Робърт Дохърти
Легендата (8)

8.

Миналото, 8000 г.пр.Хр.

 

Дали бяха настъпили сериозни промени?

Това бе първият въпрос, който блесна в съзнанието на Донхад, докато пъхаше своя медальон в цепнатината на камъка. Вратата се отмести и Гуалкмай пристъпи пръв през прага, стиснал в ръка меча.

Донхад го последва. Навън валеше и това не ги учуди, изненадата беше, че освен техните три каменни колони имаше още три, подредени на същата дистанция и също толкова големи. В продължение на няколко минути двамата ги разглеждаха стреснато.

— Но кой… — поде Гуалкмай и млъкна объркано.

— Хората — засмя се Донхад. — Не зная как са ги докарали дотук, но е факт. Тези, на които дойдохме да помогнем.

— Но как са успели без помощта на кораб и специални технологии?

— Не зная — сви рамене Донхад. — Важното е, че са го направили. И това ми вдъхва големи надежди. — Тя плесна Гуалкмай по рамото. — Струва ми се, че са настъпили интересни промени.

 

 

Авалон също изглеждаше различен. Върхът на хълма бе заобиколен от каменна стена. Имаше още една стена, малко по-ниско, в неговото подножие. Донхад пъхна медальона в процепа на плочата и тя се отмести. Още докато се спускаха по стълбите чуха стъпки насреща. Появи се сияние, което бързо се приближаваше.

— Кои сте вие? — извика онзи, който държеше факлата. Беше стар и прегърбен, с беззъба уста и изсъхнало ляво око.

Донхад вдигна медальона.

— Аз съм уаджет.

— Това е медальонът на водача на ордена! — ококори единственото си зрящо око старецът. — Но как е възможно? Ти си изчезнала преди много години…

— Името ми е Донхад, а това е Гуалкмай.

— Но това са имената на основателите! На водачите от Първото сборище.

— Имало ли е скорошни Сборища? — попита Донхад.

На второто бяха дошли само четирима от първите уаджети и трима наследници. Информацията, която бяха събрали, бе крайно недостатъчна и Гуалкмай и Донхад бяха решили да се върнат в Стоунхендж и да прекарат в хибернационен период още известно време.

Мъжът, който ги посрещна, видимо се сконфузи.

— А ти как се казваш? — попита го Донхад.

— Аз съм Брин, уаджет от Авалон.

Донхад се усмихна.

— Така се казваше и първият уаджет от Авалон. Може ли да влезем?

— Но, разбира се! — Брин се отмести. — Заповядайте.

Брин ги поведе надолу по стълбите до първата площадка. Отвори вратата с помощта на своя медальон и те се озоваха в кристалната пещера. Сетне тръгнаха по страничния коридор до помещението в дъното.

Тук имаше някои промени. До едната стена бе подпрян дървен сандък със свитъци. В средата на стаята бяха поставени писалище и стол. Миришеше на дим от разпаленото огнище.

— Седнете — Брин им посочи дървения нар в ъгъла.

Донхад се настани на нара, но Гуалкмай започна да се разхожда из стаята.

— Имате ли доклад за мен? — попита ги Брин.

— Другите дойдоха ли с доклади? — попита Донхад.

— Малцина — отвърна Брин. — Всъщност само трима през целия ми живот. Двама бяха синове, пратени на дълго пътешествие от бащите си. Освен това получих дванайсет доклада чрез странстващи търговци. Доста малко в сравнение с докладите от предишния период, когато тук е бил баща ми.

— Аирлианците? — попита Гуалкмай.

— Още спят. Освен в Египет.

— Къде е това място Египет?

— На бреговете на една голяма река югоизточно от Вътрешното море — отвърна Брин. Той се изправи до сандъка и извади отвътре един свитък. Донхад стана и се присъедини към Гуалкмай, който го разглеждаше. Върху него бе изрисувана карта на света.

— Ето тук — посочи Брин на мястото, където бяха пратили първия Наблюдател. — Тази река се нарича Нил — той прокара пръст по една криволичеща черта. А това тук е Гиза. Мястото, откъдето управляват аирлианците. Почти не излизат на повърхността според докладите на линията на Каджи. Само когато има празненства.

Донхад и Гуалкмай се спогледаха. Това, което бяха създали преди две хиляди години, все още функционираше. Брин им подаде друг свитък, изписан със ситни аирлиански рунически знаци, но някои от тях бяха променени.

Тя прегледа документа. Каджи, уаджетът от Гиза, който го бе написал, докладваше, че Черният сфинкс се намира в една вдлъбнатина на платото Гиза. Поне вече знаеха къде е Архиварната, а най-вероятно на същото място държаха кивота и Граала.

Граалът. Ръката на Донхад потрепери. Тя изведнъж си спомни как само миг не й бе достигнал, за да го улови.

Продължи да чете. Пътищата на Росту. Според Каджи това бяха издълбани в скалите тунели, преминаващи под цялото плато. Донхад познаваше склонността на аирлианците да се заравят под земята. И това не беше всичко. Каджи смяташе, че в Египет се задават големи промени. Аирлианците се появявали рядко на повърхността, не повече от веднъж или два пъти годишно. Хората разправяли, че Боговете остаряват и властта им отслабва. Но как може един бог да остарее?

Имало също така слухове за зловещи оргии в подземията. Каджи бе слязъл да разузнае дали това отговаря на истината, използвайки аирлианския пръстен, предаден му от неговия баща. Докладът му бе сух и лишен от емоции, написан от човек с доста бедно въображение. Донхад плъзна пръст по редовете:

„Има три подземни помещения — камери — покрай четвъртия от Пътищата на Росту, който свършва малко след тях. Потърсих скрити процепи за достъп в стените, но не намерих. Във всяка от камерите са положени по два черни цилиндъра. В тези цилиндри видях да лежат окаяни създания — полухора-полуаирлианци. Потомство на аирлиански мъже и човешки жени.

Използват ги, за да им точат кръвта. Всеки месец по пълнолуние жреци пускат кръв на молители и я събират в делви, които сетне свалят в камерите и хранят шестимата затворници в тубите. А после слизат аирлианците и се хранят с кръвта на шестимата.

Защо го правят — нямам представа.

Има една врата, която води към Архиварната — в пиедестала под статуята на Хор, между лапите на Сфинкса. Влизах там четири пъти. Освен това има едно същество, което охранява тунелите. Златиста сфера, диаметърът й е около метър, с черни израстъци във всички посоки. Не забелязва само онези, които стоят съвършено неподвижно или са покрити с наметало. Изгубих най-големия си син при първата среща с нея.

Тук тръгва тунелът към камерите с онези злощастни създания.“

Докато четеше, Донхад усети, че дори косъмчетата по гърба й настръхват. Тя знаеше защо аирлианците постъпват така. Бяха открили няколко сходни места на нейната планета — в подземни аирлиански станции, които бяха разрушили. Джобб също им бе съобщил за подобна практика на Атлантида. Заразени с аирлиански вирус, междурасовите хибриди можеха да живеят дълъг и изпълнен с мъчения живот, доставяйки удоволствие на своите господари.

Тя запомни пътя и нави свитъка.

— Какви други доклади си получил? — попита Гуалкмай.

Брин донесе още няколко свитъка.

Тя прегледа един по един свитъците. Четеше доста бързо, само понякога се затрудняваше с променените знаци.

— Какво друго? — нетърпеливо попита Гуалкмай.

— Аирлианецът, който е управлявал Атлантида, се е наричал Аспасия.

— Това вече го знаем — изръмжа Гуалкмай.

— Името на другия, който дойде да разбере защо е прекъсната връзката, е Артад. Споразумели са се да сключат примирие и унищожаването на Атлантида е било част от сделката. Наш уаджет е открил друга тайна аирлианска база в страна на име Китай. — Тя откри и посочи мястото на картата. — Намира се ето тук. Под една изкуствено вдигната планина.

— Кои аирлианци? От коя група?

Донхад повдигна рамене.

— Не пише. — Тя прочете мълчаливо и останалите свитъци, сетне ги върна на Брин, който ги прибра в сандъка. — Има сведения за аирлианско-човешки клонинги, наричани Онези, които чакат, както и за Водачи и жреци, срещани на различни места. Изглежда войната между двете фракции на аирлианците се води чрез пълномощници.

— Какво ще правим сега? — попита Гуалкмай, който предпочиташе действието пред разсъжденията. Донхад игнорира въпроса му и се обърна към Брин.

— Имаш ли свой наследник?

Брин кимна.

— Синът ми живее в селото с майка си, но съм му предал всички мои знания. Готов е да заеме мястото ми, когато удари часът.

— Справил си се добре, Брин.

Старецът се усмихна.

— Никак не беше лесно. Повечето от селяните се боят от хълма насред езерото. Но има и такива, които вярват, че тук е скрито голямо богатство. На четири пъти се опитваха да проникнат, но не успяха да преодолеят каменната врата. Трябва да внимавам, когато я отварям. Синът ми носи припаси само по тъмно.

— Службата, която изпълняваш, е особено важна — рече Донхад. — Макар че едва ли ще видиш плодовете й в твоя живот.

 

 

— Отиваме в Египет — съобщи Донхад на Гуалкмай, докато пресичаха с малката лодка езерото около Авалон. Брин бе останал на върха на хълма, откъдето ги изпращаше мълчалив и развълнуван. Думите на Донхад го бяха трогнали.

— Не сме достатъчно силни да вземем Граала — възрази Гуалкмай. — Ако отворим Архиварната, ще предизвестим техния страж и това ще доведе аирлианците.

— Не съм казвала, че ще вземем Граала — отвърна тя. — Но е време да създадем малко неприятности на аирлианците.

— И какви по-точно? — засмя се Гуалкмай.

— Да разпалим омразата на онези, които те използват.

— На кого по-точно?

— На неживите, с които се забавляват.

 

 

Пътуването до Египет се оказа доста трудно. Изглежда морското дело бе западнало от времето на Атлантида насам. Повечето моряци предпочитаха да плават само в крайбрежни води. Едва успяха да пресекат пролива между острова и континента. Оттам взеха друг кораб, който обаче следваше всяка извивка на брега и спираше често за провизии и прясна вода. На няколко пъти ги застигаха бури и моряците отказваха да излязат в морето. Бяха ужасно суеверни и се бояха от всякакви поверия и поличби.

Атлантида и аирлианците изглежда бяха забравени. Животът бе труден, съществуванието бе съсредоточено върху ежедневните проблеми от бита. Не се забелязваше почти никакъв технологичен напредък. Селищата бяха редки и малобройни, най-големите едва надхвърляха двеста души население. На някои места хората бяха толкова изостанали, че дори не познаваха колелото.

Положението бе малко по-добро край бреговете на Вътрешното море — тук хората бяха напреднали. Продължиха покрай южния бряг на бъдещите Испания и Франция, след това заобиколиха Апенинския полуостров, пресякоха тясното море до Гърция и достигнаха Турция. Цялото това пътуване им отне две години — през това време Донхад и Гуалкмай наблюдаваха и изучаваха хората, с които се срещаха. Видяха проблясъци на развитие на някои отделни места, но и двамата бяха на мнение, че трябва да изминат още много хиляди години, преди хората да могат да предизвикат спящите аирлианци.

След като напуснаха кораба, те пресякоха границите на Египет. Тук веднага се натъкнаха на съществени различия. На самата граница имаше военен пост, който се ръководеше от Водач. Оръжията на войниците бяха по-добри от всички, които бяха виждали досега, и службата изглеждаше добре организирана.

Придвижваха се нощем, избягвайки контакти с местните. Стигнаха до Гиза късно през нощта и направиха бивак на брега на реката. Останаха в този район още няколко седмици, за да съберат информация. Кайро, градът на север от Гиза, наброяваше десет хиляди души, а в лагерите около платото живееха още няколко десетки хиляди работници.

Каджилил, уаджетът от Гиза, живееше със семейството си в малка колиба недалеч от каменоделците, които работеха по изграждането на няколко храма на платото. Донхад засега не бързаше да се среща с него.

Черният сфинкс бе положен в една вдлъбнатина, очевидно изкопана с инструменти, каквито хората все още не притежаваха. Очите му блестяха и сякаш излъчваха някаква зловеща интелигентност. Всеки път когато погледнеше натам Донхад усещаше, че я побиват тръпки. Архиварната олицетворяваше обещание и заплаха, надеждата и страха.

Около месец след пристигането им най-сетне се появи възможността, която очакваха. В нощта на пълнолунието щеше да има празненство по случай прибирането на реколтата и се очакваше появяването на аирлианците. Време беше да направят онова, заради което бяха дошли.

По тъмно Гуалкмай и Донхад вече се бяха притаили между камъните в покрайнините на вдлъбнатината, където се намираше Сфинксът. Бяха се прокраднали дотук още призори и бяха изчакали търпеливо да мине денят. Ето че сега се раздвижиха. Вече знаеха, че жреците се уповават предимно на страха на населението и не толкова на охраната. Около вдлъбнатината се навъртаха едва неколцина Водачи, които Гуалкмай и Донхад заобиколиха с лекота и се насочиха към скритата врата между лапите на Сфинкса. Тук се издигаше статуя върху двуметров пиедестал. С помощта на медальона Донхад отвори вратата под статуята и двамата влязоха в Пътищата на Росту. Следвайки указанията от доклада на уаджета, те бавно се придвижваха по слабо осветените тунели. Стените бяха идеално гладки, издълбани с аирлиански инструменти, каквито използваха само при важни обекти.

Донхад спря, усетила на рамото си ръката на Гуалкмай. И двамата напрегнаха слух. От другия край на тунела се чуваше тиктакане, което се приближаваше. Те се сгушиха до стената на тунела и се покриха с наметалата. Донхад надзърна внимателно изпод крайчеца на своето наметало и зърна съществото, което бе описал уаджетът, то се приближаваше към тях, остриетата на израстъците му блестяха, сякаш бяха направени от заострени диаманти.

Стори й се, че ще изгуби съзнание. Сърцето й лумкаше като побесняло. Тя си спомни, че страхът е един от факторите, на които аирлианците разчитат често — същото бе и на нейния роден свят. Но там те бяха подценили своите създания и цената на тази грешка бе загубата на цял един свят.

След една напрегната минута съществото най-сетне ги подмина и изчезна зад завоя. Изчакаха още двайсет минути, преди да продължат нататък.

Навлязоха в тесен коридор, в който трудно биха се разминали трима. Донхад спря пред килия, затворена с решетки. От другата страна имаше два черни цилиндъра, положени върху каменни постаменти. Хибернационни саркофази, като тези, с които те се бяха сдобили от аирлианците.

Цилиндрите бяха оборудвани така, че да не може да се отварят отвътре. Тя се надвеси над контролното табло и програмира цилиндъра да събуди онзи, или онова, което се намираше вътре. След това дръпна резето на по-близкия цилиндър и повдигна похлупака.

Тялото вътре наподобяваше човешко, но беше много високо, с бледа кожа и яркочервена коса. Кожата му бе изпъната върху костите и черепа и му придаваше скелетоподобен вид. То потрепери, разбудено от електрически сигнали.

Донхад се наведе и заговори на аирлиански.

— Боговете трябва да умрат, за да се измъкнеш оттук. Инак ще издъхнеш в мъки след един дълъг и безцелен живот.

Думите й отекнаха в стените на килията. По изненаданото изражение на лицето на странното създание пролича, че я е разбрало. Клепачите му се повдигнаха. Зениците му имаха едва забележим червеникав оттенък — сигурен белег, че в жилите му тече аирлианска кръв. Гуалкмай бе останал в коридора и се озърташе с меч в ръка.

Донхад докосна с пръст шията на съществото. Там имаше имплантирана в кожата клапа.

— От доста време те използват, нали?

Съществото седна в цилиндъра. Тялото му бе обвито с еластични мускулни стимулатори, които да го предпазят от ефекта на дългото залежаване. То извърна глава и погледна към съседния цилиндър. Донхад отиде при него и вдигна похлупака. Второто тяло бе на жена.

Донхад се върна при мъжа. Досега не бе произнесъл нито думичка. Търпението бе достойнство, което Донхад умееше да цени.

— Та както ти казах — продължи тя, — няма да издържиш дълго. Ако не направиш нещо, някой ден ще умреш. Всеки път, когато те източват, процентът на тяхната кръв в жилите ти намалява, а на човешката расте. Скоро вече няма да си им нужен. Тогава ще вземат някой друг, ще те заменят. Може би вече отглеждат твоя заместник. Много ги бива да планират нещата, свързани с техните нужди и удоволствия.

— Откъде знаеш всичко това? — попита мъжът.

— Зная всичко за тях. Те не са богове, а същества от… — Донхад посочи нагоре. — От звездите. Използват нас, хората, и такива като теб, мелези между хора и самите тях. Трудно ми е да определя кой е най-тежкият от всичките им грехове. Това, което правят с теб, поне е очевидно. Но действията им по отношение на човечеството са далеч по-коварни и същевременно лицемерни. Не е изключено в най-скоро време да решат да потънат в сън за няколко хиляди години и в такъв случай нуждата от теб ще отпадне и ще те убият.

Мъжът все още изглеждаше объркан. Сигурно му беше трудно да възприеме внезапната промяна. Но нямаха време да стоят тук и да си приказват.

— Защо искаш да ни помогнеш? Ти си човек. Ние не сме. Наполовина сме като тях.

— Защото съм сигурна, че ги ненавиждате не по-малко от мен — обясни Донхад. — Повечето хора са като овце. Радват се, като дойде време за паша, и оставят на боговете да вземат решенията вместо тях.

— Не можеш да убиеш боговете — поклати глава жената. — Те са безсмъртни.

Донхад повдигна наметалото си и им показа шестте черни кинжала, затъкнати в пояса й.

— С тези ще можете. Изработени са от самите богове — за да се унищожават един друг.

Жената я погледна скептично.

— Дори и да убием боговете, жреците ще ни погубят, нали?

— Не и ако сте безсмъртни — отвърна Донхад.

— Граалът? — обади се мъжът.

Донхад кимна.

— Убивате боговете. Влизате в Черния сфинкс, взимате Граала, който е скрит там, и отпивате от него, както ви бяха обещали в самото начало същите тези богове. И тогава ще станете безсмъртни.

— Коя си ти? — настояваше да узнае мъжът.

— Името ми е Донхад. Двамата с моя помощник — тя посочи Гуалкмай — от доста време воюваме с боговете. Това трябва да ви е достатъчно. Вашите врагове са наши врагове.

— Вашите врагове са наши родители — възрази мъжът.

— Един от вашите родители — поправи го Донхад. — Другият родител на всеки от вас е човек, отвлечен от боговете, за да си доставят удоволствие и да ви създадат. Боговете не заслужават нито обичта ви, нито уважението ви. Те ви точат кръвта, а накрая ви убиват без капчица съжаление.

— И как да извършим това, което ни предлагаш? — попита мъжът и разклати веригите си.

Донхад извади изпод наметалото си пръчка от аирлиански метал.

— Тази нощ. След церемонията, посветена на лятното слънцестоене. Ще последвате боговете, които ще присъстват на нея, до едно от скривалищата им в Пътищата на Росту. — Тя пъхна металния лост в една от брънките на веригата на дъното на саркофага. След това погледна мъжа с вдигнати вежди. — Искаш ли да бъдеш свободен?

— Да — отвърна той, както и очакваше.

Донхад натисна лоста и веригата се скъса, после освободи и жената. Двете странни създания побързаха да се прегърнат и Гуалкмай извърна очи. Но дори Донхад се шокира, когато мъжът впи устни в шията на жената и пи от кръвта й.

— Сега не е време за това — подкани ги тя. — Церемонията вече е започнала. Ще имате повече време един за друг, когато всичко приключи.

Двамата си зашепнаха възбудено.

— Ако не направите нищо, обречени сте — заплаши ги Донхад.

— А ти кой си? — обърна се мъжът към Гуалкмай.

— Името ми няма да ти говори нищо. Преди много време ме наричаха Гуалкмай. Носил съм и други имена, както ще бъде и в бъдещето.

— Аз съм Носферату, а това е Некхбет.

Гуалкмай повдигна рамене.

— Вампир и Лилит са ето там — добави Носферату, докато вървяха към следващата крипта.

Донхад се надвеси над пултовете на саркофазите и натисна съответните хексагони. Близнаците нямаха търпение да надават въпроси, но Носферату ги предупреди да мълчат. Последни освободи най-малките — Масеги и Чатха, оковани тук едва от двайсет и шест години.

— Оставям на вас да свършите онова, което е нужно — рече накрая Донхад.

Носферату протегна ръка да я спре.

— Разкажи ми още за боговете. Защо им трябва това? — той докосна клапата на шията си.

— Както вече ти казах, правят го за удоволствие. За тях кръвта ви е еликсир. Предпочитат я пред чистата човешка кръв.

— И това е всичко?

— Не ти ли харесваше храната, която ти даваха? — попита го Донхад.

Носферату кимна.

— А нейната кръв — тя посочи Некхбет — не ти ли допадна повече?

— Така е.

— В такъв случай разбираш.

— Ние съществуваме само за да им доставяме удоволствие?

— Да — отвърна лаконично Донхад.

— Казано е, че боговете са безсмъртни — подхвърли Носферату.

— В известен смисъл.

Гуалкмай подаде глава от коридора.

— Трябва да побързаме.

— Значи и аз съм безсмъртен? — попита Носферату.

Донхад поклати глава.

— Не. Но ако продължаваш да пиеш човешка кръв и не позволяваш да точат твоята, можеш да живееш много-много дълго. Би могъл също да спиш в цилиндъра — тогава времето ще минава, без да оставя следи върху теб. Виждала съм го и преди. Те постъпиха по този начин с моя народ. Много отдавна.

— Откъде си? — попита Носферату.

— Няма да разбереш. — Тя посочи дъното на късия коридор. — Ако тръгнете наляво, ще намерите скрита врата, която извежда близо до Нил. Церемонията започва съвсем скоро, ще се проведе в подножието на Сфинкса. Изчакайте, докато се появят боговете, сетне ги последвайте по главния Път на Росту.

— Но…

Носферату очевидно искаше да узнае още много неща, но Донхад си тръгна, следвана от Гуалкмай. Той погледна през рамо, когато се отдалечиха.

— Няма да успеят да влязат в Архиварната.

— Най-вероятно, след като не разполагат с ключа — потвърди Донхад.

— Тогава защо трябваше да ги освобождаваме?

— За да създадем неприятности на аирлианците.

— Ще видим. — Гуалкмай не изглеждаше убеден.

— И заради сестра ми — добави тя неочаквано.

— Никога не си ми казвала, че имаш сестра.

— За нас тя бе мъртва от деня, когато я взеха аирлианците. Както и за майките на тези, които току-що освободихме.

— Тя имаше ли… — Гуалкмай се поколеба как да продължи. — …поколение?

— Да.

Гуалкмай помнеше какво се бе случило с хората, които аирлианците бяха затворили в базите си през време на щурма — всички бяха загинали. Той побърза да смени темата.

— Някой ни проследи през тунелите. Усети ли?

— Машината ли?

— Не — отвърна Гуалкмай. — Беше човек. Уаджетът. Не е такъв глупак, на какъвто се прави. А и нали това му е работата — да наблюдава.

— Добре — кимна Донхад. — Значи ще използваме и него.

 

 

Донхад отвори вратата и влезе в малката колиба на Наблюдателя, следвана от Гуалкмай. Мъжът скочи на крака, стиснал ножа, а семейството му се скупчи зад него.

— Кажи им да излязат — нареди Донхад на древния език. Тя извади златния медальон и му го показа.

Очите на Наблюдателя се разшириха, когато чу думите й и видя медальона. Той прибра ножа и извика нещо на семейството си. Те побързаха да се измъкнат навън и потънаха в тъмнината.

— Никой не е идвал тук, откакто… — поде Наблюдателят, но Донхад го прекъсна.

— Има нещо, което искам да направиш.

 

 

— Глупаци — просъска Гуалкмай, докато слушаше молитвите на жреците, които отекваха в стената под тях.

— „Служим вярно заради обещанието за вечен живот, с който ще ни дари Граалът. Служим вярно, както бащите ни, както бащите на нашите бащи, още от първия ден на царството на боговете, което ни извади от мрака. Служим вярно, защото това е най-голямата добродетел.“

Донхад го побутна по рамото и посочи с ръка:

— Ето там.

Скрити в сенките в единия край на вдлъбнатината, в която лежеше Сфинксът, се спотайваха шест фигури.

— Значи не са избягали.

— Жаждата за мъст е могъща сила — рече Донхад. — А и примамката на Граала…

Гуалкмай замръзна, когато в тъмния отвор на пиедестала се показаха две фигури. Едната вдигна ръка за поздрав и изпод ръкава на наметката му се подадоха шест пръста. Донхад също наблюдаваше аирлианците, когато забеляза някой да се прокрадва в сенките вдясно от тях. Тя го посочи на Гуалкмай.

— Наблюдателят.

Жреците се изправиха и си тръгнаха. Отиваха в съседния храм, където щяха да продължат с молитвите. Двамата аирлианци изчезнаха в тъмния отвор под гърдите на Черния сфинкс. Скоро отвън остана само един жрец. В мига, когато се извърна, за да последва двамата аирлианци във вътрешността на Сфинкса, шестимата се надигнаха от сенките и го нападнаха.

— Всичко върви според плана — прошепна Гуалкмай, който изглежда се бе съмнявал, че получовеците ще извършат онова, което се иска от тях.

— Казах ти, че жаждата за мъст е могъща сила.

Шестимата потънаха в тъмнината, оставяйки зад себе си мъртвото тяло на жреца. Наблюдателят ги последва точно според разпорежданията на Донхад.

 

 

— Само двама оцеляха — рече Гуалкмай след няколко часа.

— Повече, отколкото очаквах — отвърна Донхад. Гледаха как Наблюдателят и двамата оцелели се спотайваха до ръба на вдлъбнатината.

— Какво чакат? — попита Гуалкмай.

— Същото, каквото и ние — реакцията.

Слънцето изгря и лъчите му озариха два X-образни кръста, зад които имаше хибернационен цилиндър. Донхад вече се досещаше какво ще последва.

— Най-добре да си вървим — предложи Гуалкмай.

Донхад беше като парализирана. Не можеше да откъсне очи от главата на Черния сфинкс, върху която се издигаха кръстовете. Множеството във вдлъбнатината наброяваше няколко хиляди души, но цареше необичайна тишина.

Каменната врата между лапите на Сфинкса се отвори и отвътре се показа процесия от жреци, водещи трима завързани пленници — половината от групата, която Донхад и Гуалкмай бяха освободили предната нощ. И тримата бяха ужасно бледи и Донхад предположи, че са им източили кръвта дотолкова, че да могат да се крепят на краката си. Жената, която Носферату бе прегърнал, бе с отсечена дясна китка. Изтикаха ги нагоре към върха. Малко след това се появиха четирима аирлианци. Всички присъстващи, с изключение на жреците и пленниците, паднаха на колене и сведоха покорно глави. Гуалкмай изсумтя презрително. Аирлианците носеха черни наметала със спуснати напред качулки. Те се заизкачваха бавно нагоре по стълбата към върха на Сфинкса. Донхад усети, че Гуалкмай се напряга — в края на краищата той беше богоубиец.

Един от жреците пристъпи напред и произнесе с ясен глас:

— Вижте цената на непокорството. Вижте цената на предателството. Вижте цената на неподчинението.

Двама от пленниците бяха разпънати върху дървените кръстове. Скъсаха им дрехите и отдолу се показа бледата им кожа. Жреците извадиха кожени каиши, накиснаха ги във ведро с вода и започнаха да ги усукват около крайниците на жертвите. Каишите бяха широки около три сантиметра, навиваха ги през пет сантиметра и през процепите се виждаше бялата кожа. Жреците продължиха да работят методично, докато увиха в каиши ръцете до подмишниците и краката до слабините.

Когато приключиха, върховният жрец се провикна отново:

— Вижте цената на непокорството. Вижте цената на предателството. Вижте цената на неподчинението.

Гуалкмай сграбчи Донхад за рамото.

— Не бива да гледаме това. Вече сме… — той млъкна, преди да завърши изречението.

— Вече сме го виждали — довърши вместо него Донхад.

Един от пленниците изстена от болка. Донхад затвори очи, но не можа да прогони образа на баща си, разпънат по същия начин с кожени каиши, начин да се умре, докато изсъхващите каиши прогонват кръвта от крайниците и жертвата продължава да се гърчи в непоносими болки. Сега вече и двамата пленници виеха от неистови мъки.

— Да вървим — прошепна тя.

Те се спуснаха от ръба на вдлъбнатината. Тъкмо в този момент жрецът се провикна за трети път:

— Вижте цената на непокорството. Вижте цената на предателството. Вижте цената на неподчинението.