Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (17)

17

След като Рони си тръгна, разполагах с две възможности: или да си легна отново, нелоша идея, или да се захвана с разрешаването на случая, по който всички толкова ме натискаха да работя. Можех да изкарам и с четири часа сън — поне известно време. Но определено не бих издържала и толкова, ако Обри ми разкъсаше гърлото. Предположих, че е по-добре да се хвана за работа.

Трудно се носи пистолет лятно време в Сейнт Луис. Голям проблем е, все едно дали кобурът е под мишницата или на бедрото. Ако метнеш сако, за да скриеш оръжието, ще се стопиш от горещината. Ако си сложиш пистолета в чантата, ще те убият — всеизвестен факт е, че няма жена, способна да изрови даден предмет от чантата си за по-малко от дванадесет минути.

Окуражаваше ме това, че все още не са стреляли по мен. Но пък бях отвлечена и за малко да ме убият. Не смятах да го допусна отново без хубава схватка. Във фитнеса вдигах петдесет килограма от лежанка — нелош резултат, даже чудесен. Но когато тежиш само петдесет и три кила, това е и сериозен недостатък. Бях готова да се обзаложа, че ще спечеля срещу всеки „лош тип“ с моя размер, стига да е човек. Проблемът е, че лошите типове мой размер се броят на пръсти. А вампирите… е, поне докато не започна да вдигам товарни камиони, са класи над мен. Значи ще си взема пистолет.

В крайна сметка се спрях на не особено подходящ за професията вид. Тениската беше огромна, стигаше ми едва ли не до коленете. Направо се ветрееше около мен. Единственото, което спасяваше положението беше, че отпред имаше щампа с пингвини, играещи плажен волейбол заедно с малки пингвинчета, които си строят пясъчни замъци отстрани. Харесвам пингвините. Купих тениската за пижама и не съм възнамерявала да я нося през деня. Но с нея бях в безопасност, поне докато не ме арестуваше модната полиция.

На черните си шорти нанизах колан заради пригодения за поставяне отвътре в панталона кобур. Беше „Ънкъл Майк’с Сайдкик“ и много си го обичах, но не ставаше за браунинга. Имам и втори пистолет — за всеки случай и при нужна от дискретност — „Файърстар“, спретнат малък деветмилиметров седемзарядник.

Маскарада завършваха бели тенис-чорапки с изящни сини райета, които подхождаха на сините кожени ивици по белите ми маратонки. Така изглеждах и се чувствах на около шестнайсет, тромава тийнейджърка…, но когато се обърнах към огледалото, нямаше и следа от пистолета на колана ми. Тениската се спускаше над и около него и го правеше невидим.

Торсът ми е жилав — хубав, ако щете, мускулеста съм и гледката не е лоша. За нещастие, краката ми са около десет сантиметра по-къси от идеалните за Америка. Никога няма да имам слаби бедра, а и за прасците ми единственото ласкателство е „мускулести“. Дрехите подчертаваха краката ми и скриваха всичко друго, но си носех пистолета и нямаше да се разкапя от жега. Компромисът е изкуство на несъвършенството.

Разпятието ми висеше под тениската, но добавих и малка гривна-амулет на лявата си китка: три кръстчета, закачени на сребърна верижка. Белезите ми също се виждаха ясно, но през лятото се старая да се преструвам, че въобще ги няма. Не си представям как ще се облека с дълъг ръкав при четирийсет градуса на сянка и стопроцентова влажност. Ръцете ми ще окапят. Белезите и бездруго не са първото, което се забелязва, ако ходя с голи ръце. Честна дума.

„Съживители“ ООД беше на нов адрес едва от три месеца. Срещу нас е разположен кабинет на психолог, който взима не по-малко от сто на час; по-нататък по коридора са настанени пластичен хирург и двама адвокати; един брачен съветник и компания за недвижими имоти. Преди четири години „Съживители“ се побираше в една стая над гараж. Бизнесът се разрастваше.

Повечето ни добър късмет се дължеше на Бърт Бон, нашия шеф. Той беше бизнесмен, шоумен, имаше талант да прави пари от нищото; беше пройдоха и винаги на ръба на измамата. Нищо нелегално, но… Повечето хора предпочитат да се смятат за „бели шапки“ — добрите момчета. Малцина носят черните шапки и се кефят на това. Сивото е цветът на Бърт. Понякога се чудя дали ако го порежа, ще потече зелено — като от прясно отпечатани пари.

Та той беше превърнал в доходоносен бизнес една необичайна способност, притеснително проклятие или религиозно изживяване като съживяването на мъртъвци. Ние, съживителите, имаме таланта, но Бърт знае как да го издои. Трудно е да се спори с логиката му. Но щях да се постарая.

Тапетите в приемната бяха светлозелени с малки ориенталски заврънтулки, изрисувани в зелено и кафяво. Килимът беше дебел, в приятно зелено, твърде светло за трева, но в сходна отсянка. Навсякъде имаше растения.

Отдясно на вратата растеше Ficus benjium, висок като върба, с малки, кожести зелени листенца. Буквално се виеше около креслото пред саксията му. В отсрещния ъгъл бе настанено второ дърво — високо и право, с копа остри палмови листа на върха — Dracaena marginta. Или поне така пишеше на етикетите, прикрепени към възлестите им стъбла. И двете чудесии опираха в тавана. Във всяко свободно местенце в светлозелената стая бяха натикани и посадени дузини по-малки растения.

Бърт твърди, че пастелнозеленото е успокояващо, а растенията придават домашен уют. Аз смятам, че приемната прилича на мизерна кръстоска между крипта и магазин за цветя.

Мери — нашата дневна секретарка — минава петдесетте. С колко — това си е нейна работа. Косата й е къса и не трепва при вятър. За това има грижата плътният пласт лак. Мери не си пада по естествения вид. Има двата порастнали синове и четири внучета. Когато минах през вратата, ми се усмихна с най-добрата си професионална усмивка.

— С какво мога да… О, Анита, не предполагах, че ще се появиш преди пет!

— Нямаше, но се налага да говоря с Бърт и да си взета някои неща от кабинета.

Мери се намръщи срещу бележника си за срещи… общия ни бележник.

— Е, в момента Джеймисън е в кабинета ти с клиент!

В нашата малка фирма има само три работни помещения. Едното принадлежи на Бърт, а другите две си разменяме според необходимостта. Повечето си работа вършим на полето… тъй де, на гробищата… и на практика кабинетите никога не ни трябват по едно и също време. В действие е същият принцип като съвместното наемане на бунгало.

— Колко ще се бави с клиента?

Мери погледна бележките си.

— Тя е майка, чийто син обмисля да се присъедини към Църквата на вечния живот.

— И какво опитва Джеймисън — да ги убеди или да ги разубеди?

— Анита! — Мери ми се нацупи, но това си е самата истина.

Църквата на вечния живот е вампирска църква. Първата в историята, която може да гарантира вечен живот и го доказва. Никакво чакане. Никакви мистерии. Просто вечност на сребърен поднос. Повечето хора вече не вярват в безсмъртните си души. Не е популярно да се тревожиш за Рая и Ада, и дали си абсолютно добър човек. Тъй че Църквата намира последователи навсякъде. Ако не вярваш, че така ще съсипеш безсмъртната си душа, какво имаш да губиш? Дневната светлина. Храната. Не е кой знае какво.

Аз се притеснявам именно за душата. Моята безсмъртна душа не е за продан, дори и срещу цяла вечност. Нали разбирате, знам, че вампирите могат да умират. Доказала съм го. А никой не е наясно какво се случва с душата на вампира, когато умре. Дали може да си добър вампир и да идеш в Рая? Подобна идея не ми допада особено.

— Бърт също ли има клиенти?

Мери отново погледна към бележника.

— Не, свободен е! — вдигна очи и се усмихна, сякаш беше доволна, че е успяла да ми помогне. Може и да беше.

Вярно е, че Бърт заема най-малкия от трите кабинета. Стените са в меко пастелносиньо, килимът — два оттенъка по-тъмен. Шефът твърди, че цветът успокоява клиентите. Аз смятам, че е като да застанеш в синьо кубче лед.

Бърт не подхожда на малкия син кабинет. В него няма нищо малко. Висок е метър и деветдесет, има широки рамене и фигура на атлет от колежа, започнал е да поомеква в корема. Бялата му коса е подстригана късо над малките уши. Натрупан от разходки с яхта тен подчертава светлите му очи и коса в остър контраст. Очите му са почти безцветно сиви, като мръсно прозоречно стъкло. Налага се да поработиш много здраво, за да накараш мръсносивите очи да сияят, но точно сега те блестяха. Бърт на практика ме озаряваше цялата. Което е лош знак.

— Анита, каква приятна изненада. Сядай! — той размаха срещу мен един плик. — Днес получихме чека!

— Чек? — попитах.

— Задето ще се занимаваш с вампирските убийства.

Бях забравила. Бях забравила, че в целия хаос някой ми обеща и пари. Изглеждаше глупаво и обидно, че Николаос ще подобри нещата с пари. А ако се съдеше по физиономията на Бърт, трябва да бяха много.

— Колко са?

— Десет хиляди долара… — той проточи всяка дума така, че да отзвучи с тежест.

— Не са достатъчно.

Бърт се разсмя.

— Анита, ставаш алчна на стари години! Мислех, че това е моя работа!

— Не стигат за живота на Кетрин или за моя.

Усмивката му леко трепна. В очите му се появи враждебна искрица, сякаш се канех да му кажа, че Дядо Коледа не съществува. Почти го чувах как се пита дали се налага да връща чека.

— За какво става дума, Анита?

Разказах му всичко, с няколко дребни поправки. Пропуснах „Цирка на Прокълнатите“. Пропуснах сините светлинки. Никакво първо вампирско белязване.

Когато стигнах до онази част, където Обри ме хвърля в стената, шефът се обади:

— Шегуваш се!

— Искаш ли да видиш синините?

Довърших разказа и се взрях в сериозното му, квадратно лице. Бе положил на бюрото големите си длани с дебели пръсти. Чекът лежеше наблизо, върху спретнатата купчина жълтеникави пликове. Изражението срещу мен беше внимателно и загрижено. Емпатията ми обаче не действа добре спрямо Бърт. Винаги виждам как колелцата в главата му се въртят и пресмятат сборове.

— Не се бой, Бърт, можеш да осребриш чека.

— Ама, Анита, това не е…

— Спести си го.

— Анита, наистина не съм имал за цел да те поставям в опасност!

Засмях се.

— Глупости!

— Анита! — изглеждаше шокиран, малките му очичките се ококориха и посегна с ръка към гърдите си. Господин Честност.

— Няма да се хвана, тъй че си спести глупостите за клиентите. Познавам те прекалено добре.

Тогава той се усмихна. Беше истинската му усмивка. Моля, да стане истинският Бърт Вон. Очите му блестяха не с топлота, а по-скоро с удоволствие. В усмивката на шефа има нещо преценяващо, обидно многознайковско. Сякаш познаваше и най-ужасните неща, които си сторил някога и с удоволствие ще си затваря устата — на определена цена.

Има нещо малко страховито в човек, който знае, че не е добър и не му пука. Това противоречи на всичко, което Америка цени и обича. На първо място ни учат да сме мили, да ни харесват, да сме популярни. Човек, който захвърля всичко това е отцепник и потенциално опасно създание.

— И какво може да стори „Съживители“ ООД по въпроса?

— Вече хванах Рони да провери някои неща. Мисля, че колкото по-малко хора участват, толкова по-малко ще бъдат в опасност.

— Винаги си била хуманистка.

— За разлика от някои, които мога поименно да изброя.

— Нямах представа какво искат те.

— Не, но си знаел какво е отношението ми към вампирите.

Бърт ми се усмихна и отбеляза:

— Знам тайната ти, знам и най-страшните ти сънища…

Такъв си е — напорист изнудвач. Отвърнах му с приятелска гримаса:

— Ако друг път посмееш да ми пратиш за клиент вампир, без първо да се консултираш с мен, напускам!

— И къде ще идеш?

— Ще взема с мен списъка с клиентите, Бърт. Кой тук дава интервюта по радиото? За кого става дума по вестниците? Ти се погрижи това да съм аз, Бърт. Смяташе, че съм най-продаваемата от екипа. Най-безопасна на вид, най-умилителна. Като кученце до езерото. Когато хората се обаждат на „Съживители“, кого търсят?

Усмивката му изчезна, зимен лед скова очите му.

— Няма да се справиш без мен!

— Въпросът е ти дали ще се справиш без мен!

— Ще успея.

— Аз също.

Взирахме се един в друг в продължение на доста време. И двамата не искахме да отклоняваме поглед или да мигаме. Бърт се накани да се усмихне, все още втренчен в очите ми. Ъгълчетата на усмивката започнаха да подръпват и моята уста. И двамата се засмяхме едновременно. Край.

— Добре, Анита, никакви вампири повече!

Изправих се.

— Благодаря ти!

— Наистина ли ще напуснеш? — на лицето му се четеше весела откровеност — изкусна, приятна маска.

— Не вярвам в празните заплахи, Бърт. Знаеш добре това.

— Да — съгласи се той. — Знам. Честно, не подозирах, че тази работа ще заплаши живота ти!

— Щеше ли да има разлика?

Той се замисли за момент и се засмя:

— Не, но щях да поискам по-висока такса.

— Продължавай да правиш пари, Бърт. Добър си в това.

— Амин!

Оставих го да се порадва на чека в уединение. Може и да се посмее над него. Парите бяха кървави, нищо лично. Но според мен Бърт не се притесняваше от това. Аз обаче се тревожех.