Робърт Дохърти
Носферату (11)

10.

Циан Лин, Китай, 1405 г.сл.Хр.

 

Носферату се събуди в непрогледна тъмнина. Намираше се в аирлианския саркофаг, който познаваше като дланта на ръката си. Сега обаче бе сигурен и в още нещо — че това не е неговият саркофаг. Когато вдигна ръце, установи онова, което вече подозираше — че капакът е залостен отвън.

Опита се да си спомни какво се случи. Китай. Тиан Дао Лин. Циан Лин. Големите бронзови врати, които се затръшват, мъртвите наследници на Тиан. Това май бе последният му спомен. После попадна в плен. Защо ли не го бяха убили? Каква ли бе съдбата на Некхбет?

Вдигна ръка и опипа шията си. Клапата си беше на мястото, но не помнеше да са го хранили. Как тогава е останал жив? От колко време е тук? Нямаше спомен да се е пробуждал преди това. Вдигна ръка и опипа короната на главата си.

После долови някакво движение. Саркофагът се разтърси лекичко и капакът се плъзна встрани. Нечии ръце изхлузиха короната от главата му и свалиха металните пластини от крайниците му.

Носферату премигна, опитвайки се да привикне със светлината. Въпреки че все още виждаше замъглено, успя да различи човешките очертания на фигурата, която се бе надвесила над саркофага. Мъжът постави ръка на рамото на Носферату и му помогна да седне.

Носферату се огледа. Намираше се в помещение с шест черни саркофага. Вдясно от него се издигаше тъмна стена от някакъв странен материал. Извърна се наляво, към човека, който бе отворил капака. Беше нисък на ръст, облечен с копринена роба, върху която бяха избродирани изображения на огнедишащи дракони. В едната си ръка държеше копие — като онези, с които ги бяха повалили аирлианците.

Носферату не остана изненадан, когато зърна в съседния саркофаг другия нежив. Човекът, който ги бе освободил, се обърна с гръб към него. Въпреки ниския му ръст червените ореоли около зениците подсказваха, че в жилите му тече и аирлианска кръв. Беше един от Онези, които чакат.

— Аз съм Чан Ши, придворен чиновник на благородния император Ши Хуанчжоу, повелител на Поднебесния свят, чието господство се простира върху земите от изгрева до залеза. — Той пристъпи напред. — Ши Хуанчжоу е Сянката на Артад. Знаете ли какво е сянка?

— Срещал съм Сянката на Аспасия — отвърна Носферату.

— Това ни е известно.

— Колко време прекарах в сън?

Чан Ши погледна към екрана на саркофага.

— Хиляда седемстотин и трийсет години.

Некхбет. Първата му мисъл, след като научи какъв огромен период от време бе проспал. Единственото, което го успокояваше, бе, че и тя е потънала в дълбок сън и не усеща хода на времето. Разбира се, винаги съществуваше опасността от някое природно бедствие, което да разруши пещерата в планината, но Носферату реши да не мисли за това, защото можеше да си изгуби ума от безсилие.

— Кой е този император Ши Хуанчжоу? — попита Тиан Дао Лин, докато се надигаше от саркофага. — На какво е император?

— По-точно е да се каже кой беше император Ши Хуанчжоу — отвърна Чан Ши. — Той обедини всички държави и създаде Поднебесното царство, познато на външния свят под името Китай. В момента се намираме в сърцето на една огромна империя, която се простира от Жълто море до далечните планини на запад.

— Защо ни събуди? — обади се Носферату. Не зададе по-важния въпрос: защо са ги оставили живи.

— Имаме нужда от вас — отвърна Чан Ши. — Сянката на Аспасия създава проблеми на запад. Примирието е застрашено. Йонгъл, новият император — следвайки моите съвети и желанията на един бог, чието име не бива да се споменава — подготвя поход, за да съхрани примирието. И двамата ще се присъедините към него.

— С каква цел? — поинтересува се Носферату.

— Да убиете Сянката на Аспасия.

 

 

— Императорът явно взема тази заплаха на сериозно — подметна Носферату, докато тримата с Тиан Дао Лин и Чан Ши наблюдаваха отплаването на флота от най-високата наблюдателна кула. Гората от корабни мачти изпълваше целия залив и се простираше отвъд пределите му. От Циан Лин до Нанкин пътуваха със специален императорски ескорт и всички удобства.

— Триста и седемнадесет кораба — обяви с тържествен глас Чан Ши. — 27 870 моряци и войници. Главнокомандващият, на чийто кораб ще бъдете настанени, се казва Цин Хо. Той знае кои сте и каква е вашата задача. Ще ви осигури всичко необходимо, за да се доберете до Сянката на Аспасия.

— И тогава? — попита Тиан Дао Лин.

— Тогава ще го убиете — Чан Ши бръкна под наметалото си и извади две саби в ножници, украсени със старорунически надписи. Подаде им ги и двамата неживи се заеха да ги разглеждат. — Но… — продължи китаецът, — преди да го убиете, трябва да откриете къде се намира неговото скривалище и да проникнете вътре. Изключително важно е да убиете и клонинга, който ще намерите там. В противен случай след определен период Сянката на Аспасия ще се прероди отново и усилията ви ще бъдат напразни. И тогава новата Сянка на Аспасия със сигурност ще намери начин да си отмъсти.

Носферату погледна към Тиан Дао Лин.

— И защо трябва да правим това за теб?

— Не го правите за мен — възрази Чан Ши. — Правите го за Артад. Той ви остави живи предишния път, когато влязохте в Циан Лин. А можеше да ви убие.

— Защо Онези, които чакат не свършат тази работа?

— Преди известно време им бе нанесен тежък удар — обясни Чан Ши. — Ще минат доста години, преди да могат да мерят сили със Сянката на Аспасия.

Носферату се зачуди какъв ли е бил този удар, но Чан Ши нямаше повече време за разговори.

— Ако откажете да изпълните задачата, ще бъдете екзекутирани незабавно. Адмирал Цин Хо е получил точни заповеди по този въпрос.

 

 

Флагманският кораб на Цин Хо бе най-големият морски съд, строен досега от човешка ръка. Дълъг над четиристотин стъпки, той бе оборудван с компас, кърмов рул и няколко водонепроницаеми секции на корпуса, намаляващи опасността от потопяване. Имаше триста тона водоизместимост, което го правеше три пъти по-голям от корабите, с които Христофор Колумб щеше да открие Новия свят в края на същия този век.

Както им каза Чан Ши, бяха настанени в удобна каюта на същия този кораб. Носферату оглеждаше с почуда това постижение на човешката мисъл и умения. Девет мачти стърчаха на равни разстояния върху палубата му. Рулят бе снабден със сложна система от въжета, която позволяваше на кормчията да направлява кораба от високата четири етажа кърма. Непосредствено до него стоеше навигаторът, който следеше непрестанно движението на компаса — магнитна стрелка в малка купа с вода.

Поеха на юг, покрай бреговете на Китай, но на няколко пъти трябваше да отбиват набезите на японски пирати. От Кантон се отправиха към Индокитай, после към Индонезия, където флотата на Цин Хо срещна и потопи огромна пиратска флотилия на местния китайски главорез, чийто щаб се намираше в Палембанг. Самият предводител бе пленен и хвърлен в трюма, за да бъде публично екзекутиран в Нанкин. Всяка победа осигуряваше храна на Носферату и Тиан Дао Лин. Двамата напускаха каютата си веднъж седмично за нощна разходка по палубата. През останалото време ги държаха под ключ. Понякога срещаха на палубата и самия Цин Хо. Китайският адмирал бе наистина забележителна личност. Имаше смесен арабско-монголски произход и бе попаднал в плен на императорската армия по време на войната на север. Още при залавянето бил кастриран — честа практика спрямо пленниците — и записан в армията на принц Чу Ти. През 1402 г. Чу Ти оглавил един бунт, узурпирал трона на своя племенник и се провъзгласил за император Йонгъл. За вярната си служба Цин Хо бил повишен в адмирал.

Когато Артад разпоредил целият флот да бъде изпратен срещу Сянката на Аспасия, чието нарастващо влияние в изток пораждало безпокойство, Цин Хо оглавил този морски поход. Докато продължаваха плаването на запад покрай бреговете на Индокитай, Носферату започна да се досеща, че зад привидната цел на тяхната мисия се крият и други задачи. Унищожавайки всички срещнати пиратски кораби, флотата прочистваше моретата за един нов търговски път на запад, който щеше да е далеч по-бърз от Пътя на коприната. Освен това Носферату и Тиан Дао Лин дочуха слухове за някакъв особен товар на борда на флагманския кораб, който били пратили самите богове. Всеки опит да научат нещо повече за този товар водеше до зловещо мълчание. Изглежда го държаха в едно водонепроницаемо помещение в предния край на трюма, до което имаше достъп само Цин Хо.

След две години плаване заобиколиха най-южния край на Индия и навлязоха в Арабско море. Когато хвърлиха котва в Омуз, в Оманския залив, Цин Хо поведе един добре въоръжен отряд към брега. Докато целта на отряда бе да завладее и подсигури околностите срещу вражески нападения, адмиралът нареди на Носферату и Тиан Дао Лин да разузнаят за някакви сведения относно Сянката на Аспасия.

В продължение на цяла седмица Носферату и Тиан Дао Лин обикаляха от село на село и дори навлязоха в пустинята, но безрезултатно. По настояване на Носферату се отправиха далеч на север, към една пуста и безводна страна, която след време щеше да се нарича Иран, където най-сетне откриха оазис с група бедуини.

От пътуванията си преди много години Носферату имаше известни познания по езика на този пустинен народ. Двамата с Тиан Дао Лин влязоха в лагера малко след здрачаване, но вместо да говорят, подадоха на бедуините по една шепа с жълтици и перли.

В началото пустинните хора ги приеха подозрително, но щом видяха златото, отведоха ги в една голяма шатра в центъра на оазиса, в непосредствена близост до малкото езерце с прясна вода. Носферату и Тиан Дао Лин коленичиха пред стареца, разположил се на килима в шатрата, а останалите бедуини застанаха зад тях.

— Идваме от земите на император Йонгъл, далеч на изток — подхвана Носферату. — И ви носим дарове, в знак на мирните ни намерения.

Старецът не посегна към отрупаното пред него злато и скъпоценни камъни, а посочи да бъдат изсипани в краката на войниците. Носферату веднага изпълни нареждането и зачака.

— Аз съм Ал-Фатар, водач на Фатарската Кабалия. Чухме слухове за някакви странни гигантски кораби, дошли от юг. С тях ли пристигнахте и вие?

Носферату кимна.

— Да. Идваме от много далеч.

— Защо?

Носферату знаеше, че подобна прямота е нетипична за бедуините, известни със своето гостоприемство. Реши, че ще е най-добре да отвърне по същия начин. Затова седна на килима с кръстосани крака.

— Търсим един човек. Могъщ господар, който живее някъде тук — между тези земи и Египет. Тъй като вие пътувате много, решихме да попитаме дали знаете нещо за него.

— И как се казва той?

— Сянката на Аспасия.

Ал-Фатар поклати глава.

— Не познавам такъв господар.

— Може би е известен с друго име — добави Носферату.

— В такъв случай откъде да знам дали го познавам?

— Той не е обикновен човек — продължи Носферату. — Живял е много животи, крачи по земята от времето, когато е била обитавана от боговете.

— Ако наистина е толкова могъщ — погледна го втренчено Ал-Фатар, — защо да ви казвам каквото да е за него?

— Защото и аз съм могъщ — отвърна Носферату и се изправи. — Аз също крача по земята от времето на боговете. Живял съм в Египет още преди да бъде построена Голямата пирамида. Флотът, за който си чул в морето, е под мое командване.

Ал-Фатар не изглеждаше впечатлен.

— Лесно е да хвърляш думи на вятъра.

Носферату скочи светкавично, преметна се във въздуха и се озова зад гърба на стареца. В ръката му блесна кинжал и той го опря в гърлото на Ал-Фатар.

— И това ли са думи на вятъра?

При първото движение на Носферату Тиан Дао Лин също бе преминал към действие. Само за няколко секунди и четиримата бедуини лежаха в безсъзнание на земята. Други нахлуха в шатрата, но спряха, като видяха, че е заплашен техният водач.

— Кажи ми каквото знаеш — нареди Носферату. За негова изненада Ал-Фатар се разсмя.

— Не бях виждал човек, който така жадно да се стреми към собствената си смърт. Този, когото търсите, се казва Ал-Иблис. Някои твърдят, че е човек, но други го смятат за демон. На няколко пъти праща послания до всички бедуини, канейки ги да се съберат под знамената му. Мнозина го последваха вече, говори се, че омагьосвал умовете на хората със заклинания. Аз обаче останах тук, далеч от него и не искам да знам с какво се занимава.

— Къде мога да открия този Ал-Иблис? — попита Носферату.

— В Синай — отвърна Ал-Фатар. — Казват, че управлявал от Джабал Моса, където пророкът Мохамед получил законите от Аллах. На запад я наричат планината Синай.

Носферату никога досега не бе чувал за Мохамед, но реши, че с времето ще събере нужната информация.

— С какво се занимава сега Ал-Иблис?

— Събира армия за джихад под знамената на Аллах.

— Какво е джихад? — поинтересува се Носферату.

— Свещена война.

— Срещу кого?

Ал-Фатар сви рамене.

— Не е моя работа, но се говори, че щял да тръгне на поход срещу Египет и че търсел нещо, заровено под Голямата пирамида.

Носферату се замисли. Какво търсеше Сянката на Аспасия? Граала? Намерил ли е ключа за Залата на познанието? Или има нещо друго? Той кимна едва забележимо към Тиан Дао Лин. Извърна се, вдигна сабята, която му бе дал Чан Ши и разпори стената на шатрата. Двамата се шмугнаха през отвора и изчезнаха в пустинята. Носферату не остана изненадан, че никой не ги последва.

 

 

Цин Хо изслуша доклада на Носферату и Тиан Дао Лин в каютата на флагманския кораб. Когато привършиха, той разгъна картата на голямата маса и притисна ъглите й с тежести.

— Синай не е на един хвърлей място — рече той, като почукваше по тъмния участък на картата, където бе изрисуван планинският масив. — Не знаете ли за коя планина става дума?

— Не — отвърна Носферату.

Цин Хо изглеждаше обезпокоен.

— Тази страна не е никак гостоприемна. Мисля, че ще ни е доста трудно да осигурим провизии за цялата армия.

Носферату продължаваше да мълчи. Проблемите на Цин Хо не го засягаха. Двамата с Тиан Дао Лин дори бяха обмисляли възможността да продължат самостоятелно, но после решиха поне още известно време да останат при армадата. Носферату искаше от Сянката на Аспасия да му разкрие къде са другите аирлиански богове, за да може да набави кръв за Некхбет. Но за Тиан Дао Лин флотът бе единствената възможност да се завърне в Китай и да продължи да служи на Артад.

— Ще спрем тук — Цин Хо посочи един залив в Червено море близо до Синай. — Но първо трябва да свършим една друга работа.

Носферату се зачуди какво може да е по-важно от премахването на Сянката на Аспасия, но реши да не проявява прекомерно любопитство.

 

 

За около седмица стигнаха до избраното място. Когато навлязоха в Червено море, Носферату започна да се чувства в свои води. Последния път бе плавал тук в жалка сламена ладия, бягайки от гнева на аирлианските богове.

Остана изненадан, когато вместо да поемат на северозапад, те продължиха на юг през Аденския залив и свърнаха на изток едва когато видяха отпред африканския бряг. В първия миг дори си помисли, че Цин Хо знае за скривалището на Некхбет и се отправя натам, но веднага осъзна колко е нелепо това предположение. Не беше казал на никого, дори на Тиан Дао Лин, къде е оставил своята любима. Най-вероятно китайският адмирал преследваше свои цели, свързани с товара, който пазеше в предната част на кораба.

Отправиха се към сомалийския бряг и едва там спряха в един удобен залив. На брега имаше малко селце и Цин Хо нареди да изколят жителите му до крак. Същата вечер под прикритието на мрака Цин Хо слезе в трюма и доближи вратата на тайната стая. Отключи я и нареди да извадят отвътре тежък сандък и да го откарат на брега. Там вече се бе строил отряд от две хиляди души и носачите — общо дванайсет на брой, по шестима от всяка страна, заеха позиция в центъра на военната формация.

Носферату и Тиан Дао Лин наблюдаваха от борда на кораба как отрядът се отдалечаваше навътре. Цин Хо не им каза нито дума, което вероятно означаваше, че трябва да останат с флотата.

— Къде мислиш, че отиват? — попита Тиан Дао Лин.

Носферату сви рамене.

— По-важното е какво носят. Може би е по-важно дори от Сянката на Аспасия.

— Дали има някаква връзка с него?

— Каква, например?

Сега бе ред на Тиан Дао Лин да повдигне рамене.

— Не зная, но Артад очевидно е много умен и ръката му стига надалеч.

— Има само един начин да разберем — заяви Носферату. — Ти ще останеш тук и ще създаваш впечатлението, че и аз съм в каютата. А аз ще ги последвам.

За Носферату не беше никак трудно да напусне незабелязано кораба, нито да следва широката диря, оставена от армията на Цин Хо, която водеше навътре в джунглата. Не след дълго забеляза в далечината последните войници.

Около две седмици вървя след тях, като денем спеше, а нощем наваксваше разстоянието.

Скоро навлязоха в планинска местност и армията забави своя ход. Към края на втората седмица се озоваха в най-причудливата страна, която Носферату бе виждал. Сякаш някакъв гигант бе разцепил земята с огромна брадва, оставяйки дълбока цепнатина в кората й. По дъното на тази цепнатина течеше река, а бреговете й се издигаха стръмно нагоре до заснежени върхове. Армията се спусна в клисурата и Носферату я последва.

След още два дни трудно придвижване на север отрядът най-сетне спря. Същата вечер, под бдителния поглед на Носферату, притаил се на един хълм, Цин Хо събра малка група от най-доверените си войници, които обградиха тайнствения сандък. Бяха се строили до стената на клисурата и Носферату се ококори от изненада, когато войниците се обърнаха към нея и в следния миг изчезнаха от погледа му. Той реши, че в стената вероятно има скрит вход. Спусна се по-надолу към лагера и наистина забеляза отвор, очертан от трепкащата светлина на факлите на войниците. Промъкна се след тях, като поддържаше необходимата дистанция.

Не след дълго късият тунел го отведе в подземна кухина, широка петстотин метра, чийто таван се издигаше на сто метра височина. Носферату знаеше от опит, че подобни подземни кухини не са от естествен произход, а дело на аирлианската технология. Подът на кухината, докъдето му стигаше погледът, се спускаше плавно надолу. Отрядът на Цин Хо бе на около осемстотин метра пред него.

Носферату ги последва. Кухината продължаваше да се разширява в двете посоки. Макар Черният сфинкс и Циан Лин да бяха величествени по свой собствен начин, тази кухина накара Носферату да се удиви на силите, които владееха аирлианците. Струваше му се, че се спуска право към центъра на Земята. Дори въздухът, който в началото бе по-хладен, сега изглеждаше топъл. И тогава далеч напред се появи червеникаво сияние. Когато наближи още малко, той забеляза, че подът на кухината е разполовен от грамаден подземен разлом. Другият бряг на разлома бе на около осемстотин метра. Войниците на Цин Хо стигнаха ръба на разлома и спряха.

Прикрил се в мрака, Носферату ги наблюдаваше внимателно. Стените на разлома бяха отвесни, от мястото, където се намираше, не можеше да види на какво дълбочина е дъното, очите му улавяха само яркочервеното, пулсиращо сияние. Сега вече почувства, че от разлома лъха топлина, която идваше право от недрата на планетата. Това бе наистина величествена гледка и не без усилие на волята той насочи вниманието си отново към Цин Хо, чийто глас отекваше надалеч.

Носферату забеляза уред, наподобяващ пулт за управление, като този, който бе видял в Циан Лин. Цин Хо застана до него и пръстите му пробягаха върху светещите знаци. Носферату се промъкна малко по-близо и забеляза, че знаците са като тези, които бе видял върху неговия саркофаг — старорунически символи.

Цин Хо натисна няколко хексагона, а през това време хората му отвориха сандъка с лостове. Веднага щом паднаха стените, отвътре се показа голяма тъмночервена, многостенна сфера. Войниците се струпаха около сферата и по команда на Цин Хо я изтърколиха към пропастта.

Цин Хо натисна друг хексагон и от разлома се подаде метална колона. После още една и още една. Трима от войниците се прехвърлиха върху колоните, като с мъка запазиха равновесие, а останалите изтикаха сферата до самия ръб.

Цин Хо продължи да работи върху пулта и от колоните се подадоха дебели въжета, които се усукаха около сферата. После колоните отново започнаха да се издигат и същевременно да се раздалечават. Сферата внезапно полетя надолу, но увисна веднага щом въжетата на колоните се изпънаха. После колоните се отместиха към средата на разлома и сферата увисна точно над центъра.

Цин Хо нареди на хората си да отстъпят назад. После натисна последния хексагон.

Носферату се хвърли на пода в мига, когато от сферата бликна заслепяваща червена светлина, която озари цялата кухина. Но Цин Хо и хората му бяха толкова погълнати от случващото се, че въобще не го забелязаха. В долния край на пулта се отвори чекмедже, в което бе положена малка черна сфера. Цин Хо я извади и я прибра в кожената чантичка, която бе окачил на колана си. Носферату се изправи и хукна обратно към входа на пещерата. Когато не след дълго погледна през рамо, забеляза, че Цин Хо и хората му също се връщат. Затича се още по-бързо, за да се отдалечи от групата. Нямаше никаква представа колко време са стояли в кухината, но вътрешният часовник му подсказваше, че навън е ден. Той спря, озърна се и се притаи в един страничен коридор, изчаквайки Цин Хо и отряда му да го подминат.

След това се отпусна на каменния под и зачака. Замисли се върху онова, на което бе станал свидетел, но нямаше никаква представа какво може да е предназначението на загадъчната червена сфера.

Няколко часа по-късно откъм входа на кухината се дочу метално дрънчене. Носферату се изплаши, че Цин Хо е наредил да зазидат входа. Затича се нататък, но спря, когато зърна няколко трепкащи факли. Войниците бяха издигнали стълб от черен камък, висок и широк три метра. Неколцина от тях шлифоваха повърхността му, докато един изписваше нещо върху вече обработената част.

Продължиха да работят още няколко часа, после групата си тръгна и Носферату остана сам в мрака. Приближи се към камъка и откри, че надписът върху него е на китайски. Носферату бе научил този език, докато плаваха на борда на флагманския кораб. Върху камъка бе изписано:

„Както му беше наредено, Цин Хо стигна до това място. Дългът му е изпълнен.“

 

 

Носферату успя да се прибере на кораба преди Цин Хо и хората му да се върнат. Никой не бе забелязал отсъствието му. Флотилията продължи навътре в Арабския залив и акостира в едно малко пристанище на име Джида. По пътя двамата с Тиан Дао Лин обсъждаха надълго и нашироко онова, на което бе станал свидетел, но така и не можаха да стигнат до заключение какво може да е предназначението на червената сфера. Освен това бяха разбрали, че Цин Хо е наредил да екзекутират всички войници, които бяха слизали с него в кухината, а телата им били изгорени.

След като остави около петстотин войници и моряци да охраняват корабите, Цин Хо поведе армията си от двайсет и три хиляди души към вътрешността. Същия ден превзеха Джида и подложиха на мъчения жителите му, за да узнаят местоположението на Джабал Моса.

Не беше трудно да научат къде е планината, но да стигнат до нея бе друго нещо. Според сведенията, които получиха, тя се издигала във вътрешността на страната и била заобиколена от безводна, безжизнена пустиня. Цин Хо нареди да разтоварят от корабите всички съдове за вода и да се заредят с провизии, след това доведоха и няколко от мъжете, които твърдяха, че знаят къде се намира планината. Поставиха ги начело на колоната и се отправиха към пустинята, като спряха едва по пладне, когато жегата стана нетърпима.

Носферату и Тиан Дао Лин ставаха всяка вечер и излизаха на разузнаване из околностите. На четвъртата вечер двамата се изкатериха на един невисок хълм и погледнаха на югоизток. В далечината се издигаха две планини. Когато извърнаха очи назад, в посоката, от която идваха, хоризонтът бе скрит зад завесата от прах, вдигната от армията на Цин Хо.

Без да се консултира с някой от пленниците, Носферату знаеше, че планината отляво е Джабал Моса, макар че другата изглеждаше по-висока. Имаше заострен връх, скрит зад гъсти сиви облаци, което бе наистина странно, защото небето във всички посоки бе чисто.

Към тях се приближи Цин Хо. Китайският генерал се загледа мълчаливо в двете планини и накрая отбеляза:

— Местните — хората от пустинята — се прекланят пред тези планини. Казват, че там живеел демон.

— Съвсем обяснимо — обади се Носферату. — Сянката на Аспасия обича да всява страх.

— Тази вечер ще обкръжим планината, а утре ще наредя да я атакуват. Ще тръгнете с нас и ще се справите със Сянката на Аспасия веднага щом го обсадим.

Носферату не отговори и Цин Хо тръгна да разполага своята армия. Когато се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не може да ги чуе, Тиан Дао Лин произнесе на глас онова, което не даваше мира и на Носферату.

— Прекалено лесно стигнахме до тук.

Носферату продължаваше да гледа към обвития в облаци връх.

— Струва ми се, че всичко ще се промени до утре вечер — промърмори той.

 

 

Тиан Дао Лин и Носферату посрещнаха изгрева на слънцето на същия хълм, но предвидливо се бяха омотали с наметала и шалове. Зад тях армията вече се беше раздвижила и хоризонтът отново бе скрит от прашна завеса. Чуваха се отривистите команди на стотниците. Рано същия следобед планината вече бе заобиколена от всички страни с плътен кордон от войници.

— Има нещо странно в тази планина — подхвърли Тиан Дао Лин. — Разбирам защо местните хора вярват, че е обитавана от чудовища.

Странният облак, обгърнал върха, не се бе помръднал през целия ден. Не се долавяха никакви признаци на живот по склоновете на планината, докато Цин Хо приключваше с подготовката за атака.

По здрач войниците запалиха факли и Джабал Моса се озова сред кръг от трепкащи пламъци.

Носферату подуши въздуха.

— Нещо не е наред.

Тиан Дао Лин също се озърташе неспокойно.

— Не сме сами. Има хора. Зад нас са — близо.

Носферату не виждаше нищо, но подушваше близостта на човешки тела. Изправи се рязко, когато видя неколцина въоръжени с лъкове мъже. Двамата с Тиан Дао Лин извадиха сабите и се приготвиха за бой.

— Стойте! — извика им някой на аирлиански и добави нещо на арабски, вероятно предназначено за лъконосците. Една висока фигура застана пред другите. — Виждам, че си стигнал доста близо до Артад — заяви Сянката на Аспасия, като оглеждаше Носферату. После хвърли поглед към пръстена от факли и се засмя. — Но изглежда не си успял да го убиеш. Доста време те нямаше. — Сянката на Аспасия премести поглед към Тиан Дао Лин. — Още един като теб. От Артад ли е?

Тиан Дао Лин кимна.

— Да, Артад е мой баща.

— Учудващо е, че аирлианците, които се смятат за богове, допускат да се кръстосват със същества, които имат за по-низши. — Той кимна в посоката, от която се бе появил. — Елате с мен.

— Къде отиваме? — попита Носферату.

— Тръгвайте или ще умрете още тук.

Носферату и Тиан Дао Лин бяха принудени да се подчинят на превъзхождащия ги противник. Още бедуини изникнаха от мрака и ги заобиколиха от всички страни. Едва сега Носферату си даде сметка, че пустинята гъмжи от войници, на брой не по-малко от китайската армия. Оставаше истинска загадка как бяха успели да се промъкнат незабелязано толкова близо. Изглежда само бедуините бяха способни на подобно нещо. Сянката на Аспасия изчезна зад някакъв хълм и когато го последваха, се изправиха пред тайна врата, като онази, през която се влизаше в Пътищата на Росту. Влязоха вътре, охранявани от десетина бедуини. Веднага щом се озоваха в тунела, вратата зад тях се затвори. Започнаха да се спускат надолу под бледата светлина на скритите в ниши лампи. Вървяха доста дълго и Носферату предположи, че преминават под кордона от китайски войници и се приближават към планината. Скоро тунелът започна да се издига отново и те се озоваха в просторна зала с дървени врати в двата края.

Сянката на Аспасия спря пред една от вратите.

— Сега ще видите моята сила — обяви той, като отвори вратата и продължи по един къс коридор. В края му имаше втора врата от черен метал, която се отмести с приближаването му. — Останете тук — нареди им Сянката на Аспасия.

Носферату и Тиан Дао Лин спряха в коридора. Сянката на Аспасия прекрачи прага и се озова в полусферично помещение. Извади меча от ножницата си и го забоде в тъмночервения кристал, поставен насред помещението. Златисто сияние заструи от дръжката на меча, обгръщайки Сянката на Аспасия и достигайки до стените. Носферату почувства едва доловимо тръпнене по кожата, както при буря в морето, когато върху мачтата падаше светкавица.

Върху стените се появиха изображения от околностите на Джабал Моса. Сякаш се намираха на върха и се оглеждаха във всички посоки. Виждаше се съвсем ясно стесняващият се пръстен от китайски войници, всеки пети от които носеше запалена факла.

 

 

Това, което Носферату и Тиан Дао Лин не можеха да видят, бе дългата петдесет стъпки метална колона, издигаща се над върха на планината. Отгоре й бе закрепена златна сфера, скрита от облака, забулил върха.

 

 

Сянката на Аспасия насочи поглед към част от приближаващата се китайска редица. Ръката му легна върху дръжката на меча.

 

 

Стълб от светлина разцепи въздуха между златната сфера и мястото, накъдето гледаше Сянката на Аспасия. Избухна ужасяваща експлозия, която прати електрическа вълна във всички посоки по песъчливата повърхност. Войниците в радиус от петдесет метра бяха избити от взрива. Онези, които са намираха в обсег от двеста метра, бяха покосени и обгорени от електрическата вълна.

 

 

Носферату и Тиан Дао Лин гледаха в почуда, докато Сянката на Аспасия стоварваше светкавици върху китайската армия, избивайки първо стотици, а после хиляди. Атаката бе преустановена, войниците се обърнаха и побягнаха, изплашени, че са събудили гнева на самите богове.

Сянката на Аспасия избухна в гръмогласен смях.

— Кой е водачът на тази армия? — попита, докато продължаваше да мята светкавици.

— Адмирал Цин Хо — отвърна Носферату.

— Виждаш ли го? — докато питаше, Сянката на Аспасия завъртя дръжката на меча и пред тях се показа уголемено изображение на част от обхванатата от паника армия, което започна да се мести. Сянката на Аспасия задържа картината веднага щом зърна една група, над която се развяваха червени флагове с бродирани върху тях дракони. Точно пред групата стоеше адмирал Цин Хо и издаваше заповеди, разпращайки вестоносци във всички посоки, опитвайки се отчаяно да задържи разпадащата се армия. Сянката на Аспасия приближи още малко изображението и тогава видяха, че адмиралът държи в ръка малка черна сфера и я протяга, сякаш се готви да я поднесе някому.

— Това не ми харесва — промърмори Сянката на Аспасия.

— Ето този е — обади се Носферату. — Пази се…

Сянката на Аспасия пусна дръжката и се обърна.

— Да се пазя от какво?

— От това, което Цин Хо държи в ръката си.

— Знам какво е. Команден модул. Въпросът е какво ще командва с него? — Той ги погледна изпитателно.

— Защо трябва да ти кажем? — подсмихна се Носферату. — И без това смяташ да ни убиеш.

Сянката на Аспасия извърна отново глава към Цин Хо. Челото на адмирала лъщеше от пот, ръцете му трепереха. Той повдигна черната сфера нагоре и се загледа към върха на планината, откъдето идваха светкавиците.

Сянката на Аспасия изруга.

— Не мога да стрелям по него — енергийният импулс ще задейства сферата и онова, което контролира. Кажете ми какво е то и ще ви дам каквото поискате. Аирлианска кръв. Освен това ще ви пусна да си вървите. Имате думата ми.

Носферату не беше сигурен колко струва думата на Сянката на Аспасия, но си даваше сметка, че няма избор. Пък и никой не искаше Цин Хо да активира черната сфера. Очевидно дори самият адмирал се боеше от онова, което щеше да последва.

— Преди да дойдем тук, Цин Хо поведе експедиция в Африка. Навлязоха навътре в континента, до едно място, където има дълбока цепнатина. Заедно с малък отряд войници той влезе в една пещера, издълбана под земята, както е тази тук. Без съмнение, работа на аирлианците. На самото дъно имаше пламтяща пропаст, над която той нареди да увесят тъмночервена сфера. И в момента сферата виси над бездната. Предполагам, че може да я пусне долу с уреда, който държи в ръцете си.

Сянката на Аспасия изруга отново.

— Този Артад! Винаги е една крачка пред мен. — Отново погледна към изображението на стената. Цин Хо си бе възвърнал донякъде контрола над войниците, но те категорично отказваха да продължават настъплението. Все още държеше командния модул в ръце. Сянката на Аспасия погледна към Тиан Дао Лин. — Говориш ли този език?

— Да.

Сянката на Аспасия бръкна в джоба си и извади дълга десетина сантиметра черна пръчка със зелено копче в единия край. Подхвърли я на Тиан Дао Лин.

— Когато натиснеш зеленото копче гласът ти ще прокънти, сякаш идва от недрата на планината. Така Цин Хо ще може да те чуе. Ще повтаряш каквото ти казвам. Разбра ли ме?

— Да.

Преминавайки на китайски, Тиан Дао Лин преведе думите на Сянката на Аспасия и те отекнаха надалеч в пределите на планината:

— Това е гласът на Ал-Иблис, повелител на Синай, наследник на боговете. Примирието е възстановено. Върнете се там, откъдето идвате, и никога повече не идвайте тук, инак ще ви изтребя до крак. Обещавам да не търся оръжието, скрито под платото Гиза, ако вие не задействате сферата.

Носферату не отделяше поглед от екрана. Цин Хо бе вдигнал глава и слушаше гласа на планината. Войниците му изглеждаха стреснати. Адмиралът свали сферата и се поклони леко в посока на планината, после започна да издава заповеди. Китайската армия премина в отстъпление.

 

 

Сянката на Аспасия ги поведе през един дълъг коридор, който продължаваше да се спуска навътре в планината. Не изглеждаше обезпокоен от онова, което се бе случило.

— Удар. Контраудар. Така е от хилядолетия. И ще продължи така, докато двете страни се събудят и довършат тази проклета война.

— Какво оръжие е заровено под платото Гиза? — попита Носферату.

Сянката на Аспасия се разсмя.

— Не е твоя грижа. — Той отвори една врата и влезе в зала, където имаше няколко аирлиански саркофага. Спря до най-близкия и положи бледата си ръка на похлупака. — Вътре е тялото на Хор. Както ти казах, той е мъртъв, но успях да съхраня тялото в стаза. — Отвори една черна кутия, поставена на масичка до саркофага, и извади спринцовка и две стъклени шишета.

Носферату почувства остър глад, макар да се бе хранил само преди две нощи. Сянката на Аспасия вдигна капака и вътре се показа тялото на аирлианския бог. Носферату позна Хор и веднага бе завладян от спомени — как играе като малък под яркото слънце, а после го вземат и затварят в мрака на саркофага, където го държат стотици години, само за да пият кръвта му.

Сянката на Аспасия забоде иглата на спринцовката в шията на Хор. Тъмночервена, почти черна кръв изпълни спринцовката и започна да капе в първото шишенце.

— За разлика от човешката кръв — обясни — аирлианската запазва своята жизненост дори след смъртта на тялото. Можете да ги вземете с вас. — Приключи с пълненето на първото шишенце и премина към второто. — Сигурно ти също искаш? — попита той Тиан Дао Лин.

Китаецът кимна.

— За теб ще е второто шишенце.

Когато свърши, Сянката на Аспасия извади спринцовката и я прибра в кутията. Шишенцата постави в специални калъфи и ги подаде на един от бедуините.

След това ги поведе обратно през тунелите, докато се озоваха на повърхността. Веднага щом излязоха отвън, Сянката на Аспасия взе калъфите от бедуина и ги връчи на Носферату.

— Вземай ги и тръгвай. Никога повече не се връщай тук.

 

 

Крит, 1425 г.сл.Хр.

 

Хиляда и сто години. Първоначално Вампир бе нагласил саркофага за хиляда години, но реши да прибави още един век за по-голяма сигурност. Оказа се съвсем достатъчно. Ръцете му бяха напълно възстановени, нямаше и най-малък белег или промяна в цвета на кожата. Вдигна ги пред очите си, чудейки се на способностите на аирлианския вирус. Дошло бе време отново да обикаля по света и да причинява болка и страдания на онези, заради които бе страдал някога. Но първо ще се опита да управлява отново някоя империя. Беше научил от спартанците горчивия урок за цената на властта.

Крит бе твърде изолиран. Първо ще се нахрани, а после ще си намери транспорт, с който да напусне острова.