Робърт Дохърти
Носферату (3)

2.

Червено море, 8000 г.пр.Хр.

 

Корабът бе изоставен на милостта на ветровете и Носферату не можеше да сдържи усмивката си, докато наблюдаваше как моряците се молят всяка сутрин на египетските богове, за да им помогнат да завършат безпрепятствено пътуването. Не вярваше, че аирлианските богове ще им помогнат, дори да имаха тази сила. Изглежда обаче молитвите бяха свършили работа, защото вятърът постепенно утихна и се обърна на юг. След два дни напуснаха Червено море и заплаваха из Аденския залив. След още три заобиколиха Сомалийския рог и навлязоха в Индийския океан, но продължаваха да следват африканския бряг.

Носферату прекарваше дните в черния саркофаг, който Хаджилил му бе помогнал да открадне от Пътищата на Росту. Бяха го положили в средата на кораба, а моряците сковаха навес и го покриха със слама. Носферату разгледа внимателно конусовидната корона, но засега реши да не я използва. Не знаеше как се задейства, но точно до нея имаше един сияещ пулт с хексагони. Надписите вътре бяха на старорунически — езика на боговете. Когато вечерта след жертвоприношението тримата слязоха в подземието, откриха пустите крипти. Само саркофазите бяха там — оказаха се изненадващо леки за размерите си. Хаджилил им бе дал сиви наметала, които според него щяха да ги прикрият от металния паяк, но съществото така и не се появи. Носферату предполагаше, че никой не е очаквал да се върнат на това място.

Двамата с Вампир се разделиха мълчаливо пред колибата на Наблюдателя на брега на Нил. Вампир потъна в мрака, поемайки на север, по западния бряг на могъщата река, докато Носферату се качи на един сал и се прехвърли на другия бряг. Носферату знаеше, че Вампир е изпълнен с гняв и омраза към онези, които му бяха причинили толкова много зло, и можеше да си представи какво очаква тях и хората, които им бяха помогнали — стига да му се удадеше възможност. Не беше изключено в сляпата си ненавист да допусне грешка и да бъде заловен от аирлианците. Тогава сигурно щяха да го убият, както постъпиха със сестра му.

На другия бряг на Нил Носферату намери неколцина камилари, с чиято помощ скова носилка за саркофага. После малкият керван потегли към Червено море. Пустинните хора — бедуините, които бяха приели да го откарат, не зададоха никакви въпроси, нито възразиха, когато настоя да пътуват само нощем. Когато най-сетне стигнаха брега, приеха златото, което Носферату им предложи, и изчезнаха в пустинята. Малко след това Носферату нае неголям кораб. Екипажът се прекланяше пред египетските богове поради липса на други, но принадлежеше към едно африканско племе, което не бе чувало нито за аирлианците, нито за техните помощници — жреците.

Носферату често си спомняше за Некхбет и за последния път, когато я бе зърнал. Тя му се бе усмихнала и бе поклатила глава. Жреците казаха, че ще я оставят будна вътре в саркофага. Знаеше, че докато боговете се разпореждат в Египет, няма никакъв шанс да я спаси. Бяха положили саркофага й на върха на Черния сфинкс, за да може примамката да се вижда отдалеч, но и да бъде лесна за охраняване. Не знаеше колко ще я държат там и дали ще я свалят под земята. Не му оставаше друго, освен да чака. Дори Наблюдателят Хаджилил бе уверен, че все някога ще настъпи промяна. А когато това стане, Носферату ще се върне и ще я спаси. Стига да успее да оцелее дотогава.

На третия ден от плаването забелязаха един златист диск да се носи ниско над пясъците на западния бряг. Моряците се хвърлиха на палубата и започнаха да се молят гръмогласно. Носферату знаеше, че аирлианците търсят него и Вампир. Скри се в саркофага, докато дискът кръжеше над тях.

Още два пъти през следващата седмица виждаха диска в далечината и всеки път Носферату пропълзяваше в саркофага.

Нощем се разхождаше по палубата, прекрачвайки телата на спящите моряци. Всяка вечер акостираха край брега, но Носферату рядко рискуваше да слиза на сушата. Гладът му растеше и той знаеше, че удаде ли му се възможност, няма да се сдържи и ще го задоволи.

Уби за първи път около месец и половина от началото на морското пътешествие, когато вече не можеше да потиска глада си и бе започнал да се страхува, че ще се нахвърли върху някого от моряците. Бяха слезли на сушата да попълнят запасите си от прясна вода от една река, разположена малко по-навътре, и вече се връщаха по здрач, когато някакви странни звуци привлякоха вниманието им. Носферату остана очарован от тях — бяха като песента на сирена, примамваща жертвата си в тъмнината.

Същата нощ той напусна кораба и навлезе навътре в сушата. Джунглата го погълна в непрогледния си мрак. Той обаче виждаше чудесно в тъмнината, тъй като бе наследил от аирлианците способността да улавя и най-слабите източници на светлина. По същата причина зениците му не можеха да понасят преките слънчеви лъчи, а кожата му страдаше от тях.

Придвижваше се из джунглата, сякаш винаги бе живял в нея. Очите му възприемаха всички цветове на дъгата и той се любуваше на пищната й красота. Тук гъмжеше от живот и Носферату го усещаше с цялото си същество.

Наскоро бе научил, че притежава и други способности освен великолепното си нощно зрение, също наследени с аирлианските гени. Можеше да тича с бързината на елен, нещо, което откри, когато пресичаше един малък ручей. Няколко дребни животни се подплашиха и той застигна без усилие едно от тях. Узна също така, че може да подскача на височина до пет-шест метра, до някои от по-горните клони на дърветата. С голи ръце успя да прекърши един клон с дебелина двайсетина сантиметра. А когато една треска се заби в дланта му, той забеляза с изненада, че раната заздравя за един час.

Увлечен от възможността да открива способностите на своето тяло, едва не забрави глада си. След около час, през който вървеше по един от бреговете на ручея, стигна до поляна, където бяха построени десетина колиби, заобиколени от бодлива ограда, в която имаше само един отвор, закрит от грубо скована дървена врата. Носферату застина неподвижно, озъртайки се наоколо, докато засече някакво движение. Младо момче, с кожа, тъмна като нощта, и копие в ръка, обикаляше бавно от вътрешната страна на оградата, надзъртайки от време на време навън. При мисълта за кръвта, която струеше из жилите му, Носферату почувства, че гладът му расте. Кръвта, с която жреците го хранеха в подземията, бе винаги студена и гъста, взета най-малко час или два по-рано. Но прясната кръв, бликаща от току-що отворена рана, бе нещо друго.

Носферату изчака, докато момчето стигна отсрещната страна, и прескочи без усилие бодливата ограда. Притаи се, скрит в сенките, докато момчето се приближаваше. Когато бе на няколко крачки от него, Носферату се метна и го повали, като притисна с една ръка устата, а с другата изтръгна копието от ръцете му. Зъбите му се впиха в кожата на шията. Почти веднага бе възнаграден с бликналата в устата му прясна и топла кръв, която удесетори силите му. Момчето се съпротивляваше отчаяно, но усилията му бяха напразни.

През пелената от наслада Носферату дочу кучешки лай, но нямаше сила на света, която да го отдели от този живителен фонтан, който следваше пулсациите на младежкото сърце. Вдигна очи едва когато чу силни викове. Беше заобиколен от десетина войници с копия. Те отстъпиха ужасено назад, когато видяха окървавеното му лице. Блестящите му очи и бледата кожа му придаваха вид на демон. Носферату се разсмя, вдигна потръпващото тяло и го запокити към тях. Хората отскочиха уплашено назад, а той се прехвърли през оградата и изчезна в джунглата, преди да успеят да го нападнат.

На зазоряване Носферату вече бе на кораба, като преди това се изкъпа в морето.

Втория път гладът му се пробуди след около месец. По това време вече бяха слезли далеч на юг покрай бреговете на Африка, бяха подминали две покрити със сняг планини, а джунглата бе сменена с открити равнини. Все по-често моряците мърмореха, че е време да обръщат назад, но той настояваше да продължат, като подкрепяше доводите си с още злато — всеки от тях вече притежаваше по едно малко състояние.

Тъй като бреговете, край които плаваха, бяха безлюдни, следващата жертва на Носферату бе един от моряците. Нещастникът бе нападнат през нощта, Носферату го зашемети, а сетне го свали на брега, където му изпи кръвта и скри трупа. На сутринта другарите му изпаднаха в паника. Носферату не каза нищо, само посочи с пръст на юг, след което се прибра в саркофага и се затвори, защото подозираше, че са намислили да го убият и да му вземат златото. Изчезналият бе сред най-настойчивите поддръжници на идеята да се връщат и другите моряци решиха, че може да е напуснал кораба и да е тръгнал обратно.

След още две седмици заобиколиха един брулен от ветрове и бури нос и поеха на север. Носферату осъзна, че се намират от другата страна на континента, на който бе разположен Египет. Дали бе достатъчно далеч от аирлианците?

Не след дълго уби и втори член от екипажа. Останалите четирима бяха завладени от ужас и суеверие. Целия ден се криха на кърмата, където си шушукаха, докато корабът се носеше на север. Бреговете тук бяха негостоприемни, а страната — планинска, насечена от клисури и лишена от растителност. Запасите им от вода и храна бяха на привършване. Носферату усещаше, че скоро вече няма да може да издържа без кръв. Същата нощ взе третата жертва и след като източи колкото можа от кръвта, хвърли тялото зад борда. Акулите веднага се погрижиха за останките.

Утолил жаждата си, той се прибра в саркофага и както винаги залости отвътре похлупака. Постепенно се унесе в дрямка, сънува Некхбет и някакви неясни кошмарни видения.

Събуди се, когато главата му се удари в капака на саркофага. Все още сънен и объркан, разпери ръце, за да се опре на стените. Саркофагът се претърколи на една страна, спря за миг, сетне се претърколи на обратната. Продължи да се люшка.

Изведнъж Носферату осъзна какво се е случило. Бяха го хвърлили зад борда. Завладян от паника, той започна да вика и ругае. Беше разчитал на техния страх, но се оказа, че е сгрешил. Даваше си сметка, че ако отвори капака, водата ще нахлуе вътре и ще го потопи, а останалото ще свършат акулите.

Не му оставаше друго, освен да чака.

Беше далеч по-лошо от времето, когато го държаха затворен в саркофага в недрата на платото Гиза. Тогава поне знаеше, че веднъж в месеца ще отворят, за да го нахранят, и тогава ще види Некхбет. А сега бе затворен, без надежда да получи храна, с топящи се сили, изтощен от борбата да се справи с постоянното люшкане.

През следващите няколко часа саркофагът неведнъж се преобръщаше наопаки. От време на време вълните поутихваха и той предполагаше, че е излязъл извън зоната на бурята. В тези моменти заспиваше от изтощение, но неизменно се събуждаше от поредното люшкане.

Нито веднъж не се поддаде на отчаянието. Както и на изкушението да отвори капака и да приключи с мъките си.

Преследваше го образът на Некхбет, каквато бе последния път, когато я видя. Можеше да понесе хиляда подобни бури, само и само да я спаси от участта, на която я бяха обрекли.

Носферату се пробуди стреснато, когато отново бе запокитен към стената на саркофага. Подпря се с ръце и крака, готов да издържи поредната серия от люшкания, но цареше мъртвешко спокойствие. Не смееше дори да си поеме дъх. Абсолютна неподвижност. Почти бе забравил какво е да си в пълен покой.

Вдиша дълбоко, пренебрегвайки вонята, с която тялото му бе изпълнило саркофага, и посегна към ключалката. Похлупакът се отмести встрани и в същия миг през отвора нахлу вода. Завладя го паника, но потокът секна почти веднага. Нов плясък и нов прилив на вода. Почти бе готов да затвори похлупака, но осъзна, че и този път саркофагът не се бе раздвижил. Навън бе нощ. През отвора се виждаха блещукащи звезди.

Носферату изтика похлупака докрай и седна.

Саркофагът бе заседнал върху каменист, блъскан от прибоя бряг. Над него се издигаха високи и стръмни скали. Той се измъкна и стъпи на солидна земя — за първи път от месец насам. Огледа се. Нямаше и следа от растителност, само голи, негостоприемни скали. Никакви признаци на живот, нямаше дори птици в небето.

Носферату погледна към скалите. Над горния им ръб се виждаше слабо сияние — наближаваше зазоряване. Събра последните си сили, издърпа саркофага по камъните и го загнезди в една цепнатина. Натрупа отпред камъни, за да го замаскира откъм океана. След това постави ръце върху пулта и се опита да повтори кода, който боговете бяха въвели в саркофага на Некхбет. Когато привърши с разтреперани ръце, пултът неочаквано блесна. Той пропълзя вътре, постави металните пластини на ръцете и краката си и накрая пъхна глава в короната.

Тъкмо бе приключил, когато в съзнанието му се спусна пелена от мрак.

 

 

Платото Гиза, 8000 г.пр.Хр.

 

С едно бързо движение на кинжала Вампир преряза гърлото на войника. Сграбчи изненаданата си жертва и опря устни в зейналата рана, от която бликаше кръв. Това бе третият войник, когото убиваше от много нощи насам. Не беше чак толкова жаден за кръв, но те бяха египтяни, слуги на боговете и това бе неговото отмъщение.

Вампир бе отказал, когато Носферату му предложи да отплават на юг и там да изчакат по-благоприятен момент. Не можеше да чака. Нуждаеше се от кръв и мъст и смяташе да остане колкото се може повече в Египет.

И трите жертви бяха напуснали укреплението и бяха слезли до близкото село, търсейки вино и жени. Той захвърли тялото на последната жертва от края на пристана в тъмните води на Нил. Не се съмняваше, че изчезването на двама от войниците вече е породило безпокойство сред останалите, третата жертва неминуемо щеше да предизвика някаква реакция.

Трима войници от армията на цяла империя. Дребно отмъщение наистина, мислеше си Вампир, докато крачеше към малката лодка под пристана, в която бе скрил своя саркофаг. В душата му зееше празнина, която цялата кръв на света не можеше да запълни — мъката по Лилит. Двамата бяха неразделни още от майчината утроба. Като деца играеха заедно на брега на Нил, без да подозират каква съдба ги очаква.

Малко след като двамата близнаци достигнаха зрелост, жреците ги отведоха в подземията и ги затвориха в криптата. Но дори тогава двамата пак бяха близо един до друг. Едва когато Лилит издъхна на кръста, той почувства как невидимата връзка в душата му се къса. Сякаш двамата заедно създаваха една пълноценна и уравновесена личност — Лилит даряваше светлината, а той — мрака.

Откъм крепостта долетя протяжният вой на рог. Вампир вдигна глава и забеляза група войници с факли, които се спускаха към селото. Бяха твърде много, за да се бие с тях.

От реката се чу плясък на весла. Той извърна глава и забеляза една лодка, която се спускаше по течението. Мъж, увит с черно наметало, стоеше изправен на носа и гледаше към него. Осем войници с готови за стрелба лъкове се бяха подредили вътре в лодката, стрелите им бяха насочени към Вампир. Други четирима гребяха, обръщайки лодката към него.

Вампир отстъпи назад, когато носът на лодката се блъсна в борда на неговата и двама от войниците се наведоха да ги завържат една за друга. Мъжът с наметалото се прехвърли на неговата лодка. Вампир извади кинжала. Непознатият оголи закривен меч, чието острие проблесна в мрака, но не понечи да нападне, нито стрелците пускаха стрелите.

— Кой си ти? — попита Вампир.

— Аз съм Сянка на тези, които мразиш. Сянката на Аспасия.

Вампир стисна още по-силно дръжката на кинжала.

— Какво е да си сянка?

Мъжът отметна назад качулката. Имаше слабо, бледо лице и черни очи. С другата ръка посочи главата си.

— Нося спомените на Аспасия, бога на боговете. — Той се разсмя. — Или поне на една част от така наречените богове. Аз съм негова Сянка. Получих съобщение от Стража, че имало размирици в Пътищата на Росту, и мисля, че попаднах право при източника на тези размирици. От известно време те търся. — Той вдигна глава и погледна към хълма. — Но… успели сте да убиете Изида и Озирис?

Вампир изпъна рамене.

— Да. — Очакваше всеки миг да се нахвърлят върху него, но Сянката на Аспасия потъна в мълчалив размисъл.

— Интересно — промърмори накрая. — Двама от шестимата, които се криеха в Пътищата, са мъртви. Кой ги караше да се правят на богове? Дано сега си научат урока.

— А ти какво целиш? — попита го Вампир.

— Аз ли? Моята задача е да пазя мира, докато боговете спят. И да спечеля победа за моята страна, ако ми се удаде такава възможност. — Сянката на Аспасия сви рамене. — Аз съм резерва, копие на оригинала. И все пак положението ми е по-добро от твоето.

Сянката на Аспасия заби острието на меча в борда, подпря се на дръжката и огледа Вампир замислено. Лъконосците обаче продължаваха да го държат на прицел.

Вампир чуваше гласовете на войниците, които претърсваха брега, но Сянката на Аспасия не изглеждаше обезпокоен от близостта им.

— Ти си само пешка върху дъската — произнесе внезапно. — Виждам, че те изгаря омраза. Усещам я. Интересно… — Той посочи нагоре по реката, където се намираше Средно море. — Върви. Отнеси омразата си далеч от тук. Подхранвай я. Ще дойде време, когато боговете вече няма да се разпореждат в Египет. — Сетне се наклони напред и едва тогава забеляза черния саркофаг. — Както знаеш, можеш да спиш много дълго време, без да сънуваш. Съветвам те да идеш някъде далеч и там да прекараш известно време в сън. Когато се събудиш, светът вече няма да е същият.

— Но как да го направя? — поинтересува се Вампир.

Сянката на Аспасия се наведе над саркофага и натисна няколко от знаците върху пулта.

— Как мога да съм сигурен, че няма да ме убиеш? — попита го Вампир. — Или да ме приспиш навеки?

— Не можеш — призна Сянката на Аспасия. — Но аирлианците действат много бавно. Ако наистина искаш да си отмъстиш, ще трябва да чакаш дълго време. Промяната ще дойде, но няма да е скоро. Дълбокият сън е един от начините да „ускориш“ този процес. Освен това ще запазиш тялото си младо.

— Защо искаш да ми помогнеш? — зададе следващия си въпрос Вампир, все още стиснал в ръка дръжката на кинжала.

— Това е игра — отвърна Сянката на Аспасия. — Както вече ти казах, ти си само пешка върху дъската. Правиш нещата по-интересни. Може да нося в себе си спомените на Аспасия, но съм друг човек и целите ми са различни от неговите.

— И каква е твоята цел?

— Не ти е работа да знаеш. — Сянката на Аспасия махна с ръка. — Чака те цял един необятен свят. Вземи си омразата и иди да го изучаваш. Направи го по-интересно място. Пак ще се срещнем.

С тези думи Сянката на Аспасия прибра меча и се върна обратно на лодката. Вампир погледна към стрелците — те все още го държаха на мушка. Той се наведе бавно, развърза въжето и оттласна лодката си от пристана. Водите на Нил го повлякоха и той се понесе към Средно море.