Робърт Дохърти
Легендата (5)

5.

Миналото, 10 000 г.пр.Хр.

 

Тъмнина. Донхад се събуди в непрогледен мрак. Опита да повдигне дясната си ръка, но установи, че е завързана. Не без усилия освободи и двете си ръце. Огледа се и постепенно осъзна, че се намира в тясно затворено пространство.

Сърцето й блъскаше като лудо. Тя се изви настрани и докосна хладен метал. Премигна изплашено — дори не знаеше дали не е изгубила зрението си. Опита се да си припомни как е попаднала на това място, но мислите й бяха замъглени и объркани.

Къде беше Гуалкмай? Защо не бе до нея?

Опря длани в металния капак над главата си, но той дори не помръдна.

— Гуалкмай! — извика тя немощно.

Затвори очи и се помъчи да се съсредоточи. Къде беше? Какво бе станало?

Изведнъж сърцето й се сви. Финбар. Синът й.

Тя знаеше, че е мъртъв.

Но името му извика и други спомени от обърканото състояние, в което се намираше. Огромен космически кораб. Аирлиански кораб-майка. Нейната мисия. Нейната и на Гуалкмай. Земята. Атлантида. Жрецът Джобб.

Джобб, който се бе самоубил. И тя си спомни всичко.

Намираше се в аирлианския цилиндър на борда на „Финбар“. Току-що се бе събудила от хибернационен сън.

Не без усилия овладя дишането си. Гуалкмай беше наблизо — в съседния цилиндър. Сигурно и той скоро щеше да се събуди. Бяха нагласили контролните уреди за петстотин завъртания на планетата около слънцето. Малко преди момента, когато липсата на съобщения от Земята щеше да бъде засечена и аирлианците щяха да пратят кораб.

Най-сетне напипа копчето. Сърцето й бързо се успокои, когато похлупакът се повдигна. Нахлуването на светлината напълно я заслепи.

Остана неподвижна още няколко минути, за да се адаптира. След столетия непрогледен мрак очите й бяха изгубили способността си да различават светлината. Използва това време, за да свали масажиращите пластини от ръцете и краката си.

След това седна и внимателно отвори очи — за втори път. Заобикаляше я познатата каюта на „Финбар“. Вдясно бе цилиндърът на Гуалкмай. Похлупакът все още бе спуснат. Тя се усмихна. Гуалкмай винаги се събуждаше по-бавно от нея. Тя смъкна мускулните стимулатори от долната част на тялото си и се прехвърли през ръба на цилиндъра.

Беше студено. И влажно. Донхад потрепери и дръпна един халат, закачен над цилиндъра. Нахлузи и чифт кожени сандали. Доближи се до цилиндъра на Гуалкмай и в същия миг похлупакът се повдигна с тихо свистене. Гуалкмай седна и се огледа с объркано изражение. След това замижа и си разтърка очите. Тя се наведе и го целуна по устните.

— Страхотен начин за събуждане — кимна той.

Донхад му подаде дрехите и се зае да смъква мускулните стимулатори.

— Поне веднъж да се беше събудил преди мен — подметна тя.

— Няма да е зле — отвърна той, но някак неубедително.

— Какво ли е станало, докато сме спали?

— Надявам се да са напреднали поне малко в обработката на желязо. Мечът ми няма да издържи и един удар на аирлианско оръжие.

Всъщност и неговият меч бе аирлиански, но много стар, още от времето на Революцията.

По-практичната Донхад се зае да изключва цилиндрите и да прехвърля управлението им на компютъра. Зад черните цилиндри в прозрачната вана се поклащаха нови два почти израснали клонинги. Тя се загледа в продължение на няколко секунди — бе забелязала, че ръцете им са вплетени, а телата притиснати. Сцената й се стори интересна. Гуалкмай застана зад нея и я прегърна.

— Дори те знаят за нашата любов — прошепна й той. Устните му се спуснаха по шията й. — Ела. Планетата може да почака.

 

 

Навън валеше проливен дъжд, но това не беше необичайно. По-необичайно бе, че каменните блокове бяха заобиколени от гора от забити колове. На всеки от коловете стърчеше по един човешки череп, избелял от слънцето.

Донхад и Гуалкмай изчакаха неподвижно, докато се затвори вратата зад тях. След това пристъпиха и се огледаха внимателно, но наоколо нямаше жива душа.

— Може да са ги поставили много отдавна — рече Гуалкмай.

— Възможно е — съгласи се тя. И двамата знаеха, че отсечените каменни блокове ще привлекат вниманието на местните жители, но се надяваха да не бъдат забелязани от аирлианците. Изглежда някой бе решил, че мястото е по-подходящо за чудновати и страшни религиозни поклонения. Или може би бе заплаха към тях?

— Да вървим — рече Гуалкмай и й подаде ръка.

Донхад забеляза, че е извадил меча. Двамата прекосиха поляната и се отправиха на юг.

 

 

Обработката на желязо не беше напреднала значително за времето, което бяха прекарали в черните цилиндри. Гуалкмай не можа да открие по-добър от неговия меч. Всъщност нещата изглежда се бяха влошили. Всички, които познаваха, бяха измрели отдавна, но за щастие черният пазар още съществуваше и дори процъфтяваше. Човешката алчност не се бе променила за петстотин години.

Този път започнаха интеграцията си от периферията на човешкото общество и далеч по-внимателно. Научиха, че аирлианците рядко се показват извън двореца и че дори жреците и Водачите са се изолирали от простосмъртното население.

Историите за Граала и обещанията за вечен живот срещу покорност и сляпо подчинение се бяха превърнали в мит, сякаш аирлианците вече не се интересуваха в какво вярват хората. Донхад го прие като знак, че планът й е успял — изгубили връзка с командването, аирлианците изглежда нямаха представа кога трябва да преминат към следващия етап.

Надяваше се, че тази изолация ще ги кара да се чувстват потиснати и неуверени.

Но надеждите й се оправдаха само до известна степен. Всъщност аирлианците бяха доволни, че се намират встрани от изтощителната война с Гъмжилото и че са заобиколени от същества, които ги почитат като богове. Все още имаше доста голям брой жреци и Водачи, но задачата им бе по-скоро да слугуват на своите господари и да разпростират властта им над останалия свят.

Донхад бе доволна, че поне в известна степен е повлияла върху осъществяването на плана. Тя обаче не се съмняваше, че скоро Империята ще се поинтересува от съдбата на този малък далечен пост.

Сега двамата с Гуалкмай можеха да направят само едно — да чакат.

 

 

Стражът на Марс поддържаше контакт не само с Главния страж на Земята и с ретранслатора, но и с цяла мрежа от датчици върху повърхността на планетата. Не беше необходимо да са много усъвършенствани, за да засекат приближаващия се кораб още когато наближаваше външните предели на Слънчевата система, особено след като той не направи никакъв опит да се прикрие.

Това беше аирлиански кораб-майка, който летеше на субсветлинен вектор през Слънчевата система, насочен към Земята. Снижаваше скоростта си постепенно и щеше да изгуби за това цели десет години — но по-добре така, отколкото да бъде засечен от разузнавателни кораби на Гъмжилото. Върху носовата му част бяха прикачени девет по-малки кораба с формата на мечи лапи, известни като „хищните нокти“ — предназначени да защитават кораба-майка и да нанасят светкавични удари върху други космически съдове и планети. Те не можеха да летят със свръхсветлинна скорост и затова при дълги полети ги прикрепяха от външната страна на кораба-майка.

С приближаване до Марс от кораба-майка бе изпратен команден сигнал до марсианския страж — и бе осъществена постоянна връзка. Корабът-майка започна да тегли и анализира съхранената информация. Фалшивата предавателна програма, въведена от Донхад, скоро бе открита и неутрализирана.

Тъй като единственият упълномощен да въвежда програми в Главния страж бе аирлианският Върховен комисар на Земята, взе се решение, че това е негово дело. Имаше само една причина да бъде използвана подобна програма — да бъдат измамени аирлианците на планетата, че се поддържа постоянна връзка с Империята, докато на практика решенията вземаше само комисарят.

Действие, което се равняваше на предателство. Друго обяснение не съществуваше.

Артад, командирът на кораба-майка, стигна до този извод само няколко минути след като се запозна с информацията и веднага издаде няколко заповеди.

Малко след като подминаха орбитата на Плутон „хищните нокти“ се отделиха от кораба-майка и заеха отбранителна позиция.

 

 

На Земята първият тревожен сигнал бе получен от Главния страж. Двамата аирлианци, които бяха на смяна, побързаха да събудят Върховния комисар Аспасия от поредния му хибернационен сън. Той незабавно се разпореди да му донесат Екскалибур, който охраняваше Главния страж.

С меч в ръка Аспасия нахълта в контролната зала, разположена под най-високата кула, която имаше формата на сфера. Веднага щом влезе вратата зад него се затвори херметично. Той се приближи към кристала в центъра на помещението и постави меча в него. Стените на сферата оживяха и върху тях се появи картина, предавана от върха на най-високата кула.

Аспасия положи ръце върху дръжката на меча и натисна. Заредиха се нови картини, този път предавани от разположени на различни места датчици. Първото, което видя, бе приближаващият се кораб-майка и заелите бойна формация „хищни нокти“. Той знаеше какво означава това разположение на корабите — нямаше да има преговори. Който и да командваше кораба-майка, щеше първо да стреля, а сетне да обсъжда.

Но какво да обсъжда?

Аспасия поиска пряка връзка с Главния страж. Той откри запитванията от приближаващия се кораб и ответната информация. За миг беше като парализиран. Кой си бе позволил да въвежда програми в Стража? Едва сега той осъзна, че неговият пост не е осъществявал контакт с Империята в продължение на цели петстотин години.

Нищо чудно, че там горе летяха „хищни нокти“. Беше прекарал 99 процента от тези последни петстотин години в хибернационен сън и му се струваше, че са минали като миг.

На стената пред него замига червена точка, която се разтегли в линия и накрая прерасна в изображението на аирлианец. Още щом позна образа, Аспасия си даде сметка, че има и други причини за толкова бързото разполагане на бойните кораби.

— Артад! — произнесе тихо.

— Измина много време, Върховни комисарю Аспасия — отвърна Артад. — Освен това бъди така добър да се обръщаш към мен с настоящата ми титла: адмирал Артад.

— Липсата на връзка не беше по моя… — поде Аспасия, но бе прекъснат.

— Ти си Върховен комисар. Имаш само едно задължение и то е да подготвиш „разсада“ на тази планета за бойни действия срещу врага. Но според сведенията от моите скенери все още ги държиш на Първо ниво, въпреки че от Империята са ти пратили заповед да преминеш към следващата фаза.

— Не съм получавал… — заговори Аспасия, но за втори път бе прекъснат.

— Ти си Върховен комисар. Ти носиш отговорност за всичко. Не си осъществявал връзка по-дълго време, отколкото ти е позволено. Смятахме, че причината за това е нападение на Гъмжилото. Моят кораб бе отклонен от изключително важна мисия, за да провери дали Древният враг не е осуетил опитите ни за заселване на тази планета. А с пристигането се натъквам на измама и провал.

Аспасия мълчеше. Двамата с Артад бяха служили заедно преди много време, когато Артад все още бе само младши командир. Още от самото начало изпитваха взаимна ненавист. А после се намеси Харах. Беше годеница на Артад, но двамата така и не свързаха живота си. По-късно я пратиха на този далечен пост. И тя избра Аспасия.

— Харах спи — рече накрая Аспасия. — Адмирале… — добави той.

— Не ме интересува — отвърна Артад, но Аспасия долови неискреност в гласа му и едва сдържа смеха си.

— Няма да посмееш да използваш оръжията на кораба, адмирале. Инак ще доведеш Гъмжилото тук.

— Ще правя каквото си искам.

— Така да бъде.

Аспасия прекъсна връзката. Изображението на Артад се стопи и върху стената на сферата отново се появиха приближаващите се кораби. Аспасия продължаваше да се чуди що за странна игра е започнала. Въпреки че бяха изминали хиляди години от последната им среща с Артад, той знаеше, че почти нищо в отношенията им не се е променило. Аспасия открай време бе противник на плана за заселване на планети. Аирлианските учени смятаха, че Гъмжилото всъщност е форма на оръжие, създадено от друга раса. Оръжие, което изглежда в края на краищата се бе обърнало срещу създателите си. Някои учени предполагаха, че с разселването на планетите и отглеждането на хора може да се постигне същият неочакван и нежелан ефект. Тъкмо поради тази причина бе въведено ограничение за населението, което можеше да бъде премахнато само с употребата на Граала.

Артад бе сред поддръжниците на тази програма, а Аспасия — сред опозиционерите. И когато във висшите кръгове на властта бе взето решение програмата да се развива с пълна сила, звездата на Артад изгря. А Аспасия бе пратен на този далечен пост. Той не се съмняваше, че зад назначението му стои самият Артад, който обаче едва ли бе очаквал, че Харах ще тръгне с Аспасия.

Игра, интриги и сфери на влияние, мислеше си Аспасия, докато корабът на Артад се приближаваше. Неговият кораб-майка бе скрит дълбоко в недрата на острова, а „хищните нокти“ бяха разположени на Марс. Аспасия завъртя дръжката на меча, свърза се с Главния страж и издаде поредица от заповеди.

 

 

Донхад се събуди от нежно побутване. Гуалкмай я дърпаше заръката.

— Започва се.

Тя се надигна и последните остатъци на сънливост я напуснаха мигновено.

— Какво се започва?

— Централният остров е скрит от защитна стена — обясни Гуалкмай. — Никой не може да влиза, нито да излиза.

— Едва ли са го направили, за да се защитават от хората. При това ниво на развитие няма с какво да ги заплашат. — Донхад знаеше, че Гуалкмай вече се е досетил за това. — Въпросът е — други аирлианци или Гъмжилото?

— Трудно е да се определи кое е по-лошото — промърмори Гуалкмай.

— Ако е Древният враг, можем да смятаме всичко за изгубено.

— Тогава дано да са аирлианците — обяви Гуалкмай с несекващ оптимизъм. — Но който и да е, не идва с мир, щом вдигат щита.

Донхад се загърна в наметалото и нагласи затъкнатите в колана кинжали.

— Да вървим.

 

 

Навън всичко бе обгърнато в утринна мъгла. Улиците бяха изпълнени с развълнувани хора, които възбудено обсъждаха промяната. Никой не бе виждал досега защитната стена на аирлианците. Донхад бе видяла хиляди да измират при опит да преодолеят такава стена. Тя не пропускаше през себе си нито едно тяло, заредено с енергия — било то органично, или механично. На родния й свят се наложи да прокопаят тунел, за да се доберат до аирлианската база — с цената на много жертви и дълги години. В края на краищата успяха да пренесат под земята атомни оръжия и да ги взривят. От този момент нататък щитът бе заработил срещу аирлианците, задържайки взривната вълна и последващите поражения вътре, докато всичко живо бъде унищожено.

В опит да съберат повече информация Донхад и Гуалкмай решиха да се приближат максимално до преградата. Когато стигнаха най-вътрешния пръстен, те за първи път видяха щита. Той блещукаше под лъчите на изгряващото слънце, идеална полусфера, покриваща като огромен прозрачен похлупак големия остров. Краищата й опираха във водата и вероятно изчезваха под нея. Беше прозрачен, но нямаше никакво съмнение в зловещата му сила.

Малко след това ято чайки се приближиха слепешката към щита, удариха се в него и изпопадаха мъртви в океана. По-късно няколко лодки направиха опит да пресекат преградата, но резултатът бе същият. Високо над щита и кулата се рееше златиста чиния, от която се подаваше златна топка — оръжието на аирлианците за близък бой. По стените и вратите на града бяха застанали на пост Водачи.

— Заели са отбранителна позиция — отбеляза Гуалкмай.

 

 

Върху марсианската повърхност, в региона, който по-късно щеше да стане известен като Сидония, имаше три обекта, които не бяха от естествен произход. Първият беше аирлианският предавател — огромна чиния с диаметър три километра, вкопана в склон на планината на дълбочина над километър. Точно в центъра блестеше зелен кристал, който насочваше предаваните, а чинията прихващаше приеманите съобщения.

Недалеч от същата тази планина бяха разположени другите два обекта. Единият беше гигантска пирамида, която се издигаше на сто и петдесет метра над повърхността, а близо до нея правоъгълна шахта се врязваше в терена.

Върхът на пирамидата започна да се разтваря и четирите й страни бавно се отместиха назад. Те достигнаха вертикално положение и продължиха да се разтварят, движени от масивни, хидравлични рамене. Вътрешността на всяка от тези триъгълни страни улавяше лъчите на слънцето и поглъщаше енергията в тях.

Левият край на шахтата започна да изменя цвета си, докато огромният капак, който я покриваше, се плъзгаше встрани. Отдолу се показаха зловещи и страховити очертания — „хищните нокти“ на Аспасия.

Слънчевите колектори започнаха да подават енергия към цялата установка. Дълбоко под земята блеснаха светлини, озаряващи редици от хибернационни и регенеративни цилиндри — общо дванайсет на брой. Черните им похлупаци се повдигнаха и отдолу се показаха лежащите вътре същества. Те се пробуждаха от дългото състояние на стаза, в което бяха поддържани, а през това време Марсианският страж вече подготвяше корабите за действие. Един златист лъч обхождаше корпусите им и активираше всички вътрешни системи.

 

 

Отбранителните мерки не останаха скрити от Артад.

За негово нещастие обаче — въпреки внимателното и продължително навлизане в Слънчевата система — движението му също не бе останало незабелязано. В сканиращата сянка зад кърмата на кораба тайно и незабележимо се носеше един съгледвачески кораб на Гъмжилото с форма на паяк — овално тяло и осем стърчащи издатъка. Разузнавачът следваше кораба-майка вече десет години, изчаквайки търпеливо да узнае крайната цел на пътуването. Сензорите му улавяха същите сигнали, които засичаше корабът-майка — от бойните кораби и предавателя на повърхността на четвъртата планета и от аирлианската база, разположена на третата.

От разузнавателния кораб се изискваше да изпраща максимално подробен доклад за всички признаци на разумен живот. Но този път ставаше нещо странно. Гъмжилото познаваше добре своя стар противник, аирлианците, но сега те изглежда се готвеха за бой помежду си. Дали пък причината не бе някой друг, незабележим и за двете страни противник?

Разузнавателният кораб отдели няколко микросекунди в разсъждения над този въпрос, след това реши да следва досегашния курс и да събере още информация, преди да прати доклада на Бойното ядро. Това беше нещо ново, а новото и непознатото винаги безпокояха Гъмжилото.

 

 

Артад реши да раздели своя флот. Корабът-майка и четири от „ноктите“ се отправиха към Земята. Други пет „хищни нокти“ се насочиха към Марс. Всички бяха със задействани щитове и готови за стрелба оръдия. Екипажите им бяха заели стрелковите постове.

Първите изстрели между „Ноктите“ бяха разменени на триста хиляди километра от Марс. Както предполагаха и двете страни, резултатът бе натоварени щитове и никакви поражения. Бойните кораби на Артад не забавиха ход, за да продължат сражението, а ускориха своя полет към Червената планета.

Пирамидата, хангарът и енергостанцията бяха защитени и Аспасия не се безпокоеше особено за тях. Той обаче бе отсъствал твърде дълго време — период през който Гъмжилото се бе научило да прониква през защитните прегради на аирлианците. И ето че сега Артад можеше да се възползва от това предимство, до което неговите сънародници се бяха добрали с цената на огромни жертви.

Два от четирите „хищни нокти“ уловиха малък астероид дълъг не повече от триста метра и широк сто — и го задържаха между тях с прехващащи лъчи. Другите два отбиваха атаките на корабите на Аспасия. Аирлианците на Марс, все още малко замаяни от внезапното пробуждане, гледаха с почуда тази битка в космоса между кораби от техния флот.

На около петдесет хиляди километра двата кораба изключиха прехващащите лъчи и астероидът продължи да се носи под въздействието на марсианската гравитация право срещу предавателя. Аирлианците от марсианската база разбраха това, но не изпитаха кой знае какво безпокойство, тъй като смятаха, че са в безопасност зад отбранителния щит.

Но когато астероидът премина безпрепятствено през първия щит, объркването им се смени с ужас. Разполагаха само с няколко секунди, преди астероидът да удари предавателя. Силата е равна на скоростта по масата. Това е физичен закон. Астероидът бе достигнал шеметна скорост, а масата му бе огромна. Всичко това се равняваше на стотици мегатони енергия.

Предавателят изчезна сред ослепителен взрив.

 

 

Аспасия не сваляше поглед от сфероидната стена и изображението, изпращано от марсианския страж. Не можеше да повярва, че предавателят е унищожен — щитът беше непроницаем за всякакви форми на живот и силови оръжия. Как би могъл един най-обикновен астероид… Отговорът дойде още в същия миг: астероидът не разполагаше с друга активна сила, освен своята инерция и на повърхността му нямаше живот. Просто и примитивно оръжие, като камъните, с които се замеряха хората. Но ето че бе свършило работа.

Не се съмняваше, че Артад може да направи същото и с Атлантида. И действително, когато погледна отново към екрана, той забеляза, че другите два „нокътя“ са уловили друг, по-голям астероид и се носят право към Земята.

Аспасия побърза да издаде нови заповеди.

 

 

Артад виждаше съвсем ясно третата планета върху извития екран в командния пункт на кораба-майка. Синя планета, идеална за живот — поне що се отнася до съществата, създадени от аирлианците.

Тревожен сигнал възвести приближаването на два от „хищните нокти“ на Аспасия. Те размениха златисти лъчеви откоси с „ноктите“ на Артад, без никакви сериозни последствия, но целта им не бяха нито противниковите бойни кораби, нито корабът-майка, а астероидът. Лишен от собствена защита, той избухна и се превърна в облак от ситни камъни.

Артад кимна. Аспасия не беше глупак. Артад нареди на неговия флот да забави ход на сто хиляди километра от планетата. „Ноктите“ на Аспасия се отдръпнаха на двайсет хиляди километра, в зоната между Артад и Земята.

Останките от астероида продължиха да се носят към Земята.

Разузнавателният кораб на Гъмжилото се притаи в сянката на Луната и зачака, наблюдавайки внимателно.

 

 

На Атлантида почти целият ден премина без някакво раздвижване в двореца. Щитът продължаваше да си е на мястото, а златистата летяща чиния — да кръжи отгоре. Донхад и Гуалкмай се смесиха с тълпата от няколко хиляди души на брега. Взе да се смрачава, а нищо не се случваше.

Едва малко преди полунощ те забелязаха първите ярки проблясвания в небето. Скоро станаха стотина.

— Какво е това? — обърна се Гуалкмай към жена си.

В началото Донхад помисли, че наблюдават стрелба с аирлиански оръжия, но когато светещите линии се издължиха, тя стигна до друга идея.

— Метеори. Навлизат в атмосферата.

— Съвпадение?

— Едва ли. Нещо става в космоса.

 

 

Повечето от астероидните отломки, отклонени от първоначалния си курс след взрива, се сблъскаха с горните слоеве на атмосферата и отскочиха назад в космоса. Повечето, но не всички.

Някои от тях се понесоха право към повърхността. Едно от тях скоро се превърна в гигантско, огнено кълбо. То прелетя високо над Атлантида и се насочи към Северна Америка, където предизвика ужас у жителите. Накрая падна в един район, който след десетина хиляди години щеше да се нарича Аризона — хълмиста и гориста земя. След сблъсъка последва страховит взрив, който покоси горите на стотици километри наоколо и остави гигантски димящ кратер. Други парчета от астероида попаднаха на различни места върху повърхността на планетата. Тези, които се удряха в океана, вдигнаха цунами, които заливаха ниските брегове. Загинаха стотици хиляди души. Бяха опустошени милиони квадратни километри земя. Но Аспасия нехаеше за това. Корабите на двете страни бяха заели позиции, изчаквайки нови разпореждания. Артад бе на мостика на кораба-майка, докато Аспасия не напускаше подземията на Атлантида. На Марс оцелелите търсеха път към повърхността изпод останките на разрушената станция.

А разузнавателният кораб на Гъмжилото продължаваше да се спотайва в сянката на Луната.

 

 

Артад осъзна, че е допуснал грешка. Избиването на толкова много хора, необходими за по-нататъшното изпълнение на програмата, щеше да я върне с много години назад. Империята нямаше да остане доволна от постъпката му. Той вдигна глава, когато на контролното табло замига червен сигнал — съобщение от Аспасия. Червеният сигнал се превърна в изображение на неговия враг.

— Не можеш да разрушиш моя щаб, без да нанесеш сериозни щети на планетата — предупреди го Аспасия. — Адмирале… — добави той с тон, който показваше, че не храни уважение към по-старшия по ранг.

Артад не отговори. Повече го интересуваше онзи, който стоеше от дясната страна на Аспасия. Беше жена — висока и стройна, с червеникава коса и издължени очи. Харах.

— Защо я забъркваш в това? — попита той.

— Защото и тя е част от нашата вражда. Унищожиш ли ме, ще унищожиш и нея.

— Такъв ли е твоят избор? — обърна се Артад към жената.

Харах кимна.

— Направих го много отдавна.

— Така да бъде. Но искам да знам защо се обръщаш срещу Империята?

— Опитах се да ти кажа — отвърна Аспасия. — Не по-малко от теб бях изненадан, че моят пост е бил откъснат от останалия свят в продължение на петстотин години.

— Не ме лъжи! — предупреди Артад.

— Той не лъже — намеси се Харах. — Проверих в паметта на Главния страж. Някой е проникнал там преди петстотин години и е въвел програма за фалшифициране на сигнала.

— Кой би могъл да препрограмира Главния страж? — попита Артад.

Аспасия завъртя глава.

— Единственото, което ми идва наум, е тайна операция на Гъмжилото. Ако по някакъв начин са успели да поставят под контрол някого от моите Водачи… чрез техните пипала.

Артад се извърна към своите офицери.

— Всички бойни кораби да сканират системата за кораб на Гъмжилото!

Аспасия издаде заповед до своите хора да търсят вътрешния враг.

 

 

Донхад и Гуалкмай приближаваха с малко кану мястото, където щитът опираше във водите на океана. Бяха решили да вземат инициативата в свои ръце — или поне да разберат какво става. Енергийното поле на щита се усещаше от десетина метра — кожата им бе настръхнала. И двамата бяха затъкнали в поясите си черни кинжали.

— Е, ще рискуваме ли? — попита Гуалкмай.

Донхад държеше с две ръце голям камък. Беше се съблякла само по риза и панталони. Два черни кинжала стърчаха от пояса й.

— Друг път няма — отвърна тя.

— Ще те чакам тук — обеща Гуалкмай.

— Зная.

Тя седна на борда на кануто с лице към щита, погледна през рамо, усмихна се за миг на Гуалкмай, пое си дъх и се прехвърли във водата.

Камъкът я повлече надолу и тя почувства нарастващото напрежение в ушите си. Броеше бавно наум и от време на време изпускаше по малко въздух. Когато стигна до петнадесет, пусна камъка и изрита силно с крака, изпускайки останалата част от въздуха. Плуваше право към Атлантида и се надяваше да излезе на повърхността от другата страна на щита. Знаеше, че той се простира едва на двайсет метра под водата и е напълно възможно да бъде преодолян.

Около нея цареше непрогледен мрак. Тялото й скоро започна да отслабва, изпитвайки крещяща нужда от кислород. Тя плуваше с всички сили. След около двайсетина секунди осъзна, че не може да продължава повече и изплува отгоре.

Седнал в кануто, Гуалкмай изпита огромно облекчение, когато я видя да се показва на повърхността на около трийсетина метра от него и от другата страна на щита. Тя си пое дъх и му помаха с ръка. Остана още малко на място да се съвземе, сетне заплува към брега.

Донхад излезе на сушата на стотина метра от церемониалния пристан на жреците. Познаваше добре района и както предполагаше, почти нищо не се бе променило за изминалите неколкостотин години. От мястото, където се намираше, виждаше няколко Водачи, които стояха на пост на кея. Запълзя в обратна посока и се скри в един отточен канал.

Когато наближи стената, видя, че каналът е преграден с метална решетка. Донхад пъхна острието на единия кинжал в долния край на решетката и дръпна нагоре. С Гуалкмай бяха идвали тук и бяха отворили решетката по същия начин. Както очакваше, тя се повдигна без особено усилие.

Следвайки каналните води, Донхад се озова в града.