Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (31)

XIV

На другия ден към пладне пратениците се видяха пак с Юранд, а малко по-късно си заминаха, като взеха със себе си и дьо Бергов, двамата оръженосци и петнайсетина други пленници. Юранд повика след това отец Калеб, комуто продиктува писмо до княза със съобщение, че Дануша не са я отвлекли орденските рицари, но той сполучил да открие къде се намира тя и се надява да я освободи след няколко дни. Същото той повтори и на Збишко, който от предишната нощ просто полудяваше от смайване и тревога. Старият рицар не искаше обаче да отговори нито на едно негово питане, а вместо това му каза да чака търпеливо и да не предприема нищо за освобождаването на Дануша, защото е излишно. Надвечер той отново се заключи в стаята си заедно с отец Калеб, комуто най-напред заповяда да напише последната му воля, после се изповяда, а след това се причести, повика при себе си Збишко и стария, вечно мълчалив Толима, който го бе придружавал във всички походи и битки, а във време на мир управляваше Спихов.

— Ето тоя човек — каза той, като се обърна към стария боец и повиши гласа си, сякаш че говореше на човек, който недочува — е мъжът на дъщеря ми, с която се е венчал при княжеския двор, за което е получил и моето съгласие. Затова той ще бъде тук след смъртта ми господар и владетел на крепостта, земите, ливадите, хората и на целия имот, който се намира в Спихов…

Като чу това, Толима много се учуди и почна да извръща своята четвъртита глава ту към Збишко, ту към Юранд, но не каза нищо, защото почти никога нищо не говореше, само се поклони пред Збишко и излеко обхвана с длани коленете му.

А Юранд продължи:

— Тази моя воля отец Калеб записа и под писаното е поставен на восъка моят печат; а ти ще свидетелствуваш, че си чул това от мене и че съм заповядал всички тук да слушат този млад рицар така, както мене. И ще му покажеш всичко, каквото има в скривалището — плячка и пари, и ще му служиш вярно и в мир, и на война до смъртта си. Чу ли?

Толима вдигна ръце към ушите си и кимна с глава, после по даден от Юранд знак се поклони и си отиде, а рицарят се обърна към Збишко и рече натъртено:

— С онова, което има в съкровищницата, може да бъде задоволена най-голямата алчност и да се откупят не един, а сто пленници. Помни това.

А Збишко попита:

— А защо ми предавате вече Спихов?

— Аз ти предавам нещо повече от Спихов — детето си.

— И часът на смъртта не е известен — рече отец Калеб.

— Наистина неизвестен — повтори като че с тъга Юранд. — Ето на, неотдавна снеговете ме затрупаха и при все че бог ме спаси, няма вече у мене предишната сила…

— Боже мой! — извика Збишко. — Какво се е променило у вас от вчера, та говорите повече за смърт, отколкото за Дануша? Боже мой!

— Ще се върне Данушка, ще се върне — отговори Юранд, — нея бог я пази. Но щом се върне… слушай… Води я в Богданец, а Спихов предай на Толима… Той е човек верен, а тук съседството е лошо… Там няма да ти я откарат с въже… там е по-безопасно…

— Ей! — извика Збишко. — Пък вие сякаш от оня свят приказвате. Какво значи това?

— Защото вече наполовина бях на оня свят, а сега ми се струва, че някаква болест ме е налегнала. И се отнася за детето… защото тя ми е едничка. Пък и ти, ако и да зная, че я обичаш…

Тук той млъкна, извади от ножницата късия меч, наречен мизерикордия, и го обърна с дръжката към Збишко:

— Закълни ми се и в тоя кръст, че никога не ще я огорчиш и ще я обичаш неизменно…

А на Збишко внезапно се насълзиха очите — в миг той падна на колене, сложи пръсти на дръжката и извика:

— Кълна се в мъките Христови, че няма да я обидя и че ще я обичам неизменно!

— Амин! — рече отец Калеб.

А Юранд скри мизерикордията в ножницата и му разтвори обятията си:

— Тогава и ти си ми дете!…

После се разделиха, тъй като беше вече късна нощ, а те от няколко дни не бяха починали както трябва. На сутринта обаче Збишко стана много рано, защото вечерта наистина беше се изплашил дали Юранд не е нещо болен, и сега искаше да разбере как е прекарал старият рицар нощта.

Пред вратата на Юрандовата стая той се натъкна на Толима, който тъкмо излизаше от нея.

— Как е господарят? Здрав ли е? — попита той.

А Толима се поклони, после сви длан около ухото си и рече:

— Какво казахте, ваша милост?

— Питам: как е господарят? — повтори по-високо Збишко.

— Господарят замина.

— За къде?

— Не знам. Беше въоръжен.