Робърт Дохърти
Носферату (7)

6.

Африка, 355 г.пр.Хр.

 

Този път Носферату бе подготвен по-добре, тъй като си бе взел поука от предишното пробуждане. Вместо да излезе веднага и да обикаля слепешката навън, той отмести съвсем леко похлупака на саркофага и остана да лежи вътре, в очакване да долови миризмата на живо същество. Измъкна се едва когато недалеч от него кацнаха няколко птици. И този път топлата кръв му подейства освежаващо, но трябваше да плати със стомашно неразположение, тъй като живителната течност не беше човешка.

Поукрепнал, но с незадоволен апетит, той пое на север покрай брега. Знаеше, че в сегашното му състояние все още е опасно да навлиза във вътрешността на Африка. Едва бе успял да се добере до Брега на скелетите, след като бе оставил Некхбет в планината. Когато се спусна от склоновете, озова се в пустиня, след това в гъста джунгла и накрая, близо до брега, в безводна и безлюдна страна.

Беше нагласил саркофага приблизително за хиляда години, но не виждаше никаква съществена промяна в обкръжаващия го пейзаж. Изглежда бе избрал идеалното място, където да остане необезпокояван от никого, но същевременно това означаваше, че ще му е трудно да си намери храна.

Не виждаше никакви кораби да плават край брега. Най-сетне се появи рехава крайбрежна растителност и не след дълго той приближи първото село. Същата нощ уби двама — момче и момиче, излезли в джунглата да правят любов. Набрал сили, продължи с ускорено темпо и достигна мястото, където някаква огромна река пресичаше скалистия бряг, изсипвайки тонове кална вода в океана. Носферату почти не можеше да види отсрещния бряг на реката.

В сравнение с Конго Нил бе малък поток. Но въпреки това Носферату почувства носталгия по сините води на реката на Египет. Изведнъж го споходи видение на тъмнокоса жена, която го държи в ръцете си и му говори усмихнато. Той бе съвсем малък, почти бебе. Знаеше, че тя го обича. Жалко, че не помнеше нищо повече от онзи живот. Чувстваше се най-самотното същество на земята. Некхбет спеше дълбоко в своя саркофаг в планинската пещера. Вампир се бе запилял някъде, също и другите неживи.

Носферату изпъшка. Бяха му отнели всичко, на което държеше. Ноздрите му затрептяха. Кръв. Човешка кръв! Мирисът идваше отдясно, откъм течението на реката. Обърна се в тази посока и се запромъква през джунглата като призрак. Въпреки че беше нощ, виждаше съвсем ясно.

Скоро стигна до едно село. Беше заобиколено с гъста ограда от бодливи храсти, единственият вход се охраняваше от въоръжен с копие младеж. Носферату се затича напред, прескочи оградата и в следващия миг се нахвърли върху младия часовой. Зъбите му разкъсаха податливата плът и отдолу бликна топла кръв. Въпреки че артерията продължаваше да бълва фонтани от червена течност, той вдигна глава и се огледа. Към него се приближаваше друг войн, с насочено копие. Носферату скочи, отби удара, метна се на гърба на противника и му разкъса шията. Войникът изкрещя, но звукът стана гъргорещ, когато зъбите на Носферату се впиха в гръкляна му.

От вратите и прозорците на колибите надничаха бледи, изплашени лица. Мъжете го наблюдаваха с изцъклени очи. Жените се спотайваха зад тях, стиснали децата в обятията си.

— Елате де! — прикани ги Носферату, разперил окървавените си ръце. — Елате и ме хванете. — Дори не си даде сметка, че говори на езика на боговете и че те едва ли щяха да го разберат. Жестовете му бяха достатъчно красноречиви.

Никой не отвърна на предизвикателството му. Всички останаха вътре, стиснали оръжия, огласяйки околностите с проклятия и гневни викове.

Възбудата му постепенно се уталожи. Той отстъпи предпазливо назад и потъна в гората. Намери една малка дупка на брега на реката и се свря в нея, като се покри с листа. Остана да лежи там, докато слънцето извървя своя път по небосвода, като се унасяше в неспокоен сън. От време на време се събуждаше, разтреперан и облян в пот. С падането на нощта напусна тясното си леговище и тръгна да търси брод през реката. Когато наближи селото, което бе нападнал предишната нощ, забеляза, че входът се охранява от цял отряд войни, които бяха запалили грамаден огън. Веднага щом заобиколи селото, се натъкна на издълбани от дънери на дървета пироги. Избра една и я избута в тинестата крайбрежна вода. Сграбчи греблото и започна да гребе, премигвайки от стичащата се в очите му пот.

След няколко минути забеляза, че течението е твърде силно и го отнася към морето. Опита се да гребе по-енергично, но ръцете му скоро отмаляха. Боляха го всички мускули, тялото му гореше от вътрешен огън. Уплаши се, че някой от тези, чиято кръв бе пил, е бил болен. Изтри с разтреперани ръце лицето си, мъчейки се да спре потоците от солена пот.

Когато погледна отново, осъзна, че течението ще го надвие. Щеше да се озове в океана далеч преди да се добере до отсрещния бряг. Погледна през рамо и откри, че брегът, от който бе тръгнал, също е останал твърде далеч. Остави греблото на дъното и се сви на кълбо, покосен от нов пристъп на горещи, болезнени конвулсии.

 

 

Когато се свести, изпитваше още по-силна болка. Първите лъчи на слънцето озаряваха ръба на пирогата и когато отвори очи, те го заслепиха. Не чуваше никакви звуци от сушата — нито вятър сред листата, нито песни на птици или бълбукане на крайбрежно течение.

Въздухът бързо се стопляше. Носферату знаеше, че няма кой знае какъв избор. Сграбчи единия край на пирогата и го дръпна, преобръщайки лодката върху себе си. Когато изплува отново, издълбаният корпус бе над главата му и го прикриваше от слънцето.

Денят бе много дълъг. На няколко пъти Носферату усещаше, че нещо се отърква в краката му, но се размина само с това. Когато се стъмни, той отново изправи пирогата, покатери се вътре и се отпусна изнурено на пода. Едва след като си пое дъх надигна глава и се огледа. Във всички посоки виждаше само океанска шир. Нямаше никаква представа накъде може да е сушата.

 

 

Изтегнат по гръб, Носферату разглеждаше разсеяно звездите, стараейки се да си пести силите. Даде си сметка, че за първи път поглежда към звездите — нещо странно за нощно същество като него. Когато бе малък, често му повтаряха, че от звездите са дошли боговете. По-късно Донхад спомена същото нещо. Възможно ли бе да е истина? Ако тези източници на светлина наистина се намираха на огромни разстояния, нищо чудно да са големи като слънцето.

Носферату прокле както звездите, така и боговете, дошли от тях, когато небето на изток започна да порозовява. Започваше още един тежък ден. Изчака до последния момент, преди да обърне пирогата и да се скрие под нея.

Този ден за пръв път си помисли колко ще е приятно да се остави дълбините да го погълнат. Единственото, което му даваше сили да продължи, бе мисълта за Некхбет.

Но на осмия ден и тази мисъл взе да избледнява. Беше неимоверно изтощен и отчаян. Когато същата вечер се покатери в пирогата, отново бе заобиколен само от вода и звезди.

Боговете го бяха дарили с живот, движени от своите егоистични цели. В продължение на триста години бяха изсмуквали същия този живот от него за удоволствие. След като им избяга, беше се крил като изплашено дете в продължение на повече от хиляда години.

Защо?

Какъв бе истинският смисъл на живота? Каква бе целта на боговете? Защо постъпваха така с другите живи същества?

Носферату премигна. На хоризонта зад него се появи бледо сияние. Загледа се натам, в продължение на цяла минута, после вдигна греблото и започна да гребе. В началото му се стори, че сиянието отслабва, но скоро си даде сметка, че дори става по-ярко. След още десетина минути забеляза пламъци, които се издигаха към нощното небе, и различи очертанията на брегова линия. Съвсем близо до брега тревиста равнина бе обхваната от пожар. Носферату видя стада от животни, които препускаха уплашено, опитвайки се да се измъкнат от пламъците. А на самия бряг ги очакваха десетина войни, вдигнали копията за удар.

Носферату почувства, че гладът му се усилва.

 

 

Предишната нощ му предостави истински пир. След като се нахрани, Носферату тръгна покрай брега на север. Растителността тук бе тревиста, джунглата бе отстъпила място на тучни равнини. На няколко пъти съглежда селца в далечината, но ги заобикаляше, дочувайки лая на кучетата.

През следващите десетина нощи успя да се нахрани още два пъти. Тревата постепенно отстъпи място на скалиста пустиня и рано една вечер, малко след като бе тръгнал на път, той зърна двуетажна каменна кула, вдигната върху издаден в морето нос, който заграждаше естествено пристанище. В залива бяха завързани няколко кораба. Досега не беше виждал такива — с извит и издигнат нос и висока мачта в центъра. Бяха сковани от дъски, а не от трупи и по размери можеха да се мерят с баржите, с които египтяните караха камъни по Нил.

Светлинки блещукаха в прозорците и на двете нива на кулата, а на върха стояха часовои с лъкове. Когато се приближи, Носферату забеляза, че в подножието на кулата има още няколко каменни сгради. Малко след това дочу гласове откъм постройките. Спря, за да обмисли положението. Беше гладен, но не и изтощен. А тези хора разполагаха с кораби. Той се загърна по-плътно в наметалото и продължи нататък.

Един от часовоите го забеляза и нададе предупредителен вик. Носферату застина и вдигна ръце, разперил пръсти, за да покаже, че не е въоръжен. Откъм кулата дотичаха още няколко души, въоръжени с мечове. Говореха на непознат език, но Носферату им отвърна с универсалния жест на разбирателство, като извади няколко златни монети и им ги подаде.

Мъжете го отведоха в една от къщите и му предложиха храна и вода и той се престори, че утолява жаждата и глада си. Вниманието му привлече една опъната на стената кожа. Върху нея бе изрисувана карта. Забелязали любопитството му, мъжете го отведоха при картата.

Един от тях посочи точка, близо до долния край на картата, която вероятно показваше сегашното им местоположение. Носферату постави пръст на същото място, после го прокара нагоре към Средното море, покрай северните брегове на Африка до мястото, където се вливаше Нил. Накрая посочи гърдите си.

Мъжът кимна. На свой ред посочи едно място над Египет, после себе си и произнесе:

— Финикия.

Носферату не бе чувал никога за тази страна, но знаеше, че много неща ще се променят, докато спи в саркофага. Надяваше се скоро да открие до каква степен се простират тези промени. Извади кесията, разклати я, за да подрънка с жълтиците вътре, и отново посочи Египет.

Мъжът се намръщи и извика един от останалите. Този, който се приближи, имаше обветрено лице на стар моряк. Лицето му бе разсечено от белег, който изчезваше под яката на мръсната му риза. Първият посочи Египет, произнесе нещо и кимна към Носферату.

Морякът поклати глава и се изплю презрително. После опря пръст на едно място в морето на север от Египет. Изглежда отиваха там и спореха как да постъпят с него. Е, поне мястото бе далеч по-близо до Египет, отколкото бе сега. Носферату отвори кесията и подаде няколко жълтици на стария морски вълк.

 

 

Гърция, 354 г.пр.Хр.

 

Макар че според легендата при Термопилите бяха загинали триста войни до последния човек, отбранявайки Огнените порти през 480 г.пр.Хр., точният им брой бе 299. Действително триста спартанци бяха поели с цар Леонид срещу Ксеркс и неговата армия от сто и петдесет хиляди войници, пресрещайки ги в тесния проход. Спартанците бяха издържали четири дни, което бе позволило на останалата част от града-държава да мобилизира нови войски и по-късно да изтласка нашествениците. Истински подвиг, възпят в песен, която се носеше от уста на уста не само в Спарта, но и в цяла Гърция.

Но имаше един човек, който знаеше цялата истина за тези триста войни. Сто двайсет и пет години бяха изминали от легендарната битка, а той все още крачеше по земята. Бе последният от тристата войни, но не беше човек. Стоеше на полето край Спарта, също както преди много години, когато армията се готвеше за онази битка, и както много пъти след това.

Вампир се бе сражавал при Термопилите, удържайки на вражеския натиск до последния възможен миг, преди да се изгуби в нощта, оставяйки другарите си на милостта на персийските мечове. Дори сега, години по-късно, не виждаше смисъла на тази героична постъпка. Да, тя бе довела до крайната победа на градовете-държави, но малко след това същите тези градове се бяха счепкали помежду си в първата и втората Пелопонески войни. Войниците, сражавали се рамо до рамо срещу персийците, се бяха изправили един срещу друг.

Такава бе човешката природа — глупава и късопаметна.

Вампир остана в Спарта, защото това бе първото място, където се чувстваше добре сред хората. За всички останали жители на Гърция Спарта оставаше една голяма загадка. Докато изкуството процъфтяваше навсякъде, в Спарта на почит бяха само военните умения. Всички усилия на държавата бяха насочени към поддържането и усъвършенстването на нейната армия. От 404 до 371 г.пр.Хр. Спарта владееше по-голямата част от територията на Гърция, въпреки че противниците й бяха многобройни. През последните петнадесет години обаче властта й бе отслабнала и голяма част от териториите — изгубени.

Спарта се намираше в югозападната част на полуострова, свързана с останалата част от Гърция чрез тесен провлак. Вампир стигна до там, след като напусна тайно Крит преди хиляда години. Беше скрил саркофага си в една пещера на южния бряг на Пелопонес, където бе прекарал петстотин години в дълбок сън, надявайки се, когато се събуди, споменът за неговото управление в Крит да е само легенда.

След като обиколи цяла Гърция и я намери процъфтяваща и цивилизована, той избра за свой нов дом Спарта. Към това решение донякъде го подтикна и чувството му за хумор — местните жители твърдяха, че са потомци на Лакедемон, син на бог Зевс. Освен това, благодарение на безразличието към хората от най-долната класа, не беше никак трудно да утолява глада си, без да поражда нежелано безпокойство. Имаше спартиати, които можеха да се сражават и гласуват; периокой, или свободните, които нямаха право на глас, но им се позволяваше да умрат за родината, и илоти, които макар да не бяха роби, се намираха в почти същото незавидно състояние и които Вампир бе избрал за свои потенциални жертви.

Три редици спартански войни бяха подредени пред храма Хеленион, готвейки се да тръгнат на война срещу Пилос, на западния бряг на Пелопонес. Беше малко преди зазоряване. Вампир бе участвал в толкова много сражения, че отдавна бе изгубил представа за истинската причина на тези нескончаеми войни. Шест пъти през последните няколко века бе сменял личността си, всеки път намирайки си място сред командващите офицери, благодарение на бойните си подвизи, а не на семейни връзки, както правеха останалите.

Актон, военачалникът на армията, се отправи по пътя, който водеше на запад, и жените подхванаха химн във възхвала на бога на победата. От трибуните ги гледаха момчетата от агогата — казармата за подготовка, — които бяха твърде млади, за да вземат участие във военните действия. Личеше си, че едва си сдържат сълзите.

Предстоеше още едно сражение. С течение на времето Вампир бе започнал да ги харесва. Беше се прочул с бойните си умения не само в Спарта, но и из цяла Гърция. Смятаха го за неуязвим и нямаха нищо против странното му поведение. Никога не се появяваше през деня, освен по време на сражение и тогава бе напълно скрит от ризницата и наметалото си, така че дори очите му не се виждаха. Беше обяснил, че кожата му е твърде чувствителна към светлината, и те го приеха като поредната му чудатост.

И този път, веднага щом слънцето се показа на хоризонта, Вампир напусна колоната и изчезна в гората край пътя.

 

 

Атина, 354 г.пр.Хр.

 

Това бе най-лесното пътуване от всички скитания на Носферату. Финикийският кораб имаше долна палуба, на която можеше да спи необезпокояван през целия ден. Големите платна и умението на екипажа им осигуряваха бързина, на каквато въобще не се бе надявал. Плаваха дори нощем и след осем дни спряха на друг подобен пост като този, край който се бе появил Носферату. Тук попълниха запасите си от прясна вода и храна, отпочинаха един ден, след което продължиха. Разположението на тези постове на относително еднакви разстояния говореше за постоянно действащ морски търговски маршрут. Обикновено Носферату излизаше на лов малко преди да напуснат поста, взимаше поредната си жертва и после скриваше трупа така, че да не може да бъде намерен. Потегляха на път, преди някой от поста да забележи изчезването, макар на два пъти това да бе станало преди да вдигнат платна. Втория път Носферату почувства, че финикийският капитан подозира нещо, но още няколко жълтици потушиха съмненията му.

Въпреки това Носферату се стараеше да не спи дълбоко през деня от страх да не бъде нападнат от екипажа. Скоро се научи да пребивава в полусънно състояние, долавяйки приближаването на всеки, който преминаваше наблизо. След около месец напуснаха Атлантика и навлязоха в Средиземно море и моряците очевидно бяха облекчени, че са в свои води. Междувременно Носферату започна да разбира говора им и научи, че техните сънародници плават не само на юг, към Африка, но и покрай атлантическия бряг на Европа. Корабите им кръстосваха Средиземноморието от стотици години, финикийците имаха колонии както на северните брегове на Африка, така и по източното испанско крайбрежие — на противоположния край на родината им, Палестина. Най-интересната новина бе, че сега Египет е под владичеството на персийците и че последният фараон бил разгромен в едно сражение само преди няколко години. Носферату никога не бе чувал за персийците и накара капитана да му покаже на картата откъде са дошли.

Щом в Египет се разпореждаха чужденци, нямаше ли да е безопасно за него да се върне там? Дали би могъл да вземе Граала и да го отнесе на Некхбет? Къде бяха останалите четирима аирлианци?

Финикийците имаха свои богове, пред които се прекланяха и чиито имена бяха съвсем непознати за Носферату — изглежда нямаха нищо общо с боговете от Египет. Всяка сутрин екипажът коленичеше пред няколко малки идола, подредени на носа на кораба. Молеха се за благоприятно време и за попътен вятър, както и за спокойно море. Носферату не можеше да разбере защо трябва да се молят на някакви неодушевени предмети. Каква сила можеше да има парче дърво? Боговете, които управляваха Египет, поне бяха истински.

След няколко дни плаване без да видят бряг — още едно постижение от последното пробуждане на Носферату — стигнаха до един пристанищен град на име Селинус, на остров, който местните хора наричаха Сицилия. Едва тук, когато излезе същата вечер, за да се поразходи и да намери жертва, Носферату придоби представа за промените, които бяха настъпили. Имаше нови империи и богове, но от друга страна хората си бяха същите. Макар финикийците да разполагаха с далеч по-усъвършенствани кораби, в други отношения те изглеждаха доста по-изостанали от египтяните. Почти не познаваха човешката история. Обществената им памет се простираше едва няколко поколения назад. Нито веднъж не споменаха Атлантида или Гражданската война на боговете.

Останаха около седмица в Селинус. Носферату не чу нито дума за аирлианците, Онези, които чакат и Водачите. Дали светът не се бе освободил от тях? Носферату почувства, че в душата му се заражда надежда.

Отплаваха от Селинус и се отправиха към Атина — крайната цел на тяхното плаване и един от най-могъщите градове в средиземноморския район. Носферату бе поразпитал и вече знаеше, че няма да е трудно да намери друг кораб, който да го откара в Египет. Когато стигнаха Пирея, пристанищния град на Атина, той остана на долната палуба, изчаквайки падането на нощта. Когато най-сетне слезе на сушата, стоката от трюма бе разтоварена, а моряците се бяха пръснали из околните кръчми да празнуват завръщането си.

Атина бе съвсем различна от Селинус. Носферату тръгна по улиците, наслаждавайки се на изящните постройки и на навика на тукашните жители да водят живот на открито. Остана тук няколко седмици, през това време научи езика. Имаше нещо различно в тези хора, но в началото не можеше да го определи. Осъзна го едва след няколко вечери — за разлика от египтяните гърците живееха с очакване за бъдещето.

Животът в Египет беше цикличен. Представата за времето се изчерпваше с идеята за повторение на едни и същи или сходни събития, нямаше никакъв прогрес. Тук животът течеше напред. Обсъждаха се и се подлагаха на дискусии най-различни идеи. Хората често питаха „защо“, нещо, което бе нечувано в Египет. Носферату се чудеше дали тази свобода на мисълта не е предизвикана от отсъствието на жреците и техните богове. Гърците също си имаха богове, при това доста на брой, но те изглежда бяха по-скоро измислени, отколкото реални. Всъщност това също бе една от честите теми на тукашните спорове. В Египет цената на каквото и да било съмнение беше смърт.

Носферату се хранеше добре, избираше за жертви предимно дребни крадци и проститутки, които се навъртаха край доковете на Пирея. Една вечер, след като нападна поредната си жертва и се наслаждаваше на удоволствието от засищането, той чу позната дума от група хора, събрани пред каменните стъпала на някакъв храм.

Атлантида.

Слънцето бе залязло само час преди това, но Носферату вече бе успял да убие един младеж, който се опита да го ограби. Приближи се неусетно към групата. Мъжът в центъра имаше бяла коса и брада. В ръката си държеше свитък.

— Солон, слушах те да говориш за потопа и за Девкалион и Пира, но ще ти кажа, че това бедствие бледнее в сравнение с онова, което е унищожило Атлантида. Имало е и ще има много и най-различни опустошителни сили, но най-страшните от тях са огънят и водата.

Старецът вдигна глава и огледа групата.

— Много са истински великите постижения на гръцкия народ — продължи той. — Но има едно, за което рядко се говори, защото всички го смятат за легенда. Преди много време, още преди по тези земи да се появят дорийците, нашите предци са се били в една страшна война срещу противник, който дошъл отвъд морето, дори отвъд Херкулесовите стълбове и бил предвождан от самите богове. Зад Херкулесовите стълбове има един остров, по-голям от Либия^[1] и Азия, взети заедно. Управляван бил от съюз на могъщи царе, които се разпореждали и върху околните земи. Империята на Атлантида се простирала чак до Египет, Европа и Тир, но в една епична битка нашите предци попречили властта им да се разпространи и в Гърция. Малко след това станало силно земетресение и морето погълнало Атлантида, и така тази страна изчезнала завинаги от лицето на земята.

Последната част съвпадаше с онова, което Носферату бе узнал като малък, но му се струваше малко вероятно гърците да са победили в бой аирлианските богове. Освен ако не са били подпомагани от Артад и неговите сили.

— Ей ти, страннико — посочи го неочаквано старецът. — Знаеш ли нещо за тези събития?

— Защо ме питаш? — отстъпи назад Носферату.

— И преди съм срещал такива като теб.

— Какви като мен?

— Високи, с бяла като мрамор кожа. И най-важното — очите ти, приятелю. Те говорят, че си виждал много неща. Така поне ми каза предишният, когото видях.

— И как се казваше този, когото смяташ за мой родственик?

— Наричаше се Сянката на Аспасия, каквото и да означава това.

Носферату си спомни, че Хаджилил бе споменал Сянката на Аспасия, аирлиански предводител.

— Кога говори с него?

— Значи го познаваш? — попита старецът.

— Чувал съм за него, но не го познавам.

— Беше тук преди два дена. Срещал съм го още няколко пъти. Водихме много интересни разговори.

Носферату почувства, че надеждата му от последните седмици започва да се топи.

— Та какво знаеш за Атлантида, приятелю? — повтори старецът.

— Нищо — промърмори Носферату, обърна се и потъна в мрака. Продължи да се скита из улиците на Атина, чудейки се какво да предприеме сега. Щом Сянката на Аспасия е тук, в Гърция, който тогава е в Пътищата на Росту в Египет? Къде са боговете?

По-скоро почувства, отколкото видя насоченото към него острие. Реагирайки машинално, Носферату отскочи встрани, а ножът разцепи въздуха на мястото, където бе стоял преди секунда. Нападателят замахна отново, с намерение този път да е по-точен. Носферату отстъпи назад, но опря гръб в стената и осъзна, че е попаднал в клопка.

— Кой си ти? — попита, вдигнал ръце пред себе си, за да се брани. Имаше чувството, че вижда пред себе си огледало — висок мъж с бледа кожа, червеникава коса, омотан в наметало. Очите му бяха издължени като на котките и заобиколени с червеникав ореол. — Сянката на Аспасия?

Вместо отговор нападателят нанесе нов удар. В същия миг отдясно блесна метално острие, което се стовари върху ръката на непознатия и я отсече от лакътя. Кинжалът изтрака на калдъръма. Носферату можеше само да гледа с ококорени от почуда очи как дългото острие се вдига отново и този път се забива в гърдите на неговия нападател. Мъжът се строполи на земята, а Носферату се извърна да погледне своя спасител.

— Аз съм Сянката на Аспасия — обяви непознатият. Той изтри кръвта от меча, използвайки наметалото на поваления войн. — А този е от Онези, които чакат.

Сянката на Аспасия се наведе, бръкна под наметалото на убития и извади малък предмет, окачен на шията му. Носферату го бе виждал и друг път — Ка-огърлица във формата на две вдигнати за молитва ръце. Сянката на Аспасия я прибра в джоба си и извади стъкленица, пълна с нещо като черен пясък. Измъкна тапата, после изсипа черния прах върху трупа. Почти веднага плътта на убития започна да се разяжда и да изчезва, сякаш ситният пясък я поглъщаше. След десетина секунди на улицата останаха само купчина смачкани дрехи.

Сянката на Аспасия се изправи.

— Ти си Носферату.

Не беше въпрос и Носферату реши да не отговаря. Сянката на Аспасия прибра меча.

— Последвай ме. — Без да си дава труд да поглежда през рамо, той пое надолу по уличката. Носферату се наведе да прибере камата на убития и тръгна след него.

Малко по-нататък, в подножието на Акропола, Сянката на Аспасия сви между две статуи точно под онази част на хълма, където се намираше Партенонът. Започнаха да се спускат по изтъркани каменни стъпала. Спряха пред една дървена врата, която затваряше тунела. Сянката на Аспасия направи нещо, което Носферату не успя да види, и вратата се отвори.

Веднага щом прекрачиха прага, вратата се затръшна зад тях. Носферату виждаше добре в мрака и потръпна, когато Сянката на Аспасия запали фенер. Засенчи очи и го последва в тунела, прокопан под Акропола.

— Този тунел е бил изкопан още от първите хора, живели по тези места — обясни Сянката на Аспасия. — Вероятно на хълма е имало крепост и това е бил пътят им за бягство или може би оттук са се снабдявали с вода. Сигурно доста поколения са работили в този тунел, докато го завършат, като се има предвид колко примитивни са били сечивата им. Хората са странни същества. Животът им е безсмислен като на животните. Но понякога правят невероятни неща. Много странно…

Свиха зад ъгъла и се озоваха в помещение, в което имаше маса, няколко стола и легло. Сянката на Аспасия постави фенера на масата.

— Пречи ли ти? — попита той Носферату.

— Да.

Сянката на Аспасия не си даде труд да изгаси фенера. Седна на един стол, облегна се назад и вдигна крака на масата. Носферату се настани срещу него, положил ръка на дръжката на скрития под наметалото му нож. С другата ръка си засенчваше очите.

— Трябваше да те убия заради онова, което направи на Изида и Озирис — заяви Сянката на Аспасия. — Ако бях верен на онзи, чиято личност дълго време носех в себе си. Тъкмо Аспасия остави Изида и Озирис като свои заместници да се разпореждат в Египет. — Сянката на Аспасия въздъхна. — Но оттогава се случиха толкова много неща. Нямаш представа от колко години крача по тази планета. Предполагам, че си прекарал голяма част от това време в саркофага си. Прераждал съм се много, много пъти. Натрупал съм огромен опит, сменял съм безброй тела.

Носферату мълчеше, все още стиснал ножа.

— Няколко пъти при различни обстоятелства съм се срещал с Изида, Озирис и останалите. Отнасяха се презрително към мен, защото бях само Сянка в човешки облик. Не изпитах мъка, когато научих за смъртта на Изида и Озирис.

— А къде отидоха останалите? — попита Носферату.

— Защо искаш да знаеш? — Сянката на Аспасия не изчака отговора му. — Къде е твоята любима? Некхбет, онази, която отвлече със себе си от Пътищата на Росту?

Носферату не отговори. Известно време Сянката на Аспасия го разглеждаше мълчаливо.

— Тя спи, нали? — попита накрая. — Иначе щеше да си заедно с нея. А ти търсиш нещо. Кръв. Аирлианска кръв за нея, нали?

Едва сега Носферату си даде сметка, че съществото срещу него има далеч по-голям опит с делата на аирлианците. Нищо чудно, след като Сянката на Аспасия бе наследил паметта на своя предшественик.

— А по-вероятно е да търсиш Граала — продължи Сянката. — Не го ли търсим всички? — Той въздъхна. — Но ключът към Залата на познанието, където е Граалът, е скрит от Наблюдателите. Дори аз не зная къде е сега. Всъщност, наложи се да не се поддавам на това изкушение — използването на Граала ще предизвика пробуждането на Артад и Аспасия. А това ми е абсолютно забранено.

Носферату продължаваше да мълчи. Стори му се, че Сянката на Аспасия е уморен от тази безкрайна игра. И не само уморен — явно се чувстваше самотен и Носферату можеше да го разбере.

— Знаеш ли, срещнах Вампир, твоя кръвен брат — заговори отново Сянката на Аспасия. Изглеждаше разочарован от мълчанието на Носферату. — За разлика от теб той поне си търси развлечения. Имаше свое царство на един остров на юг от тук. Беше набрал доста сила и се ползваше със страховита репутация. Боях се, че ще се наложи да се намеся, но вместо мен се намесиха природните стихии.

Носферату нямаше представа за какво говори събеседникът му.

— Той все пак успя да си отмъсти — продължи с разказа си Сянката на Аспасия. — Нали ме попита за другите четирима аирлианци, които обитаваха Пътищата на Росту? Вампир ги уби. Издъхнаха в саркофазите си.

Значи баща му е мъртъв. Носферату не почувства нито радост, нито облекчение. Когато погледна съществото срещу себе си, осъзна, че тази война няма да свърши никога. Властта бе опасно нещо. Единствената причина, поради която Сянката на Аспасия не го бе убил, бе, че все още не представляваше кой знае каква заплаха за него. Носферату поклати бавно глава и другият го погледна с любопитство.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — отвърна Носферату. — Вампир се закле да отмъсти преди много години. Изненадан съм само, че се е забавил.

— Забави се, защото предишните пъти аз му пречех.

— А този път?

— Бях уморен. Не мога да бъда навсякъде. Вампир избра момент, в който в Египетското царство цареше хаос.

— Къде е той сега?

— Недалеч оттук.

— Къде?

— На юг. Последните два века предимно се сражава. Лее кръв и я пие, разбира се. Направо се къпе в нея. Това му помага да забрави неприятностите.

Като например, че е самотен от векове, помисли си Носферату. Изглежда тримата имаха много общи черти.

— Защо ме спаси? — попита.

— Зная къде можеш да намериш аирлианска кръв.

— Къде?

— В Китай.

Носферату не бе чувал за това място.

— И къде е това?

— На изток. Много далече на изток. По-далече, отколкото си стигал някога. — Сянката на Аспасия се наведе напред и се втренчи в очите му. — Ще ти направя тази услуга, мой неживи приятелю, ако и ти ми направиш една услуга.

— И каква е тя?

— Артад и неговият кортад. Ще получиш тяхната кръв.

— Сам ли?

— Не би се справил. Ще ти е нужна цяла армия. Те спят сега в една гробница на име Циан Лин, в страната, наречена Китай.

Носферату разпери ръце.

— Но аз нямам армия.

— Не се безпокой. Аз съм ти приготвил. Има си и пълководец. Още е момче, но с известна помощ ще стигне надалече. Може би дори чак до Китай.

— И как се казва този пълководец?

— Александър, син на Филип, от една малка държавица на име Македония.

 

 

Гърция, 354 г.пр.Хр.

 

Вампир омота кърпата около главата си, закривайки очите и кожата от слънцето. Кърпата бе с червен цвят, за да може да вижда по-добре през нея, но тъкмо цветът му бе спечелил допълнителна слава. Понякога му бе трудно да си намери противник по време на битка.

Маршът до Пилос се оказа неочаквано продължителен. Още първата нощ, след като се разположиха на лагер и Вампир седна край огньовете, узна, че предстоящата война няма нищо общо с политиката. Целта й бяха само грабежи и плячкосване.

Щяха да се бият за пари.

Освен това бяха наели още три отряда от един съседен град-държава на име Пиргос. Вампир не остана впечатлен от военния им строй, изглежда се разчиташе основната тежест в битката на падне на плещите на спартанците.

До зазоряване и кървавата баня оставаше съвсем малко. Вампир долавяше във въздуха мириса на страх. Излъчваха го не само пиргосците, но и далеч по-опитните спартанци, обучени в логофобия — умението да потискат собствения си страх и да владеят тялото си. Но като цяло войниците изглеждаха спокойни. Повечето от тях се занимаваха с тази професия още от седемгодишна възраст, когато ги пращаха в агогите — казармите за подготовка и обучение. Вампир също бе преминал обучение, макар и в далеч по-напреднала възраст. Не съжаляваше за това. Макар в жилите му да течеше аирлианска кръв, тялото му бе човешко и се нуждаеше от тренировка и дисциплина, за да оцелява в трудни моменти.

Ударението на спартанското обучение не падаше само върху военните умения. То обхващаше тялото и ума, съсредоточавайки се най-вече върху науката за страха. В началото школниците се учеха да контролират мускулите си, когато всички инстинкти крещяха, че трябва да правят противоположното на онова, което им заповядваха. В едно от упражненията ги подреждаха на плаца със завързани очи, а инструкторите крачеха между редиците и от време на време удряха някого с пръчка. По този начин се потискаше инстинктивната склонност на мускулите да реагират при неочаквано нападение. Способност, която осигуряваше огромно преимущество по време на битка.

Достатъчно бе да повдигне глава, за да забележи в далечината крепостните стени на Пилос — града, който предстоеше да превземат. Издигаше се върху невисок хълм, но все пак предимството щеше да е на страната на защитниците.

Чуха се сподавени заповеди и войниците започнаха да се построяват. Спартанците застанаха най-отпред, а пиргоските отреди — зад тях. Вампир почувства нарастващото си желание да пролива и вкуси човешка кръв. Не беше се хранил цели осем седмици.

Армията още се подреждаше, а предният отряд от специално обучени скиритаи — щурмови групи — вече се приближаваше към стените, под воя на ловджийските рогове. Вампир познаваше добре тяхната тактика на действие, която почти винаги даваше резултат. Спартанските командири не обичаха да въвличат армията си в затегнати обсади. Това губеше много време и средства, изискваше построяването на тромави обсадни машини и многократни кръвопролитни атаки. Спартанците предпочитаха да се сражават в открито поле.

Вампир зае мястото си в средата на спартанския строй, точно зад техния военачалник Актон. Развиделяваше се и не само Вампир, но и хората около него можеха да различат градските стени и войниците върху тях. Стените бяха озарени от алената, трепкаща светлина на подпалените къщи в предградието — дело, естествено, на предния отряд от скиритаи. Горяха и неожънатите жита. Скрити на безопасно място зад стените на града, жителите бяха принудени да наблюдават безпомощно как се унищожава цялата им покъщнина.

Изминаха не повече от петнайсет минути и градските стени са разтвориха, а отвътре се появи първият пилоски въоръжен отряд. Актон не се поколеба нито за миг. Незабавно издаде заповед за настъпление и спартанците се отправиха с бърза крачка през полето. Докато се движеха в идеален синхрон, те свалиха копията пред гърди. За разлика от тях пилоската линия бе разкривена, а копията на войниците се поклащаха в треперещите им ръце.

Вампир дочуваше пискливите гласове на пилоските военачалници, опитващи се да подредят хората си в някакво подобие на военен строй. Знаеше, че вече е твърде късно. Предната линия на противниковите редици забеляза приближаващите се спартанци и започна да отстъпва назад, прикривайки се зад вдигнатите щитове. За да подсилят объркването им, в този момент скиритаите започнаха да ги обстрелват със запалени стрели. Още по-страшен от вида им бе равномерният тропот, който издаваха спартанците, удряйки земята със сандалите. Ритъмът, на който ги обучаваха от най-ранно детство, бе сто и двадесет удара в минута.

На един разтег място от предната пилоска линия Актон издаде заповед да преминат в атака. Вдигнали пред себе си копията, скрити зад масивните щитове, спартанците се втурнаха в равномерен бяг, а ритъмът подскочи от 120 на 180 удара в минута. Вампир се намираше на няколко метра вдясно от Актон, място, отредено му благодарение на многобройните му военни заслуги.

Противникът така и не успя да се подреди в линия. Някои от войниците дори се опитаха да побегнат, но офицерите ги връщаха на местата им с остриетата на копията си.

Вампир почувства непреодолима жажда за кръв, наложи се да събере цялата си воля, за да се сдържи още малко. Сграбчил копието, той не сваляше поглед от приближаващата се вражеска линия. С грохот на метал спартанците се врязаха в предната пилоска редица. Почти веднага из въздуха се разнесоха писъците на ранените и умиращите.

Дългите близо осем стъпки копия на спартанците им позволяваха да атакуват едновременно с първите три редици. Веднага щом някое копие се забиеше в плът, войникът, който го държеше, изваждаше своя кситос — къс меч, предназначен по-скоро да мушка, отколкото да сече.

Пилоската редица се разкъса и тогава започна клането. Вампир бе успял да намушка двама противници с копието си, преди то да се заклещи. Труповете им още се гърчеха на земята. Той измъкна меча си и се хвърли напред, освобождавайки мястото си за спартанеца зад него. Обърнат в бягство, противникът ставаше все по-лесна плячка. Вампир повали още неколцина, като ги удряше от съвсем близо. Четвъртия удари с такава сила, че успя да му отсече главата, макар да действаше с меча за мушкане. Едва сега спря, втренчил поглед в кървавия фонтан, който бликаше от шията на обезглавения противник. Земята под краката му бе покрита със смачкани тела, кървави локви и кал. Спартанците продължаваха да настъпват неумолимо. Тук-там се чуваха викове за милост и пощада. Без да им обръща внимание, Вампир продължи да коси враговете — както въоръжените, така и тези, които бяха вдигнали празни ръце към небето. Едва сега на бойното поле се появи и пиргоската армия. Вампир не спираше своя кървав ход към отворените градски порти. За миг зърна вражеския командир, с окървавено от раната на челото му лице, който крещеше на войниците си да се подредят пред вратите на града, съзнавайки, че вътре нямат никакви шансове да устоят на атаката.

Дрехите на Вампир бяха подгизнали от кръв, вкусът от пръските й му придаваше нови сили. Той се втурна към вражеския командир. Още с първия замах изби оръжието от ръката му. Захвърли своя меч и сграбчи командира за гърлото, стискайки с всички сили, докато противникът му изпадна в безсъзнание. След това го метна на рамо, втурна се през градските порти, скри се в първата изпречила се на пътя му къща и там разпра гърлото на командира и запи жадно от кръвта му.

Но не можа да утоли жаждата си.

Писъците на жените и децата, отекващи отвън, му подсказваха, че пиргосците вече са влезли в града и са се отдали на грабежи, насилия и убийства. Спартанците бяха останали отвън, на тях им стигаше златото, което им плащаха, а и не искаха да губят хора при спорадичните стълкновения в града.

Вампир обаче продължи да се носи като фурия. Изрита една врата и се натъкна на жена, стиснала в прегръдките си две малки деца. Уби майката, като й скърши врата, после изпи кръвта на децата, докато мъничките им сърчица спряха да туптят. Когато излезе навън, бе така замаян от вкуса на кръвта, че не забеляза скритата в сенките фигура, която го наблюдаваше внимателно.

Не можеше да чака следващата битка.

Когато най-сетне напусна града, спартанците вече бяха отстъпили, отнасяйки със себе си ранените и убитите. До Актон бе спрял конник, вероятно пратеник от Атина. Двамата разговаряха оживено. Вампир се приближи към тях да чуе какви са новините.

В Коринт бил свикан съвет, на който било взето решение всички градове-държави да се обединят под командването на един млад цар от север, на име Александър. Спарта също се съгласила да участва в обединението, преотстъпвайки четири от най-добрите си легиона в предстоящия поход срещу персийците.

Вампир едва се сдържа да не се засмее на глупостта на тези хора. Всеки от загиналите днес можеше да допринесе за победата над персийците. Трите до вчера воюващи сили сега бяха съюзници.

Кампания на изток. Вампир кимна. Още десетина години кървави забавления. Тъкмо имаше нужда от нещо, което да отвлича мислите му.

Когато се обръщаше, за да се отдалечи от Актон и вестоносеца, усети някакво движение зад гърба си. Извърна се рязко, но закъсня само с частица от секундата — дръжката на един кситос се стовари върху слепоочието му точно под долния край на шлема.

Вампир се строполи в безсъзнание на земята.

 

 

Когато дойде на себе си, беше нощ. Вампир лежеше по гръб. Опита се да се раздвижи, но се оказа, че ръцете и краката му са стегнати с въжета. В земята около него бяха забити факли, а когато извърна глава, откри, че Актон и останалите офицери го наблюдават. Бяха го положили върху една от дървените маси, които знахарите използваха, за да превързват ранените.

— Какво правите? — извика им Вампир. — Аз съм войн от първата редица.

Актон пристъпи напред.

— Не зная кой — или какво — си. Но видях какво направи с онези деца в града. Освен това всички ние сме чували различни истории за теб. Че не остаряваш. Че никога не излизаш по светло. Че пиеш кръв, нещо, което видях с очите си.

— Е, и? — попита Вампир презрително. — А съм войн, от когото се страхуват не само в Спарта, но и в цяла Гърция. Какво значение, че пия от кръвта, която проливаме всеки ден?

— Става въпрос за чест и войнски дълг — обясни спокойно Актон.

Вампир се разсмя.

— Чест? Не ми говори за чест, когато разграбвате и опожарявате един град, а на следващия ден тръгвате рамо до рамо със защитниците му срещу друг противник. И това ако е чест.

— Чест е, когато изпълняваш заповеди. Когато си верен на своите другари. А ти едва се сдържаш да останеш в строя и го напускаш при първия сблъсък с врага. Позволих ти да застанеш зад мен, защото не исках да рискувам живота на нито един от войниците си заради безотговорните ти действия.

— Убил съм повече врагове от петима такива като теб — похвали се Вампир и погледна към другите офицери.

— Ако всичко опираше само да убийствата — отвърна спокойно Актон, — тогава касапите щяха да са най-великите войници.

Вампир изръмжа и понечи да се изправи, но въжетата го дръпнаха обратно.

— Вие сте глупаци. Какво си мислите, че правите? Нима искате да ме убиете?

— Няма да е почтено спрямо теб — каза Актон. — Все пак ти се сражава дълго време за Спарта. По-дълго, отколкото всеки от нас може да си спомни.

— Нямаш никаква представа какво съм направил за Спарта — извика Вампир. — Аз бях един от тристата. Бил съм се с Леонид при Огнените врати.

Актон отстъпи назад и го погледна изумено.

— Това е невъзможно. Оттогава е минала цяла епоха. Никой не живее толкова дълго.

Вампир мълчеше.

— Ти не си човек, нали? — попита го накрая Актон. Извърна се и махна с ръка. От тъмнината се показа един прегърбен мъж. Беше старец, с дълга бяла коса и черно износено наметало, който се подпираше на бастун. — Беше прав — рече му военачалникът. — Той не е човек.

— Кой е този? — поиска да узнае Вампир.

— Казвам се Тирн — отвърна старецът на гръцки, но със странен акцент. — Вървях дълго време, за да стигна дотук. Аз съм уаджет.

За пръв път от много време насам на лицето на Вампир се изписа изненада. Старецът кимна.

— Виждам, че тази дума ти е позната. Знаеш и значението й.

Вампир продължаваше да мълчи. Тирн се обърна към Актон.

— Стъпвал е по земята далеч преди Спарта да се появи на бял свят. Той е един от неживите. Чел съм за такива като него в архивите на нашия орден. Тези същества са проклятие за човечеството.

При тези думи сред редиците на войните се разнесе ропот.

— Лъже! — извика Вампир.

— Не лъже — възрази Актон. — Каза ни, че пиеш кръв, а ние го подозирахме от доста време. Затова те проследих в града и видях всичко с очите си. Призна също, че си живял много дълго. Заяви, че си участвал в битката при Термопилите, което е невъзможно за простосмъртен.

— Трябва да бъде убит — обади се Тирн. — Инак ще донесе беди на хората.

— Спокойно, старче — Актон положи ръка на рамото на Тирн. — Той е спартанец. Има право да се нарече такъв, какъвто и да е бил по-рано.

— Освободете ме и ще напусна Спарта — обеща Вампир. — Не желая да ме забърквате в интригите си.

Актон вдигна своя кситос.

— Както вероятно си научил още в агогата, мечът има две остриета. Няма да те убия заради подвизите ти в прослава на Спарта. Но не мога и да ти позволя да си тръгнеш след онова, което научих за теб. Ако напуснеш Спарта, ще трябва да оставиш онова, което тя ти даде.

— И какво е то, според теб?

Актон прибра меча в ножницата. Приближи се до Вампир, после вдигна високо ръка. Един от офицерите му подаде окървавена секира.

— Какво правиш? — извика Вампир и напъна мишци.

— Вземам обратно това, което ти даде Спарта — отвърна Актон и вдигна секирата над главата си. После я стовари с всичка сила върху ръката на Вампир, отсичайки с един удар китката. Дясната ръка на Вампир падна от масата и пръстите й се сгърчиха.

Осакатеният стисна зъби и впи поглед в Актон, сдържайки вика си само благодарение на обучението, за което Актон бе говорил. От раната шуртеше кръв и обливаше масата. Спартанският командир я заобиколи спокойно, спря от другата страна и отново вдигна секирата. Нов удар и Вампир се лиши и от лявата си ръка.

Този път ревът му отекна надалеч.

Дотичаха двама знахари, стиснали увити в парцали, нажежени до червено железа. Те притиснаха алените краища на железата към кървавите чуканчета. Замириса на изгоряла плът, писъците на Вампир отново отекнаха надалеч. Той дори не забеляза, когато Наблюдателят Тирн се наведе над отсечените му ръце и ги поръси с черен прах от една стъкленица. Няколко секунди по-късно ръцете изчезнаха.

Знахарите привършиха с обгарянето на раните и ги превързаха. Вампир не виждаше нищо, изцяло погълнат от нетърпимата болка, извираща на талази от отрязаните му ръце, за да се смеси с черната омраза, която никога нямаше да намери покой и утеха.