Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (11)

11

Стаята беше огромна — като хамбар, но стените бяха от здрав, масивен камък. Все ми се струваше, че иззад ъгъла ей сега ще изникне закачуленият Бела Лугоши^[1]. Е, и тварта, която ме очакваше, седнала до едната стена, не беше по-лош вариант.

По време на смъртта си трябва да е била на дванадесет-тринадесет годинки. Под дългата й, пищна рокля надничаха малки, полуоформени гърди. Платът беше светлосин и сияеше топло на фона на абсолютната белота на кожата й. Дори приживе е била бледа. Във вампирсия си облик приличаше на призрак. Косата й бе сияйно руса, както е присъщо на онези деца, чиято коса после потъмнява до кестеняво. Нейната никога нямаше да потъмнее…

Николаос бе възкачена на богато украсено с дърворезба кресло. Краката й не стигаха до пода.

Мъжки вампир пристъпи да се опре на подлакътника на креслото. Кожата му имаше странния оттенък на възкафеникава слонова кост. Наведе се и прошепна нещо в ухото й.

Тя се засмя и в стаята сякаш зазвучаха мелодични камбанки. Прекрасен, добре преценен звук. Тереза тръгна към момичето в креслото и застана отзад, като прокара пръсти през дългата бяло-руса коса.

Един мъж — човек — дойде да застане отдясно на креслото. Облегна гръб на стената и отпусна ръце покрай хълбоците си. Лицето му беше безизразно, взираше се право напред със скован гръб. Беше почти идеално плешив, с тясна физиономия и тъмни очи. Повечето мъже изглеждат зле без коса. Не и той. Беше красавец, но имаше излъчването на човек, на който не му пука много-много за външния вид. Наум ми идваше определението „войник“, но нямах представа защо.

Друг мъж дойде да се облегне до Тереза. Косата му беше пясъчноруса и късо подстригана. Имаше странно лице — не особено красиво, но не и грозно; запомняща се физиономия. Лице, което може да ти се стори сладко, ако го гледаш достатъчно дълго. Очите му бяха светлозелени.

Този тип не беше вампир, но може би щеше да е прибързано да го нарека и човек.

Жан-Клод зае последен мястото си отляво на креслото. Не докосна никого и, дори докато стоеше заедно с тях, сякаш се намираше отделно от групата.

— Е — отбелязах, — трябва ни само музиката от „Дракула, принцът на мрака“ и всичко ще е готово!

Гласът на детето-вампир беше досущ като смеха й, висок и успокояващ. Престорена невинност.

— Смяташ, че сме забавни, така ли?

Свих рамене.

— Както се случи.

Тя ми се усмихна. Не оголи зъби. Изглеждаше толкова човешки: с блеснали от веселие очи, с обло и красиво лице. Виж ме колко съм безопасна, просто хубавко детенце. Да, бе!

Чернокожият вампир отново зашепна в ухото й. Тя се разсмя, тъй високо и ясно, че звукът направо можеше да се бутилира.

— Упражняваш ли смеха си или ти е вроден талант? Хм, не, обзалагам се, че го упражняваш!

Жан-Клод направи гримаса. Не бях сигурна дали се опитва да сдържи смеха си или да не се намръщи. Може би и двете. На някои хора влияя точно така.

Веселието изчезна от лицето на момиченцето тъй човешки — останаха да блестят само очите й. Но в тези искрящи очи не се забелязваше нищо смешно. Беше като погледа, с който котките стрелкат малки птички.

Гласът й се извисяваше в края на всяка дума по маниера на Шърли Темпъл.

— Ти си или много смела, или много глупава.

— Определено ти трябва поне една трапчинка, за да си подхожда с гласа ти!

Жан-Клод се обади тихо:

— Залагам на глупостта!

Хвърлих му един поглед, след което се съсредоточих върху зловещата глутница.

— Всъщност съм уморена, ранена, ядосана и уплашена. Много бих искала представлението да приключи и да се захващаме за работа.

— Да, става ми ясно защо Обри си е изтървал нервите! — Сега вече вампирката говореше сухо и мрачновато. Сладката песен на звънчетата се разсейваше като топящ се лед. — Знаеш ли на каква възраст съм?

Втренчих се в нея и поклатих глава.

— Жан-Клод, доколкото си спомням, ти каза, че е много добра! — момиченцето произнесе името на вампира, сякаш му се ядосваше за нещо.

— Добра е.

— Кажи колко съм стара! — Гласът й бе леден и започваше да се изпълва с гняв.

— Не мога. Не знам защо, но не мога.

— А на колко години е Тереза?

Взрях се в тъмнокосата вампирка и си припомних тежестта на съзнанието й. Тя ми се ухили насмешливо.

— На сто, може би сто и петдесет години, не повече.

Изражението на детето бе неразгадаемо, като на статуя от дялан мрамор. Попита ме:

— И защо „не повече“?

— Толкова възрастна я усещам.

— Усещаш?

— В мислите ми я чувствам като определена… степен на мощност — винаги мразя да обяснявам това на глас. Звучи ужасно загадъчно. А не е. Разбирам от вампири така, както някои хора разбират от коне или коли. Имам усет за тях. Посъбрала съм и опит. Не смятах обаче, че на Николаос ще й хареса да я сравняват с кон или кола, тъй че си сдържах езика зад зъбите. Видяхте ли — все пак не съм глупачка.

— Погледни ме, жено! Право в очите! — Гласът й още беше равен, без следа от заповедната сила, която притежаваше Жан-Клод.

Божее, погледни ме в очите. Човек очаква малко повече оригиналност от вампира, който господства над града. И това не казах на глас. Очите на Николаос бяха сини или сиви, или може би и двете. Погледът й беше като тежък натиск върху кожата ми. Направо очаквах, че ако вдигна ръце, ще мога да го избутам. Досега не бях чувствала поглед на вампир по този начин.

Но можех да я погледна в очите. Така или иначе, май не се очакваше да успея.

Застаналият от дясната й страна войник ме гледаше, сякаш най-сетне бях успяла да направя нещо интересно.

Николаос се изправи. Пристъпи малко пред свитата си. Стигаше ми само до ключицата, с други думи — беше ниска. Постоя неподвижно за миг, на вид ефирна и сладка като картинка. Не излъчваше и грам живот — просто рисунка с красиви черти и изящни цветове…

Стоеше, без да помръдва и отвори съзнанието си за мен. Имах чувството, че е зейнала заключена врата. Умът й се стовари върху моя и аз се олюлях. Мислите се врязваха в мен като ножове, видения с остър стоманен ръб. Пърхащи откъслеци от съзнанието й танцуваха в главата ми и там, където ме докосваха, оставах вцепенена от болка.

Бях на колене, а не си спомнях да съм падала. Беше ми студено, толкова студено! Намирах се в нищото. Бях незначителна прашинка в сравнение с този ум. Как можех да посмея да се нарека равна на нея? Как можех да сторя друго, освен да пълзя към нея и да моля за прошка? Наглостта ми бе недопустима.

Е, запълзях на четири крака към вампирката. Стори ми се правилен начин на поведение. Трябваше да умолявам за прошката й. Трябваше да ми бъде простено. Как другояче можех да приближа богиня, освен на колене?

Не. Нещо не беше както трябва. Но какво? Ред ми бе да моля богинята да ми прости. Трябваше да й служа, да сторя всичко, което ме помоли. Не, не.

— Не! — прошепнах аз. — Не!

— Ела при мен, дете мое! — гласът й беше като пролет след дълга зима.

Накара ме да разцъфтя отвътре. Накара ме да усетя топлина и гостоприемство.

Протегна бледите си ръце към мен. Богинята щеше да ме допусне за прегръдка! Прелестно! Тогава защо още се свивам на пода? Защо не изтичам към нея?

— Не! — ударих длани в каменния под. Заболя ме, но не достатъчно. — Не! — Тряснах с все сила юмрук в плочите. Цялата ми ръка изтръпна от болка и се вцепени. — НЕ! — заудрях с юмруци по камъните, докато не ми потече кръв. Болката беше остра, истинска и моя. Изпищях: Махай се от ума ми, кучко такава!

Задъхана се свих на пода, притиснала ръце към корема си. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Не можех да си поема дъх. Гневът се лееше в мен, чист и остър като нож. Той прогони и последните сенки от съзнанието на Николаос.

Вдигнах очи към нея. Заливаше ме гняв, а зад него се таеше ужас. Николаос се бе втурнала в главата ми като океанска вълна в мидена черупка, изпълни ме и след това ме изпразни. За да ме пречупи, сигурно щеше да се наложи да ме подлуди, но нищо не я спираше да го стори, стига да пожелаеше. И не разполагах с никакво средство, с което да се защитя.

Детето-вампир се взря в мен и се засмя със същия сладкогласен смях като вятърен чан.

— О, открихме нещо, от което съживителката се бои! Да, така си е! — гласът й бе сладък и приятен. Отново се бе превърнала в дете.

Коленичи пред мен, приповдигайки с изящен жест небесносинята рокля над коленете си. Досущ като дама. Приведе се, за да може да ме погледне в очите.

— Е, на колко години съм, съживителке?

Започнах да треперя от шока. Зъбите ми тракаха, сякаш замръзвах до смърт — а може и така да беше. Едва успях да просмуча думите през тях и здраво стиснатите си челюсти.

— Хиляда — заявих. — Може и повече.

— Прав беше, Жан-Клод. Тя е добра! — Николаос буквално навря лицето си в моето. Повече от всичко на света копнеех да я избутам. Не исках да ме докосва!

Тя отново се изсмя, високо, буйно и чистосърдечно. Ако не ме болеше толкова много, сигурно щях да се разплача или да я заплюя.

— Добре, съживителке, разбрахме се. Прави каквото искам, иначе ще обеля мозъка ти като лукова глава! Тя издиша срещу мен и снижи глас до шепот. Детски шепот с намек за кикот. — Вярваш, че съм способна на това, нали?

Вярвах й.