Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (2)

2

Дочаках да видя как слънцето изгрява на сутринта, докато карах към къщи. Мразя изгревите. Те означават, че съм се изхвърлила и съм бачкала цялата проклета нощ. Сейнт Луис има повече дървета покрай магистралите от всеки друг град, в който съм карала кола. Бях почти готова да призная, че дърветата изглеждат добре под светлината на първите утринни лъчи. Почти. Апартаментът ми винаги има депресиращо бял и весел вид рано сутрин. Стените са в същия онзи цвят на ванилов сладолед, както на всяка друга подобна сграда. Подът е в приятен оттенък на сивото, предпочитам го пред по-често срещаното кафяво, като на кучешко лайно.

Жилището ми е просторна гарсониера. Казвали са ми, че има хубав изглед към парка отсреща. Недоказуемо за моя милост твърдение. Ако бяха оставили на мен, въобще нямаше да има прозорци. Справям се посредством дебели завеси, които превръщат и най-яркия ден в прохладен сумрак.

Включих радиото тихичко, за да приглуша шумовете от дневния живот на съседите си. Сънят ме погълна под меката музика на Шопен. Миг по-късно телефонът звънна.

Лежах около минута, като се ругаех, че съм забравила да включа телефонния секретар. Може би беше най-добре да не обръщам внимание? Пет позвънявания по-късно се предадох.

— Ало?

— О, извинявай. Да не те събудих?

Беше непозната за мен жена. Ако се окажеше търговски агент, щях да прибегна до насилие.

— Кой се обажда? — Присвих очи към часовника до леглото.

Показваше осем. Не бях спала и два часа. Уф!

— Моника Веспучи е на телефона — каза го, сякаш това обясняваше всичко. Е, нищо подобно.

— Аха… — постарах се да звуча любезно и окуражително. Според мен се чу ръмжене.

— О, леле, ох. Аз съм Моника, която работи с Кетрин Мейсън.

Свих длани около слушалката и се постарах да помисля. Не се справям добре с тази задача след два часа сън. Кетрин ми беше добра приятелка — познато име. Вероятно ми бе споменавала за тази жена, но, дяволите да ме вземат, изобщо не си я спомнях.

— Аха, Моника, да. Какво искаш? — прозвуча грубо дори и според мен. — Съжалявам, че не бях особено любезна. Приключих работа около шест.

— Боже мили, значи си спала само два часа! Искаш ли да ме застреляш, или…?

Не отговорих на въпроса. Не съм чак такава грубиянка.

— Мога ли да ти бъда полезна, Моника?

— Ами, да. Виж, ще правя дамско парти-изненада за Кетрин. Нали знаеш, че се омъжва другия месец…

Кимнах, спомних си навреме, че тя не ме вижда и промърморих:

— Поканена съм на сватбата.

— О, да, знам, да. Роклите за шаферките са много хубави, не мислиш ли?

Всъщност дълга розова официална рокля с буфан-ръкави беше последното, за което ми се щеше да харча сто и двайсет долара, но все пак ставаше дума за сватбата на Кетрин.

— Та какво за дамското парти?

— Ох, отвлякох се, нали? А ти умираш да поспиш!

Зачудих се дали ако й се разкрещя, ще се разкара по-бързо. Тц, вероятно щеше да се разплаче.

— Та какво точно искаш, Моника?

— Ами, знам, че е малко набързо, но нещата един вид ми се поизплъзнаха… Смятах да ти се обадя миналата седмица, но така и не стигнах дотам…

Виж, на това повярвах.

— Давай нататък!

— Ами, дамското парти е довечера. Кетрин каза, че ти не пиеш, така че се чудех дали искаш да ни станеш шофьор.

Просто си полежах за малко, като се чудех докъде може да стигне лудостта и дали има смисъл в нея. Може би, ако бях по-будна, нямаше да кажа онова, което мислех.

— Не смяташ ли, че предупреждението идва бая късничко, ако ще искаш и да карам?

— Знам. Съжалявам. Просто напоследък съм толкова разпиляна! Кетрин ми каза, че обикновено в петък или събота вечер си свободна. Да не би точно тази седмица да си заета?

Всъщност нямах задачи, но никак не ми се искаше да отделям единствената си нощ почивка заради тази празноглавка от другата страна на линията.

— Ами да, в почивка съм.

— Прекрасно! Ще ти дам адреса, можеш да ни вземеш след работа. Става ли?

Не ставаше, но какво друго да й кажа?

— Ами добре.

— Имаш ли с какво да запишеш?

— Нали каза, че с Кетрин работите заедно? — вече наистина започвах да си припомням Моника.

— Ами да.

— Е, знам къде работи Кетрин. Няма нужда да си записвам.

— О, каква съм глупачка, разбира се! Значи ще се видим около пет. Облечи се добре, но без токчета. Може да потанцуваме довечера!

Мразя да танцувам.

— Хубаво, значи ще се видим.

— Да, до довечера!

Телефонът заглъхна в ухото ми. Включих секретаря и отново се свих под чаршафите. Моника работеше заедно с Кетрин, значи беше адвокатка. Доста страховита мисъл. Може би беше от онези хора, които са организирани само на работа…

Надали.

Едва тогава ми светна — и то твърде късно, — че можех просто да откажа поканата. Проклятие! Ама че съм бързачка днес. Е, добре, колко зле можеше да стане? Да гледаш непознати, които дивеят наоколо. Ако имах късмет, някой можеше и да повърне в колата ми…

Когато заспах отново, сънувах най-странните сънища. Бяха за някаква непозната жена, пай с кокосов крем и погребението на Уили Макой.