Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (19)

19

На улицата жегата се издигаше като тухлена стена — стена от влажна топлина, която прилепваше за кожата като найлонова торбичка.

— Ще се стопиш с това яке — обадих се.

— Повечето хора се притесняват от белезите.

Измъкнах ръце изпод гънките на тениската и оголих лявата. Белегът сияеше на слънчевата светлина, по-лъскав от останалата кожа.

— Няма да кажа на никого, ако и ти си затваряш устата.

Филип си свали слънчевите очила и се втренчи в мен. Не можех да разгадая изражението му. Знаех само, че нещо се случва зад тези големи кафяви очи. Заговори тихо.

— Това единственият ти белег от ухапване ли е?

— Не — отвърнах.

Дланите му се свиха в юмруци, вратът му се стегна… сякаш го бяха ударили с ток. Тръпката пролази по ръцете и към раменете му, и по протежение на гърба. Раздвижи шия, сякаш за да се отърси. Върна черните очила на място, очите му останаха безизразни. Якето изчезна от гърба му. Белезите по опакото на ръцете му изглеждаха бели на фона на тена. Белегът на ключицата надничаше изпод ръба на фанелата. Имаше хубав врат, дебел, но не прекалено мускулест — ивица гладка, загоряла кожа. Преброих четири ухапвания по безупречната му кожа. И това само от дясната страна. Лявата беше скрита под превръзката.

— Мога пак да си сложа якето — заяви.

Бях го зяпнала.

— Не, просто…

— Какво?

— Ами, не ми влиза в работата.

— Все пак питай.

— Защо правиш това, което правиш?

Филип се усмихна, но усмивката му беше крива и суха:

— Това е извънредно личен въпрос.

— Каза да питам — погледнах какво става от другата страна на улицата. — По принцип ходя в „Мейбъл“, но може да ни видят…

— Срам ли те е от мен? — в тона му долових остра като шкурка дрезгавина. Очите му бяха скрити, но мускулите на челюстта му — стегнати.

— Нямах това предвид — отвърнах. — Ти си човекът, дошъл в кабинета ми, преструвайки се на мой „приятел“. Ако отидем там, където ме познават, ще трябва да продължим с преструвките.

— Има жени, готови да платят, за да ги съпровождам.

— Знам, видях ги снощи в клуба.

— Вярно е, но все пак е факт, че се срамуваш да ме видят с теб. Заради това — той докосна врата си колебливо и нежно, сякаш бе птичка.

Останах със смътното впечатление, че съм наранила чувствата му. Това не ме притесняваше — не сериозно. Но знаех какво е да си различен. Знаех какво е да представляваш притеснение за хората, които не би трябвало да се притесняват от теб. Аз например не биваше. Не ставаше дума за чувствата на Филип, въпросът беше принципен.

— Да вървим.

— Къде?

— В „Мейбъл“.

— Благодаря — каза той.

Възнагради ме с една от ослепителните си усмивки. Ако бях по-малко професионалист, бих се стопила на място. В усмивката имаше намек за зло, много секс…, но иззад това надничаше малко хлапе, несигурно малко хлапе. Това беше то: същността на чара. Няма нищо по-привлекателно от красавец, който не е самоуверен.

Привлича не само жената в нас като цяло, а и майката в частност. Опасна комбинация. За щастие имам имунитет. Определено. Освен това бях видяла представата на Филип за секс. Определено не беше мой тип.

„Мейбъл“ е закусвалня, но храната е чудесна и на разумна цена. През седмицата заведението се пръска по шевовете от костюмари и костюмарки, с техните малки куфарчета и жълти папки. В събота е почти празно.

Беатрис ми се усмихна иззад димящата храна. Беше висока и пълна, с кестенява коса и уморено лице. Розовата й униформа не прилягаше добре на раменете и мрежичката за коса правеше лицето й твърде дълго. Но винаги се усмихваше и винаги си говорехме.

— Здравей, Беатрис! — и без да чакам да ме попитат, изплюх камъчето: — Това е Филип!

— Здрасти, Филип! — поздрави го тя.

Спътникът ми я дари с усмивка, също толкова ослепителна, както и онази, насочена към агентката на недвижими имоти. Съдържателката се изчерви, отклони очи и се изкиска. Не знаех, че Беатрис е способна на това. Дали тя забеляза белезите? Дали за нея имаше значение?

Беше твърде горещо за кюфте, но все пак си поръчах. Винаги е сочно, а сосът с кетчуп е пикантен, както ми харесва. Дори си взех десерт, което не правя почти никога. Умирах от глад. Успяхме да платим и да намерим маса, без Филип да флиртува с някоя друга. Голямо постижение.

— Какво стана с Жан-Клод? — попита той.

— Още само минутка! — казах молитвата над храната си. Когато вдигнах очи, той ме зяпаше.

Ядохме и аз му разказах ревизираната версия за снощи. Най-вече му обясних за Жан-Клод и за Николаос, и за наказанието.

Той спря да яде по времето, когато свърших. Взираше се над главата ми и в нищото, доколкото забелязвах.

— Филип?

Той поклати глава и се обърна към мен.

— Тя може да го убие.

— Останах с впечатлението, че просто ще го накаже. Знаеш ли какво го очаква?

Филип кимна и заговори тихо:

— Тя ги затваря в ковчези и използва кръстове, за да ги задържи вътре. Обри изчезна за три месеца. Когато го видях отново, беше какъвто е сега. Луд.

Потръпнах. Дали Жан-Клод щеше да полудее? Взех си вилицата и открих, че съм изгълтала половината от боровинковия пай. Мразя боровинки. По дяволите, веднъж да си взема пай и да се окаже от гадния вид. Какво ми ставаше? Вкусът още бе топъл и гъст в устата ми. Отпих голяма глътка кола, за да го прокарам. Не помогна особено.

— Какво ще правиш сега? — попита Филип.

Избутах встрани недоядения десерт и отворих една от папките. Първата жертва — някой си Морис без фамилно име, живял с жена на име Ребека Майлс. Бяха съжителствали от пет години. „Съжителствам“ звучи по-добре от „чукам се“.

— Ще говоря с приятелите и любовниците на мъртвите вампири.

— Може и да ги познавам.

Втренчих се във Филип и поспорих със себе си. Не исках да споделям информация с него, защото знаех, че добрият стар Филип е дневните очи и уши на немъртвите. Да, но пък когато говорих с Ребека Майлс в присъствието на полицията, тя не пророни и дума. Нямах време да си проправям просека в гората. Нуждаех се от информация — бързо. Николаос искаше резултати. А когато Николаос иска нещо, най-добре да го получи.

— Ребека Майлс — уточних.

— Познавам я. Беше… собственост на Морис — събеседникът ми сви извинително рамене при този термин, но все пак го употреби. А аз се запитах какво ли има предвид. — Откъде започваме? — попита ме.

— От никъде. Не искам цивилни наоколо, докато работя.

— Може да успея да ти помогна.

— Не се обиждай, изглеждаш силен и дори може би бърз, но това не стига. Знаеш ли как да се биеш? Носиш ли пистолет?

— Нямам оръжие, но се справям и така.

Съмнявах се. Повечето хора не реагират добре при насилие. То ги смразява. Има няколко секунди, през които тялото се колебае, а умът не разбира. Тези секунди са достатъчни да те убият. Единственият начин да разкараш колебанието са тренировките. Насилието трябва да стане част от мисленето ти. Това те прави предпазлив и подозрителен като дявол… и удължава съществено живота ти. Филип беше запознат с насилието, но само като жертва. Не исках да си водя на каишка професионална жертва. Но пък се нуждаех от информация от хора, които нямаше да искат да говорят с мен. Може би щяха да говорят с него?

Не очаквах да се натъкна на престрелка посред бял ден. Нито пък очаквах някой да ми се нахвърли — поне не днес. И преди бях грешила, но… Ако Филип можеше да ми помогне, не виждах защо да не го използвам. Стига да не блеснеше с усмивката си в погрешен момент и да го изнасилят монахини, нямаше да има проблем.

— Ако някой ме заплаши, можеш ли да стоиш настрани и да ме оставиш да си върша работата, или ще го нападнеш и ще се опиташ да ме спасиш? — попитах.

— Ох… — обади се той. Известно време позяпа питието си. — Не знам.

Спечели една точка. Повечето хора биха излъгали.

— Тогава по-добре да не идваш.

— Как смяташ да убедиш Ребека, че работиш за вампира-повелител на града? Екзекуторката, наета от вампири?

Дори и на мен ми прозвуча глупаво.

— Не знам.

Той се усмихна:

— Тогава няма какво да спорим. Ще дойда с теб и ще ти помогна да успокоим топката.

— Не съм съгласна.

— Не каза и не.

Прав беше. Допих си колата и поне минута зяпах лукавата му физиономия. Филип не каза нито дума, само отвърна на погледа ми. Лицето му беше спокойно, без предизвикателство. Нямаше състезание на егота, както при Бърт.

— Да вървим! — реших.

Станахме. Оставих бакшиш. Излязохме да търсим улики.