Робърт Дохърти
Носферату (4)

3.

Брегът на скелетите, 1450 г.пр.Хр.

 

Некхбет беше мъртва. Носферату изкрещя и викът му отекна в металния похлупак, за да го блъсне отново в лицето. Тя беше само скелет, проснат вътре в саркофага, с отдавна проядена от времето плът. Червената й коса бе прилепнала върху оголения череп, очите й бяха изсъхнали и сбръчкани в зеещите орбити. Завладян от паника, неспособен да се пребори с клаустрофобията, той размаха отчаяно ръце.

Сън. Кошмар.

Опита се да овладее мислите и чувствата си. Посегна към ключалката и извика отново, този път от болка, когато през процепа нахлу ярка светлина. Замижа и слепешката избута похлупака настрани. Изчака, докато се разсеят ярките кръгове пред очите му. През това време изследваше тялото си. Беше слаб, неимоверно слаб. Прокара пръсти по гърдите си и установи, че ребрата му изпъкват. Нуждаеше се от храна — отчаяно.

Смъкна короната от главата си и металните пластини от ръцете и краката. Посегна към похлупака и го върна на мястото му, като остави съвсем малка цепнатина. Благословен мрак. Нямаше сили дори да отвори капака докрай. Избута го колкото да се измъкне навън и се просна върху каменистия бряг. Полежа няколко минути да си поеме дъх. Камъчетата бяха приятно топли.

Безлюдната местност, в която бе скрил саркофага, досега бе негово предимство, но сега щеше да е недостатък. Носферату се огледа. Освен една самотна птица, която кръжеше в небето, не се виждаха никакви други признаци на живот. Знаеше, че няма да му стигнат силите да се изкатери по скалите, а и се съмняваше да открие нещо интересно зад тях.

Излегнат по гръб върху каменистия бряг, той зарея поглед в небето. Така ли ще свърши всичко? Прокле се, задето не бе обмислил по-внимателно нещата, преди да влезе в саркофага. Но какво можеше да промени тогава? Колко ли дълго бе спал? Доколкото си спомняше — и доколкото успя да разчете руническите знаци, — бе нагласил устройството за 650 години. Струваше му се, че това ще е предостатъчен период да приключи господството на аирлианците в Египет.

Внезапно улови някакъв мирис и ноздрите му трепнаха. Миришеше на кръв, но не на човешка. Не приличаше на нищо, което бе подушвал досега. Завъртя бавно глава, опитвайки се да определи посоката, от която идваше миризмата.

Откъм морето.

Носферату се намръщи. Кръв във водата? Той изпълзя до брега. Една студена вълна го блъсна в лицето, но той продължи, докато заплува в океана. Вдигна глава и отново подуши. Определено миришеше на кръв. Беше вече близо.

Зарита отчаяно с крака, изтласквайки се напред. Глътна малко вода, този път усети вкус на кръв и в устата си. Приближаваше се.

Извика уплашено, когато нещо се отърка отдолу в него. Погледна и видя издължен сивкав силует. Една гръбна перка разпори водата близо до него. Акула. Те също бяха подушили кръвта. Или може би те я бяха пролели? Беше съвсем близо до източника. Цялото му тяло го усещаше.

Нещо го удари отляво и той понечи инстинктивно да се отдръпне, но после осъзна, че тялото не помръдваше. Приближи се. Беше делфин с разпорен корем. И тогава чу и почувства какво го заобикаля — треската на изгладнелите акули, които разкъсваха трупа на делфина. И писъците на останалите делфини, които отбиваха атаките на акулите, опитвайки се да защитят малките си.

Без да обръща внимание на обкръжилите го гладни морски чудовища, Носферату се вкопчи в разкъсания труп. Заби разтреперани пръсти в податливата плът и намери една вена. Кръвта шурна право в устата му и той започна да я поглъща жадно.

Нещо го удари в крака, но той не се отмести и продължи да се храни. Усещаше как с всяка глътка силите му се възстановяват. Когато червеният фонтан секна, той пусна разръфания труп, оставяйки на акулите да го довършат. Зърна друг току-що убит делфин, доплува до него и повтори процедурата. Направи го общо четири пъти и след всяко хранене се чувстваше все по-силен.

Акулите не му пречеха, вероятно долавяйки инстинктивно, че и той като тях е ловец, надарен с първична сила и склонност да убива и да търси кръв. А може би усещаха, че е по-силен от тях и ще е най-добре да го избягват.

Носферату се обърна към брега. Стомахът му бе пълен с кръв от делфините. Чувстваше се укрепнал, но му се гадеше. Доплува до брега и се изправи, като се олюляваше. Течението тук вървеше на север. Обърна се и закрачи на юг, към мястото, където бе оставил саркофага.

Изведнъж падна на колене и повърна смес от кръв и морска вода. Виеше му се свят, усещаше мъчителни конвулсии в стомаха. Едва сега осъзна, че се нуждае само от човешка кръв. Беше се подкрепил, но нямаше да оцелее дълго.

Стигна до саркофага и пропълзя вътре. Все още му се гадеше. Беше изпил толкова много кръв, а бе спечелил толкова малко.

Следващия ден прекара в саркофага, обмисляйки плановете си. Излезе надвечер и се изкатери до върха на крайбрежните скали. Когато погледна към сушата, откри, че го заобикаля все същата безжизнена, скалиста пустиня. Съмняваше се, че ще намери човешко същество на стотина мили наоколо. Дали да рискува да пресече пустошта, докато открие хора? След като съзерцава известно време окаяния пейзаж, Носферату се обърна към океана. Докъдето му стигаше погледът, виждаше само пусти, негостоприемни брегове.

Вече не се съмняваше, че единственият път минава по море. Там поне можеше да намери храна.

Отново се извърна към сушата и се загледа на север, сякаш някакъв невидим фар привличаше вниманието му в тази посока. Знаеше, че там някъде е разположен Египет. Там го чакаше Некхбет. Не беше достатъчно само да оцелее. Трябваше да събере достатъчно сили, за да може да пропътува разстоянието до там. Тази нощ прекара на скалите, но малко преди зазоряване се спусна долу и се скри в саркофага.

На следващата вечер отново се изкатери горе и се зае да наблюдава океана. Повтори го три поредни нощи.

Търпението му бе възнаградено четвъртата нощ. Малко след смрачаване, тъкмо когато се бе изкатерил на скалите, той зърна светеща точица на хоризонта на север. Веднага разбра какво е — фенер на кораб, акостирал някъде там, за да прекара нощта. Носферату се отправи в тази посока, като се придвижваше по скалите.

Отне му четири часа да стигне източника на светлина. Дървена рибарска гемия бе изтеглена върху пясъчния бряг и на мачтата й блещукаше самотен фенер. Полегнала на една страна, тя бе дълга пет-шест метра, без надстройки, с по едно голямо гребло от всяка страна на корпуса. Носферату преброи трима души екипаж, двама спяха на носа, а третият бе на вахта при фенера.

Той заобиколи от юг, докато се отдалечи на около двеста метра. Спусна се на плажната ивица и обмисли плана си. Сърцето му туптеше, не толкова от усилието, колкото от близостта на жадуваната човешка кръв. Подушваше съвсем ясно мириса на хора. Запълзя към гемията, но спря, когато вахтеният събуди един от спящите.

Двамата си смениха местата и измореният наблюдател се загърна в наметалото. Неговата смяна подпря сабята си на мачтата, скочи от борда и закрачи с вдървена походка към скалите. Носферату се надигна, без да губи време, и се прокрадна безшумно зад жертвата си. Морякът стъпи върху камъните и започна да се облекчава. Носферату се изправи зад него, стисна устата му с ръка, а с другата притисна ръцете му към тялото. След това изви глава и заби зъбите си в шията на нещастника, разкъсвайки жадно плътта.

Кръв. Човешка кръв. Докато съпротивата на моряка намаляваше, силите на Носферату растяха. За по-малко от минута той изсмука всичката му кръв до последната капка.

Когато приключи, положи безшумно трупа на пясъка. Погледна към гемията и се замисли за другите двама на брода. Жаждата за още кръв го подтикваше да действа, но си даваше сметка, че се нуждае от тях. Както и те от него.

Наведе се, вдигна още топлия труп и го метна на рамо. Сетне се отправи на юг. Когато стигна скалите, скри трупа в една цепнатина и го затрупа с камъни и клони. После се върна при саркофага и също го замаскира грижливо. Взе парче плат и го усука около главата си. След това зачака зората.

Слънцето скоро изгря и лъчите му проникнаха през плата, но той го предпазваше достатъчно, за да различава очертанията на предметите наоколо, без светлината да дразни очите му.

На сутринта гемията я нямаше. Появи се едва рано следобед. Носферату предполагаше, че двамата останали моряци са търсили другаря си. Когато гемията се приближи, той им помаха от брега и забеляза, че двамата на борда започнаха да спорят. Появата на непознатия ги плашеше, но намаленият екипаж се нуждаеше отчаяно от попълнение. Носферату бръкна в джоба, извади една златна монета и я завъртя така, че да улови светлината на слънцето.

Алчността надделя над страха и мъжете насочиха гемията към брега, като му подвикваха на непознат език. Носферату само размахваше монетата, сочеше себе си и саркофага, после тяхната лодка и накрая поглеждаше на юг. Беше съвсем ясно какво иска. Престори се, че гребе, и това вече окончателно прикова вниманието им, тъй като гемията се нуждаеше най-малко от трима души, за да се движи срещу вятъра — двама на греблата и един на руля.

Моряците хвърлиха котва на десетина метра от брега, но продължиха да спорят. Носферату чакаше. Както и предполагаше, накрая спечелиха алчността и нуждата. Гемията се приближи още. Моряците очевидно му задаваха разни въпроси, но той само размаха ръка пред устата си. След това посочи очите си и слънцето и завъртя глава.

Малко по-късно вече беше на борда, а моряците вдигнаха платната и се отправиха на юг. Единият от тях държеше руля, вторият седна при лявото гребло, а Носферату се настани зад дясното. Очите го боляха въпреки плътното парче плат, с което ги бе покрил. Искаше му се да се скрие под една от пейките и да се наспи, но знаеше, че това може да изнерви моряците.

Същата нощ не можа да спи, а следващият ден бе истинско мъчение. Така продължи още осем дни, през които гребяха или се носеха по вятъра на юг. През цялото време той се вслушваше внимателно в разговорите на моряците, улавяйки от време на време отделни думи и изрази. Постепенно разбра, че са от една страна далече на север, чието име не бе чувал — над Вътрешното море, което мие бреговете на Египет. Силна буря ги бе отнесла далеч на юг. Бяха изгубили цяла седмица, опитвайки се да се върнат, следвайки западните брегове на Африка, където трябваше да се борят с теченията и неблагоприятния вятър. Накрая бяха взели трудното решение да плават на юг.

С въглен Носферату начерта върху дъното на лодката бреговата линия на Африка, доколкото си я спомняше. Нарисува стрелка около най-южния край и посочи на север. Макар да знаеше, че не е истина, опита се да им покаже, че има воден път между Червено и Средно море, откъдето бяха дошли. Едва ли беше необходимо, след като сами се бяха отказали да плават покрай западния бряг.

Две седмици след като се качи на борда, те заобиколиха най-южната точка на Африка и поеха отново на север. Носферату се преструваше, че яде сушеното месо, което му даваха, но тайно го хвърляше зад борда. Очите му постепенно привикнаха със светлината, но въпреки това продължаваше да носи превръзката. Усещаше как гладът му постепенно нараства. Сушата ставаше все по-гостоприемна и зелена и един ден моряците предложиха да спрат до брега и да слязат на лов. Носферату се съгласи, но остана на кораба, а те взеха лъкове и ножове и се отдалечиха навътре. Веднага щом се скриха от погледа му, той също слезе, но пое в друга посока.

Не се наложи да върви дълго. Скоро се натъкна на туземно селце и изчака недалеч от него да се стъмни. Повали първия часовой, който излезе зад оградата да провери защо лаят кучетата.

Върна се при гемията малко преди зазоряване. Ловът на моряците се бе оказал успешен, но и двамата се бяха разтревожили от внезапното му изчезване. Не даде никакво обяснение, макар вече да знаеше доста добре езика им.

Пътешествието продължи по същия начин. Още пет пъти Носферату слизаше от кораба на лов за хора, преди да заобиколят Сомалийския рог и да навлязат в Червено море. Усещаше, че безпокойството му расте. Беше все по-близо до Некхбет. Когато видя пясъците на Арабската пустиня отляво, осъзна, че е време да напусне гемията.

Тръгна си същата нощ и остави моряците живи, въпреки че гладът му се усилваше. Пое през пустинята, която разделяше Червено море от Нил, но се движеше нощем, а денем се заравяше в пясъка. На третата нощ се нахрани с един самотен бедуин. На следващата забеляза бивак на бедуини — вероятно от същата група се бе отделила неговата жертва.

Спря го един пазач, докато се приближаваше към разпънатите шатри. Носферату го поздрави по същия начин, по който бе привлякъл вниманието и на двамата моряци от гемията — с жълтица върху разтворената длан.

Преговорите с водача на бедуините бяха кратки и лаконични. Носферату нае половин дузина пясъчни войни да му служат един месец. Никакви въпроси относно работата, която щяха да вършат, нито за посоката, в която щяха да поемат. Освен седемте камили — шест за бедуините и една за него, нае още четири. На следващата вечер напуснаха лагера и се отправиха на запад.

На петия ден бедуините му казаха, че наближават бреговете на Нил.

Луната бе в третата си четвърт, когато Носферату се спусна по склона на една стръмна дюна и зърна в далечината сърцето на Египет — за първи път, откакто го бе напуснал. Остана потресен от онова, което видя. Върху платото Гиза се издигаше грамадна каменна пирамида. Зад нея имаше други две, с почти същите размери. Пред входа на най-голямата пирамида, там, където някога в една вдлъбнатина лежеше Черния сфинкс, сега имаше заравнена площ, върху която се издигаше подобен сфинкс, но издялан от камък и с боядисано лице. Между лапите му стърчеше статуя, която Носферату позна: беше изображение на Хор. Пред голямата пирамида се издигаше храм. А още по на север, където се разливаше реката, се виждаха светлините на огромен град.

Шестимата бедуини стояха до него, със саби в ръце, и очакваха заповедите му.

Носферату все още не можеше да привикне с промените, на които бе свидетел. В подножието на най-голямата пирамида имаше купчина камъни, сякаш тя все още не бе завършена, или пък някога е била облицована с тях, а после по неизвестна причина тази облицовка е била разрушена. Толкова много промени за 650 години.

Въпросът беше кой управлява сега? Моряците от гемията не знаеха нищо за Египет, страната им бе в западната част на Средно море. Говореха за някакво островно царство, управлявано от свиреп и страшен цар, но Носферату не бе чувал нищо за него.

Що се отнася до бедуините, те никога не се вълнуваха от онова, което ставаше отвъд пределите на пустинята.

Макар да беше нощ, Носферату забеляза, че на платото има хора. Войници, които пазеха. Жреци, сновящи между постройките. По реката плаваха натоварени със стока кораби.

Носферату продължи надолу по склона на дюната, докато стигна брега. Пришпори камилата във водата, следван от малката си група. На източния бряг те заобиколиха големия храм, където на пост стояха облечени в ризници войни. Отправиха се към мястото, откъдето се проникваше в Пътищата на Росту.

Носферату беше изненадан, когато откри, че входът е потопен — през изминалите години нивото на реката се бе покачило. Обмисля няколко минути тази промяна, после взе решение. Нуждаеше се от информация, преди да предприеме следващата стъпка. Остави четирима от бедуините и камилите скрити между големите каменни блокове. Другите двама тръгнаха с него по брега на реката.

Малката каменна къщичка си беше на мястото, заобиколена от десетина подобни. Над вратата, позахабен от времето, но различим за онези, които го познаваха, се виждаше знакът. Носферату не си направи труда да почука. Отмести завесата встрани и прекрачи прага, следван от двамата си придружители.

Вътре имаше четирима души. Мъж и жена деляха леглото отляво, младо момиче спеше на дървения нар вдясно, а едно съвсем малко момче се бе свило на пода по средата. С три бързи крачки Носферату прекоси стаята. Сграбчи момчето, стисна го за шията и опря кинжала в плътта.

Другите трима обитатели вече се бяха събудили от шума. Мъжът дръпна жена си, която искаше да се хвърли към момчето.

— Ти ли си Наблюдателят? — попита Носферату. — Уаджет ли си?

Мъжът премигваше сънено.

— Аз съм Каджихи.

— Наблюдател ли си?

— Откъде знаеш…

— Кажи ми какво си видял — прекъсна го Носферату.

— Защо? Кой си ти?

— Тук аз задавам въпросите — просъска Носферату.

— Могат ли да излязат? — Каджихи посочи жена си и дъщеря си. — Ще идат при един приятел. Няма да повикат стражите на фараона, сигурно знаеш защо, след като ти е известно, че съм Наблюдател.

— Фараон? — думата бе непозната за Носферату.

— Този, който управлява тук.

Интересно, помисли си Носферату. Нито един от четиримата богове не носеше това име. Но това не пречеше някой от тях да се е нарекъл по този начин по-късно.

— Човек? Или бог?

Каджихи повдигна рамене и въздъхна облекчено, след като осъзна, че непознатият се нуждае само от информация.

— Твърдят, че е бог, но аз смятам, че е човек. Тъй като предишните фараони живееха колкото простосмъртните, мисля, че отговорът е ясен. Последният фараон например умря от водна треска.

— Колко фараони са царували досега?

— Великият фараон Тутмос, син на Аменофес, е седемдесет и четвъртият подред и четвърти от Осемнадесетата династия.

Седемдесет и четвъртият, помисли си изумено Носферату. Хиляда години властване на човека.

— А боговете? — попита обезпокоено Носферату. — Те къде са?

— Кажи ми кой си ти?

Носферату кимна и даде знак на двете жени да си тръгнат. Пусна и момчето.

— Върви с тях — нареди му и седна на пода, като с жест подкани Каджихи да последва примера му. Бедуините останаха на пост, с оголени оръжия и непроницаеми лица. — Името ми е Носферату.

Очите на Каджихи се разшириха.

— Ти си нежив. Баща ми ми е разказвал за теб. Той пък знаеше от своя баща и така нататък. Мислех, че си само един мит.

— Както сам подозираш, нямаше ме доста време. Когато за последен път видях това плато, на него бе само Черният сфинкс.

— Черният сфинкс! — повтори изумено Каджихи. — За него се говори само шепнешком. Някои казват, че не съществува. Твърдят, че легендата за него се е родила от сегашния Сфинкс.

— Имаше Черен сфинкс и той бе направен не от камък, а от някакъв метал — потвърди Носферату, който си спомни за ужасната смърт на Лилит и Чатха върху главата на Сфинкса. — Много по-красив и изящен от тази каменна скулптура.

— Ти наистина идваш от Първата епоха.

Носферату разпери ръце.

— А сега коя епоха е?

— Осемнайсетата династия от Третата епоха на Египет. Епохата на управлението на фараоните. За Първата епоха се говори като за легенда. Епохата, през която са управлявали аирлианските богове.

Носферату кимна.

— Да, така беше. Виждал съм ги с очите си. Дори убих двама от тях. Толкова по въпроса за боговете. А кой е управлявал през Втората епоха?

— Сенките на боговете, направени по образ и подобие на Хор.

Носферату познаваше добре Хор — един от шестимата аирлиански богове и негов баща.

— И какви бяха тези Сенки?

— Хора с умове на богове, които постоянно се прераждат. Отдавна ги няма, но чух да казват, че един от тях — Сянката на Аспасия, го замествал на Земята, докато богът спял.

Носферату не можа да разбере какво означава последното.

— Значи сега управляват хората?

— Да.

— А какво е станало с боговете?

— Едни казват, че все още са в Пътищата на Росту. Други твърдят, че отдавна са си заминали. Никой не знае със сигурност. Дори жреците, макар да се преструват, че всичко им е известно. Понякога сочат небето, сякаш боговете са там.

Или са дошли от там, поправи го мислено Носферату, спомняйки си за странната жена, Донхад, която го бе освободила.

— А Сенките?

— И тях ги няма, но както ти казах, носят се слухове, че Сянката на Аспасия живее в Синайската пустиня отвъд Червено море. От доста време бил там и чакал.

— Какво чака?

— Никой не знае.

Богове, после Сенки и сега хора. Носферату почувства прилив на страх и надежда. Времето бе работило в негова полза, но колко време бе изминало? Повече от 650 години, това бе сигурно.

— Колко време е изминало от Първата епоха?

— Над шест хиляди години, според архивите на моето семейство — отвърна Каджихи.

Шест хиляди години! Носферату се сви, сякаш го бяха ударили в гърдите. Малка грешка в знаците на таблото и ето докъде го бе довела. Дали Некхбет е още жива? Имаха ли някакво влияние аирлианските богове върху царуващите фараони?

Насочи показалеца си към Каджихи.

— Искам да ме отведеш в Пътищата на Росту. Трябва да взема нещо оттам.

— Пътищата се охраняват строго. Боговете може и да са заминали, но има други, които изпълняват стриктно повелите им. Онези, които чакат. Водачите. Те пазят аирлианското примирие. Няма да позволят на никого да го наруши.

Светът наистина се е променил, помисли си Носферату. Шест хиляди години! Дори Некхбет да е още жива, дали е запазила разсъдъка си? Възможно ли е някой да оцелее в положение като нейното?

— Какви са Онези, които чакат? А Водачите?

— Онези, които чакат са като теб, ако е вярно, каквото са ми казвали. Получовеци, полубогове. Те служат на бог Артад. Никога не съм виждал някого от тях, но според съгледвачите ми те продължават да действат. Водачите служат на бог Аспасия. Те са хора, но са готови да се подчиняват фанатично и до смърт на заповедите на боговете. Както ти казах, смята се, че Сянката на Аспасия е някъде наблизо и ги управлява. Говори се, че е свирепо същество, без капчица жал към хората.

Носферату се почеса по главата. Дори скрити, аирлианските богове пак продължаваха да дърпат конците.

— Ще можеш ли да ме отведеш в Пътищата?

— Опасно е. Освен това ще е в разрез с кодекса на Наблюдателя.

— Преди много време един друг Наблюдател ме отведе в Пътищата — рече Носферату. — Тогава вярваше, че това е част от дълга му. — Замълча, оставяйки на Каджихи да обмисли думите му. — Нека го кажа иначе. Ако не ме отведеш, ще убия теб и семейството ти и с това ще сложа край на Наблюдателите. Какво казва твоят кодекс по този въпрос?

— Защо са ти притрябвали Пътищата?

— Там е моята любима.

— Не те разбирам — сбърчи озадачено вежди Каджихи.

— Годеницата ми. Тя е заровена там. Обещах, че ще се върна и ще я спася. Само че съм закъснял. Страшно много съм закъснял. Няма да нарушиш никакъв кодекс, ако ме отведеш в Пътищата на Росту. — Носферату се изправи, извисявайки се над Наблюдателя. — Имам огромно търпение, страдал съм много и съм пътувал надалеч, но напоследък търпението ми е на изчерпване. Отведи ме където ти казах. Още сега!

Каджихи скочи на крака и отстъпи уплашено назад. Бедуините го наобиколиха.

— Пътищата са опасни — повтори той. — Бил съм там само за няколко минути. Не зная дали ще мога да намеря…

— Аз ще я намеря. Ти само ме отведи. Зная, че един от входовете е под водата. Този, който гледа към Нил. Другият е в подножието на Черния сфинкс. Има ли трети вход?

Каджихи кимна.

— Да. Има още няколко. Единият е под каменния сфинкс, зад статуята на Хор, но аз не мога да вляза оттам. И друг има, през Голямата пирамида.

— Знаеш ли го къде е?

Каджихи кимна.

— Води ме. Веднага. И без повече приказки, Наблюдателю. Ако не ме заведеш, ще те убия. Теб и цялото ти семейство.

Каджихи постоя неподвижно няколко минути, сетне се прегърби и отпусна рамене. Сграбчи едно сиво наметало и го хвърли на Носферату. С другото се заметна. Даде по едно и на двамата бедуини.

— Слагайте ги и ме последвайте.

Излязоха отвън, заобиколиха каменния храм, свиха наляво и поеха към Голямата пирамида, като се придържаха към сенките на високите стени. Най-сетне стигнаха купчина камъни в подножието на пирамидата.

Докато вървяха, Носферату се замисли за Вампир. Дали е жив след толкова много години? Ако е така, къде се намира? Все още ли е изгарян от силен гняв?

— Какво е станало тук? — попита Носферату, сочейки купчината камъни. Каджихи спря.

— Според архивите на Наблюдателите, малко след построяването на Голямата пирамида от фараон Хуфу той наредил да смъкнат каменната облицовка. Освен това избил всички, които влизали вътре — принесъл ги в жертва на боговете.

— Не виждам смисъл — да рушиш нещо, което си построил.

Каджихи сви рамене.

— Такива са прищевките на боговете и фараоните. Простосмъртните едва ли биха ги разбрали. — Той посочи един тъмен отвор, петдесетина крачки по-нататък. — Ето там е.

— Има ли охрана?

— Отвън не. Няма нужда. Страхът гони хората надалеч. Вътре обаче има постове, за онези, които сглупят да влязат. Прави, каквото правя аз, ако искаш да оцелееш.

Носферату си спомни странния метален паяк, който бе убил Мосеги. Ръката му посегна неволно към кинжала, макар да знаеше, че с това оръжие едва ли би могъл да спре металното чудовище. Когато преди много години се бе върнал долу за саркофага си, Хаджилил му бе казал, че сивото наметало може да го скрие от чудовището. Надяваше се, че това е истина.

Каджихи се изкатери по каменните блокове към тъмния отвор, а Носферату и двамата бедуини го последваха.

Некхбет.

Носферату бе завладян от чувството, че усеща близостта й като нещо осезаемо, което извираше от земята. Тя беше жива!

Нямаше никакво съмнение в това. Веднага щом влязоха в тунела, усещането се засили. Въздухът бе неподвижен и сух, докато се спускаха към сърцето на Голямата пирамида.

Той чу, че Каджихи брои шепнешком. След около четвърт миля Наблюдателят спря внезапно. Постави пръстена си в една цепнатина и в стената се отвори скрита врата.

— Побързайте — подкани ги Каджихи.

Шмугнаха се през вратата и Каджихи я затвори зад тях.

— Вече си в Пътищата — обяви той.

Носферату се завъртя, оглеждайки бавно двата каменни коридора. Не се съмняваше накъде трябва да върви.

— От тук — посочи.

Другите трима го последваха. Стигнаха до едно разклонение и Носферату сви инстинктивно надясно. Некхбет бе близо, съвсем близо. Усещаше я с цялото си същество.

Свиха зад следващия ъгъл и Носферату позна мястото, откъдето бе избягал с другарите си преди толкова много години. Затича се, а останалите го последваха, но изведнъж Каджихи спря и им даде знак да пазят мълчание.

Носферату почти бе готов да го пренебрегне, но здравият разум надделя. Каджихи посочи ушите си, подсказвайки му да наостри слух. Носферату завъртя глава. Чуваше се стържене на метал в камък, което се приближаваше. Каджихи се просна на земята и се покри със сивото наметало, давайки им знак да последват примера му. Макар и неохотно, Носферату направи същото.

Звукът се усилваше, приближаваше се. Носферату можеше да си представи до най-малки подробности златистата сфера с черните крака. Тялото му се напрегна. Машината бе съвсем близо до тях, вече ги подминаваше. Шумът й постепенно отслабна и Носферату се размърда, нетърпелив да продължи. Отметна наметалото и понечи да стане, но Каджихи го дръпна за ръката и поклати глава.

И този път Носферату го послуша, макар и неохотно. Минутите се нижеха бавно. После го чу отново. Същото метално стържене. Отново идваше към тях. Машината се връщаше по коридора.

Веднага щом звукът утихна за втори път, Носферату скочи на крака. Вече нищо не можеше да го задържи. Затича се в тунела и спря пред металните решетки на криптата. Вратата бе отключена, той я бутна и прекрачи. В неговата крипта имаше само един черен саркофаг, покрит с дебел слой прах. Бяха върнали Некхбет тук долу много отдавна.

Носферату плъзна ръце по капака, сякаш можеше да почувства плътта й през студения метал. Каджихи и двамата бедуини го наблюдаваха мълчаливо. Носферату се надвеси над горния край на саркофага и изтри внимателно прахта от контролното табло.

— Трябва да побързаме — прошепна Каджихи.

Колкото и да жадуваше да отвори саркофага и да види любимата си, Носферату знаеше, че Наблюдателят е прав. А и до зазоряване имаше много време. Той даде знак на двамата бедуини да вдигнат саркофага. Каджихи вече бе отвън в коридора и показваше пътя. Носферату вървеше най-отзад, за да държи саркофага под око.

Напуснаха Голямата пирамида тъкмо когато небето на изток започна да порозовява. Минаха по същия път между каменните блокове и се върнаха на мястото, където ги очакваха другите четирима бедуини. Носферату им нареди да завържат саркофага за две от свободните камили. Накрая се обърна към Каджихи и му каза:

— Сега вече можеш да се върнеш към задълженията си, Наблюдателю.

 

 

Кносос, Крит, 1450 г.пр.Хр.

 

Седем момчета и седем момичета. Всичките непорочни.

Корабът от Атина достави годишната лепта на продълговатия каменен пристан на Ираклион. Войници обградиха младежите и девойките и ги отведоха при очакващите ги каруци. Натовариха ги и процесията пое към града, озарена от трепкащите факли, които държаха стражите. Макар да бе само късен следобед, улиците бяха пусти, а прозорците на къщите — затворени. Никой не смееше да погледне обречените младежи, защото дори само видът им носеше лоша поличба. Каруците продължиха към хълмовете, където се издигаше дворецът на Кносос. Дворецът не бе заобиколен от стена — още един знак за безкрайното могъщество на островния цар. Минойският флот властваше над всички околни морета и нито един вражески кораб не би дръзнал да доближи острова.

На върха на най-високата дворцова кула една тъмна фигура гледаше към приближаващата процесия от светлини. За всичките си поданици той бе известен като цар Минос, властникът на Крит и множеството заобикалящи го Цикладски острови. Говореше се, че бил син на Зевс и царската дъщеря Европа. Нито един обитател на острова не помнеше деня, когато бе встъпил във власт, но шепнешком разправяха, че живеел в двореца от 350 години. Някои дори твърдяха, че по-отдавна. Носеха се слухове, че е син на божество.

Разбира се, всичко това бе вярно само донякъде.

Вампир отметна качулката, която прикриваше челото му, и погледна към звездите. Усещаше как се надига жаждата за кръв с приближаването на кервана с даровете на атиняните. Вземаше по една жертва на месец, в тайния Лабиринт, който бе накарал да построят в подземията на двореца, далеч от очите на любопитните. Позволяваше си по две жертви само в изключителни случаи — като например годишнината от смъртта на Лилит.

Беше дошъл на острова преди петстотин години. След като напусна Египет, взел със себе си само саркофага, той тръгна да изучава бреговете на Средиземно море. Достигна чак до Черно море, пътува из Русия, където остана доста години. Видя и научи много, но омразата му не намаля.

Накрая, изморен от пътешествия, той се вслуша в съвета на Сянката на Аспасия, скри саркофага в една пещера на гръцкия бряг и легна в него, настройвайки го за продължителен сън. Събуди се петстотин години по-късно. Върна се в Египет, където научи, че аирлианците са изчезнали и сега управляват техните Сенки. Но с течение на времето Сенките предадоха властта на хората. Вампир възнамеряваше да проникне в Пътищата на Росту и да избие останалите четирима аирлиански богове — ако наистина се бяха скрили там, — но се появи Сянката на Аспасия и той бе принуден да напусне тази древна земя и отново да поеме пътя на скитничеството.

През следващите години остави след себе си кървава пътека от убийства — правеше го колкото за удоволствие, толкова и да отмъщава на хората.

Постепенно осъзна, че се нуждае от власт и сила, ако иска някой ден да си отмъсти на боговете и да прогони Сенките. Пристигна на този остров, където не след дълго взе властта. Първо в едно селце, после в друго, обединявайки отделни групички от неверници и престъпници, докато накрая целият остров му се подчини.

Управляваше чрез страх, което бе много подходящо, когато трябваше да подчиняваш хората. Най-малката съпротива срещу властта му се наказваше с изтезания и смърт. Беше екзекутирал всички строители на Лабиринта, за да запази тайната му. Съдбата на девойките и младежите, които му пращаха като данък всяка година, оставаше предмет на най-различни догадки. Някои твърдяха, че подземията били обитавани от получовек-получудовище, което се хранело с плътта им. Вампир не полагаше никакви усилия да разсее тази мълва. Още една причина да се боят от него и да му се подчиняват.

Предполагаше, че ще са му нужни още четирийсет години, през които да разширява своето царство, преди да набере достатъчно мощ, за да се опълчи на Египет. Ако за хората това бе цял един живот, за Вампир бе само миг.

Керванът навлезе в двореца и се изгуби от погледа му. Вампир напусна наблюдателната площадка на кулата и заслиза надолу. Подмина приземното ниво и продължи към тунелите, които бе наредил да прокопаят отдолу. С наближаването на Лабиринта жаждата му за кръв нарастваше. Знаеше, че войниците вече са натикали младежите в преддверието, от което водеха четири врати. През всяка от тях се стигаше до Лабиринта, но жертвите не го знаеха. Вратите се отваряха навътре, но от другата страна нямаха дръжки. През изминалите петдесетина години Вампир бе наблюдавал преддверието през скрит отвор, наслаждавайки се на паниката на своите бъдещи жертви. Те неизменно избираха една или друга от вратите. Понякога всички поемаха заедно, друг път групата се разделяше. Но всички свършваха в Лабиринта.

Беше наредил на различни места в Лабиринта да се спуска храна — два пъти дневно. Имаше и кладенци. Веднъж месечно Вампир слизаше да ловува. Една по една жертвите падаха в ръцете му, а оцелелите се изпълваха с растящ, неописуем ужас.

Досега никой не бе избягал.

Тази нощ щеше да вземе първата от тях.

Той се приближи към голямата каменна плоча в дъното на помещението. Постави ръка на определеното място и плочата се отмести, разкривайки тъмен проход. Вампир се промуши през отвора и плочата се спусна зад него. Намираше се в Лабиринта.

Застана неподвижно, напрягайки слух. Долови някакъв странен шум, какъвто не бе чувал никога досега. Идваше отдолу — изпод земята.

Вампир се олюля, когато камъните под краката му се разтърсиха. Оглушителен грохот изпълни подземията. Той вдигна глава и видя, че върху него се стоварва огромен скален къс.