Пол Дохърти
Убиецът в зелената гора (2)

ГЛАВА ПЪРВА

— Убийство, сър Питър. Това е причината кралят да ме прати на север.

Сър Хю Корбет, пазителят на тайния кралски печат, се втренчи през масата към сър Питър Бренууд, назначен за шериф на Нотингам след загадъчното убийство на сър Юстас Веки. Корбет подпря лакти на масата и започна да изброява на пръсти.

— Разбойникът Робин Худ не спазва условията, при които беше помилван. Отново е събрал бандата си главорези и се крие в Шъруудската гора. Оттам напада търговци, поклонници, а отскоро и кралски бирници. Плячкосва всичко живо. А сега е убил и кралския наместник тук! Затова дойдох, сър Питър.

Лицето на Бренууд дори не трепна. Той подпря с ръка главата си и почеса късо остриганата си черна коса.

— Тогава, сър Хю — каза той бавно, — разбери, че много ще се радвам, ако заловиш престъпника. Той уби моя приятел сър Юстас, ранява и убива прислужници и придворни от този замък. Той пречи на управлението. Нападна и ограби дори моето имение край Нюарк, опожари хамбарите ми, изкла добитъка — Бренууд облиза устни. — Направи ме за посмешище и продължава да се гаври и надсмива над службата ми, както и над короната — той стана и погледна през една от бойниците. — Ела да видиш, сър Хю.

Корбет отиде при него.

— Виждаш замъка и градските стени, нали? Какво друго виждаш?

— Гора — отвърна Корбет.

— Да — въздъхна Бренууд. — Гора! Ловувал си, нали, Корбет? — попита той, без да изчаква отговор. — Иди там, както съм ходил аз — придружен от много войници на коне — и на един изстрел от пътеката ще се окажеш в такъв мрак, че и най-яркото слънце не може да го разкъса. Подгони елен и ще разбереш колко е трудно да го настигнеш. Преследвай разбойник и ще разбереш, че си играеш със самата смърт — Бренууд се отдалечи от крепостната стена. — В Шъруудската гора, мастър писарю, е много лесно ловецът да се превърне в плячка — той отри ръце в тъмнозелената си роба и намести бойния колан около тънкия си кръст. — Не можеш да имаш доверие — продължи шерифът — дори на войниците, които водиш със себе си, защото някои от тях сигурно са хора на Робин Худ.

Бренууд долови недоверчивия поглед на Корбет.

— Да, той има свои хора дори тук. Как иначе би могъл да убие Юстас Веки? Този проклет град и замъкът са построени на скала, под която има толкова тайни проходи и тунели, колкото в заешка бърлога. Някои от тях стигат чак до гората. — Бренууд замълча. — Да предположим, че можеш да се довериш на войниците — продължи той след миг. — Когато влязат в гората, настроението им се променя. Те са суеверни и се боят от нея. Още вярват, че там живеят дребни мургави хора, които могат да те омагьосат и да те отнесат в Страната на феите. Преди три дни… — той се обърна и посочи към набития началник на стражата, седнал на масата. — Кажи му ти, Нейлър.

Мъжът се размърда и черният му кожен елек, украсен с железни пулове, изскърца, когато раздвижи ръцете си. Лицето му с остри черти и оплешивяващата глава напомняха на Корбет на скален къс, оживен само от пронизващите, неспокойни очи.

— Както каза сър Питър, отидохме в гората — войникът изгледа студено Корбет. — Само след четвърт час двама от войниците ми липсваха. Оттогава никой не е виждал нито конете, нито ездачите. На другия ден самият Робин Худ влезе в Нотингам и безочливо закачи римувана балада на една от страничните порти на замъка. В нея се говореше, че сър Юстас Веки е известен с това, че не го бива за шериф, както и като мъж.

Очите на Нейлър се отместиха от Корбет към двамата му прислужници Ранулф-ат-Нюгейт и Малтоут, които тихо седяха в края на масата.

— И как — подсмихна се той — негово величество кралят смята, че един писар и двама прислужници ще се справят с това?

— Не знам — замислено отвърна Корбет. — Бог знае, че умът на краля е зает най-вече с нападението на французите над Фландрия, но той не може да позволи бирниците и войниците му да бъдат бесени като престъпници, а убийството на неговия шериф да остане неизяснено — Корбет се обърна към Бренууд. — Кога започнаха тези нападения?

— Преди около шест месеца.

— А кога бяха обрани и убити бирниците?

— Преди три седмици. Един селянин открил Уилоуби да броди обезумял из гората и го доведе в града.

Корбет кимна и отмести поглед. Беше видял Уилоуби в Лондон. Никога нямаше да забрави тази среща. Достойният някога бирник се беше превърнал в трепереща човешка отломка. Мръсен, рошав и дрипав, Уилоуби се взираше в обезобразената си ръка и постоянно си спомняше как са загинали другарите му. Когато научи за случилото се, Едуард бе обзет от гняв и Корбет беше принуден да присъства на един от обичайните му яростни пристъпи. Едуард риташе всичко наоколо и удряше по стените, докато юмруците му се окървавиха, разхвърля документите от писалището си и разкъса гоблените по стените. Дори кралските хрътки се спотаиха някъде. Корбет също се беше отдръпнал встрани, докато гневът на краля не утихна.

— Какъв крал съм аз — крещеше Едуард, — ако ме правят за посмешище в собственото ми кралство? Ще отидеш на север, Корбет. Ще отидеш в проклетия Нотингам и ще се погрижиш Робин Худ да увисне на бесилото!

И така, Корбет пристигна в Нотингам. Носеше гневното писмо на краля до шерифа сър Юстас Веки, но при пристигането си в замъка, откри, че той е бил отровен в собствената си стая.

— Разкажи ми пак — каза Корбет, изтръгвайки се от мислите си — как умря сър Юстас.

— Сър Юстас — бавно започна Бренууд — беше извънредно потиснат. В сряда вечеря в залата тук. Почти не говореше. Едва хапна, но пийна доста. Накрая се изправи, каза, че ще си ляга рано и последван от прислужника си Льокроа, занесе чаша вино в спалнята си. Веки спи в голямо легло с балдахин, а Льокроа — на сламеник в ъгъла на същата стая.

— Имаше ли някаква храна там? Бренууд направи гримаса.

— Малко. Чиния сладкиши и чашата вино. Но когато открихме трупа на Веки, лекарят опита и едното, и другото и заяви, че са безвредни.

— Ходил ли е някой при него през нощта?

— Не. Веки беше заключил вратата на стаята и беше оставил ключа в ключалката. Отпред стояха на пост двама войници от личната му охрана. Никой не се е доближавал до стаята.

— Ти спомена нещо за тайни проходи.

— Да, под замъка има такива, но стаята на сър Юстас е на горния етаж. Дори плъх не би могъл да се промъкне там.

— Ами прозорците?

— Както тук — просто тесни отвори за стрелците.

— Значи — размишляваше Корбет, — един човек е бил отровен в заключена стая. Никой не е влизал нито през вратата, нито през прозореца, няма и тайни проходи. И казваш, че е ял и пил същото като всички останали?

Бренууд изсумтя.

— Не само това. Накара мен, Льокроа и лекаря да пробваме всичко преди него. Сър Юстас имаше кошмари за Робин Худ. Смяташе, че разбойникът иска да го убие — ако не със стрела или нож, с отрова.

Корбет кимна и се върна при масата.

— Значи е станал от масата в добро здраве. Занесъл е чаша вино горе, може би е хапнал и сладкиш, но те не са били отровни.

— Да — потвърди тихо Бренууд. — Иди лично в стаята, мастър писарю. Естествено, тялото му вече не е там, но по мои и на лекаря нареждания, нищо друго не е местено. Виното и сладкишите — всичко е още там.

— Бих искал да разпитам прислужника му Льокроа.

— Ще го намерим, но със сигурност той не е виновен — обясни Бренууд. — Льокроа е прост човек и много обичаше господаря си.

Ранулф-ат-Нюгейт най-после се обади, вбесен от начина, по който го гледаше Нейлър.

— Но ти каза, сър Питър, че Льокроа е спал в същата стая. Би трябвало предсмъртната агония на господаря му да го е събудила.

Бренууд сви рамене.

— Веки беше пил много, Льокроа — също. А слугата спи като пън. Пък и според лекаря някои отрови убивали бързо и безшумно.

Корбет потърка лицето си и отиде до прозореца, привлечен от шума долу в двора. Видя малката група прислужници, която се беше събрала около импровизирания ешафод, на който стоеше палач с червена маска. Корбет гледаше като хипнотизиран как един мъж с вързани зад гърба ръце беше избутан по стълбите. Положиха главата му на дръвника, брадвата се вдигна, проблесна на слънчевата светлина и шумно се стовари. Корбет примигна и отмести поглед, когато горещата кръв плисна в дъга.

— Какво има, господарю?

Ранулф и Малтоут станаха от масата и погледнаха през рамото на Корбет.

— Виж — прошепна Ранулф на Малтоут, — очите му още мигат, а устните се движат.

Кръглоликият коняр, който не понасяше вида на кръв, независимо негова или чужда, бързо се отдалечи, молейки се да не припадне. Корбет погледна шерифа.

— Кървава жестокост, сър Питър.

— Не, добър урок — отвърна Бренууд, играейки си с пръстена на слабата си загоряла ръка.

Корбет примигна, когато брадвата отново се стовари и съзря искрица на удивление в очите на Бренууд.

— Какво става? — Писарят посочи с глава към прозореца.

— Ти си гост в Нотингам, сър Хю и сигурно не знаеш. В града има чума.

Корбет потръпна и се извърна. Слава Богу, помисли си, че не беше довел Мейв и малката Елинор.

— Обитателите на една къща на Касъл стрийт заболяха от чума и група нощни пазачи, спазвайки градския правилник, я затвориха и нарисуваха кръстове по вратата и прозорците.

Корбет произнесе наум кратка молитва: ако чумата се появеше в някой дом, всичките му обитатели страдаха.

— Във всеки случай — продължи Бренууд — един мъж, съпругата му, момиче, момче и двама слуги бяха обявени за мъртви. Труповете трябваше да бъдат отнесени във варовиковите кариери извън градските порти. Обикновено в такива случаи всички се държат настрани, но този път един любопитен роднина, по-смел от останалите, отишъл да им отдаде последна почит. Скрил се в сенките и когато измъкнали един от труповете, видял как главата му се отметнала встрани. Гърлото му било прерязано. — Бренууд кимна към прозореца. — Убийците са нощните пазачи. Избили цялото семейство и ограбили къщата. Сега ще заплатят за това в името на Бога и краля.

Корбет се върна при масата, опитвайки се да изключи от съзнанието си поредните удари на брадвата, последвани от бърборенето на малката тълпа зяпачи.

— Трябва да огледам трупа на сър Юстас — заяви той.

— Отнесоха го. — Бренууд сви рамене. — Заради горещината. В дома за покойници, в една градина близо до страничната врата.

— Сега е най-удобният момент — бързо каза Корбет. — Сър Питър, ще ни покажеш ли пътя? — заместникът на шерифа го поведе навън, а Нейлър, Ранулф и Малтоут ги последваха. Корбет се огледа внимателно. За кралски замък Нотингам беше ужасно западнал. Мазилката по стените се лющеше, камъните от настилката бяха неравни, влажни и напукани. Бренууд ги преведе през една мръсна кухня. По стените личаха следи от отдавна готвени ястия, а ята мухи лениво бръмчаха над локвите кръв, докато потният готвач и нацупените му помощници се бяха надвесили над огромно парче говеждо. Корбет зърна корито с мръсна вода, покрита с пяна. Преглътна и тайно се закле да внимава какво яде тук. Прекосиха един празен двор, минаха по други коридори и излязоха в малка градинка. Може би при предишните шерифи тя е била поддържана, но сега очуканата статуя в средата беше полускрита от избуялите храсти и бурени.

— Това място има нужда от повечко грижи — промърмори Ранулф.

— Ние сме кралски войници, не градинари! — отсече Бренууд. — А благодарение на Робин Худ бедният Веки едва можеше да се грижи и за себе си.

Прекосиха високата трева и прещипа към малката каменна сграда с плосък покрив, чиято напукана врата висеше накриво на кожените панти. Бренууд я дръпна и покани Корбет вътре. Миризмата беше толкова противна, че той стисна с пръсти носа си.

— Днес е петък — промърмори си писарят. — Веки е починал късно през нощта в сряда.

Огледа се, взе дебела лоена свещ, щракна с огнивото и влезе навътре. Ранулф и Малтоут благоразумно останаха навън. Тялото на мъртвия шериф беше поставено на пода, завито с мръсно ленено платно.

— Съжалявам — извика Бренууд през притворената врата, — но знаехме, че ще дойдеш, мастър Корбет и лекарят ни каза да не мием тялото, докато не го огледаш.

Корбет повдигна мръсното платно и се опита да събере сили. Иначе щеше да се задуши или повърне. Веки беше оплешивяващ мъж на средна възраст с малко шкембе, макар че стомахът му беше още по-подут от газовете. Очите му още бяха полуотворени. Като се опитваше да преодолее отвращението си, Корбет прегледа посинелите устни и откритите ранички от двете им страни. От похода в Уелс знаеше, че те са резултат от лошо хранене — прекалено много месо и твърде малко плодове. Внимателно огледа пръстите и ноктите на мъртвеца, но не забеляза нищо необичайно освен че кожата на ръката му беше на допир като мокра вълна. Корбет въздъхна, дръпна платното и отново излезе в градината.

— Сър Юстас има ли роднини?

— Има син в кралската войска в Шотландия и дъщеря, омъжена за корнуолски рицар; беше вдовец. Вероятно останките му ще бъдат приютени в някоя от градските църкви, докато синът му не ни уведоми за волята си.

— Можете да го отнесете — промърмори Корбет. — Това тяло е страдало достатъчно!

Нейлър се приближи към тях, газейки решително из високата трева. Сега изглеждаше по-дружелюбен и се усмихваше на Корбет.

— Всички са готови. Събрах ги в залата — съобщи той. Ранулф, който седеше на една пейка и се приличаше на слънце, погледна с присвити очи началника на стражата, когото моментално бе възненавидял.

— Кой е готов? — попита той.

Преди да получи отговор, още трима души влязоха в градината. Първият беше дребен, плешив и загорял монах с лъснало лице и очи, които надничаха между гънки лой. До него вървеше млад писар с гъста коса, отрязана много късо. Беше облечен в кадифена туника до коленете. Под нея носеше елек, копринена риза, а на главата му имаше малко кепе с пискюл. Писар, помисли си Корбет, при това конте. Но момчешкото лице и усмихнатите очи му допадаха. До него стоеше строг мъж със сребристосива коса, продълговато бледо лице и голяма трапчинка на брадичката. Мъжът беше облечен в синя подплатена роба, обточена по врата и маншетите с черна агнешка вълна, която почти изцяло скриваше мършавите му крака. Бренууд им направи знак да доближат. — Сър Хю, позволи ми да ти представя трима от моите служители. Отец Томас, писаря ми Ротбьоф и лекаря Маре.

Последва размяна на любезности, Корбет представи своите придружители и видя как Ранулф намигна бързо на приятеля си. Корбет знаеше, че прислужникът му се забавлява от името на младия писар, което преведено от нормански френски, означаваше „печено говеждо“. Схватливият младеж улови размяната на усмивки.

— Името ми — засмя се той високо — говори за произхода ми, но не и за качеството на ястията, които поднасят в замъка.

Сподавеният смях, към който не се присъединиха само Маре и мрачният Нейлър, секна, когато Бренууд вдигна ръце и високо заяви:

— Имаме достатъчно проблеми, но ви уверявам, че готвачът или ще се промени, или ще напусне!

— Кой знае — остроумно забеляза Ротбьоф, — сър Юстас, Бог да го прости, може да е бил отровен от собствения си готвач.

— Тогава нямаше да умре толкова бързо — отсече лекарят раздразнено и почеса върха на носа си. — Сър Юстас беше убит. А и ти, сър Питър, се отърва на косъм.

Корбет забеляза раздразнение по навъсеното лице на Бренууд.

— Какво иска да каже лекарят, сър Питър?

— През нощта, когато сър Юстас умря, вечеряхме на масата в залата. Тръгнах си след него. После се върнах, за да допия виното си. Отпих, но вкусът му беше неприятен и го излях. Когато се прибрах, ми призля и започнах да повръщам. Прекарах цяла нощ в нужника. Вътрешностите ми бяха станали на вода. — Сър Питър прочисти гърлото си. — На другата сутрин чувствах слабост. Мислех, че е от нещо, което съм ял, докато трупът на сър Юстас не беше открит, когато се съветвах с лекаря.

— Той беше отровен — заяви тържествено докторът, сякаш предизвикваше някой да му възрази.

— С какво? — попита Корбет.

— Не знам, но ако сър Питър беше допил онази чаша вино, със сигурност щеше да умре. Казах му да не яде двадесет и четири часа и да пие колкото се може повече вода от кладенеца на замъка.

Корбет огледа присъстващите.

— Каза, че някой ни чака.

— Да, двамата пазачи и Льокроа са в малката зала.

— Онези, които са пазили стаята на сър Юстас?

— Именно.

— Тогава да не ги караме да чакат. И бих искал — продължи Корбет — всички да присъстват на разпита.

Върнаха се обратно в малката зала на замъка. Корбет забеляза, че в нея също се усещаше общата атмосфера на разруха, която витаеше из целия замък. Тя представляваше мръсно помещение с каменен под, чиито тесни прозорци бяха закрити от дървени капаци, а няколко — с рогови пластини. По гредите на тавана Корбет зърна огромни паяжини, а по мръсните варосани стени висяха щитове с избелелите гербове на предишните шерифи. Огнището беше изронено, а решетката — скрита под пепелта от отминалата зима. На пода нямаше килими или рогозки, за сметка на това беше плътно покрит с вар. До стената имаше две пейки, покрити с възглавници, но те бяха протрити и избелели. Имаше много малко мебели — две маси, целите в мазни петна, и няколко пейки и столове. На пейката откъм стената седяха трима мъже, простовати на вид хора. Когато Корбет влезе, те се изправиха. Двамата пазачи бяха навъсени и с мазни коси, а лицето на Льокроа, което се подаваше изпод кичур рошава черна коса, беше доста пълно и украсено с разрошени мустаци и брада, които трябваше да прикрият заешката му устна.

— Да се настаним удобно — предложи Бренууд. Подредиха пейките и столовете в полукръг и всички послушно седнаха, докато сър Питър отново представяше Корбет.

— Сър Питър — започна писарят бързо, опитвайки се да разсее напрежението, — кажи ми още веднъж какво стана през нощта, когато умря сър Юстас.

— Всички се бяхме събрали тук. Храната беше гранива, както винаги. Готвачът каза, че било свинско печено, но беше влажно, лигаво и пресолено.

Тези думи предизвикаха кикот сред другарите му.

— Някои от нас пиха вино, други — ейл. — Сър Питър почеса брадата си, докато се опитваше да си припомни всичко. — Имаше и някакво ястие със зеленчуци, както и сладкиши.

— Нищо ли не се случи, докато се хранехте? — попита Корбет.

— Онези, които бяха гладни, ядоха, после — както обикновено — се разприказвахме.

— И сър Юстас ли?

— Да.

— Колко продължи това?

Корбет огледа лицата на останалите — от израженията им направи извода, че шерифът казва истината.

— Около час и половина, после си легнахме.

— Какво стана след това?

— Станах рано на другата сутрин. Както вече обясних, не се чувствах добре цяла нощ — продължи Бренууд. — Отидох на службата и се върнах тук, за да закуся. Очаквах да заваря сър Юстас. Когато не дойде, се качих до стаята му и попитах двамата пазачи дали вече е станал.

Те поклатиха глави, сякаш предчувствайки въпроса на Корбет.

— Не бяхме чули нищо — каза един от тях с тежък провинциален акцент. — Не бяхме чули, затова сър Питър захлопа по вратата.

— Какво стана тогава? Льокроа излезе от унеса си.

— Аз се събудих — промърмори той. — Разбираш ли, сър, аз спя тежко.

— Или пиеш множко! — отсече Маре.

— Бях пил много — възкликна Льокроа, — но бях и уморен!

Корбет внимателно го наблюдаваше. Забеляза играещите му очи, слюнката, стекла се по заплетената брада. Този човек не е съвсем с ума си, помисли си той. Ум на дете в тяло на мъж.

— Мастър Льокроа — спокойно каза той, — никой не те обвинява. Кажи ми просто какво се случи.

— Бях заспал на сламеника, сложен върху две дървени магарета в другата част на стаята. Винаги спя там. Тропането на сър Питър ме събуди и главата ме заболя още повече. Отидох до леглото на сър Юстас и дръпнах завесите на балдахина. Той лежеше там. — Долната устна на Льокроа затрепери и очите му се напълниха със сълзи.

— Продължавай — тихо го подкани Корбет.

— Разбрах, че нещо не е наред. Тялото на господаря ми беше сгърчено, лицето — обърнато на една страна, устата — отворена. Очите му бяха изцъклени. Напомняха очите на куче, премазано от каруца. — Льокроа обхвана главата си с ръце. — Сър Питър продължаваше да чука, а главата — да ме боли, затова отидох и отключих вратата.

— И ти влезе вътре, сър Питър? — попита Корбет.

— Всички влязохме — обясни шерифът. — Изпратих един от пазачите долу в залата. Нейлър, Ротбьоф и, разбира се, доктор Маре се присъединиха към мен.

— Когато влязох — обясни лекарят, — Льокроа беше коленичил до леглото и плачеше — той потупа прислужника по раменете. — Льокроа обичаше господаря си. Една от завесите на леглото беше дръпната и точно както каза той, сър Юстас лежеше проснат, сякаш беше получил пристъп. От вида на кожата, очите и устата му, веднага заключих, че е бил отровен.

Корбет се изправи и невярващо поклати глава.

— Нека повторя още веднъж. Сър Юстас е ял и пил само онова, което са поднесли на вечеря.

— Да — потвърди сър Питър. — И настоя Льокроа, Маре и аз да опитваме всичко преди него.

— Не е ли ял или пил нещо друго?

— Не — отвърна Маре. — Когато излезе от залата, аз го придружих до стаята му. Льокроа носеше чашата му с вино. Сър Юстас беше потънал в мислите си. Не беше на себе си от страх, когато разбра за посещението ти, сър Хю. Смяташе, че кралят ще го държи лично отговорен за обира и убийството на бирниците. Както и да е, пожелах му лека нощ, взех чашата вино от Льокроа и я сложих в ръцете му. Дори тогава Веки ме накара да я опитам и аз го направих.

Корбет се върна и застана до прислужника.

— Льокроа! — прошепна той.

Мъжът погледна нагоре и от страх лицето му погрозня още повече.

— В спалнята си господарят ти е изпил виното — продължи Корбет. — Нещо друго?

— Хапна сладкиши — промърмори Льокроа. — Винаги държеше там малко от тях, но аз също ядох.

— Пи ли вода?

— Не — рязко се обади Маре. — В стаята има само купа с вода за миене. И двамата с Ротбьоф я проверихме и огледахме кърпата, с която се беше избърсал. Нямаше нищо необичайно. Можеш да видиш сам, сър Хю — те са още там, както и сладкишите, и остатъкът от виното. Настоях стаята да бъде запечатана, за да не се мести нищо.

— Маре казва истината — добави Ротбьоф. — Аз хапнах от сладките. Опитах и водата от купата.

Корбет погледна към плесенясалата стена и за миг затвори очи. Нещо не е наред, помисли си той. Как би могъл човек да бъде отровен в заключена стая и да няма и следа от отровата, която го е убила? Въздъхна дълбоко.

— Вижте — Корбет вдигна ръце, — сър Юстас е умрял от отрова. Как му е била дадена и кой му я е дал все още не е ясно. Но той сигурно би изпитал болка и виковете му щяха да събудят Льокроа.

— Не е задължително — бързо отвърна Маре. — Бог знае какво е убило сър Юстас Веки, но има отрови, сър Хю — бял арсеник, бучиниш, напръстник — които убиват бързо като стрела, пронизала сърцето. Не забравяй, че сър Юстас не беше много здрав. Беше пълен и сърцето му беше слабо. Може би са били нужни само няколко секунди, за да умре.

Ранулф, който се бе облегнал на стената, разтвори ръце и пристъпи напред.

— Възможно ли е — попита той — Льокроа или някой друг да е подменил водата или виното?

— Не — обясни Маре. — Проверих. В стаята на сър Юстас прозорците са просто цепнатини. Внимателно ги огледах. Нищо не беше изхвърляно, а дори да беше така, как са щели да го заменят? В стаята нямаше друга кана с вода или вино.

— Значи — заключи Корбет, — имаме сър Юстас, който яде и пие, но само онова, което ядете и пиете вие, при това го опитва последен. Качва се в стаята си с половин чаша вино, което очевидно не е било отровно. Същото се отнася до подноса със сладки, които е държал там и водата, с която е измил ръцете си. — Той погледна към Льокроа. — Господарят ти изми ли се, преди да си легне?

Мъжът кимна.

— И така, сър Юстас си ляга, заключен в стаята си, с ключ от вътрешната страна на вратата. Нали така? — Той погледна към Бренууд, който внимателно го наблюдаваше.

— Да — отвърна шерифът. — Льокроа отключи вратата. Чух как ключът се завърта в бравата.

— А вие — Корбет посочи към войниците — не сте напускали поста си и никой не е посещавал сър Юстас тази нощ.

Двамата мъже кимнаха.

— Същата вечер — продължи Корбет — ти, сър Питър, си се върнал в залата за чашата вино, която си оставил там. Ако можем да вярваме на добрия лекар, то също е било отровно. Една глътка е била достатъчна, за да ти разбърка червата. — Корбет погледна към монаха, който седеше на стола полузадрямал, отпуснал ръце на коленете си. — Отче, извинявай, къде беше ти, когато откриха тялото на сър Юстас?

— Бях се върнал в параклиса, за да почистя след службата. Сър Питър изпрати един прислужник да ме повика. Качих се горе и направих единственото, което можех. Помазах тялото и го опростих.

— Много трупове ли си виждал, отче?

Веселите очи на монаха се вдигнаха към лицето на Корбет.

— Да, сър Хю, повече от теб. Бях кралски капелан във войската по време на шотландския поход.

— След като си видял трупа и си го помазал, можеш ли да кажеш дали сър Юстас е бил мъртъв отдавна или е умрял малко преди сър Питър да почука на вратата?

Монахът присви очи.

— Трупът вече бе започнал да се вкочанява — колебливо каза той. — Още беше мек, но крайниците бяха вдървени. Сър Юстас се оттегли час преди полунощ. Помазах бедното му тяло между осем и девет сутринта. — Той вдигна поглед към Корбет. — Честно казано, сър Хю, смятам, че сър Юстас може би е умрял около полунощ. — Монахът се изсмя горчиво. — Зловещият час, когато най-много души отиват при Бога.

Корбет почеса челото си, уморен от пътуването и объркан от загадката. Потри очи. Нищо, помисли си, тук няма и следа от нещо необичайно.

— Значи — тихо каза той — не знаем как е умрял сър Юстас или кой го е убил.

— Напротив, знаем — обади се сър Питър. — Разбойникът Робин Худ.

— Как би могъл? — попита Корбет. — Да влезе в замъка посред нощ и да даде смъртоносна отрова на човек, който вече е бил предупреден за него? Защо смяташ така?

Сър Питър бръкна в кесията си и хвърли на масата мазно парче пергамент.

— Защото самият Робин Худ твърди така.