полагаше всички усилия да настани стария, но още буен боен кон на граф Линкълн колкото се може по-удобно.

— Корбет, проклет драскачо! — извика графът, чието свирепо лице беше обляно в пот, а изпъкналите му сини очи гледаха гневно писаря, сякаш беше виновен за тежкото му пътуване. — Хайде, човече — извика графът на Ранулф. — Искам вино! Здравей, Бренууд! — извика той, когато шерифът влезе в залата. — Не можеш да хванеш един проклет разбойник, а? За Бога, някой да ми свали ботушите. Божичко, задникът ме боли като на булка след първата брачна нощ.

Корбет сподави усмивката си. В себе си беше доволен от грубоватия тон, с който старият воин се отнасяше към всички наоколо. Но Хенри дьо Лейси, граф Линкълн не беше глупак и лукаво му намигна.

— Доведе ли хората си, милорд?

— Всички гадни мързеливци! Войници, рицари и повече стрели, отколкото косми имам по задника. А повярвай ми — графът изрева от смях, — задникът ми е много космат! Но излез вън и виж сам!

Корбет се възползва и слезе във вътрешния двор, пълен с мъже, носещи червено-зелената ливрея на графа.

— Малтоут замина за Лондон — промърмори Ранулф, който се бе приближил към него. — Старият граф е истинско чудовище, господарю! Ругае всички и е изпил поне една кана вино, откакто влезе в Нотингам!

— Старият граф — бавно отвърна Корбет — е хитра лисица и според мен знае защо е тук. — Той се усмихна на озадачения Ранулф. — Почакай малко и всичко ще ти се изясни. О, между другото, лейди Алиша ти праща поздрави.

Върнаха се в залата, където Линкълн беше захвърлил ботушите си в един ъгъл. Един оръженосец се опитваше да му обуе обувки, друг беше подгизнал от водата, която му поднасяше, за да измие ръцете и лицето си. Графът ревеше да му донесат чаша испанско вино, за да разкваси пресъхналото си гърло.

— И между другото — изкрещя Линкълн — доведох онази дебелогъза игуменка! Ама че високомерна кучка! Тъпата гъска беше полуприпаднала, когато я видях за последно, Корбет! Не е ли чувала досега мъжки ругатни?

Ранулф с такава мъка се опитваше да сдържи смеха си, че господарят му се уплаши да не получи удар. Докато излизаше от залата, в ушите му кънтеше гласът на стария граф, който ревеше на Бренууд, че не е пътувал чак до Нотингам за купа задушено и се надява, че ще вечеря добре.

Корбет подуши уханията от кухнята и разбра, че Бренууд подготвя пиршество, за да отпразнуват предстоящия поход срещу Робин Худ.

— Само почакай да видиш игуменката — прошепна Ранулф, който още не успяваше да сдържи смеха си.

— Какво искаш да кажеш?

— Чувал ли си историята за похотливия писар, мелничарската дъщеря и съпругата на мелничаря?

— Не, защо?

— Ами — засмя се най-после Ранулф, — игуменката вече я знае. Линкълн настоя да я разкаже на висок глас, разкрасена с няколко негови добавки.

Лейди Елизабет Стейнъм бе успяла да си възвърне поне част от достойнството, когато Корбет я посети в удобните й покои над средната порта. Въпреки това тя се тресеше от гняв, лицето й беше пребледняло, а от тъмните й очи струеше неприкрита злоба.

— Мастър Корбет — произнесе тя с отвращение.

— Милейди, наричат ме сър Хю.

— Наричай се, както щеш! Ще се оплача на краля, задето ме извлякоха от манастира и ме принудиха да пътувам дотук в компанията на онзи безбожник! — Тя посочи с пръст Ранулф.

— Ранулф-ат-Нюгейт, милейди.

— Да, и онзи сквернословен граф…

— Говорите за братовчеда на краля Хенри дьо Лейси, граф Линкълн, настойник на Уелския принц и най-добре проявилия се военачалник в Гаскония.

Игуменката прехапа устни, осъзнавайки, че е стигнала твърде далеч.

— Какво искаш? — рязко попита тя, отпускайки се на един стол.

Корбет кимна на Ранулф.

— Изчакай отвън — после погледна към младата монахиня, която придружаваше игуменката. — Ти също. — После се усмихна. — Прислужникът ми ще ви позабавлява с много интересни истории.

Лейди Елизабет се надигна.

— А ти, милейди, седни! — нареди Корбет. — Ще ти отнема малко време. Ако беше споделила с мен, кралския пратеник, истината още първия път, тази среща нямаше да е необходима. Ако не искаш да говориш сега, отнеси се до краля. Уверявам те, че ще прекараш остатъка от живота си на хляб и вода в някой отдалечен манастир на другия край на кралството.

Ранулф дочу последните думи, докато затваряше вратата. Беше изкушен да подслуша какво ще си говорят, защото знаеше, че господаря „Кисела физиономия“е пипнал плячката си. Но вратата беше дебела, а младата монахиня — доста хубавичка. Скоро тя се кикотеше на разказа му за жената и дъщерята на мелничаря, и похотливия писар.

Час по-късно Корбет напусна стаята с усмивка на лицето.

— Мисля, че игуменката се нуждае от теб — подметна той на монахинята. — Трябва да си разопакова багажа и да се приготви за пиршеството довечера. А ти, Ранулф…

Той хвана прислужника си за лакътя и го поведе надолу по стълбите, нашепвайки му какво трябва да направи същата вечер. После се върна в стаята си, приготви се, уви нужните му предмети в наметката си и слезе в голямата зала за тъй самонадеяно обявеното от сър Питър „победно пиршество“.

Шерифът беше направил всичко възможно, за да преобрази залата. Подът беше почистен, гоблени висяха по стените, а голямата маса бе свалена от подиума, за да побере не само служителите на сър Питър, но и дьо Лейси, Корбет, Ранулф и мрачната като буреносен облак игуменка. Стенни факли разпръскваха мрака, а масите, покрити с бели покривки, бяха облени в светлината на свещите. Готвачите на сър Питър бяха подготвили истинско пиршество: овнешко с маслини, еленско, пиле с пълнеж от грозде, фазан със сос, купи салати, желирана щука, задушени зеленчуци в масло и най-хубавите вина от избата на замъка. Всички освен Корбет се тъпчеха и наливаха здраво, макар че Линкълн го наблюдаваше неотклонно, надушил, че в цялата работа има нещо гнило. Щом отсервираха съдовете от основното ястие, сър Питър се изправи и произнесе възторжена реч в чест на бойните успехи на граф Линкълн.

— Е, Корбет — заключи той усмихнат, — ти си създателят на този грандиозен план. Време е да ни го разясниш.

— Първо ще ви разкажа една история — каза Корбет, изправи се и огледа залата. После застана зад стола си и се подпря на него. — Преди много години това кралство било разкъсвано от гражданска война. — Той погледна към дьо Лейси, който нервно се размърда. — Симон дьо Монфор, граф Лестър, се изправил срещу негово величество краля. Дьо Монфор имал мечта, която се превърнала в кошмар поради предателство и измяна, но идеята му била, че всички са равни пред закона. Дьо Монфор бил победен, но един от последователите му, Робин от Локсли, последвал мечтата му, макар и с известна изгода за себе си. Той се обявил срещу жестоките закони, срещу бракониерите и станал разбойник в Шъруудската гора, където ограбвал богатите и помагал на бедните. Преследвал рицари, шерифи и лесничеи, но доколкото знам, никога не вдигнал ръка срещу невинен мъж, жена или дете.

Корбет огледа мълчаливите си сътрапезници. Бренууд изглеждаше озадачен, Нейлър — мрачен, а Ротбьоф беше стиснал главата си с длани. Лекарят Маре дремеше, но брат Томас слушаше внимателно, както граф Линкълн и игуменката, която, съдейки по пламналите й бузи, беше пийнала доста, за да се успокои. В отсрещния край на залата стояха оръженосците на Линкълн и войниците от гарнизона. Ранулф, който бе запречил вратата, му кимна небрежно, което означаваше, че зад себе си има достатъчно мъже, за да овладеят положението. Корбет въздъхна доволно.

— Този разбойник станал толкова известен, че принудил самия крал да дойде на север, а после негово величество опростил престъпленията на Робин Худ. Разбойникът приел условията и разпуснал бандата си. Уил Аления влязъл в манастир, помощникът му Малкия Джон се върнал в село Хавърсейдж, а любимата на Робин лейди Мериън се оттеглила в абатството Кърклийс. Самият Робин отишъл да се бие в Шотландия, но се отвратил от кръвопролитията и помолил краля писмено да бъде освободен от военна служба. Едуард, който харесва хората като Робин, му дал разрешение да се прибере у дома и изпратил копие от заповедта за неговото безопасно преминаване на шерифите сър Юстас Веки и Питър Бренууд. Робин Худ тръгнал на юг с двама спътници — Уилям Голдбърг и мъж на име Томас.

— Двама спътници ли? — попита брат Томас.

— Да, те също са упоменати в писмото на краля.

— Всичко това го знаем — прекъсна го Нейлър. — А после по някаква странна причина разбойникът нарушил обещанието си и се върнал в Шъруудската гора.

— Не — усмихна се Корбет. — Грешиш. Робин дошъл на юг, само за да намери смъртта си! Нямам намерение да го преследвам утре, сър Питър, излъгах те, за да бъда в безопасност до пристигането на граф Линкълн.