Робърт Дохърти
Легендата (4)

4.

10 500 г.пр.Хр.: Земята

 

Осем пъти Донхад и Гуалкмай бяха регенерирали телата си с помощта на своите Ка и черните цилиндри, откакто бяха пристигнали на Земята. Те обиколиха от край до край острова, на който се бяха приземили — от южния бряг до северния, където странни хора със сини лица се сражаваха помежду си. Дори предприеха пътешествие до съседния остров с една малка лодка. Няколко от „животите“ си прекараха сред местните човеци, за да изучат езика и обичаите им. Откриха, че всяко десетилетие ги посещават пратеници от Атлантида и събират данък под формата на метали и деца — традиция, която познаваха от собствената си планета. Така и не можаха да разберат дали аирлианците го правят, защото наистина се нуждаят от тези две „суровини“, или само за да утвърдят господството си над колонията.

Хората извън Атлантида бяха като пуснат на свобода добитък. Те не знаеха почти нищо за аирлианците, освен оскъдните сведения от легендите и песните. Воюваха помежду си — племе срещу племе, което вероятно бе изгодно на пришълците. Историята на планетата на Донхад и Гуалкмай бе сходна. Донхад си даваше сметка, че местните жители ще трябва да изминат дълъг път, преди да се вдигнат на борба срещу нашествениците.

След като събраха всички тези сведения и натрупаха опит, Донхад и Гуалкмай се качиха на преминаващ наблизо търговски кораб — един от малкото, които дръзваха да навлязат в открити води. Екипажът произхождаше от континента на изток от острова, на който се бяха приземили — все едри русоляви мъже, въоръжени със секири и мечове и горди както с бойните си способности, така и с уменията да управляват своя кораб дори в най-бурни води. Езикът им бе различен от този на местните, но както и всички останали езици бе произлязъл от аирлианския.

Гуалкмай спечели уважението им, след като предизвика водача и показа равни на неговите умения. Донхад знаеше, че нейният партньор се бе постарал да прикрие истинските си способности и че всъщност би могъл с лекота да го победи. Съвсем естествено, след като и двамата бяха обучавани от специалисти с хилядолетен опит.

Отправиха се на път в студен и дъждовен ден. Моряците, които много по-късно щяха се нарекат „викинги“, разпънаха платна и извърнаха носа на кораба право на запад, докато стигнаха един провлак, който разделяше големия остров от друг, по-малък. Пътешествието до земята, която някога щеше да получи названието Ирландия, им отне три дни. За Донхад това бе странно и потискащо плаване. Да прекосиш огромни междузвездни разстояния, да опознаеш цялата слънчева система на тази планета и накрая да станеш играчка на ветровете — за нея това бе поредното доказателство за огромната изостаналост на тези хора. Очевидно планетата им е била „засята“ много по-късно от нейната. Едва ли скоро местните жители биха могли да получат свободата си.

Чак след три седмици зърнаха отново земя. Всъщност първото, което съгледаха, не беше бряг, а златната кула на Атлантида, която стърчеше на хоризонта на запад и се издигаше все по-нависоко в небето. Само аирлианците и техните жреци бяха допускани в двореца, докато човеците живееха в околните земи. Донхад помоли моряците да свалят платната и да изчакат настъпването на тъмнината, преди да приближат външния пръстен от острови. Така няколко часа след смрачаване двамата се озоваха на скалистия бряг.

На раздяла Донхад щедро възнагради моряците със злато. Двамата с Гуалкмай изпроводиха с очи кораба, който бързо се стопи в здрача. Намираха се в сърцето на аирлианското могъщество на планетата, въоръжени само с мечове и кинжали. И с познанието за истинската природа на аирлианците.

 

 

В началото не бързаха. Първата година прекараха на най-далечния остров. Беше дълъг десетина километра, равен, покрит с ниви. Хората, които разработваха земята, почитаха аирлианците като богове, но никога не се срещаха с тях. Само от време на време в небето се появяваха златисти дискове, които хвърляха местните жители в ужас. Донхад знаеше, че това са летателни машини, използвани от аирлианците за полети в атмосферата. Двигателите им черпеха енергия от магнитното поле на планетата.

Скоро откриха, че на Атлантида не цари райска хармония. Колкото по-далече живееха местните жители от аирлианския дворец, толкова по-слабо бе покровителството на боговете и толкова по-ограничен бе техният контрол. На острова имаше и такива, които работеха за двете страни, доставяйки стоки за „черния пазар“. Тъкмо в тази група Донхад и Гуалкмай се внедриха постепенно. Гуалкмай бе приет бързо заради бойните си умения. За Донхад бе по-трудно, но все пак и нейните умения надвишаваха тези на тукашните хора.

След няколко години и двамата заемаха високи постове в търговската йерархия. Донхад обикновено се занимаваше с осъществяване на сделките. Така и двамата имаха възможност да пътуват свободно и да общуват с различни хора. Те бързо научиха на кого могат да се доверяват и на кого не бива да вярват, кой е доволен от управлението на аирлианците и кой негодува срещу него. Мрежата от доверени лица, която си създаваха, бавно нарастваше.

Освен това Гуалкмай се сближи с ковачите и другите занаятчии и се зае с подобряване качеството на местните оръжия и ризници. Това бе отчайващо бавен процес, но и двамата се бяха примирили, че ги очаква продължителен период на подготовка, преди да преминат към конкретни действия.

Донхад знаеше, че е невъзможно да подкупят жрец или Водач. Хората, влизали в пряк допир с аирлианските стражи, бяха като програмирани машини — волята им бе прекършена и те следваха само въведените в тях заповеди. Бяха избили много такива на своята планета. Но освен тези доверени жреци властта на аирлианците се опираше и на мнозина, които служеха по други причини — вяра, пари, богатство. Това бяха по-маловажни свещенослужители, войници, работници, отговарящи за поддръжката на вътрешния град. Тъкмо сред тях Донхад се зае да търси подходящия човек. И след шест години успя да го открие.

Казваше се Джобб. Беше един от молителите, но с достатъчно дълъг стаж скоро да бъде приет за жрец и да бъде отведен в храма за среща със стража и да стане жрец. В началото всичко това го правеше неперспективен, тъй като скоро аирлианците щяха да му промият мозъка. Но Джобб имаше дъщеря, която обичаше не по-малко от аирлианските богове. Молителите не можеха да имат семейства, но от няколко години Джобб се бе свързал тайно с една жена, която обичаше. Съзнавайки какво е наказанието за прелюбодейство с молител жената бе избягала веднага след раждането, купувайки си място на един от корабите със стоки за черния пазар. Но Джобб бе задържал детето и бе наел детегледачка.

Но четири дни преди да бъде приет в редовете на висшите жреци дъщеря му се разболя. Той се опита да я вкара в двореца и да я настани в лазарета за свещенослужители, като я представи за дете на брат си. Но правилата си бяха правила и в лазарета отказаха да я приемат. Детето издъхна след три дни, в навечерието на ръкополагането на Джобб.

Всичко това Донхад узна от един търговец, който кръстосваше вътрешното море с рибарска ладия. Беше малко преди зазоряване и Донхад се намираше в една моряшка кръчма. Мъжът току-що се бе върнал от плаване до вътрешния остров, където бе разговарял с Джобб. Молителят го бе разпитвал отчаяно дали хората от външните острови не познават някои чудодейни билета, които да помогнат на дъщеря му.

Търговецът не бе успял да помогне на нещастника. Той разказа на Донхад, че детето издъхнало в ръцете му малко преди да отплува обратно.

Донхад реши, че моментът е подходящ. Двамата с Гуалкмай веднага тръгнаха към Атлантида. Същия следобед пристигнаха в града на вътрешния остров малко преди да започне церемонията. Огромно множество се бе струпало на централния площад зад градските стени. Омотани в прашни разръфани наметала, Донхад и Гуалкмай се притаиха в сянката на стената и впериха погледи към терасата, на която се бяха появили двама аирлианци, заобиколени от жреци.

В подножието на кулата вече се бяха изправили двайсетина молители с червени роби. Един от жреците започна да чете имената им и молителите пристъпваха прага на портата в подножието на кулата.

Когато произнесоха името на Джобб, не последва отговор. Това бе знакът, който Донхад чакаше. Двамата с партньора й се шмугнаха в една странична уличка и се отправиха към къщата, където според търговеца се бе настанил Джобб. Откриха го вътре, надвесен над изстиналото тяло на дъщеря си. Лицето му бе бледо, набраздено от сълзи.

— Нямаш много време — рече Донхад още щом прекрачи прага.

Джобб не отговори, дори не вдигна глава.

— Скоро ще дойдат за теб — продължи тя и се приближи към него.

Молителят реагира едва когато положи ръка на рамото му. Той вдигна глава и я погледна неразбиращо.

— Трябва да им кажеш, че детето наистина е на брат ти. И че си пропуснал церемонията, защото си бил дълбоко опечален от загубата. А после ще заявиш, че вече си готов да им служиш вярно.

Джобб се опита да заговори, но гласът му измени. Гуалкмай му тикна манерка с вода и Джобб отпи няколко глътки.

— Никога няма да им служа — бяха първите му думи. — Те отказаха да ми помогнат, когато най-много се нуждаех. Какви богове са тогава? Казват, че са пристигнали тук, за да ни помагат, но когато ги помолих…

Донхад погледна към Гуалкмай. Той кимна едва забележимо. Тя си пое дъх. Предстоеше й да излъже, но в името на по-висша идея.

— По-лошо е, отколкото го мислиш. Наистина ли смяташ, че е било съвпадение, дето дъщеря ти се разболя само четири дни преди да бъдеш ръкоположен?

— Какво искаш да кажеш? — попита Джобб.

— Аирлианските богове не се интересуват от хората. Освен когато могат да ги използват за целите си. Ти си прекарал много години в подготовка за тази служба. Но дъщеря ти можеше да бъде бреме за теб. Затова има закон, който не позволява на свещенослужителите да създават семейства. Те трябва да служат само на аирлианците.

Джобб не беше глупак — тъкмо по тази причина го бяха избрали за бъдещата му служба.

— Искаш да кажеш, че те са я убили?

— Не точно аирлианците, по-скоро жреците, които им служат. Убили са я два пъти — първо, като са я разболели, а после когато ти отказаха да я приемат на лечение.

Гуалкмай се наведе и подхвана безжизненото телце.

— Аз ще се погрижа за нея. Ще уредя погребението.

— Защо? — премигна Джобб.

— За да можеш да си отмъстиш — заяви Донхад. Тя се приближи към стената и свали червената роба от закачалката. — Когато дойдат, ще им кажеш това, което аз ти казах. Иначе ще те убият.

— Но… — Джобб не знаеше какво да отговори. — Отведат ли ме в двореца, ще ме изправят пред златната пирамида и тогава ще бъда техен.

Донхад бръкна в раницата си и извади сребърна верижка. Постави я на главата на Джобб и я скри в косата му.

— Това ще попречи на златната пирамида да ти бърника в мозъка.

— Откъде я взехте?

— От аирлианците — отвърна Донхад.

— Но как е възможно? Всичко в храма се охранява строго. Само жреците имат достъп.

— Скоро и ти ще имаш — добави тя.

— Кои сте вие? — повдигна очи Джобб.

— Хора като теб — отвърна Донхад. — Врагове на аирлианците. Ще ти помогна да отмъстиш за дъщеря си. Аз също изгубих детето си заради тях.

— Те не са богове, нали?

— Не са.

— Точно от това се боях. Още по време на обучението. По-лесно е да повярваш в обратното, но аз се съмнявах. Всички ние, молителите, се бояхме от жреците и Водачите. Кажеш ли нещо срещу тях, отиваш на кръста. Един от моите другари пострада жестоко.

— На първо време ще е най-добре да се преструваш на вярващ — увери го Донхад. — А за останалото ще се погрижим ние. Трябва ни помощта ти.

Джобб се изправи и взе робата. Загърна се в нея и нахлупи качулката. След това отиде при Гуалкмай и целуна челцето на издъхналата си дъщеря.

— Трябваше да я спасят — прошепна той. — Ще си платят за това.

 

 

Джобб се върна в къщата след три седмици. Носеше бяла роба със сребърни ресни — знак, че вече е жрец. На шията си имаше сребърен медальон с изображение на око в триъгълник — ключът за достъп в храма на двореца.

Донхад бе прекарала тези три седмици в тревожно очакване. Сребърната верижка бе устройство, открито от сънародниците й в кораба-майка — в една ниша близо до Главния страж. Според учените предназначението й бе да осигурява безпрепятствена работа на техниците, обслужващи стража, докато се намираха в телепатичното му поле. Досега обаче не бе изпробвано от човеци, та не знаеха дали ще успеят с плана, докато Джобб не се появи на вратата. Като предпазна мярка двамата с Гуалкмай се бяха разделили. Той бе взел и нейната Ка, в случай че нещата не тръгнат според плана.

Джобб затвори вратата зад себе си и се изправи срещу нея, скръстил ръце на гърдите си.

— Всичко е както ти каза. Аирлианците ни използват.

Тя въздъхна облекчено. Нито един Водач не би говорил така за аирлианците. Джобб вдигна ръце и свали сребърната верижка от косата си.

— Повече не ми е нужна. Само веднъж те изправят пред главния страж.

— Къде те назначиха? — попита Донхад и взе верижката.

— Ще работя в храма, ще приемам даровете на търговците.

— Срещаш ли се с аирлианците?

— Много рядко. Трябва да изминат много години, докато ми позволят да се приближавам до тях.

— Имаме време. Пак ще те потърся.

 

 

Изминаха трийсет години. Пътуване до Англия. Регенериране. Завръщане в Атлантида.

Дори да бе изненадан от младежкия им вид, когато един ден ги завари да го очакват в скромния му дом, Джобб не го показа с нищо. Времето не се бе смилило над него. Лицето му бе насечено от дълбоки бръчки. Косата му бе окапала. Тялото му се бе сгърчило от тежестта на годините. Аирлианците бяха изцедили жизнените му сокове и Донхад не се съмняваше, че замяната му вече се готви.

Стаичката, където бе живяла дъщеря му, бе същата. Застлано легло, голи стени. Само дрехите му се бяха променили. Сега носеше черна роба със сребърен колан и няколко червени ленти на десния ръкав, сочещи по-висок ранг.

— Виждам, че си се издигнал — отбеляза Донхад.

— Направих, каквото поръчахте — отвърна Джобб уморено.

— Разбрах, че си станал управител на един от храмовете — рече Донхад. — Това е много висок и отговорен пост. И ти осигурява широк достъп.

— Да… за един обикновен човек — кимна Джобб.

— Какво става с аирлианците? — попита Гуалкмай.

Джобб го погледна.

— Чували ли сте за черните цилиндри?

— Ваните, в които спят и се регенерират? — попита Гуалкмай. — Аирлианците ги използват…

— Не — прекъсна го Джобб. — Говоря за онези хибриди, които поставят в черните цилиндри. Знаете ли за какво ги използват?

— Хибриди ли? — повтори Донхад. Лицето й бе пребледняло.

— Получовеци-полуаирлианци — уточни Джобб. — В жилите им тече тяхната кръв. Но за това не знае нито един от жреците. А също и за жените, които отвеждат в подземията на храма, където живеят аирлианците. Нито една от тях не се е върнала досега.

— Аз зная — заяви неочаквано Донхад и Гуалкмай я погледна учудено.

— Там долу ги отглеждат — продължи Джобб. — Специално подготвени жреци. Човеци, но с отрязани езици. За да не могат да разказват какво са видели. — Той очевидно изпитваше неохота да продължи.

— Разкажи ни какво друго си научил — подкани го Донхад, по-скоро за да смени темата.

— Както ми казахте преди много години, те не са богове — заговори Джобб. — Те са демони. Съешават се с човешки жени, а потомството поставят в черните цилиндри. После, веднъж месечно, ги отварят и пият от кръвта на мелезите. За удоволствие. — Той се тупна по гърдите. — Жреците лъжат — така са били програмирани. Понякога съжалявам, че и мен не са ме програмирали. За да мога да отричам онова, на което съм бил свидетел. — Джобб се изсмя огорчено. — Дори аирлианците започват да си вярват на лъжите.

— Какво искаш да кажеш? — втренчи се в него Донхад.

— Те вярват, че са богове. И защо да не вярват? Повтарят го от толкова време. Кой би могъл да им се противопостави? Кой би могъл да отправи предизвикателство към властта им?

Настъпи тишина.

— Други богове — прошепна накрая Донхад и тялото й потрепери като от електрически ток.

— Какво? — извърна се към нея Гуалкмай.

— Други богове, ето кой — произнесе с нарастваща увереност Донхад.

— Какви други богове? — наведе се към нея Джобб.

— Тукашните аирлианци са част от по-голяма група — обясни Донхад. — Нещо като преден пост. И значи трябва да изпращат доклади, нали? — обърна се тя към Гуалкмай, който бе военният специалист.

Гуалкмай сви рамене.

— Логично. Това би било нормалната процедура за действие.

— Ами ако предният пост замлъкне? — попита Донхад.

— Изпращаш някого да провери какво става.

— А ние познаваме техните средства за комуникация — замислено поклати глава Донхад.

— Това е по-скоро по твоята част.

— Помниш ли, на идване засякохме предавател за излъчване към открития космос? Но само предавател — самите съобщения се изпращат оттук. От Главния страж. — Тя се обърна към Джобб, който напрегнато следеше разговора им. — Нали знаеш къде е червената пирамида — Главният страж?

Джобб кимна.

— Е, къде е?

— В храма — на най-свещеното място. Високо горе, в кулата.

— А мечът, който го контролира?

— Екскалибур? — попита Джобб.

— Така ли го наричате тук? Да, нека бъде Екскалибур.

— Пъхнат е в един кристален камък пред червената пирамида — отвърна Джобб.

— Колко са самоуверени! — промърмори Донхад. — Ще можеш ли да ни отведеш там?

— Кога искате да го направим? — отвърна с въпрос Джобб.

— Тази нощ.

 

 

Когато наближиха храма, Донхад подаде една сребърна верижка на Гуалкмай.

— Носи я за всеки случай — прошепна тя. Той я взе и я нагласи в косата си. Донхад извади още една и я постави на своята глава.

Бяха облечени с жълти наметала, каквито носеха пазачите на храма. Наметалата и фактът, че бяха придружени от един от върховните жреци, щяха да им осигурят достъп в храма, който бе охраняван от Водачи. Пък и защо не, след като жреците бяха извън всякакво подозрение — също както и Водачите.

Когато влязоха в храма, Донхад трябваше да признае, че е истински впечатлена. Този на тяхната планета бе разрушен още през първата година на Революцията, изравнен от множество атомни експлозии, които бяха предизвикали измирането на огромна част от населението на планетата. Взривът им бе дал начало на Революцията.

Донхад и Гуалкмай си даваха сметка, че този свят е още много далеч от възможността да се бори срещу аирлианците, и затова бяха решили да предприемат съвършено различен начин на действие. Тази нощ смятаха да поставят началото. Прекосиха храма и влязоха в кулата. Донхад знаеше, че аирлианците предпочитаха да живеят в подземия — дали защото расата им бе възникнала под земята, или заради по-голямата сигурност. Изглежда бяха напълно уверени във властта си, след като бяха оставили на жреците и Водачите да охраняват компютъра Главен страж.

Тримата се заизкачваха по спиралната платформа по вътрешната стена на кулата. Отне им един час да се изкачат догоре. Катеренето премина в мълчание и след като бяха пропуснати от часовоите в подножието, те не срещнаха никого повече. На няколко пъти Джобб използва медальона си, за да отваря преградилите пътя им плъзгащи се врати. Когато и последната стена се отмести, те се озоваха в конусообразно помещение, насред което върху черна платформа се издигаше триметровата пирамида. Повърхността й сияеше, сякаш излъчваше пулсираща енергия.

Гуалкмай протегна ръка и спря Донхад, която бе понечила да продължи напред. Той й показа отвора, който заобикаляше пирамидата — ако беше пропаднала в него, щеше да лети чак до дъното. Единственият достъп до пирамидата бе по тясно мостче, в средата на което бе поставен кристален блок, висок близо метър. В блока бе забоден меч, от който стърчеше само дръжката. От опита, натрупан на тяхната планета, двамата знаеха, че това устройство всъщност контролира работата на Главния страж. Донхад пристъпи напред и положи ръка върху дръжката на меча.

— Какво правиш? — извика приглушено Гуалкмай.

Донхад не отговори, втренчила поглед в сияещата повърхност на компютъра. Само вдигна ръка и провери дали сребърната верижка е още в косите й.

— Ако го изключиш, те веднага ще дойдат — предупреди я Гуалкмай. — Не можем да се борим срещу тях. Ще ни убият и пак ще го пуснат.

Донхад знаеше, че е прав. Но нямаше сили да вдигне ръка. Мечът беше ключ. Ключ за достъп към Главния страж, който бе сърцето на аирлианската мощ. Тя позволи на Гуалкмай да вдигне ръката й от дръжката.

— Не виждам ножницата — рече, докато се оглеждаше. — Стражът ще бъде изключен само ако мечът бъде прибран в ножницата.

Гуалкмай продължаваше да държи ръката й и да я наблюдава внимателно.

— Всичко е наред — увери го тя.

След това заобиколи кристала и се приближи към стража. Въздухът в непосредствена близост до пирамидата изглеждаше сгъстен и сякаш я притискаше и поглъщаше. Тя се пресегна към пулсиращата повърхност на пирамидата, въпреки че умът й крещеше да не го прави. Нямаше друг избор — тя бе единственият учен на тази планета и това бе нейна задача.

От повърхността на пирамидата се надигна златисто сияние, което обгърна тялото й. Донхад се изпъна и пред погледа й преминаха поредица от „видения“. Планети. Величествени космически сражения между кораба-майка и „хищни нокти“ на аирлианците и Бойни ядра на Гъмжилото. Имаше и други космически раси, някои от тях воюваха с аирлианците, други бяха техни търговски партньори. Неща, които не можеше да разбере за „милисекундите“, през които й ги показваха.

Въпреки сребърната верига трябваше да използва цялата сила на волята си, за да запази контрол върху инфовръзката. Беше изучавала информацията, извлечена от стража на нейната планета, но никога досега не бе влизала в директна връзка с аирлиански компютър. Имаше ясна представа как действа, но реалността се оказа далеч по-различна.

Все пак с подкрепата на Гуалкмай, който бе положил ръка на рамото й, тя успя да укроти бясно сменящите се видения. След това се съсредоточи върху връзките в компютъра. Намери канала към предавателната станция на Марс, която бяха засекли по време на полета към Земята. Състоеше се от огромна сателитна чиния със зелен кристал в центъра. Това бе предавателят.

Съобщенията се кодираха тук, на Земята, и после се предаваха на Марс, откъдето се ретранслираха към открития космос. Бяха съвсем идентични — всеки път. Кратък кодиран сигнал, потвърждение от конкретния преден пост. Никаква допълнителна информация. Отговорът също бе съвсем лаконичен. Донхад прегледа архивите. Съобщенията се повтаряха отново и отново. Никакви заповеди. Никакви новини. От самото начало на изграждането на предния пост.

Донхад обмисли наученото и стигна до един възможен извод. Аирлианците се бояха да не бъдат засечени съобщенията им. Ето защо поддържаха тази проста система за връзка. Донхад бе достатъчно наясно с техния компютър, за да въведе една малка програма, чиято цел бе да изпраща на същите интервали сигнал до Марс и да осигурява потвърждение, че този сигнал е бил препратен — а това всъщност вече нямаше да се случва.

После провери още нещо — колко време бе необходимо, за да достигне сигналът до аирлианския команден център, и колко — за да пропътува кораб разстоянието до Земята.

Накрая се запозна и с плановете за развитието на човешкото общество на тази планета. Бе изградена програма за размножаване на хората до населеност, която да удовлетвори нуждите на Империята. Онези, които живееха на известно разстояние от Атлантида, бяха оставени да се размножават на воля и дори да изграждат основите на съвсем примитивна цивилизация, колкото да поддържа увеличаващото се население.

В същото време обществото се изграждаше върху две устои — обща връзка и различия. Първото трябваше да стане с помощта на религията и богопреклонението, второто се базираше на национални и етнически различия.

За да осъществят първата цел, аирлианците смятаха да използват обещанието за безсмъртие. Истински обещания, постигнати с помощта на Граала. За втората просто бяха въвели някои повърхностни различия — в цвета на кожата, лицевите черти и други незначителни белези. Но и това бе достатъчно, за да бъде окуражена войната между различните човешки раси. На населението щеше да се позволява да се размножава до известна степен, след което растежът щеше да бъде преустановяван чрез епидемии и войни.

В този момент Предният пост се намираше на Първо ниво — хората все още бяха малко на брой и пръснати на огромно разстояние. Контролът върху населението на Атлантида се осъществяваше от аирлианския команден пост, но извън територията й пришълците избягваха всякаква по-сериозна намеса.

Очакваше се Второ ниво да бъде достигнато след неколкостотин години, и то само с одобрение от централата.

Когато приключи, Донхад срещна известни затруднения при прекъсването на контакта с Главния страж. В началото не можа да отдели длани от повърхността на пирамидата. Тя извърна глава и умолително погледна Гуалкмай. Едва с негова помощ тялото й се отдалечи от пирамидата.

— Приключи ли?

Донхад едва намери сили да кимне. Тримата побързаха да се отдалечат от Стража и заслизаха надолу по спираловидната стълба. Донхад очакваше всеки момент да чуе тревожния сигнал на алармата, но това не се случи. Излязоха от храма и се отправиха към къщичката на Джобб.

— Сега какво? — попита той, след като влязоха вътре.

— Сега ще чакаме — отвърна Донхад.

— Колко време?

Донхад и Гуалкмай размениха погледи. Те знаеха колко време им бе нужно, за да достигнат до тази планета на борда на кораба-майка. И двамата предполагаха, че ще изминат много-много години преди аирлианците да реагират на изгубения контакт със Земята. Във всички случаи повече, отколкото щеше да живее Джобб.

— Не зная — излъга Донхад.

— Връщате се там, откъдето дойдохте, нали?

— Да — кимна Донхад.

— Какво искате да направя?

— Да наблюдаваш. Да записваш всичко, което си научил. Ние ще се върнем някой ден.

Той ги изгледа един след друг.

— Няма да видя края на аирлианците, нали?

Донхад въздъхна.

— Боя се, че не. Ще отнеме много време.

— Но поне помогнах ли?

— Помощта ти е неоценима — увери го Гуалкмай.

— В такъв случай няма защо да живея. Убийте ме.

— Ние не постъпваме така — възрази Гуалкмай.

— Повече не мога да живея по този начин.

Той измъкна изпод робата си церемониалния кинжал и разпори лявата си ръка от лакътя до китката. След това прехвърли оръжието в ранената ръка и го заби в дясната. Донхад понечи да му се притече на помощ, но Гуалкмай я спря.

— Негово е правото да избира. — После я избута към вратата, а Джобб рухна на леглото, чиито завивки бързо подгизваха от кръв. Очите му се затвориха. — Има и по-страшни неща от смъртта.