Робърт Дохърти
Легендата (16)

16.

521 г.сл.Хр., Англия

През двата дни на полет с Чи Ю Артур задълбочено изучаваше информацията, събрана от сензорите на летящото чудовище. Когато пристигна на големия остров, той задържа и разпита неколцина души, които откри през нощта. Страната се разкъсваше от разпри и интриги, за което говореха постоянните въоръжени стълкновения между дребните земевладелци и успехите на отвъдморските нашественици, които не само тероризираха населението по крайбрежието, но и разполагаха със собствени селища на острова.

Според сензорите Екскалибур отново бе върнат в ножницата и в момента се намираше в западния край на острова, в най-голямото и най-добре организирано кралство — Корнуел. Местният велможа обитаваше замък, построен върху стръмна канара, която се издигаше на скалистия бряг. Тъкмо там Артур реши да се появи в целия си блясък.

Слънцето вече се спускаше над хоризонта, когато от облаците ненадейно изникна Чи Ю и се приземи сред огнено дихание на хълма южно от Тинтейджъл, замъка на Утер.

Авалон

Донхад прелистваше разхвърляните върху масата в подземието на Авалон документи. Беше прочела повечето от тях при предишното си посещение и почти веднага забеляза какво обединяваше онези, които сега бяха струпани на масата. Тя вдигна глава, когато в стаята влезе Гуалкмай.

— Мечът и Граалът са изчезнали — потвърди подозренията й той.

Донхад посочи книжата.

— Наблюдателят е изучавал сведенията за тях. — Тя вдигна един лист, върху който бяха изписани пророчества за появата на всесилен крал, и отчаяно поклати глава. — Тук има толкова много глупости! Измислици, събирани или сътворявани от уаджетите.

— Направо е чудно, че Орденът издържа толкова дълго — поклати глава Гуалкмай. — Какво ще правим сега?

— Ще търсим меча и Граала.

— Ще дойдат и други — или ще пратят някого.

Донхад кимна.

— Сигурно ще се опитат да възстановят нарушеното примирие.

— Че защо им е да го възстановяват? Защо вместо това да не сложат ръка на Граала и меча?

— Защото и двете страни са допускали грешки — обясни спокойно Донхад. — Аспасия дълго време е бил без връзка, а Артад е предприел някои прибързани действия при появата си. Нужно им е повече време, за да оправят нещата и да планират бъдещите си действия. Освен това…

— Освен това? — подкани я Гуалкмай.

— Освен това, и едните, и другите се боят от Гъмжилото. Според мен те предпочитат да си кротуват тук, докато някъде другаде бушува войната.

— А ние какво искаме? — попита Гуалкмай.

— Да им създаваме неприятности. Да им объркваме плановете. Но ние също трябва да се пазим от Гъмжилото.

— Трудна работа! — въздъхна Гуалкмай.

— Разбира се — съгласи се Донхад. — Постарай се да гледаш оптимистично на нещата.

Средиземно море

Сянката на Аспасия също се бе изправил пред сериозни проблеми по време на пътуването си. Придружен от Водачите, той се качи на един търговски кораб в Александрия. Само два дни след като напуснаха африканския бряг ги нападнаха пирати. Успяха да отбият атаката, но с цената на двама от Водачите. Четири дни по-късно силна буря ги принуди да се приберат в едно островно пристанище.

Когато най-сетне отново излязоха в открито море, Сянката на Аспасия се изправи на носа на кораба и остави на соления вятър да брули лицето му. Очакваше го дълго пътуване до Англия. Не за първи път през продължителното си съществувание проклинаше Наблюдателите. Но макар да не го осъзнаваше, до известна степен гневът му се разпалваше от тайната му омраза към неговия създател и мисълта, че е само негово оръдие.

Сянката на Аспасия свали Ка-огърлицата от шията си и я надвеси над тъмните води на морето. Още докато го правеше, осъзна безсмислието на този жест. Дори да не се завърне в определения срок, машината в планината Синай щеше автоматично да регенерира друга Сянка и да въведе в нея цялата информация до последните му спомени преди заминаването. Тялото и умът му щяха да умрат, но той отново щеше да бъде възкресен и изпратен да довърши мисията.

Някой ден, обеща си Сянката на Аспасия, някой ден щеше да бъде свободен. Може би сред назряващите събития ще открие начин да се отърве от тази ужасна личност, с която бе съединена душата му.

Тинтейджъл

Изправен върху най-високата кула на замъка, Артур разглеждаше безстрастно лицето на крал Утер. Но кралят не отвръщаше на погледа му поради простата причина, че очите му бяха изкълвани от лешоядите, които от една седмица си правеха пиршество с набитата му на кол глава. Утер вече беше само една изсъхнала глава на кулата, а крал на Корнуел сега бе Артур.

След като се приземи с Чи Ю, Артур излезе от търбуха на металното чудовище с целия блясък на бойната си броня. Стискаше в ръка меч, който — макар и да не бе така могъщ като Екскалибур — също бе аирлианска изработка и далеч надхвърляше най-доброто, с което хората от тази епоха можеха да се похвалят. Но Артур не възнамеряваше да се уповава на силата на оръжието, за да вземе властта — страхът вършеше далеч по-добра работа. Той знаеше, че драконът е бил видян от всички, които се намираха в околностите на замъка, и бе оставил на хората една нощ в страхове и догадки.

На следващата сутрин отново се приближи с Чи Ю към замъка и описа един кръг над него. Гледката бе впечатляваща и когато извика на стражите да отворят портите, те се завтекоха мигновено.

Измина една седмица преди Утер да събере кураж и да предизвика Артур на бой. Стълкновението продължи по-малко от две секунди и главата на краля се раздели с тялото му. Артур се провъзгласи за новия крал. Той превключи Чи Ю на автопилот и го прати на един безлюден остров, който бе открил по време на разузнавателния си полет.

Останал сам на кулата, високо над всички останали, Артур извади от джоба си малка черна сфера. Той включи устройството и надзърна в миниатюрното екранче. Екскалибур, както се виждаше от мигащия индикатор, се приближаваше към него. Артур се бе отказал от идеята да се приземи на мястото, където се съхраняваше Екскалибур, и да го отнеме от приносителя му. Не за това бе програмиран. Очакваха го и други важни задачи, освен откриването на меча — трябваше да намери и Граала. Освен това рано или късно в околностите щеше да се появи Сянката на Аспасия.

Наметалото на Мерлин беше изцапано с кал, а косата му — покрита с прах. Той беше гладен, уморен и великолепният меч, който в началото му се струваше толкова лек, сега бе непосилна тежест, която притискаше към гърдите си.

Той изкатери билото на хълма и видя едновременно две неща. В далечината беше океанът, чиито вълни се блъскаха разпенени в каменистия бряг под скалата със замъка Тинтейджъл. На върха на замъка се вееше знаме — червено, с изрисуван върху него дракон.

Но това, което привлече вниманието му, бе движение наблизо. Отряд рицари в метални ризници препускаше по пътя към него. Мерлин отстъпи встрани, за да им стори място, но конникът, който яздеше отпред, облечен в сияеща броня, дръпна юздите на коня и спря. Той повдигна бавно наочника и втренчи в него хладните си яркосини очи.

— Ти ли си този, който носи меча?

Това не беше въпрос. Мерлин падна на колене и протегна Екскалибур. Щом рицарят знаеше всичко, мечът несъмнено бе предназначен за него.

— Кралю мой!

— Аз съм Артур — отвърна рицарят. Той слезе от коня, пресегна се и измъкна Екскалибур от ножницата. Наведе се напред и опря острието му в шията на Мерлин. — Къде е Граалът?

Мерлин преглътна уплашено, усещайки хладната стомана върху кожата си.

— На сигурно място, милорд.

— Къде е Граалът?

Мерлин надзърна в очите на рицаря, но не видя там нито състрадание, нито човешка топлина. Завладян от отчаяние, той изведнъж осъзна, че е допуснал огромна грешка. Затвори очи, трескаво обмисляйки отговора си. Сетне отново погледна рицаря.

— Името ми е Мерлин. Аз скрих Граала и аз съм единственият, който знае къде е. Ако искаш да ти служа и един ден да ти разкрия местонахождението му, ще ме оставиш да живея. Вече ти дадох меча. Сега ти ми дари живота. Обещавам да ти служа добре.

Артур не бързаше да отдръпне меча.

— Значи ще ме отведеш при Граала по-късно? — попита той.

— Да, кралю мой.

Артур най-сетне прибра Екскалибур.

Мерлин се надигна бавно.

— Двамата с теб ще създадем могъщо кралство, кралю мой.

— Налага се — кимна Артур. — Защото те идват за него.

Тръпки пробягаха по гърба на Мерлин. Той изведнъж осъзна, че се е забъркал в нещо, което далеч надхвърляше познанията му.