Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (10)

10

Просто трябваше да проверя заключената врата. Да я поблъскам, да поровя в ключалката — като че ли знаех как да се оправям с ключалки. Да проверя дали няма хлабавина в решетките — все едно изобщо бих могла да се пропъхна през тясното прозорче.

Проверих вратата, защото не можах да устоя. Същата нужда те кара да блъскаш по куфара си, когато оставиш ключовете вътре.

Вечно се озовавам от неправилната страна на сума ти заключени врати. Нито една от тях не се е отворила току-така пред мен, но за всяко нещо си има първи път. Да, все някога ще доживея… Я по-добре задраскай това — изразът не го бива.

Странен звук ме върна обратно към килията и нейните ронещи се, влажни стени. В дъното бързешком притича плъх. Друг надничаше от края на стълбите и мърдаше с мустачки. Предполагам, че няма тъмници без плъхове, но с радост бих потърсила такава.

Нещо друго заобиколи стълбите; на светлината на факлите ми се стори, че е куче. Не беше. Плъх с размерите на немска овчарка седеше на тлъстите си черни бедра. Взираше се в мен, притиснал плътно огромните лапи към рошавите си гърди. Облещи насреща ми едното си голямо, черно око-копче. Разтегли устни и оголи жълтите си зъби. Резците бяха като един пръст дълги затъпени кинжали. Изкрещях:

— Жан-Клод!

В килията отекна високочестотно писукане, придружено от ехо, което сякаш минаваше през тунел. Пристъпих към ръба на стълбищната площадка. И го видях. Тунел, издълбан в стената, висок почти един човешки бой. Плъховете се изсипваха оттам като плътна, космата вълна, писукаха и се хапеха. Изляха се от него и започнаха да търчат по пода.

— Жан-Клод! — заблъсках по вратата, дърпах решетките — всичко, което бях опитала и преди. Безполезно беше. Нямаше да се измъкна. Ритнах вратата и изпищях: — Проклятие!

Викът ми отекна в каменните стени и почти заглуши звука от хилядите дращещи нокти.

— Няма да дойдат да те вземат, преди да свършим с теб!

Застинах, все още опряла ръце на вратата. Обърнах се бавно. Гласът се бе разнесъл от килията. По пода се гърчеха и бореха малки космати телца. Стаята изпълваха високочестотни писъци, гъста като четка козина, тракане на хиляди малки нокътчета… Бяха хиляди — хиляди!

Четири гигантски плъха седяха като планини насред гърчещата се рошава вълна. Единият се взираше в мен с очи като черни копчета. В погледа му нямаше нищо животинско. Не бях виждала плъхолаци досега, но бях готова да се обзаложа, че съм точно в тяхната компания.

Единият се изправи с полуподгънати крака. Беше с човешки ръст и тясно, плъше лице. Огромна гола опашка се виеше около присвитите му крака като дебело въже от плът. То — не, той, определено беше „той“ — протегна ноктестата си ръка.

— Слез и се присъедини към нас, човеко!

Гласът му беше плътен, сякаш космат, с нещо като скимтене на заден фон. Всяка дума бе ясно изречена и все пак някак… неправилна. Устните на плъховете не са приспособени за говорене.

Нямах намерение да слизам по стълбите. Не, не! Сърцето ми вече бе заседнало в гърлото. Познавам човек, оцелял след нападение на върколак — за малко да умре, а накрая самият той стана вълк. Познавам и един друг, който бе само леко одраскан и се превърна в тигролак. Голяма е вероятността, ако дори ме драснат, след месец да танцувам с космато лице, а в притурка — черни очи-копчета и жълти зъби. Мили Боже!

— Слез тук, човече. Слез да си поиграем!

Преглътнах с усилие. Имах чувството, че се опитвам да си глътна и сърцето.

— Нямам такова намерение!

Плъхът се изсмя съскащо:

— Тогава ние ще се качим да те вземем! Пристъпи към по-нисшестоящите животинки и те се разделиха пред него трескаво, прескачайки се едно-друго в усилието си да избегнат докосването му. Застана на ръба на стълбите и вдигна глава към мен. Козината му беше кажи-речи с цвета на пчелен мед, прошарен с русо.

— Ако те свалим насила от стълбите, няма да ти хареса особено!

Преглътнах отново. Вярвах му. Потърсих ножа си и открих, че канията е празна. Естествено — вампирите ми го бяха взели. Проклятие!

— Слез долу, човеко, слез да си играем!

— Ако ме искаш, ще трябва да дойдеш да ме хванеш!

Той нави опашка около ръцете си и я погали. Едната му ноктеста длан порови в козината по корема му и той се почеса по-долу. Взирах се с все сили в лицето му и звярът се разсмя срещу мен.

— Доведете я!

Към стълбите пристъпиха два от плъховете с размери на кучета. Малко мишле изписка и се търкулна под краката им. Изпищя високо и жалостиво… и нищо повече. Гърчеше се, докато другите твари му се нахвърляха. Изпукаха дребни костици. Нищо не отиваше на боклука…

Притиснах се към вратата, сякаш можех да се просмуча през нея. Двата плъха пълзяха по стълбите — бяха гъвкави и охранени животни. Но в очите им нямаше нищо животинско. Искрицата в тях бе човешка и разумна.

— Чакай, чакай! Плъховете се поколебаха. Човекът-плъх отвърна:

— Да?

Преглътнах шумно.

— Какво точно искаш?

— Николаос ни помоли да те позабавляваме, докато чакаш.

— Това не е отговор на въпроса ми. Какво искаш от мен? Какво точно искаш?

Устните се дръпнаха нагоре и разкриха жълтите му зъби. Изглеждаше като озъбване, но според мен беше усмивка.

— Слез при нас, човеко. Докосни ни, нека ние те докоснем. Нека те научим на радостта от козината и зъбите! — Той прокара нокти през космите на бедрата си. Този жест привлече вниманието ми към слабините му. Отклоних очи, а по лицето ми плъзна гореща вълна. Изчервявах се! Дявол го взел!

Когато заговорих, гласът ми беше почти уверен. Попитах:

— Предполага се, че това трябва да ме впечатли, така ли?

Той застина за миг, после се озъби.

— Свалете я тук долу!

Страхотно, Анита, противи му се! Намеквай, че оборудването му е малко… миниатюрно.

От съскащия му смях ме полазиха ледени вълни.

— Тази нощ ще се забавляваме! Отсега го предвкусвам!

Гигантските плъхове се изкачиха по стъпалата, под козината им се виеха мускули, мустаците им бяха дебели като жици и мърдаха трескаво. Притиснах гръб към вратата и започнах да се плъзгам надолу по дървото.

— Моля ви, моля ви недейте! — гласът ми звучеше високо и изплашено, мразех се.

— Толкова скоро ли те пречупихме? Колко тъжно! — обади се човекът-плъх.

Двата гигантски плъха вече почти ме бяха достигнали. Облегнах здраво гръб на вратата, присвила колене и забила здраво пети в пода и повдигнала останалата част от стъпалото. Един нокът докосна крака ми и аз трепнах, но устоях. Трябваше да стане добре. Моля те, Боже, не им позволявай да ми пуснат кръв! Мустачки задраскаха по лицето ми, налегна ме тежестта на нещо космато…

Ритнах, удряйки плъха и с двата си крака. Той се надигна на задни лапи и се катурна. Олюля се, размахвайки бясно опашка. Аз се хвърлих напред и го блъснах в гърдите. Звярът се преобърна през ръба.

Вторият плъх се присви и издаде басово ръмжене. Гледах как мускулите му се стягат, приклекнах на едно коляно и се напрегнах. Ако ми скочеше, докато бях права, също щях да падна през ръба. И без друго бях на косъм.

Скочи. Проснах се ничком на пода и се претъркулих. Ритнах го с крак и блъснах с ръка топлото му тяло, за да го ускоря. Плъхът прелетя над мен и изчезна от погледа ми. Чух изплашените му писъци, докато падаше. Накрая се разнесе глухо „туп“. Задоволително! Съмнявах се, че съм убила някой от двамата. Но вложих всичко от себе си в опита.

Изправих се и отново облегнах гръб на вратата. Човекът-плъх вече не се хилеше. Усмихнах му се сладко най-добрата ми ангелска усмивчица. Не ми се стори впечатлен.

Той посегна с лапа, сякаш разделяше въздуха — плавно. По-дребните плъхове се втурнаха напред заедно с жеста му. Нагоре по стълбите заприижда подвижна кафява вълна от малки космати телца.

Можех и да успея да сваля неколцина от тях, но не и всичките. Ако той го пожелаеше, жива щяха да ме изядат — по една малка пурпурна хапчица за всеки…

Плъховете зашумоляха около краката ми, драпаха и се караха. Малките телца се удряха в ботушите ми. Един се изпъна в цял ръст, посягайки да докопа кончова. Изритах го. Изписка и падна през ръба.

Гигантските плъхове изтеглиха един от ранените си приятели настрани. Не помръдваше. Другият, който бях метнала, куцаше.

Един плъх скочи нагоре и заби нокти в блузата ми. Увисна там с вкопчени в плата лапи. Усещах тежестта му между гърдите си. Сграбчих го през корема. Заби зъби в дланта ми така, че ги сключи в плътта, разкъсвайки кожата и пропускайки костите. Изпищях и метнах тварта надалеч от мен. Увисна на ръката ми като противна обеца. По козината му се стичаше кръв. Още едно зверче също скочи на блузата ми.

Човекът-плъх се усмихваше.

Един от плъховете се катереше, взел на прицел лицето ми. Сграбчих го за опашката и го издърпах. Изкрещях:

— Боиш се да дойдеш лично, а? Боиш се от мен, така ли? — гласът ми бе изтънял от паника, но го казах: — Приятелите ти пострадаха, заети с дело, с което се боиш да захванеш ти! Така ли е? А?

Гигантските плъхове гледаха ту мен, ту човека-плъх. Той отвърна на изпитателния им поглед.

— Не се страхувам от хората!

— Ами тогава се качи, вземи ме лично, ако успееш!

Плъхът на ръката ми се откъсна и рукна поток от кръв. Кожата между палеца и показалеца ми бе разкъсана на парчета.

По-дребните плъхове се поколебаха и се заозъртаха диво. Един вече бе изкатерил почти догоре панталоните ми. Сега скочи на пода.

— Не се страхувам!

— Ами докажи го!

Вече звучах малко по-уверено, може би като деветгодишна вместо като на пет.

Гигантските плъхове се взираха в русия — настоятелно, оценително и изчакващо. Командирът им отново махна с лапа, този път назад. Плъховете се разпищяха и се изправиха на задни крачета, озъртайки се, сякаш не можеха да повярват, но се застичаха надолу по стълбите по същия път, по който се бяха качили.

Облегнах се на вратата с омекнали колене и притиснах ухапаната си ръка към гърдите. Човекът-плъх тръгна нагоре по стълбите. Движеше се леко на удължените си крака, а силните му нокти се забиваха в камъка.

Ликантропите са по-силни и по-бързи от хората. Това няма нищо общо с номера на ума или пъргавина на ръката, те просто са по-добри от нас. Не бих успяла да изненадам плъхолака така, както успях с първия. Съмнявах се, че ще се ядоса достатъчно, та да оглупее, но човек винаги може поне да се надява. Бях ранена, невъоръжена и те ме превъзхождаха числено многократно. Ако не успеех да го накарам да направи грешка, значи бях загазила с двата крака…

Той облиза зъбите си с дълъг, розов език.

— Прясна кръв! — отбеляза. Пое си шумно въздух. Миришеш на страх, жено! Кръв и страх, за мен това е ароматът на вечерята! — Езикът му отново се показа, когато се разсмя срещу мен.

Пъхнах ранената си ръка зад гърба, сякаш посягах към нещо.

— Приближи се, плъхчо, и да видим как ще ти хареса среброто!

Човекът-плъх се поколеба и застина, полуприсвит на горното стъпало.

— Ти нямаш сребро!

— Би ли заложил живота си, а?

Той скръсти ноктестите си ръце. Един от големите плъхове изписука нещо. Водачът му изръмжа:

— Не се страхувам!

Ако го притиснеха, блъфът ми нямаше да успее.

— Видя какво сторих на приятелите ти. Направих го без оръжие! — говорех спокойно и самоуверено. Точка за мен.

Той ме огледа с едното си голямо, непроницаемо око. Козината му блестеше на светлината на факлите, сякаш току-що се бе къпал. Подскочи леко и се озова на площадката, точно извън обхвата ми.

— Досега не бях виждала рус плъх! — отбелязах. Все с нещо трябваше да запълня тишината и да го спра да не направи онази последна крачка. Надявах се Жан-Клод да дойде да ме вземе скоро. Така че се изсмях, накъсано и полузадавено.

Човекът-плъх застина и се втренчи в мен.

— На какво се смееш? — в гласа му се долавяше лека нотка на напрежение.

Чудесно!

— Надявах се, че вампирите ще дойдат скоро и ще ме спасят. Трябва да признаеш, че това е смешно!

На него май не му се стори много смешно. Доста хора не схващат шегите ми. Ако не бях толкова самоуверена, бих казала, че просто не са забавни… Хм.

Размърдах длан зад гърба си, продължавайки да се преструвам, че имам нож. Един от гигантските плъхове изписука и дори на мен ми прозвуча насмешливо. Да, водачът им нямаше да го преживее, ако успеех с блъфа си. Можеше да не оцелее дори и ако не успеех…

Когато се изправят пред плъхолак, повечето хора се вцепеняват и паникьосват. Аз бях имала време да свикна със заплахата. Нямаше как да избягам, ако ме докоснеше. Разполагах само с един възможен път за спасение. Ако грешах, звярът щеше да ме убие. Стомахът ми рязко се преобърна и се наложи да преглътна мъчително. По-добре мъртва, отколкото космата. Ако ме нападнеше, все едно вече ме беше убил. Плъховете не бяха в челната десетка на предпочитаните от мен животни, ако ще ставам ликантроп. А при лош късмет и едно дребно одраскване стига.

Ако бях бърза и имах късмет, можех да стигна до болницата и да ме лекуват. Нещо като беса е. Разбира се, понякога ваксината сработва, но друг път те превръща в ликантроп…

Човекът-плъх преметна дългата си гола опашка върху скръстените си лапи.

— Имал ли те е някога „лак“?

Не бях съвсем сигурна за секс ли говори или за вечеря. И двата варианта не звучаха добре. Да, той щеше да се самонадъха, да си придаде смелост и, когато се почувства готов, да ми се нахвърли. А исках да ме нападне, когато аз съм готова.

Така че се спрях на секса и заявих:

— Не притежаваш онова, което е нужно, плъхчо!

Той се вцепени, плъзна длан надолу по тялото си и зарови нокти в козината.

— Ще видим кой какво има, жено!

— Ти само по този начин ли си докарваш кефа — като насилваш мацките? И в човешката си форма ли си толкова грозен, колкото и сега?

Той изсъска срещу мен с широко отворена уста и оголени зъби. От гърлото му се надигна могъщо и пискливо, стенещо ръмжене. Досега не бях чувала такъв звук. Нарастваше и спадаше, и изпълни килията със страховито, съскащо ехо. Раменете му се стегнаха.

Затаих дъх. Бях го унижила. Сега щях да видя дали планът ми ще проработи или той ще ме убие. Скочи напред. Паднах на пода, но той бе готов за това. Нахвърли ми се с невероятна скорост, ръмжеше, размахваше нокти и пищеше право в лицето ми.

Присвих крака към гърдите си, иначе щеше да ме смачка. Той положи едната си ръка-лапа на коленете ми и натисна. Сплетох длани под краката си и му се опънах. Беше все едно да се бориш с гъвкава стомана. Той изпищя отново, високо и съскащо, а по лицето ми се посипа слюнка. Плъхът се надигна на колене, за да му е по-удобно насила да разтвори краката ми. Ритнах нагоре с все сили. Врагът прозря намеренията ми и се опита да се дръпне, но и двете ми стъпала го улучиха точно в слабините. Ударът го вдигна от земята и той се строполи на площадката, дращейки с нокти по камъните. Скимтеше пискливо и накъсано. Явно не успяваше да си поеме въздух както трябва.

Втори човек-плъх се появи приведен през тунела, а плъховете се разбягаха с писъци и подвиквания. Аз просто си седях на площадката, колкото се може по-далеч от стенещия рус човекоплъх. Взирах се в новодошлия с умора и ярост.

Проклятия, трябваше да успея! На лошите не им е позволено да получават подкрепление, когато и без друго ме надминават по брой. Този тук имаше черна козина, черна като индиго. Носеше джинсови шорти, намъкнати на леко кривите му крака. Махна с плавен и грациозен жест.

Преглътнах буцата в гърлото си. Сърцето ми препускаше. Косата ми настръхваше от спомена за полазилите ме дребни телца. Ухапаната ми от плъхчето ръка пулсираше. Щяха да ме разкъсат на парчета!

— Жан-Клод!

Плъховете се размърдаха — приливната кафява вълна, отстъпи от стълбите и с писъци и квичене се втурна в тунела. А аз можех само да зяпам.

Гигантските зверове засъскаха към новодошлия, сочейки с носове и лапи падналия си събрат.

— Тя се защитаваше! Какво правехте вие? — гласът на плъхолака беше басов и дълбок, и само едва доловимо завален. Ако затворех очи, бих казала, че говори човек.

Не замижах. Гигантските плъхове си тръгнаха, влачейки приятеля си, който още беше в безсъзнание. Не беше мъртъв, но беше поне ранен. Един от гигантите се извърна към мен, докато другите изчезваха в тунела. Безизразното му черно око ме стрелна и ми обеща болезнени преживявания, ако някога се срещнем отново.

Русият плъх беше спрял да се гърчи и лежеше неподвижно, пъшкаше и притискаше слабините си с ръце. Новодошлият отбеляза:

— Казах ти никога да не идваш тук!

Първият плъхолак се помъчи да седне. Явно го заболя.

— Господарката ни викна и се подчиних.

— Аз съм твоят крал. Подчинявай се на мен! — плъхът с черната козина тръгна нагоре по стълбите, пляскайки гневно с опашка почти като котка.

Изправих се и облегнах гръб на вратата на килията — за хиляден път тази нощ. Раненият плъх отвърна:

— Ти си наш крал само докато умреш. Ако се изправиш срещу господарката, краят ти няма да се забави. Тя е могъща, по-силна е от теб! — Все още говореше слабо и накъсано, но вече се възстановяваше. Гневът е добро лекарство.

Кралят-плъх скочи — черна светкавица. Вдигна другия плъх на крака — държеше го с леко извити лакти и толкова високо, че лапите му не стигаха пода. Поднесе го към муцуната си.

— Аз съм твой крал и ще ми се подчиняваш, инак ще те убия! — и стисна здраво русия за гърлото, докато онзи не зина за въздух. Кралят-плъх го, хвърли по стълбите. Той се търкули с тупване и пукот на строшени кости.

Стовари се долу в изкривена от болка, пъшкаща купчинка. Вдигна очи. Омразата в погледа му би стигнала за цяла клада.

— Добре ли си? — попита новодошлият плъх.

Отне ми известно време да осъзная, че говори на мен. Кимнах. Очевидно бях спасена. Не, че имах нужда от спасяване. Не, разбира се!

— Благодаря!

— Не дойдох заради теб — увери ме той. — Бях забранил на хората си да ловуват за вампирите. Ето за това съм тук!

— Е, знам си аз къде ми е мястото, в класацията съм някъде малко над мухите. Все пак благодаря ти! Все едно какви мотиви си имал.

Той кимна.

— Няма защо!

Забелязах на левия му бицепс следа от изгорено. Беше във формата на груба корона. Някой го бе коронясал…

— Нямаше ли да е по-лесно просто да разнасяш със себе си корона и скиптър?

Той погледна ръката си, след това се ухили с онази плъша усмивка, оголвайки зъби.

— Така ръцете ми са свободни!

Погледнах го в очите да проверя дали не ми се подиграва и не успях да позная. Ходи чети по муцуната на плъх!

— А какво искат от теб вампирите? — попита той.

— Искат да работя за тях.

— Направи го. Ще те заболи, ако им откажеш.

— Теб няма ли да те боли, ако държиш плъховете настрани?

Той сви рамене — много странен жест.

— Николаос се смята за кралица на плъховете, защото това е нейното гербово животно. Е, ние не сме просто плъхове, а и хора, значи имаме избор. Аз имам избор!

— Прави каквото тя иска и няма да те боли! — посъветвах го.

Отново си спечелих усмивка.

— Аз давам добри съвети. Но рядко ги приемам.

— Аз също! — отвърнах.

Кралят се втренчи в мен с едното си черно око, след това се обърна към вратата.

— Те идват!

Знаех кои са „те“. Купонът свършваше. Вампирите пристигаха. Кралят-плъх скочи по стълбите и грабна ранения си събрат. Метна го на рамо с лекота и след това изчезна, затича се по тунела, бърз като мишка, изненадана от светнатата лампа в кухнята. Истинска черна светкавица.

Чух тракане на подметки в коридора и се отместих от вратата. Тя се отвори — на площадката стоеше Тереза. Погледна ме, огледа и празната тъмница — стоеше с ръце на бедрата и здраво стиснати устни.

— Къде са те?

Вдигнах ранената си ръка.

— Изиграха си ролята и си тръгнаха.

— Не им влизаше в работата да си тръгват! — отвърна тя и изръмжа раздразнено. — Пак онзи техен крал на плъховете, нали?

Свих рамене.

— Те си тръгнаха, не знам защо.

— Тъй спокойна, тъй безстрашна… Нима плъховете не те стреснаха?

Отново свих рамене. Ако даден номер действа, придържай се към него.

— Не беше нужно да ти пускат кръв… — тя ме погледна. — Възнамеряваш ли при следващото пълнолуние да си сменяш облика? — В тона й долових намек за любопитство. Е, любопитството уби вампира. Човек винаги може да се надява.

— Не — отвърнах и оставих въпроса дотам. Никакви обяснения. Ако тя наистина искаше да знае какво е станало, нека ме блъска в стената докато не й кажа това, което й се ще да чуе. Няма дори да й се наложи да се изпоти. Разбира се, Обри е бил наказан, задето ме е наранил…

Тереза присви очи:

— Плъховете трябваше да те уплашат, съживителке! Май не са си свършили работата!

— Може пък да не се плаша лесно! — погледнах я в очите без никакво усилие. Бяха си просто очи.

Вампирката внезапно ми се усмихна, оголвайки зъби.

— Николаос ще намери с какво да те уплаши, съживителке. Защото страхът е сила! — прошепна тя, сякаш се боеше да го каже твърде високо.

От какво ли се боят вампирите? Дали ги преследват видения на заострени колове и чесън, или има и по-страшни неща? Как да уплашиш мъртвец?

— Върви пред мен, съживителке! Отиваме да се срещнем с господарката ти!

— Нима Николаос не е и твоя господарка, Тереза?

Тя ме погледна с безизразно лице, сякаш смехът й бе илюзия. Очите й бяха студени и тъмни. Дори в погледа на плъховете имаше повече живот.

— Преди нощта да свърши, съживителке, Николаос ще е господарка на всички!

Поклатих глава.

— Не мисля така!

— Силата на Жан-Клод те е направила глупава!

— Не — отвърнах, — не е от това!

— Тогава какво е, простосмъртна?

— Предпочитам да умра, отколкото да стана вампирска подлога!

Тереза дори не примигна, само кимна.

— Нищо чудно желанието ти да се изпълни!

Космите по врата ми настръхнаха. Можех да я погледна в очите, но злото си има определено излъчване. Косонастръхващо, стягащо гърлото усещане, от което ти се смръзват червата. Бях го изпитвала и близо до хора. Не е нужно да си немъртвец, за да си зъл. Но помага.

Тръгнах пред нея. Токовете на Тереза изстръгваха остро ехо от пода на коридора. Може би просто се обаждаше параноята ми, но имах чувството, че тя се взира в мен — все едно по гърба ми се плъзгаше ледено кубче.