Робърт Дохърти
Легендата (3)

3.

12 362 г.пр.Хр. по Земния календар:

Спирално рамо Кентавър, Галактика „Млечния път“

Учените бяха сгрешили само в едно. Шейсет години след като корабът напусна планетата на Донхад и Гуалкмай, там все още имаше живот. Хората не бяха много, не водеха нормално съществувание, но все пак крачеха по повърхността на планетата. Бяха се пригодили — доколкото можеха към променящата се среда, след като машините, на които разчитаха, излязоха от строя една по една. Хранеха се с растения и животни, които техните предци не биха сметнали за храна, но такава бе човешката природа — да се вкопчва в живота с всички възможни средства.

За съжаление учените се оказаха прави по един друг въпрос. Включването на междузвездния двигател на кораба-майка бе засечено от един разузнавателен кораб на Гъмжилото, който се намираше на двайсет светлинни години от системата. Разузнавателният кораб мигновено се насочи в тази посока, като същевременно изпрати предупредителен сигнал до Бойното ядро на Гъмжилото.

Измина известен период преди Гъмжилото да определи от коя планета бе стартирал корабът-майка, но това бе търпелива раса, необременена с човешките представи за време. Междувременно на планетата бяха останали едва неколцина живи свидетели на изстрелването на кораба-майка. Техните потомци мислеха повече за това как да оцелеят, отколкото за космически кораби и пришълци. От петте милиарда население само двайсет милиона бяха доживели победния край на Революцията. Сега бяха много по-малко и живееха струпани на последните места от планетната повърхност, където все още можеше да се намира храна и радиацията не бе толкова убийствена.

Според данните в Главния страж произходът на расата на Гъмжилото бил неизвестен дори на аирлианците. Някои учени смятали, че тези същества са изкуствено създадени като оръжия, за което говореше и способността им да унищожават всичко живо. Дори да беше вярно, нямаше съмнение, че расата, която ги бе създала, бе изчезнала отдавна, може би унищожена от собственото си страшно биологическо оръжие. Изглежда и други космически раси се бяха изпречвали на пътя на Гъмжилото и ги бе сполетяла същата участ. Само аирлианците досега се бяха съпротивлявали успешно.

Всяко насекомо в Гъмжилото представляваше сивкава сфера с диаметър около метър и трийсет и множество очи, разположени върху цялото тяло. От издутини по различни места на сферата се подаваха между един и дванадесет израстъка, повечето от които бяха разположени непосредствено до очите. При зрелите индивиди тези пипала достигаха два метра. Насекомите бяха надарени с огромен мозък. Всяко от пипалата можеше да се откачва от сферата и да продължава да съществува в рудиментарно състояние. Пипалата умееха да проникват в телата на противниците, да стигат до мозъчните центрове и да поемат контрола над съзнанието им. По такъв начин те събираха безценна информация, а след това напускаха тялото, връщаха се при сферата и се прикачваха отново към нея, прехвърляйки информацията в мозъка. Ако някой израстък се изгубеше, на негово място израстваше друг.

Някои учени изказваха предположението, че насекомите от Гъмжилото притежават известни телепатични способности, с които общуват помежду си от близко разстояние. Със сигурност нито едно друго същество досега не бе успяло да влезе в контакт със заловен жив индивид от Гъмжилото. Нито един пленник, попаднал при тези зловещи насекоми, не се бе завърнал жив, за да разкаже за преживяното. А тези, които бяха натрупали опит от сраженията с тях, предпочитаха да изтребват врага, вместо да се подлагат на риска телата им да станат гостоприемници на пипалата. С Гъмжилото не се преговаряше — войната започваше още при първия контакт и приключваше едва след пълното изтребване на едната или другата страна. Досега обаче — с изключение на аирлианците — нито една друга раса не бе успяла да издържи на атаките на насекомите.

Разузнавачът на Гъмжилото се приземи на планетата и разпръсна наоколо пипала. Скоро научи, че това наистина е планетата, от която бе излетял корабът-майка. За своя изненада обаче той не откри никакви следи от аирлианците — враг, с който насекомите воюваха от незапомнени времена и който бе построил кораба-майка. Бе прието решението, че по някаква причина аирлианците са избягали от тази планета и са изоставили недоразвитите и надарени с ограничена интелигентност създания. Расата, която в момента обитаваше планетата, не представляваше никаква заплаха за Гъмжилото, по всичко изглеждаше, че тя ще отмре от само себе си след едно или две поколения. Нищо ново за разузнавача на Гъмжилото, присъствал на смъртта на много други раси.

Шейсет години след старта на кораба-майка синът на Донхад и Гуалкмай бе все още жив — макар и вече старец. Имаше смътни спомени за своите родители, а и историята за отпътуването на кораба отдавна се бе превърнала в забулена в мистериозност легенда. Единственото, което я подкрепяше, бяха останките от някога цветущия град. Хората, построили такъв подобен град, със сигурност можеха да конструират и кораб, който да се носи между звездите.

Веднъж, след като неговият внук за пореден път изслуша тази история, зададе един въпрос, който не му даваше покой от много време: защо са го изоставили родителите му? Какво толкова има сред звездите, че да е по-важно от семейството?

По времето, когато Бойното ядро на Гъмжилото се появи в околностите на планетата, синът на Донхад и Гуалкмай вече бе прикован към инвалидна количка. Ядеше съвсем малко и тялото му бе измършавяло. Той знаеше, че краят му е близо.

С появата си на ниска орбита Ядрото можеше да се наблюдава с невъоръжено око от повърхността на планетата и старецът се зачуди дали не се е завърнал корабът-майка. Ала бързо осъзна, че онова, което кръжи там, е далеч по-голямо от кораба. Всъщност — макар че човеците нямаше как да знаят — флотът на Ядрото бе толкова многочислен, че бе предизвикал слънчево затъмнение, което обхващаше половината от повърхността на планетата.

Докато семейството му се събираше около него, завладяно от внезапен страх, старецът изведнъж си спомни полузабравените разкази за Древния враг.

По своята същност Бойното ядро бе малка самодостатъчна механична планета и космически кораб — Гъмжилото нямаше свой роден свят. Съществуваха стотици Бойни ядра, разпръснати из цялата галактика. Всяко от тях бе с дължина над три хиляди и ширина хиляда и шестстотин километра, а на височина достигаше триста и двайсет километра. Масата му бе толкова голяма, че генерираше уловимо гравитационно поле, което достигаше чак до планетата под него. По време на войната с аирлианците бяха унищожени няколко десетки подобни ядра, всеки път за сметка на огромни загуби и унищожаването на цели планети от граничните райони на Аирлианската империя.

Разузнавателният кораб се издигна от скривалището си на повърхността и се съедини с Ядрото, за да предаде своя пълен доклад. На планетата имаше разумни същества, но те скоро щяха да изчезнат и не представляваха сериозна заплаха. Всъщност човеците бяха единственото ценно нещо на тази планета. След като приключи с доклада, разузнавателният кораб бе пратен към мястото в космическото пространство, където бе задействан междузвезден двигател.

Междувременно Бойното ядро изстреля няколко по-малки кораба, които заеха позиции около планетата. Всеки от тези „малки“ кораби бе по-голям от аирлианския кораб-майка. Това бяха огромни сфери, от които стърчаха различни видове оръжия. Корабите започнаха да се спускат плавно през атмосферата и на височина около петнайсетина километра вече се виждаха ясно от ужасеното население.

В този момент корабите изстреляха свои умалени версии. Близо две хиляди десантни кораба се спуснаха върху повърхността на планетата като черен дъжд. Всички се приземиха едновременно, разтвориха врати и пуснаха навън Гъмжило.

Синът на Донхад и Гуалкмай видя с очите си как един от корабите кацна наблизо. Когато съгледа онова, което излезе отвътре, сърцето му спря да бие и той издъхна на място. Беше един от щастливците.

Гъмжилото започна своята жътва и само след шест часа на планетата не остана нито една жива душа.

10 800 г.пр.Хр. — Слънчевата система

Донхад и Гуалкмай заедно с други четиринайсет екипа, набрани да участват в първата мисия на планета, потънаха в дълбок сън малко след излитането на кораба. Бяха настанени в черните цилиндри, използвани от аирлианците със същото предназначение, и нямаха никаква възможност да узнаят какво става както на техния роден свят, така и на кораба, чийто екипаж бе подложен на естествени промени. Възрастните членове измираха, раждаха се деца, появи се уникално ново поколение, за което целият свят бе затворен зад стените на чуждопланетния кораб. Единствените планети, които бяха подходящи за заселване, бяха „засетите“ от аирлианците. Но там врагът се бе окопал здраво, както установяваха всеки път, когато ги наближаваха на почтително разстояние и пращаха разузнавателни капсули.

За бодърстващия екипаж на планетата бяха изминали осемдесет години, но за спящите Донхад и Гуалкмай това бе само миг. Най-сетне дойде денят да ги събудят.

В контролната зала им съобщиха, че приближават система от девет планети и вече летят със субсветлинна скорост. Бяха изпращали четири екипа на предишни планетни системи и при всеки от тези случаи корабът-майка бе изчаквал няколко години, преди да включи своя звезден двигател.

Докато стояха в контролната зала, всеки от двамата си мислеше, че техният едничък син може вече да се е превърнал в прах. Не знаеха каква е била неговата участ, но се надяваха, че поне е изживял един дълъг и щастлив живот. Бяха научили, че Енан е умряла преди трийсет години и сега други управляваха кораба. Изпитваха отчуждение към това ново поколение, което не бе участвало в Революцията, дори не бе стъпвало някога на повърхността на планета.

Изпитаха облекчение, когато най-сетне ги настаниха на един от корабите в хангарите на кораба-майка и им съобщиха, че наближават система от девет планети. Корабът, наречен „Финбар“ като техния син, бе натъпкан с оръжия, експлозиви и машини, повечето от тях наследени от аирлианците. Имаше и солидни припаси от вода и храна. Приличаше на огромен диск с издатина в предната част, зад която се намираше контролната зала. На двете седалки се бяха настанили Донхад и Гуалкмай. Външната му обшивка бе сива. Веднага щом „Финбар“ се отдели, корабът-майка смени курса си, напусна Слънчевата система и се насочи към открития космос.

Целта им бе третата планета — единствената в тази система, която бе подходяща за органичен живот. Чакаше ги доста дълъг път от мястото, където ги бяха оставили. Когато наближиха планетата, включиха защитните екрани, за да не бъдат засечени от аирлиански детектори.

Не посмяха да извършат електронно сканиране на планетата от разстояние, тъй като се опасяваха, че така ще предупредят аирлианците за своето пристигане. Решиха само пасивно да сканират с оптични устройства на максимално увеличение. Откриха общо седем континента, ако трябваше да броят и огромните ледени маси на южния полюс. Малко след това засякоха и главния аирлиански пост — намираше се върху изкуствено построени концентрични острови в средата на един от океаните. Върху централния остров, заобиколен от шест пояса суша и вода, се издигаше огромен златен палат — същият като аирлианския команден център на тяхната планета. Докато се приближаваха към третата планета, подминаха четвъртата — тя имаше червеникава повърхност, без открити водни басейни и на нея също бе построен аирлиански пост, оборудван с междузвезден предавател.

Донхад се надигна и се зае с подготовката за кацането. Взе две раници и ги напълни с припаси, като не забрави да прибави и десетина от черните кинжали, които можеха смъртоносно да раняват аирлианци, предаватели, слушалки и микрофон, за да се свързват от разстояние, и десетина експлозивни заряда с дистанционно задействане. След това отвори един метален сандък и извади отвътре златен скиптър, дълъг около трийсет сантиметра и дебел пет. На единия му край имаше лъвска глава с рубиненочервени очи. Пъхна го във външния джоб на една от раниците.

Донхад взе две сребърни верижки, закачи едната на шията си, а втората подаде на Гуалкмай. На нейната се поклащаше златна пирамидка, от която надзърташе око, а също и Ка устройство с форма на молитвено вдигнати ръце. На веригата на Гуалкмай имаше само Ка.

— Ще ти стигне ли времето да актуализираш твоята Ка преди кацане? — попита го тя. — Или ще го направиш долу?

Гуалкмай погледна контролното табло.

— Да го направим сега. Има време, докато влезем в орбита.

Зад двете пилотски кресла имаше по един от черните аирлиански цилиндри. По размери наподобяваха спалните контейнери за дълбок сън, само че в единия край имаха пултове. Във всеки от цилиндрите лежеше по едно тяло — клонинги на Донхад и Гуалкмай. До задната стена имаше прозрачни контейнери със зеленикава течност, където в момента израстваха нови клонинги.

На главите на телата в черните цилиндри бяха поставени метални шлемове, от които излизаха десетки жици, свързани с контролния пулт между тях. Очите на клонингите вътре бяха отворени, но не издаваха и намек за съзнателна дейност или разум. Донхад отвори капаците на двата цилиндъра и свали шлемовете. Тя изхлузи верижката от врата му и нагласи фигурката върху две малки вдлъбнатини за двете ръце от дясната страна на пулта. Светна оранжев индикатор — устройството бе задействано. Донхад нагласи един от шлемовете на главата на Гуалкмай, след това натисна няколко последователни шестоъгълника на таблото.

От вътрешната повърхност на шлема в мозъка на Гуалкмай проникнаха наносонди. Бяха толкова тънки, с дебелина едва няколко молекули, че не предизвикаха никакво усещане, нито пък оставиха след себе си някакви белези. Спомените и натрупаният опит на Гуалкмай бяха прехвърлени за броени мигове в неговата Ка. Веднага след това наносондите се прибраха. Донхад свали металния шлем и го върна на главата на клонинга в цилиндъра. След това Гуалкмай повтори същата процедура с Донхад и така двете Ка бяха актуализирани до този момент.

— Веднага щом се приземим… — поде Донхад, но се поколеба.

— Да? — подкани я Гуалкмай.

— Ще намалим до минимум енергоконсумацията на кораба. Телата ще се съхранят, но поддържането на нашите спомени в главния пулт ще изисква твърде голям разход на енергия. — Беше обмисляла този въпрос от известно време.

— Искаш да кажеш, че спомените ни ще се съхраняват само в нашите Ка?

— Да.

— А ако и двамата бъдем убити?

Машината разполагаше с аварийна система. Тя можеше да въведе спомените и личностите им във всеки от клонингите след определен период от време. Това бе крайъгълният камък на аирлианската технология — те не само имаха в кръвта си вирус, който удължаваше живота им до огромни периоди от време и можеше да регенерира тъканите им, но имаха възможност да възстановяват личността си с помощта на Ка-машината. Донхад обаче току-що му бе съобщила, че не могат да разчитат на този вариант.

— Поне един от нас трябва да остане жив — заяви Гуалкмай.

Донхад се върна на седалката до него.

— Тук сигурно ще имат Граал — тя кимна към планетата под тях.

— Най-вероятно.

— Бихме могли да направим онова, което не успяхме на нашата планета — продължи тя. — Най-вероятно някъде под повърхността ще е скрит и кораб-майка.

— Това не влиза в задачата ни — припомни Гуалкмай. — От нас се иска да разкрием аирлианците, за да могат тези човеци да ги победят, без да преживяват страданията и загубите, през които преминахме ние.

— И все пак… — поде Донхад, но млъкна.

След като навлязоха в ниска орбита около планетата, те я обиколиха няколко пъти, изучавайки внимателно повърхността й. Вече не се съмняваха, че главната аирлианска база е на островната група в океана между два континента. Концентричните кръгове от вода и суша затваряха в сърцевината си великолепен град. Върху висок хълм в самия център се издигаше златен палат, широк километър и половина в основата и висок близо километър. Пръстеновидните острови бяха настроени с множество селища. Къщите бяха от същия тип, като на тяхната планета.

И на другите континенти кипеше живот. Технологичното ниво на местните обитатели бе ниско — на някои места те дори още не бяха открили колелото. Гуалкмай бе особено загрижен заради техните допотопни оръжия — имаха само мечове, лъкове и стрели. Макар че като Богоубиец бе изучил изкуството на боя с меч, Гуалкмай предпочиташе стрелковите оръжия.

— Ще мине много време, преди да разработят оръжия, с които да могат да се бият срещу аирлианците — отбеляза той.

— Бихме могли да им помогнем да ускорят този процес.

Гуалкмай насочи кораба към голям остров на североизток от столицата на аирлианците. Прелетяха над южния му бряг и продължиха към вътрешността, докато стигнаха широка и затревена равнина. Небето беше прихлупено и посивяло. Дълбока река прорязваше в каньон равнината.

Гуалкмай снижи кораба, чиято обшивка се бе зачервила от триенето в атмосферата. Описа няколко кръга над равнината, търсейки най-подходящото място. След като го откри, полетя на север към планината и застина над няколко огромни канари в нейното подножие. Тук включи режещия лъч и придаде на три от канарите правоъгълна форма. След това използва прехващащ лъч, с който повдигна трите каменни правоъгълника и ги повлече след кораба. Върна се отново в равнината и положи каменните блокове на около петдесет метра от брега на реката. След това спусна кораба в реката, докато водите й покриха долната част на „Финбар“, а топлината, която се излъчваше от корпуса му, предизвика парни изригвания. Носът на кораба опря в брега и двигателите му изреваха при натиска. Малко по малко Гуалкмай забождаше летателния съд в калния бряг, извивайки го надолу, докато накрая се виждаше само задната част. Той го разлюля напред и назад, разширявайки отвора в земята, а нагорещените стени изпичаха и втвърдяваха калните стени на кухината. Когато приключи, Гуалкмай изтегли кораба навън и го приземи на близката равнина.

Няколко минути двамата не помръднаха от седалките. Бяха облечени в черни комбинезони с герба на Революцията на гърдите.

— Е, ще започваме ли? — попита Гуалкмай.

Донхад кимна. Те се надигнаха бавно и се приближиха до стълбата към люка на покрива. Гуалкмай се изкатери пръв и отвъртя люка. Въздухът напусна вътрешността с шумно съскане. Той вдигна глава и на лицето му паднаха няколко едри капки. Усети нетърпението на своята спътничка и изкачи последните няколко стъпала. Двамата се изправиха върху покрива на кораба. Дъждът се усилваше и се стичаше от косите им. За първи път откакто бяха напуснали своя свят двамата дишаха не регенерирания от кораба, а истински въздух.

Изведнъж ги завладя неописуем възторг. Донхад вдигна ръце и започна да танцува. Гуалкмай я наблюдаваше с усмивка. Двамата изгубиха няколко безценни минути на радост, преди да се върнат към задълженията си. Гуалкмай се прибра в помещението и извади навън огромен вързоп със специална мрежа, която разпъна върху двигателите в кърмовата част на кораба. Донхад се присъедини към него и двамата заедно покриха целия кораб с маскировъчната мрежа, с която се бяха сдобили от аирлианците.

След като приключиха, Донхад скочи от корпуса на кораба сред тревата. Свали си ботушите и пристъпи бавно с боси крака върху влажната почва. Гуалкмай се върна в кораба. С помощта на „Финбар“ той повдигна отново каменните блокове и ги разположи над входа на пещерата, която бе изровил. Два от блоковете стърчаха нагоре, а третият бе положен върху тях като трегер.

После вкара „Финбар“ в пещерата, измъкна се навън и срина входа с експлозиви. Накрая с помощта на други аирлиански инструменти издълба каменния блок над кораба и проряза в него врата, която можеше да се отвори само със специален медальон, а зад нея имаше асансьор, слизащ до кораба. Привършил и с тази работа, Гуалкмай отново се върна в кораба, взе раниците с останалото оборудване и излезе навън, като затвори и заключи вратата след себе си. Едната раница даде на Донхад, а втората метна на рамо и двамата поеха през равнината.

Намираха се на Земята и мисията им току-що бе започнала.