Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (67)

XIII

Мачко и Збишко се канеха да тръгнат веднага от Малборг, но този ден, в който Зиндрам от Машковице тъй много ободри душите им, те не заминаха, защото във Високия замък имаше обед, а после вечеря в чест на пратениците и гостите, на която беше поканен Збишко като кралски рицар, а покрай Збишко и Мачко. Обедът беше за малък брой поканени във великолепната голяма трапезария, осветена от десет прозореца и с опрени само на един стълб звездообразни сводове — рядко срещано майсторство в строителството. От чужденците на масата седна до кралските рицари само един швабски граф и един бургундски, който, при все че беше поданик на богати владетели, беше дошъл от тяхно име да заеме пари от Ордена. От кръстоносците освен магистъра взеха участие в обеда четирима големци, наричани стълбове на Ордена, тоест великият вожд, великият хоспиталиер, главният интендант по облеклото и помощник-ковчежникът. Петият стълб, тоест маршалът, беше в това време на поход срещу Витолд.

При все че хората от Ордена се бяха обрекли да живеят в бедност, на трапезата имаше златни и сребърни съдове и поднасяха скъпи южни вина, защото магистърът искаше да омае очите на полските пратеници. Но въпреки многото блюда и любезното канене, на гостите някак не беше особено приятна тази обедна гощавка поради мъчнотиите на разговора и сериозността, която всички трябваше да спазват. Затова пък вечерята в огромната орденска трапезария беше много по-весела, защото на нея се събраха всички кръстоносци и всички гости, които не бяха още успели да заминат срещу Витолд с войската на маршала. Това веселие не бе нарушено нито от един спор, нито от една свада. Наистина чужденците-рицари, като предвиждаха, че ще им се случи някога да се бият с поляците, ги гледаха недружелюбно, но кръстоносците от по-рано ги бяха предупредили да се държат спокойно и ги молиха за това най-настоятелно, да не би в лицето на пратениците да оскърбят краля и цялото кралство. Но дори и тук кръстоносците бяха проявили своето недоброжелателство, като предпазваха гостите от избухливостта на поляците с думите „за всяка по-остра дума веднага ще ти изскубе брадата или ще те мушне с ножа“. Ето защо гостите бяха учудени после от добродушието на Повала от Тачево и Зиндрам от Машковице, а по-умните съобразиха, че не полските обичаи са груби, а езиците на кръстоносците са злобни и ядовити.

Някои от тях, навикнали на изисканите забави при изтънчените западни дворове, си съставиха дори не особено добро мнение за обичаите на самите кръстоносци, защото на тази гощавка имаше много креслива свирня, груби песни на „шпилманите“, дебелашки шеги на шутовете, танцуваха мечки и босоноги моми. А когато се учудиха на присъствието на жени във Високия замък, стана ясно, че уставът се нарушавал вече отдавна и че самият велик Винрих Книпроде бил танцувал тук на времето си с прекрасната Мария фон Алфлебен. Братята обясняваха, че в замъка жени не могат да живеят, но могат да идват в трапезарията на гощавки и че миналата година жената на княз Витолд, която живяла в кралски наредена стара топчийница в Предзамъка, идвала тук всекидневно да играе на дама с позлатени пулове, които всяка вечер й подарявали.

Играха и тази вечер не само на дама и на шахмат, но и на зарове, играеха дори повече, отколкото приказваха, защото думите се заглушаваха от песните и от особено кресливата музика. Обаче всред общата глъчка наставаше и кратка тишина и веднъж, възползувай от такъв миг, Зиндрам от Машковице, уж като че нищо не знаеше, попита великия магистър дали поданиците му във всички земи обичат много Ордена. А Конрад фон Юнгинген отговори:

— Който обича кръста, е длъжен да обича и Ордена.

Този отговор се понрави и на кръстоносците, и на гостите, та почнаха да го хвалят за него, а той, зарадван, продължи:

— Който ни е приятел, на него под нашата власт е добре, а който ни е неприятел, срещу него имаме две средства.

— Какви? — попита полският рицар.

— Ваша милост може да не знаете, че аз слизам тук от своите покои в трапезарията по малката стълба в стената, а при тези стълби има една сводеста стая, в която, ако бях завел ваша милост, щяхте да узнаете първото средство.

— Вярно! — завикаха братята.

А панът от Машковице се досети, че магистърът говори за онази „кула“, пълна със злато, с която се хвалеха кръстоносците, та помисли малко и отговори:

— Едно време — ей! — много отдавна един германски император показал на нашия пратеник, който се казвал Скарбек^[1], такава стаичка и рекъл: „Имам аз е какво да победя господаря ти!“ А Скарбек му хвърлил там своя скъпоценен пръстен и казал: „Иди, злато, при златото; ние поляците обичаме повече желязото…“ И знаете ли ваша милост, какво станало после? После дошло Hundsfeld^[2]…

— Какво е това Хундсфелд? — запитаха изведнъж петнайсетина рицари.

— Това е — отговори спокойно Зиндрам — такова поле, на което никой не е могъл да насмогне да погребе немците, та най-сетне ги погребали кучетата.

Смутиха се много и рицарите, и орденските братя, като чуха такъв отговор, и не знаеха какво да кажат, а Зиндрам от Машковице завърши в заключение:

— Със злато срещу желязото нищо няма да постигнеш.

— Ех! — извика магистърът. — Та и нашето второ средство е желязото. Видяхте ли, ваша милост, в Предзамъка оръжейните работилници? Коват там чуковете ден и нощ, коват такива брони и мечове, каквито няма по целия свят.

Но в отговор на това Повала от Тачево протегна ръка към средата на масата, взе един дълъг колкото лакът и широк повече от половин педя сатър, с който сечеха месо, изви го лесно на тръба като пергамент, вдигна го нагоре да могат всички да го видят, после го подаде на магистъра и каза:

— Ако и мечовете ви са от такова желязо, няма много нещо да направите с тях.

И се усмихна самодоволно, а духовниците и светските рицари наставаха от местата си и вкупом се затекоха при великия магистър, като подаваха един другиму завития на тръба сатър, но всички мълчаха, защото сърцата им се свиха в гърдите при вида на такава сила.

— Кълна се в главата на свети Либорий! — извика накрая магистърът. — Железни ръце имате, пане.

А бургундският граф добави:

— И то от по-добро желязо, отколкото това. Така изви сатъра, като да беше от восък.

— Дори не се зачерви и жилите му не се издуха! — извика един от братята.

— Защото — отговори Повала — нашият народ е прост, не познава такива богатства и удобства, каквито виждам тук, но е силен.

Тогава се приближиха до него италиански и френски рицари и му заговориха на своя звънлив език, за който старият Мачко казваше, че му напомня звука на удряни една о друга калаени паници. Чудеха се те на силата му, а той чукаше чашата си с тях и отговаряше:

— У нас често във време на пир правят такива неща, а случи ли се по-малък нож, и някоя девойка може да го извие.

Но за немците, които обичаха да се хвалят пред чужденците с ръста и със силата си, това беше срам и ги хвана яд, та старият Хелфенщайн завика през цялата трапеза:

— Това е позор за нас! Брате Арнолд фон Баден, покажи, че и нашите кости не са направени от черковни свещи! Дайте му сатър!

Слугите веднага донесоха сатър и го сложиха пред Арнолд, но той дали защото се смути от толкова много присъствуващи, или беше по-слаб в пръстите от Повала, прегъна наистина сатъра наполовина, но не успя да го свие.

И не един от задграничните гости, на които кръстоносците по-преди често шепнеха, че през зимата ще има война с крал Ягело, се доста позамисли и тъкмо сега си припомни, че зимата в тази страна била страшно тежка, та може би ще е по-добре да се върне, докато е време, под по-мекото небе в родния си замък.

А най-чудното беше това, че такива мисли почнаха да им идват наум през юли, в дните на прекрасното време и на горещините.