Робърт Дохърти
Носферату (8)

7.

Гърция, 335 г.пр.Хр.

 

Носферату не изпитваше никакви колебания да действа според указанията на Сянката на Аспасия. Ако успее да намери други богове, това означаваше, че ще му се удаде възможност да се снабди с така необходимата на Некхбет аирлианска кръв. Не се съмняваше, че Сянката на Аспасия има някакви планове за него, но се надяваше, че винаги ще намери възможност да промени правилата на играта.

Бе пресякъл Африка пеша и я бе обиколил с кораб — две наистина забележителни постижения. Но Китай бе нещо съвсем различно. Никой в Гърция не бе чувал за подобна страна. Сянката на Аспасия се разсмя, когато Носферату го попита къде се намира.

— На изток — отвърна. — Далече на изток — и това бе единственият отговор, който Носферату получи.

Макар никой да не бе чувал за Китай, всички знаеха за Македония и за момчето цар от тази провинция. Колкото повече слушаше за него, толкова повече растеше интересът му към Александър, сина на Филип Втори — цар на Македония, и на Олимпиада — царицата на Епир. Въпреки оскъдните сведения, получени от Сянката на Аспасия, Носферату не хранеше илюзията, че го очаква приятна разходка на изток. На пътя му лежеше Персийската империя, която съвсем наскоро бе завладяла и Египет. Щеше да му е нужна подкрепа и той вече се досещаше къде точно би могъл да я получи.

Сведенията, които достигаха до него, бяха наистина впечатляващи. Ученик на самия Аристотел, който се радваше на голяма почит сред интелигенцията в Атина, Александър бе провъзгласен за цар на Македония, след като преди няколко месеца бяха убили баща му. Само за една година, макар заобиколен от вражески настроени държави, Александър бе успял да утвърди властта си и да изтреби всички, които се изпречваха на пътя му.

Могъществото му бе толкова голямо, че гръцкият конгрес се бе събрал по своя инициатива в Коринт, за да го провъзгласи за върховен военачалник в последния поход срещу персийците, при който войските му бяха стигнали далеч на изток, чак до делтата на река Дунав. Докато участваше в тази кампания, Александър се бе изправил пред друга криза, този път у дома — Тива се бе вдигнал на бунт. След бързия разгром на персийците той се върна в Тива, потуши бунта, изравни града със земята, а жителите му продаде в робство, с което си спечели страха и уважението на останалите гръцки градове-държави, които все още не се бяха съюзили с него.

Веднага след това Александър отново се отправи на поход срещу гърците, пресече Хелеспонт — водната бариера, разделяща Източна от Западна Анадола — и продължи на изток. Тук застигна една наемническа армия от над 40 000 души, атакува я и според слуховете я разби напълно, като изгуби само 110 войници.

В момента лагерът му бе от другата страна на Хелеспонт, където се подготвяше за нов поход, този път срещу главната персийска армия на цар Дарий III. Снабден с препоръчително писмо от Сянката на Аспасия, Носферату напусна Атина и се отправи на север, за да се присъедини към Александър и неговата армия.

Зад всички тези легенди и слухове за младия цар се криеше и една истина, известна само на Носферату: Александър беше Водач, програмиран от Сянката на Аспасия с помощта на стража-компютър в планината Синай.

 

 

Благодарение на писмото от Сянката на Аспасия Носферату бе допуснат незабавно в двора на Александър. Трябваха му обаче две години, за да бъде приет в кръга от най-доверени съветници. Имаше мнозина, които не му вярваха — странна личност, която излизаше само нощем, — но Александър бе не само програмиран да му се доверява, но и да се вслушва в съветите му. Носферату умееше да бъде търпелив, качество, което повечето от съперниците му не притежаваха. Той често напускаше лагера и се губеше по цели нощи — време, през което се прокрадваше далеч напред и разузнаваше обстановката и разположението на вражеските сили. Сведенията, с които разполагаше, бяха изумителни със своята точност и го правеха безценен съветник на царя.

Носферату знаеше, че сам ще се придвижва доста по-бързо, но близостта на Александър му осигуряваше много повече възможности. Знаеше, че Сянката на Аспасия е прав. Царят се целеше високо, много по-високо, отколкото допускаха хората от неговото обкръжение — с изключение на Носферату, с когото младият владетел често споделяше мечтите си. Тези мечти, естествено, му бяха вдъхнати не от друг, а от Сянката на Аспасия.

 

 

Докато Александър продължаваше да настъпва на югоизток, персийският цар Дарий се ба оттеглил във Вавилон. Носферату го предупреди, че оставя левия си фланг открит, но Александър гореше от нетърпение да освободи поробените гръцки градове по средиземноморското крайбрежие на Мала Азия и да ги върне триумфално на Гърция. Изглежда Сянката на Аспасия бе оставил на младежа достатъчно свободна воля, за да взема сам решения. Просто още една неизвестна величина в играта.

Но ето че през септември 333 г.пр.Хр. Дарий предприе дързък ход. Той напусна неочаквано Вавилон, заобиколи далеч на запад гръцката армия и отряза линиите за доставки. Първият признак за наближаващото бедствие дойде от обоза с ранени, който бяха оставили зад себе си. Един ден ги застигна малка група войници с отсечени ръце и дамгосани чела, които разказваха уплашено, че са били пленени от многочислена персийска армия.

И тогава за първи път Носферату се убеди в изключителния гений на Александър, на който несъмнено се дължеше главоломният му успех. Обкръжен и отрязан от родината, с изтощена от дългия поход армия, измъчвана от несекващите валежи, заплашен от далеч по-многочислен противник, по някакъв неуловим начин Александър успя да внуши на войниците си вяра в победата.

Младият цар поведе лично атаката срещу персийците и се насочи право към златната колесница на Дарий. Гърците и македонците пробиха персийската линия и Дарий побягна презглава, оставяйки в плен майка си и жена си.

Въпреки че пълководците съветваха Александър да продължи с преследването на Дарий и да приключи веднъж и завинаги с персите, Носферату бе на друго мнение. Той настояваше да възобновят похода на юг и Александър го послуша. Не след дълго, след краткотрайна обсада, превзеха Тир и възползвайки се от слабата защитеност на Египет, Александър нахлу отвъд Нил. За кратко време целият средиземноморски бряг — от Гърция до африканското крайбрежие, падна под негово владичество.

 

 

В нощта, когато армията навлезе триумфално в Кайро, Носферату се отправи към околностите на платото Гиза. Александър вече бе провъзгласил, че възнамерява да основе град при устието на Нил, който да носи неговото име.

В Кайро цареше паника заради бързия разгром на персите и липсата на фараон, който да поеме властта. Носферату се отнасяше с безразличие към това. Спусна се към брега на Нил и влезе в същата къща, която бе посетил преди толкова много години. Откъде другаде да узнае какво се е случило през времето на неговото отсъствие?

В къщата намери само съсухрен старец, заспал на хвърления на пода сламеник. Старецът вдигна глава, смутен от неочаквания гост, но не каза нищо.

— Ти си Наблюдател, уаджет, нали?

— Да, аз съм член на ордена на Наблюдателите — кимна бавно старецът. — Но нямам нищо общо с вашата война.

— Името ти?

— Има ли значение?

— Не. Но все пак искам да го знам.

— Каджик.

— Знаеш ли аз кой съм?

Старецът присви очи.

— Мисля, че си от Онези, които чакат. Както ти казах, аз само наблюдавам. Няма никаква причина да ми сториш зло.

Носферату се засмя.

— Не съм от тях. Името ми е Носферату.

Каджик кимна без следа от страх.

— Чувал съм за теб. От баща ми. Ти си неживият, който е убил бог. И който е дошъл тук преди много години, за да спаси своята любима.

— Не изглеждаш никак изненадан, че ме виждаш.

— В живота ми се случиха много неща. Свикнал съм с всякакви изненади. Бях свидетел на управлението на двама фараони и трима персийски царе. Шестима от седемте ми синове бяха взети насила в армията — и загинаха в сражения с противници, с които не желаеха да се бият. Жена ми умря в ръцете ми.

— А седмият син? — попита Носферату. — Следващият Наблюдател?

— Скрих го. Научих го на всичко, което ще му потрябва някога. Но засега аз все още съм Наблюдателят от Гиза. Не ме е страх нито от теб, нито от смъртта, защото съм си изпълнил дълга.

— Не съм дошъл тук, за да те убивам, старче.

Каджик сви рамене.

— Така казваш. Знаеш ли, че някои членове на моя орден преследват такива като теб?

— За какво говориш?

— Смятат ви за изчадия, които нямат право да крачат по земята. Затова ви гонят.

— Мислех, че задачата ви е да наблюдавате?

— Така е, но някои от нас са се изморили да вършат само това. Сега търсят промяна.

Носферату се засмя.

— Ще бъде крайно неприятно, ако срещна някои от тези ловци Наблюдатели. За тях, разбира се.

— Сигурно така е мислел и Вампир, преди да срещне Тирн — един от онези ловци Наблюдатели, както ти ги нарече — в Гърция.

— Какво е станало с Вампир? — попита заинтригувано Носферату.

— Дълги години се е сражавал на страната на спартанците. Слуховете за някакъв чудат войн със странни привички стигнали до ушите на хората от моя орден. Тирн заминал за Гърция и срещнал Вампир по време на един от многото военни походи срещу съседен град. Успял да убеди спартанците да се разправят с него.

— Значи Вампир е мъртъв? — попита Носферату с недоверие. Спомни си, че Сянката на Аспасия му бе разказвал за него.

— Не зная, спартанците не позволили на Тирн да го убие. Отсекли му ръцете и го прогонили в планините, без никакви припаси. Това се е случило преди много години. Мисля, че отдавна е умрял.

Не и Вампир, помисли си Носферату.

— Омразата му е твърде силна, за да му позволи да умре.

Каджик отново сви рамене.

— Казвам ти само каквото зная. Не твърдя, че ми е известно всичко на този свят.

— Вярно ли е, че Вампир е убил четиримата останали аирлиански богове?

Каджик кимна, но не отговори.

— Кажи ми нещо, Наблюдателю.

Каджик го погледна въпросително.

— Знаеш какво се е случило с Вампир. Орденът ти съществува от много отдавна.

— Нашият орден разполага с хора навсякъде — потвърди Каджик.

— А каква е съдбата на другите аирлиански богове? Къде са те сега?

— Защо искаш да знаеш?

— Нали вече не им служите?

— Вярно е, вече не им служим — отвърна Каджик.

— Каква тогава е целта на вашия орден?

Последва продължително мълчание.

— От нас се иска да наблюдаваме.

— И кой го иска?

— Тези, които са били на Първата среща, след потапянето на Атлантида.

— Хора като вас?

— Жреци, които избягали от Атлантида и не желаели повече да служат на боговете след голямото предателство.

Носферату се замисли за собственото си детство и за Първата епоха.

— Знаеш ли какво означава това? — попита той. — Че орденът ви е бил създаден заради огорчението на измамените.

— Какво значение има?

— Всяко нещо, което се основава на омраза, е обречено на провал.

— Кой си ти, да го казваш? — попита Каджик. — Защо, според теб, Тирн преследва неживите? Нима се мислиш за по-добър от боговете?

Носферату приклекна, за да е наравно със стареца.

— Да. Защото през всичките тези години аз научих много. И сега искам само да ме оставят на мира. Да прекарам остатъка от живота си заедно с моята любима. Хората не мечтаят ли за същото? Но това ще бъде невъзможно, докато съществуват боговете. Затова, питам те още веднъж, Наблюдателю, каква е целта на вашия орден? — Носферату не изчака отговор. — Аз ще ти кажа защо само наблюдавате. От страх. Вашите предци — тези, които са основали ордена — са си давали сметка, че не могат да се мерят по сили с аирлианските богове. И затова са решили само да ги следят. Решение, породено от страх. Трябваше да се биете с тях.

— Да се бием и да умрем?

— Нима това — Носферату посочи мизерната обстановка — е живот? Бил съм тук и преди. Нищо не се е променило. Но светът навън търпи постоянни промени.

— Какво искаш от мен?

— Казаха ми, че някои аирлианци — тези, които се подчиняват на Артад — сега спели в някаква страна на име Китай. Вярно ли е?

— Да.

— Знаеш ли къде са точно? Споменаха и някаква могила на име Циан Лин.

— Живеят под една планина, вдигната от хората.

— Като пирамидата?

— Това вече не зная.

— И какво друго ти е известно за Артад?

— Един ловец Наблюдател посетил онези места по времето на дядо ми. Събирал повече информация за теб и такива като теб. Според него из онези краищата също се носели легенди за неживи.

Никога досега Носферату не се бе замислял, че е възможно да има още от техния вид. Необходими му бяха няколко минути, за да възприеме тази мисъл.

— Къде е Аспасия? — попита накрая.

Каджик посочи с пръст тавана.

— Какво означава това?

— Не е на тази планета. Спи горе, сред звездите.

Носферату приседна бавно на пода и изпружи крака. Имаше чувството, че цялата умора, натрупана през последните години, е легнала на плещите му. Аспасия си оставаше недосегаем. Вероятно и Артад, въпреки че се намираше в онази страна на име Китай. Но щом имаше други неживи, съществуваше и надеждата да си намери други съюзници освен Александър.

Носферату се раздели с Каджик и се върна при армията. Този път Александър поведе войските си на североизток — към Вавилон. Пресякоха Тигър и Ефрат и срещнаха Дарий още веднъж, в битката при Гавгамела. И този път Александър победи, а Дарий избяга, но само от Александър, не и от смъртта — двама от пълководците му го убиха.

Носферату откри, че да се придвижва с армия е много удобно, поне що се отнасяше до хранителните му навици. Единственото, което го притесняваше, беше бавното темпо на придвижване. Бяха изминали четири години, откакто напусна Гърция с Александър, а все още се намираха в земи, които му бяха познати. Всеки път, когато излизаше на разузнаване из околните селища, той разпитваше тукашните жители, но никой не бе чувал за неживите.

В началото на 331 г.пр.Хр. по негово настояване Александър продължи похода през зимата, нещо нечувано досега, и успя да завземе персийската столица Персеполис. С изгарянето на града бе сложен и краят на Персийската империя.

Едва когато се сдоби с архивите на персийския двор, Носферату за пръв път се натъкна на някои записки, в които се споменаваше Китай. Изглежда тази страна бе разположена далеч на изток, отвъд една висока и дълга планинска верига. Имаше рисунки на летящи дракони и други странни чудовища, придружени от разкази за хора с жълта кожа и продълговати очи. Разстоянието, на което се намираше Китай според тези записки, малко го обезкуражи.

Александър продължаваше да тържествува. Изчакаха края на зимата в покрайнините на опустошения и плячкосан град, докато пратениците му обикаляха околните царства и настояваха да им плащат данъци, като заплашваха, че в противен случай ще бъдат нападнати и разорени. Към края на зимата царството на Александър вече се простираше от Гърция до Афганистан и от Туркестан до Картаген. На практика той бе господар на целия познат свят.

Но именно стремежът към непознатото бе заложен в него от Сянката на Аспасия и Носферату се възползваше умело от това. През 326 г.пр.Хр. Александър се прехвърли на отсрещния бряг на река Инд и нападна Пенджаб.

Носферату успя най-сетне да види митичните планини на изток, които изглеждаха недостижими и запречваха пътя на Александър и армията му към Китай и Циан Лин.

В този момент се случи онова, от което Носферату най-много се боеше — войниците се разбунтуваха. Близо десет години се бяха скитали далеч от домовете си, из странни и враждебни земи. Отказаха да продължат и този път никакви заплахи и обещания от страна на Александър не можаха да ги склонят.

Изправен на брега на реката, Носферату изпрати с поглед флотилията от набързо сковани салове, която трябваше да откара Александър и армията му надолу по течението до Индийския океан и от там обратно в Персийския залив и у дома.

Той не се присъедини към тях. Избра пътя на североизток, към планините, чиито върхове опираха в небето. Реши да опита да стигне Циан Лин сам.

 

 

Крит, 331 г.пр.Хр.

 

Носферату, който познаваше Вампир добре, беше прав. Омразата на Вампир му помогна да остане жив, след като спартанците го прогониха от лагера — без дрехи, с отсечени ръце, без никакви припаси, изгубил огромно количество кръв. Единственото, което му оставиха, бе неговият кситос — Актон заяви, че го е заслужил с делата си.

Олюлявайки се, Вампир навлезе в гората — приличаше на ранено животно, което търси къде да се скрие. Първия ден прекара заровен в купчина шума, опитвайки се да потуши болката, която раздираше всяка фибра на тялото му. За пръв път осъзна колко погрешна представа е имал за хората. Те бяха далеч по-умни и наблюдателни, отколкото си бе представял. Обеща си никога вече да не ги подценява.

За да оцелее този път, наложи се да прибегне не само до онова, на което го бяха учили в спартанското училище, но и до целия си предишен опит. Хранеше се с деца и старци — те бяха най-лесната плячка. Продължи да се придвижва на юг, твърдо решен да се добере до саркофага и да прекара известно време в него. Отне му две години да преброди Южна Гърция. После още една, докато се качи на борда на един кораб за Крит.

Когато се върна, островът беше разделен, а царството, създадено някога от него, се бе превърнало в далечен спомен.

Изкачи се до руините на своя дворец и слезе в тайната стая зад тронната зала. Стиснал в зъбите си пръчка, успя да набере кода върху таблото на саркофага, след това пропълзя вътре и изгуби доста време, докато нагласи пластините и короната. Накрая заспа, но до последния момент мислеше само за отмъщение.