Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Assassin in the Greenwood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2005

Мариана Димитрова, превод, 2005

Христо Хаджитанев, художник, 2005

ISBN 954-9745-89-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Пазарът Смитфийлд в Лондон беше пълен с хора, още преди камбаните на близкото абатство „Сейнт Бартолъмю“ да зазвънят за утринна литургия. Тълпата се буташе, но не за да стигне до сергиите и павилионите, които бяха празни. Хората бяха привлечени от големия черен ешафод, издигнат в средата на площада, смаяни от пламъците, които изскачаха от големия меден казан и мрачния палач с червена маска. В единия ъгъл на ешафода имаше висок кол, бесилка с дълго висящо въже; помощникът на палача вече изправяше тясната стълба за мрачната церемония, която предстоеше.

Корбет също беше тук заедно с Ранулф. Малтоут беше предложил да се грижи за конете им в „Сейнт Бартолъмю“. Цял Лондон, дори знатните благородници и дами, облечени в коприна, се блъскаше около ешафода. Корбет бе дошъл само заради изричната заповед на краля.

— Ще гледаш как негодникът умира! — беше изревал Едуард. — Ще присъстваш вместо мен! А той ще умре!

Писарят вдигна лице, за да улови хладния утринен вятър. Мразеше екзекуциите. Искаше му се да вземе коня си и да препусне на север към Лейтън. Но кралят беше много настоятелен. Нейлър вече беше обесен, изкормен и разчекнат; осолените му крайници сега висяха от градските стени на Нотингам като предупреждение за всички. Ротбьоф имаше по-голям късмет — беше помолил да се ползва от привилегиите си на духовно лице, бе станал кралски свидетел и бе помилван при едно условие. Без храна, вода и никакви вещи той трябваше да отиде пеша до най-близкото пристанище. Оттам щеше да замине в изгнание, без право да се връща в Англия под страх от смъртно наказание. Господарят му Бренууд беше съден от специална съдебна комисия. Бившият помощник-шериф арогантно бе признал всичките си престъпления, присмивайки се открито на краля. После безизразно бе приел присъдата на върховния кралски съд да бъде отведен на „законното място за екзекуции и там, по време, посочено от съда, да бъде обесен, свален от бесилката още жив, изкормен, обезглавен и разчекнат. Главата му да бъде изложена на Лондонския мост, а четирите части от тялото му — изпратени в четири главни града на кралството.“

Корбет отвори очи.

— Не ме интересува какво казва кралят! — промърмори той с крайчеца на устата си. — Щом доведат Бренууд, си тръгвам.

Ранулф кимна разсеяно. Мислеше си за прекрасната Алиша, сега сравнително заможна обитателка на манастира на миноритките и най-вече за собственото си участие в разгадаването на френския шифър. Той затвори очи и произнесе наум кратка молитва. Надяваше се Корбет да се окаже прав. Оставаше му само да чака и да се надява. По настояване на господаря му кралят беше затворил всички пристанища и ограничил презморските пътувания от и за Франция. Така Филип не можеше да разбере дали Ахитофел е успял или не. Според новините от Париж, очакваше се нещо да се случи. Гоше дьо Шатийон, чичо на Филип и главнокомандващ на френските армии във Фландрия, беше направил кратко посещение в Лувъра, а сега се връщаше към френската граница. Съюзниците на Едуард във Фландрия, кметовете и официалните представители на някои фламандски градове съобщаваха за раздвижване сред френските войски. Но от Куртре нямаше новини. Едуард беше запазил тайната колкото се може по-дълго и шпионите му във Фландрия съобщаваха, че в околността на града не се забелязва почти никакво движение.

Ранулф вдигна поглед, когато тълпата внезапно изрева. Зловеща, облечена в черно процесия, предшествана от звук на тръби, се появи на пазарния площад. Ранулф зърна полюляващите се черни пера, украсяващи главите на конете. Двама палачи, следвани от група градски сановници, обкръжиха дървената рамка с опъната волска кожа, за която бе привързан Бренууд. Кралски стрелци минаха пред тях, пробивайки път сред тълпата. Процесията спря в основата на ешафода. Бренууд беше развързан и избутан нагоре по стълбите след шестимата мъчители, облечени като дяволи.

Корбет хвърли един поглед, но Бренууд не приличаше на себе си — косата и брадата му бяха сплъстени, тялото му — от врата до чатала — приличаше на една огромна открита рана от врата до чатала. Двама от мъчителите го блъснаха към парапета на ешафода, за да го види тълпата, после го избутаха по стълбите към очакващата го примка.

— Видях достатъчно — прошепна Корбет.

Следван от Ранулф, той си проби път назад през тълпата в хладния мрак на аркадата на абатството „Сейнт Бартолъмю“, където пребледнелият Малтоут държеше юздите на конете им.

— Да тръгваме! — каза Корбет.

Те възседнаха конете и потеглиха. Корбет закри очи, за да не гледа фигурата, която се гърчеше в края на въжето, докато барабаните загърмяха в смъртоносен ритъм. След няколко минути те излязоха от площада и поеха по тесните улички към Олдърсгейт. Най-после Корбет дръпна юздите.

— Всичко свърши, Ранулф — прошепна той и потупа коня си по врата. — Отиваме в Лейтън. Лейди Мейв ни очаква.

— Ами чичо Морган? — обади се Ранулф. Корбет потърка бузата си.

— Да, не бива да забравяме скъпия чичо Морган.

— Какво ще правим след това, господарю? Корбет леко се усмихна.

— Ти ще можеш да се върнеш в Лондон. Аз ще остана в Лейтън, докато пристигнат новините от отвъд морето. — Той стисна китката на Ранулф. — Но каквото и да стане, до Коледа ще бъдеш важен човек, кралски писар, готов да се заизкачва по крехката стълбица на кралското благоволение.

Същия ден, когато Корбет се отправи към Лейтън, френската войска нападна град Куртре. Филип смяташе, че няма войска, която да устои на елита на френските рицари: многобройни редици тежковъоръжени рицари, колони войници и генуезки стрелци. Французите бяха сигурни в победата си. Те, рицарите на Европа, най-силната войска в западния християнски свят, щяха да премажат простите занаятчии и граждани на Фландрия.

Още същата вечер Филип и всички знатни европейски благородници с ужас разбраха, че войската му вече не съществува. Французите бяха нападнали, но фламандците ги чакаха: рицарите на Филип бяха нападали смело и упорито, но се бяха сблъскали с фламандските пехотинци с дълги копия и къси мечове. Филип бе претърпял смазващо поражение при Куртре и остатъкът от войската му бе побързал да премине обратно през границата. — Единственото, което френският крал можеше да направи, бе да коленичи пред статуята на своя прародител, светеца, и да се чуди какво се е объркало.

 

 

Гората около Нотингам беше тиха — зелено море под здрачаващото се небе. Разбойникът Хоблин дебнеше под разперените клони на голям дъб, без да изпуска и за миг от очи пътя.

Времената се бяха променили, но той, вече отминал петдесет и шестото си лято, разсъждаваше философски. Като младеж беше участвал в бандата на Робин Худ. Когато водачът му бе приел опрощението на краля, Хоблин се бе опитал да тръгне по правия път, но бе открил, че му е много трудно. Затова се бе върнал в гората, убиваше кралски елени, криеше се от лесничеите и дебнеше самотните пътници.

После Робин се бе върнал и Хоблин отново се бе присъединил към бандата. И той като останалите се чудеше на някои от постъпките на водача им, но не смяташе за нужно да го разпитва. Робин беше непредсказуем като блуждаещ огън. Той беше син на Хърн Ловеца и владееше магии, които му помагаха да се слива с дърветата, разговаряше с птиците и животните, както и с елфите и таласъмите, които обитаваха гората. Сега Робин отново го нямаше. В Нотингам се бе случило нещо ужасно. По кръчмите се носеха всякакви слухове: че Робин убил шерифа, че си отмъстил на командира на гарнизона му Нейлър и после заминал, но някой ден щял да се върне отново. Хоблин не знаеше кое от всичко това е истина; знаеше само, че разбойникът и неговите помощници ги няма вече. Нямаше вече да чуе рога, който го призовава на среща, нито да получава тайни заповеди.

Той се размърда и плю. Какво го интересуваше! Беше убеден, че Робин ще се върне отново. Внезапно наостри уши, дочул конски тропот и дрънчене на сбруя. Иззад завоя на горската пътека се появи самотен ездач. Хоблин се взря в сгъстяващия се здрач и се усмихна. Очевидно конникът беше добре охранен свещеник. Разбойникът сложи маската си, нахлупи качулката ниско върху лицето си и се промъкна по-близо до пътя. Сложи стрела в лъка си, изчака ездача да се приближи съвсем и изскочи на пътеката. Опъна тетивата и се прицели в гърдите на свещеника.

— Какво искаш? — попита разтреперан мъжът, дърпайки юздите.

— Като начало меха с вино, който носиш на рога на седлото.

Свещеникът го откачи и мехът тупна шумно на земята. Хоблин мина вдясно.

— И кесията, която виси от колана ти. Внимавай! — излъга той. — Знай, че си обграден.

Свещеникът облиза пълните си устни и се загледа в мрака. Чу шумолене и пукот в храстите и обзет от страх, откачи кесията и я пусна на земята.

— Аз съм свещеник! — смотолеви той. — Тръгнал съм по Божи дела.

— Аз също! — отвърна Хоблин. — Раздавам Божиите богатства на бедните. Можеш да продължиш, свещенико!

Пътникът хвана юздите и разбойникът се отдръпна, за да му направи път.

— Кой си ти? — прошепна свещеникът, вперил уплашен поглед в маскираната фигура с качулка.

Хоблин се усмихна.

— Не знаеш ли? Намираш се в Шъруудската гора. Кажи на приятелите си, че Робин Худ отново е тук!