Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. — Добавяне

IV

Пладне беше вече отдавна минало, когато княгинята заедно със свитата си потегли от гостоприемния Тинец за Краков. Често пъти тогавашните рицари, когато отиваха в големите градове или в замъците на посещение на знатни лица, се стъкмяваха с пълно бойно въоръжение. Имаше наистина обичай оръжието да се снема, щом се минат портите, за което сам стопанинът на замъка подканваше гостите с традиционните думи: „Снемете оръжието, благородни рицарю, защото сте дошли у приятел“ — но при все това „военното“ влизане се смятащи за по-тържествено и повдигаше значението на рицаря. Заради тази именно тържественост както Мачко, така и Збишко си туриха най-добрите, отнети от фризийските рицари, ризници и нараменници, които бяха чисти, блестящи и по краищата украсени със златни нишки. Миколай от Длуголяс, който познаваше света и беше виждал през живота си много рицари, а беше и голям познавач на военните работи, веднага разбра, че това са доспехи, изковани от най-прочутите в света по онова време милански оръжейни майстори, каквито брони и оръжия могат да си позволят само най-богатите рицари, защото всяко от тях струва цяло имане. Оттук той направи заключението, че тези фригийци трябва да са били някои видни хора в родината си, и почна да гледа Мачко и Збишко с още по-голяма почит. Но шлемовете им, колкото и да бяха хубави, не бяха скъпи; затова пък едрите коне, покрити със скъпи покривала, предизвикаха между придворните учудване и завист. Седнали на извънредно високите седла, Мачко и Збишко гледаха като на длан цялата княжеска свита. Всеки от тях държеше в ръка дълго копие, всеки имаше меч на бедрото, а на седлото брадва. Щитовете си те наистина бяха оставили за по-удобно в колата, но и без тях и двамата имаха такъв вид, като че ли отиваха не в града, а на война.

И двамата яздеха близо до каляската, в която на задната седалка седяха княгинята и Дануша, а отпред — почетната придворна Офка, вдовицата на Кристин от Яжомбково, и старият Миколай от Длуголяс. Дануша поглеждаше с голямо любопитство железните рицари, а княгинята изваждаше от пазвата си сегиз-тогиз златната кутийка с мощите на свети Птоломей и я поднасяше към устните си.

— Страшно съм любопитна да видя какви са костите вътре — каза тя най-после, — но сама няма да я отворя, за да не обидя светията. Нека я отвори епископът в Краков.

На това предпазливият Миколай от Длуголяс, отвърна:

— По-добре ще е да не ги изпущате от ръцете си, защото това е нещо много ценно и съблазнително.

— Като че ли имате право — каза княгинята, помисли малко и добави: — Отдавна никой не ми е доставял такова удоволствие, каквото ми достави почтеният абат и с този подарък, и с това, че разсея страха ми от реликвите на кръстоносците.

— Мъдро говори той и справедливо — обади се Мачко от Богданец. — Те и при Вилно носеха реликви, най-вече да убедят чужденците-гости, че уж воюват с езичници. И какво стана? Нашите видяха, че стига само да си плюеш на ръката и да замахнеш хубавичко с брадвата, тогава и шлемът се разсича, и главата също. Светците помагат — грехота е да се отрича това, — но само на справедливите, които отиват на война за правдата и в името божие. И аз мисля, милостива господарке, че дойде ли работата до голяма война, ако ще би всички немци да помагат на кръстоносците, ние ще ги разбием на провал, защото нашият народ е по-голям и господ е дал на костите ни по-голяма сила. А колкото за реликвите, нима у нас в манастира „Свети кръст“ няма частица от кръста Христов?

— Наистина! — каза княгинята. — Но те ще останат у нас в манастира, а кръстоносците носят своите със себе си на войната.

— Все едно! За божието всемогъщество няма далечина.

— Вярно ли е това? Кажете, как стои работата? — попита княгинята, като се обърна към мъдрия Миколай от Длуголяс, а той отговори:

— Това и всеки епископ ще потвърди. Рим също е далече и все пак папата управлява целия свят, та какво остава до бога!

Тези думи успокоиха княгинята напълно и тя заговори за Тинец и за неговото великолепие. Мазурите се чудеха не само на богатството на манастира, но и на богатството и на хубостта на тия краища, из които сега пътуваха. Навсякъде наоколо виждаха начесто заможни села, из тях овощни градини, липови горички, по липите щъркови гнезда, а под тях пчелни кошери със сламени покривчета. От двете страни на пътя се простираха избуяли ниви с всякакви посеви. Вятърът понякога полюляваше зеленото още море от класове, из които нагъсто като звездите на небето се мяркаха цветовете на синята метличина в светлочервения мак. Далече някъде зад нивите се чернееха тук-таме борови гори, тук-таме радваха окото дъбови и елови гори, окъпани от блясъка на слънцето, на места мочурливи ливади, пълни с треви и блатни птици, които се виеха над мочурищата, после хълмове, осеяни с хижи, и пак ниви: личеше по всичко, че в тая земя живее многоброен, трудолюбив, влюбен в земята народ и където и да погледнеш, целият тоя край изглеждаше не само пълен с мед и мляко, но и спокоен и щастлив.

— Кажимежовото кралско владение е това — каза княгинята; — да живееш тук и да не умираш!

— Сам господ Исус се усмихва на такава страна — отговори Миколай от Длуголяс — и божията благословия е над нея; пък и как може да бъде иначе, когато тук, щом почнат да бият камбаните, няма нито един кът, до който да не стига камбанният звън! А всички знаем, че злите духове не могат да понасят това и трябва да бягат в затънтените гори, чак към унгарската граница.

— Затова и аз се чудя — обади се пани Офка, вдовицата на Кристин от Яжомбково, — че Валгеж Красни, за когото разправяха монасите, може да се явява в Тинец, дето камбаните бият седем пъти на ден.

Тази забележка смути за минута Миколай, който се позамисли и едва тогава отговори:

— Преди всичко пътищата господни са неведоми, а, второ, не забравяйте, че той получава специално разрешение за всяко явяване.

— Да бъде, както ще, но аз съм доволна, че не нощувахме в манастира. Умряла бих от страх, ако ми се явеше такъв великан от ада.

— Хм… Не се знае! Защото казват, не бил извънредно хубав.

— Да бъде, ако ще, и най-хубавият, не би искала да ме целува човек, от чиято уста дъхти на сяра.

— А отде знаете, че ще иска веднага да ви целува?

При тези думи княгинята, а след нея и пан Миколай и двамата рицари от Богданец почнаха да се смеят. По примера на другите се смееше, без да знае защо, а Дануша, но Офка от Яжомбково обърна разгневеното си лице към Миколай от Длуголяс и каза.

— Предпочела бих него, отколкото вас.

— Ех, не вкарвайте вълка в кошарата — отговори весело мазурът, — защото той често блуждае и по пътя между Краков и Тинец, особено привечер; току-виж, ви чул и се явил пред вас в образа на великан!

— На други да се явява! — отговори Офка.

Но в тоя миг Мачко от Богданец, който от високия си кон можеше да вижда много по-далече, отколкото седналите в каляската, дръпна юздите и каза:

— Божичко, що е това?

— Какво има?

— Великан някакъв иде насреща ни иззад хълма.

— Шегата стана истина! — извика княгинята. — Не говорете такива неща!

А Збишко се надигна на стремената й каза:

— Така си е — великанът Валгеж, никой друг!

Коларят от страх спря конете и без да изпуща юздите, почна да се кръсти, защото и той от седалката видя да срещуположния хълм гигантския образ на конника.

Княгинята се изправи и веднага седна отново с пребледняло от тревога лице, а Дануша скри главата си в гънките на дрехите й. Придворните, девойките и певците, които яздеха на коне зад колата, щом чуха зловещото име, почнаха да се трупат около нея. Мъжете още се опитваха да се смеят, но в очите им личеше безпокойство; жените пребледняха и само Миколай от Длуголяс, който много беше препатил през живота си, запази спокойно лице и за да успокои княгинята, каза:

— Не бойте се, милостива господарке. Слънцето още не е залязло, пък дори ако беше нощ, свети Птоломей рак ще се разправи с Валгеж.

В това време непознатият конник се изкачи на продълговатия гръб на хълма, сдържа коня си и застана неподвижен. В лъчите на залязващото слънце той се виждаше много ясно — и наистина фигурата му изглеждаше, че надминава със своята огромност обикновените човешки размери. Разстоянието между него и свитата на княгинята не беше повече от триста крачки.

— Защо се спря? — попита един от певците.

— Защото и ние се спряхме — отговори Мачко. — Разглежда ни, като че ли иска да си избере някого от нас — забеляза вторият певец; — да бях уверен, че е човек, а не някой зъл дух, щях да се приближа до него и да го цапна с лютнята по главата.

Жените съвсем се изплашиха и почнаха да се молят гласно, а Збишко, в желанието си да покаже своята решителност пред княгинята и Дануша, извика:

— Пък аз и така ще отида. Не ме е страх от Валгеж!

Дануша извика с плачлив глас: „Збишко! Збишко!“, но той подкара коня и запрепуска все по-бързо напред, уверен, че ако срещне дори и самия Валгеж, ще го прободе с копието си.

А Мачко, който виждаше надалече, каза:

— Изглежда ни, че е великан, защото стои на хълма. Едър някакъв мъжага, но съвсем обикновен човек — и нищо друго. Я да отида и аз, да не би Збишко да се сбие с него.

Збишко в това време яздеше тръс и размисляше дали веднага да насочи копието, или да поразгледа отблизо застаналия на хълма. Най-после реши първо да разбере с какъв човек има работа и веднага се убеди, че тази мисъл е по-добра, защото колкото повече се приближаваше, толкова непознатият започна да губи в очите му своите необикновено големи размери. Беше много едър мъж, възседнал огромен кон, още по-голям от коня на Збишко, ала не надминаваше човешките размери. Освен това той не беше въоръжен, на главата си имаше кадифена шапка, подобна на камбана, и беше облечен в бяло платнено наметало, за да го пази от праха, под което се виждаше зелена дреха. Изправен на хълма, той беше дигнал главата си нагоре и се молеше. Изглежда, беше спрял, за да довърши вечерната си молитва.

„Какъв ми ти Валгеж!“ — помисли младият момък.

Той беше вече толкова близо, та можеше да стигне непознатия с копието си, а онзи, като видя пред себе си великолепно въоръжен рицар, усмихна му се приятелски и каза:

Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков.

— Не е ли това дворът на мазовецката княгиня там долу?

— Да.

— От Тинец ли идете?

Но отговор не последва, защото Збишко остана така изумен, та дори не чу въпроса. За миг той постоя като вкаменен, без да вярва на очите си, защото на петдесетина крачки зад непознатия мъж видя няколко конника, начело на които, но доста пред тях, яздеше рицар в бляскаво въоръжение, с бял сукнен плащ и черен кръст на него и със стоманен шлем, украсен с великолепен сноп от паунови пера, наредени като зъби на гребен.

— Кръстоносец! — прошепна Збишко.

И при вида на кръстоносеца той помисли, че молитвата му е чута, че милосърдният бог му праща немеца, за когото беше молил в Тинец, че трябва да използува божието благоволение, и без да се двоуми нито миг. Преди още да му бе минало всичко това през ума, преди да успее да се съвземе от изненадата, — той се наведе на седлото, свали копието до ушите на коня и с бойния вик на рода си: „Градовци! Градовци!“, полетя срещу кръстоносеца.

А онзи, също така зачуден, сдържа коня си и без да навежда копието, изправено нагоре от стремето, гледаше напред, сякаш се съмняваше, че него нападат.

— Наведи копието! — викаше Збишко и забиваше железните краища на стремената в хълбоците на коня си. — Градовци! Градовци!

Разстоянието между тях почна да намалява. Кръстоносецът разбра, че нападението е насочено наистина срещу него, сдържа отново коня, притъкми оръжието — и вече копието на Збишко щеше да се удари о гърдите му, когато изведнъж една силна ръка го пречупи като суха тръстика до самата китка на Збишко, после същата ръка стегна юздите на коня му с такава страшна сила, че жребецът зари в земята четирите си крака и се спря като вкопан на мястото си.

— Безумецо, какво правиш? — чу се дълбок и страшен глас. — Пратеник нападаш, краля оскърбяваш!

Збишко се озърна и видя същия онзи грамаден мъж, когото бяха взели за Валгеж и който преди малко беше изплашил толкова много придворните дами на княгинята.

— Пусни ме да се бия с немеца! Ти кой си? — завика Збишко и хвана дръжката на секирата.

— Остави секирата! Кълна се в бога! Остави секирата, казвам ти, или ще те сваля от коня! — завика още по-страшно непознатият. — Ти оскърби негово величество краля и ще бъдеш съден.

После се обърна към хората, които яздеха след кръстоносеца, и извика:

— Тука!

Но в това време пристигна Мачко с неспокойно и зловещо лице. И той разбираше добре, че Збишко е постъпил като безумен и че тази работа може да има гибелни последици за него, но все пак беше готов и да се бие. Целият отряд на непознатия рицар и на кръстоносеца броеше не повече от петнайсет души, въоръжени кой с копие, кой с лък, та двама тежко въоръжени рицари можеха да се сблъскат с тях не без надежда за победа. Мачко си мислеше още, че ако след това ги очаква съд, може би по-добре ще е да го избягнат, като си пробият път през тия хора и после се скрият някъде, докато мине бурята. И ето, лицето му се намръщи като вълча паст, готова да хапе, той спря коня между Збишко и непознатия мъж, хвана се за меча и запита:

— Кои сте вие? С какво право?

— С такова право — отговори непознатият, — че кралят ми е заповядал да бдя за безопасността на тия места, а се казвам Повала от Тачево.

При тия думи Мачко и Збишко изгледаха рицаря, после скриха в ножниците полуизвадените си вече мечове и наведоха глави. Не страх ги обзе, но те сведоха чела пред известното и добре познато име, защото Повала от Тачево, шляхтич от знаменит род и могъщ владелец на обширни земи около Радом, беше същевременно и един от най-славните рицари в цялото кралство. Певците го възпяваха в песните си като образец на чест и мъжество и прославяха името му наред с името на Завиша от Гарбов, на Фарурей, на Скарбко от Гура, на Добко от Олешница, на Яшко Нашан, на Миколай от Москожов, на Зиндрам от Машковице. Освен това сега той беше представител на кралската особа и да се нахвърлиш срещу него, беше все едно да сложиш главата си под секирата на палача.

Мачко се опомни бързо и продума с напълно почти телен глас:

— Чест и поклон на вас, пане, на вашата слава и мъжество!

— Поклон и на вас, пане — отговори Повала, — при все че бих желал да се запозная с вас не при такова тежко провинение.

— Защо така? — попита Мачко.

Но Повала се обърна към Збишко:

— Какво направи ти, момче! На широк път, толкова близо до краля, нападна пратеник! Знаеш ли какво те очаква за това?

— Нападнал пратеник, защото е млад и глупав и защото му е по-лесно да предприеме нещо, отколкото да го обмисли — каза Мачко. — Но не го съдете строго, докато не ви разкажа цялата история.

— Не аз ще го съдя. Моята работа е само да му сложа окови…

— Как така? — отвърна Мачко и изгледа отново с мрачен поглед цялата дружина.

— Според заповедта на краля.

След тези думи настъпи мълчание.

— Той е шляхтич — каза най-после Мачко.

— Тогава нека се закълне в рицарската си чест, че ще се яви пред всеки съд.

— Ще се закълна в честта си! — извика Збишко.

— Добре, Как ви казват?

Мачко спомена името и герба.

— Ако сте от Двора на княгинята, помолете я да се застъпи за вас пред краля.

— Не сме от нейните придворни. Идем от Литва, от княз Витолд. По-добре да не бяхме срещали никакъв двор! От тази именно среща дойде бедата за момъка.

И Мачко почна да разказва какво се случило в кръчмата, как пристигнала там княгинята, как братанецът му дал обет, докато най-сетне така го доядя на Збишко, чиято необмислена постъпка ги постави в такова тежко положение, че почна да му вика:

— По-добре да беше паднал при Вилно! Де ти беше умът, диво прасе?

— Ех — отговори Збишко, — като дадох клетва, аз се помолих на господа Исуса да ми прати повече немци и му обещах дан, а щом видях паунови пера и плащ с черен кръст, тутакси някакъв глас викна в мене! „Бий немеца, чудото стана!“ И го нападнах — а кой не би го нападнал?

— Слушайте — прекъсна го Повала. — Не ви желая зло, защото виждам ясно, че момъкът е направил грешка повече от лекомислие, свойствено на възрастта му, отколкото от зла воля. Много бих се радвал, ако можех съвсем да не обърна внимание на неговата постъпка и да продължа пътя си, като че ли нищо не се е случило. Ала бих могъл да направя това само ако тоя големец обещае, че няма да се оплаче на краля. Помолете го за това, може би той ще съжали юношата.

— По-скоро ще отида под съд, отколкото да се поклоня на един кръстоносец! — извика Збишко, — Това е недостойно за моята шляхтишка чест.

Повала от Тачево го изгледа строго и каза:

— Не правиш добре. По-старите знаят по-добре от тебе кое е достойно и кое недостойно за рицарската чест. За мене хората все са чули нещичко, но ще ти кажа, че ако бих направил такава грешка, не бих се срамувал да поискам прошка.

Збишко се засрами, но след като се огледа наоколо, каза:

— Земята тук е равна, стига да се поутъпче още малко… Дето ще моля немеца, предпочел бих да се бия с него на коне или пеш, на смърт или на робство.

— Глупако! — прекъсна го Мачко. — Как ще се биеш с пратеник? Нито ти можеш да се мериш а него, нито той с такова хлапе!

И се обърна към Повала:

— Простете, благородни рицарю. Момчето съвсем се разпусна през време на войната и по-добре ще е да не говори с немеца, защото може и да го нахока. Аз ще говоря, аз ще моля, пък когато се свърши пратеничеството му и този големец пожелае да се бие сам на заградено място, аз излизам насреща му.

— Рицар от знатен род е той и едва ли ще иска да се бие с кого да е — отговори Повала.

— Как така? Нима аз не нося пояс и шпори? Срещу, мене и княз може да излезе.

— Така е, но по-добре не му говорете за това, ако сам не отвори дума, защото боя се, че ще се разяри. Хайде, нека бог да ви е на помощ.

— Отивам да бера срам заради тебе — каза Мачко на Збишко, — ама чакай ти!

След тия думи той се приближи до кръстоносеца, който беше спрял на няколко крачки от тях, седеше неподвижно, сякаш излята от желязо статуя, на своя грамаден като камила кон и слушаше напълно равнодушно разговора им. През дългите години на войната Мачко се беше понаучил да говори немски; той почна да обяснява на кръстоносеца на неговия матерен език всичко, което се бе случило, като хвърляше вината върху младите години и буйния нрав на момъка, комуто се сторило, че сам бог му праща рицар с паунови пера, и най-после го помоли да прости вината на Збишко.

Лицето на кръстоносеца не трепна дори. Изправен и неподвижен, с вирната глава, той гледаше говорещия Мачко със своите стоманени очи така равнодушно и така презрително, като че виждаше пред себе си не рицар и дори не човек, а някакъв колец на плет. Владелецът на Богданец забеляза това и при все че думите му пак си бяха вежливи, душата му явно почна да се възмущава; той говореше с все по-голяма принуда, а по загорелите му бузи се яви червенина. Личеше си, че пред тази ледена надменност той се бореше със себе си да не скръцне със зъби и да не избухне.

Повала забеляза това и понеже имаше добро сърце, реши да му се притече на помощ. И той на младини беше ходил да търси рицарски приключения, които прославиха навсякъде името му, пред разни дворове — унгарския, хабсбургския, бургундския и чешкия, та се беше научил да говори немски; затова сега се обърна към Мачко на този език с примирителен и нарочно шеговит тон:

— Както виждате, пане, благородният вожд смята, че за цялата тая случка не заслужава и дума да се каже. Не само в нашето кралство, но навсякъде юношите са малко пернати, а такъв един рицар не воюва с децата нито с меч, нито в съда.

При тези думи Лихтенщайн изду русите си мустаци и без да продума, бутна коня си и отмина Мачко и Збишко.

А те побесняха от гняв, косите им под шлемовете щръкнаха, а ръцете им трепереха да посегнат към меча.

— Чакай ти, твоята кръстоноска майка! — процеди през зъби старият рицар от Богданец. — Сега вече аз ще се закълна и ще те намеря, само да свършиш веднъж пратеничеството.

Но Повала, чието сърце също почна да се гневи, каза:

— Това после. А сега нека княгинята се застъпи за вас, инак тежко на момъка.

Като каза това, той тръгна след кръстоносеца, спря го и доста време оживено разговаря с него. И Мачко, и Збишко забелязаха, че все пак немският рицар не гледаше с такова надменно лице Повала както тях и това още повече ги озлоби. След малко Повала се върна, почака да се отдалечи кръстоносецът и им каза:

— Застъпих се за вас, ала с него човек не може да се разбере. Казва, че няма да се оплаче на краля само ако направите това, което поиска…

— А какво иска?

— Той каза така: „Аз ще се спра, за да поздравя мазовецката княгиня; нека те, казва, се приближат, да слязат от конете, да снемат шлемовете и от земята, прави и гологлави, ми поискат прошка.“

Тук Повала хвърли бърз поглед на Збишко и прибави:

— Тежко е това за хора от благороден произход… разбирам, но трябва да те предупредя, че ако не го направиш, кой знае какво те чака, може би мечът на палача.

Лицата на Мачко и Збишко сякаш се вкамениха. Отново настъпи мълчание.

— Е, какво? — попита Повала.

А Збишко отговори спокойно и с такава сериозност, като че за една минута беше поумнял с двайсет години:

— Какво! Над всички е волята божия!

— Как така?

— Така. Дори и да имах две глави и ако ще би палачът да ми отсече и двете, чест имам само една и не мога да я опозоря.

Повала стана сериозен, обърна се към Мачка а попита:

— Ами вие какво ще кажете?

— Аз ще кажа — отвърна навъсено Мачко, — че съм отгледал тоя мъж още от дете… Само той може да продължи рода ни, защото аз съм вече стар, ала не може да се унижи, макар и да загине.

Суровото му лице затрепера и изведнъж любовта му към братанеца избухна с такава сила, че той го обхвана в своите обковани в желязо ръце ч завика:

— Збишко! Збишко!

Младият рицар остана изумен, но отвърна на чичо си с прегръдка и каза:

— Ох! Не знаех, че толкова много ме обичате!…

— Виждам, че сте истински рицари — каза развълнуван Повала, — а щом момъкът ми се закле в честта си, че ще се яви пред съда, аз няма да го задържа под стража; на такива хора като вас може да се вярва. Надявайте се! Немецът ще прекара утре целия ден в Тинец, значи, аз ще видя краля по-рано и така ще му представя случката, та ще се разсърди по-малко. Добре стана, че успях да пречупя копието — голямо щастие!

Но Збишко каза:

— Ако трябва непременно да ми отсекат главата, нека ми остане поне утешението, че съм строшил костите на тоя кръстоносец.

— Честта си ти знаеш да защищаваш, но не разбираш, че с неразумната си постъпка би опозорил целия ни народ! — отговори нетърпеливо Повала.

— За разбирането, разбирам — каза Збишко — и все пак съжалявам…

А Повала се обърна към Мачко:

— Знаете ли що, пане? Ако този момък сполучи да се отърве по някакъв начин, ще трябва да му нахлупите на главата качулка, както турят на ловните соколи. Иначе той няма да умре от своя смърт.

— Би могъл да се отърве, ако вие, пане, благоволите да премълчите пред краля случката.

— Ами немеца какво да го правя? Няма да му вържа езика на възел я!

— Вярно! Вярно!…

С такъв разговор те тръгнаха обратно към двора на княгинята. Слугите на Повала, които преди това бяха размесени с хората на Лихтенщайн, сега яздеха след тях. Отдалече се виждаха между мазовецките шапки разлюлените от вятъра паунови пера на кръстоносеца и неговият светъл, блеснал на слънцето шлем.

— Чудни хора са това кръстоносците — заговори като на себе си рицарят от Тачево. — Когато кръстоносец се намери натясно, той ще ти стане отстъпчив като францисканец, покорен като агне и сладък като мед — така че по-добър човек от него на света не можеш намери. Но само да усети, че е силен — никой друг не се надува повече и никой друг не е по-безмилостен. Изглежда, че Исус Христос им е дал камъни вместо сърца. Наблюдавал съм аз различни народи и не един път съм виждал как истинският рицар ще пощади по-слабия от себе си, като си казва: „Няма да спечеля много чест, ако стъпча падналия.“ А кръстоносецът именно в такива случаи е най-свиреп. Затова дръж го за шията и не го пущай, иначе горко ти! Ето и този пратеник! Веднага пожела да получи от вас не само извинение, но и позора ви. Но се радвам, че няма да го бъде.

— Много има да чака! — извика Збишко.

— Гледайте също да не забележи загриженост на лицето ви, защото веднага би се зарадвал.

След тези думи те настигнаха другите и се смесиха с двора на княгинята. Пратеникът на кръстоносците, като ги видя, тутакси прие надменен и презрителен вид, ала те се направиха, че съвсем не го виждат. Збишко се спря край Дануша и почна весело да й разказва, че от хълма Краков се вижда вече добре, а Мачко заразправя за един от певците за необикновената сила на пана от Тачево, който пречупил копието в ръката на Збишко като сухо стъбло.

— А защо го е счупил? — запита певецът.

— Защото момчето нападна немеца, но така, на смях.

На певеца, който беше шляхтич и човек опитен, тави шега не му се видя особено прилична, но понеже Мачко говореше за нея небрежно, не й придаде особено значение. Това тяхно държане почна да ядосва немеца. Той погледна веднъж-дваж Збишко, после Мачко; най-после разбра, че те няма да слязат от конете и че нарочно не му обръщат внимание. В очите му блесна нещо като стомана и той веднага почна да се сбогува а княгинята…

Но когато отмина малко, панът от Тачево не можа да се сдържи и му каза на прощаване:

— Вървете смело, храбри рицарю. Тук е мирна страна и никой няма да ви нападне освен някое хлапе — шегобиец…

— Макар обичаите в тая страна да са странни, аз търсех от вас не защита, а другарство — отвърна Лихтенщайн; — все пак надявам се, че ще се срещнем пак и в този двор, и някъде другаде…

В последните думи звучеше нещо като скрита закана, затова Повала отговори сериозно!

— И това ще бъде…

След тия думи той се поклони, обърна се назад, сви рамене и продума с половин глас, но така, че да чуят най-близките:

— Жалък глист! Бих те дигнал аз от седлото с върха на копието и бих те държал тъй във въздуха, докато прочетеш три пъти „Отче наш“!…

И той заговори с княгинята, която познаваше добре. Ана Данута го запита какво върши по пътя и той я осведоми, че обикаля по заповед на краля да поддържа реда из околността, дето сега покрай многото гости, които се стичат отвсякъде в Краков, лесно може да се случи някаква разправия. И за доказателство приведе случката, на която преди малко стана свидетел. Като съобрази обаче, че има още доста време да помоли княгинята да се застъпи за Збишко, ако стане нужда, той не придаде особено значение на случката, за да не разваля веселото настроение. И наистина княгинята дори се засмя, че Збишко толкова се разбързал за паунови пера, а други пък, като узнаха как е пречупено копието, се удивяваха, че панът от Тачево тъй лесно е направил това с една ръка…

Той беше малко самохвалко и се радваше, че го величаят, най-сетне почна сам да разказва за своите подвизи, които бяха прославили името му, особено в Бургундия, при двора на Филип Смели. Там веднъж по време на турнир счупил копието на един арденски рицар, а него самия сграбчил през кръста, извлякъл го от седлото и го хвърлил нагоре на височина едно копие, при все че арденецът цял бил облечен в желязо. Филип Смели му подарил за това златна верижка, а княгинята — кадифено пантофче, което той оттогава носи на шлема си.

На тоя разказ се удивиха всички с изключение на Миколай от Длуголяс, който каза:

— Няма вече в днешните изнежени времена такива мъже, каквито имаше през време на моята младост, или такива, за каквито ми е разказвал баща ми. Случи ли се сега някой шляхтич да раздере желязна ризница, да натегне арбалет без вител или да превие между пръстите си боен нож, той се смята вече за юнак и се превъзнася над всички други. А някога това правеха и девойки…

— Не отричам, че в миналото хората са били по-силни — отговори Повала, — но и днес ще се намерят яки юнаци. На мене господ не се поскъпил да ми даде сила в костите, но аз не се смятам за най-силния мъж в кралството. Виждали ли сте някога Завиша от Гарбов? Той и мене би надвил.

— Виждал съм го. Плещите му са широки колкото краковската камбана.

— Ами Добко от Олешница? Веднъж на един турнир, който кръстоносците бяха уредили в Торун, той просна на земята дванайсет рицари за голяма своя слава и за слава на нашия народ.

— Но нашият мазур, Сташко Бичето, беше по-силен, пане, и от вас, и от Завиша, и от Добко. За него разправяха, че като стиснел в шепа току-що отсечен клон, изцеждал от него сок.[1]

— Сок и аз ще изстискам! — извика Збишко.

И преди още някой да му предложи да опита, той скочи на края на пътя, откърши доста дебел клон от едно дърво, стисна му края пред очите на княгинята и на Дануша така силно, че наистина започнаха да капят капки сок по пътя.

— Ах, Исусе! — извика Офка от Яжомбково, като видя това. — Не отивай на война, защото ще бъде жалко, ако загинеш, преди да си се оженил…

— Жалко ще бъде! — повтори Мачко и се навъси изведнъж.

Но Миколай от Длуголяс почна да се смее, а след него и княгинята. Другите все пак гласно почнаха да хвалят силата на Збишко, защото в онези времена желязната ръка се ценеше най-много от всички други достойнства, а девойките викаха на Дануша: „Радвай се!“ И тя се радваше, ако и да не разбираше добре каква полза може да има от изцеденото дърво. А Збишко, забравил съвсем кръстоносеца, поглеждаше така победоносно, та Миколай от Длуголяс, като искаше да го накара да се опомни, рече:

— Напразно би се хвалил със силата си, защото има и по-силни от тебе. Аз самият не съм видял, но баща ми бил свидетел на нещо по-бележито, което се случило при двора на римския император Карл. Отишъл му на гости нашият крал Кажимеж с много дворяни, между които бил и онзи прочут по силата си Сташко Бичето, син на воеводата Анджей. Почнал тогава веднъж императорът да се хвали, че имал между своите хора един чех, който можел да сграбчи мечка и на място да я удуши. После наредили зрелище и чехът удушил две мечки една подир друга. Нашият крал се много обезпокоил да не би да си замине посрамен и казал: „Моят Сташко Бичето не ще се остави да го по-срамят.“ Назначили борба за след три дни. Пристигнали много дами и знаменити рицари, а след три дена чехът и Бичето се срещнали в двора на замъка; но борбата не траяла дълго, защото едва се хванали и Бичето пречупил гръбнака на чеха, изпотрошил всичките му ребра и за голяма слава на краля го пуснал мъртъв от ръцете си.[2] Оттогава му дали прякор Костилом. Друг път той изкачил на камбанарията една голяма камбана, която двайсет души не можели да помръднат от мястото й.[3]

— Ами на колко години е бил? — попита Збишко.

— Млад бил.

В това време Повала от Тачево — той яздеше от дясната страна на княгинята — се наведе най-сетне до ухото й, каза цялата истина за важността на случилото се и я помоли да го поддържа, когато се застъпи за Збишко, който може тежко да отговаря за постъпката си. Збишко се беше понравил на княгинята; тя изслуша това съобщение със загриженост и се обезпокои силно.

— Краковският епископ е разположен към мене — каза Повала, — може би ще измоля това от него, също и от кралицата; колкото повече застъпници има, толкова ще е по-добре за младежа…

— Ако кралицата се застъпи за него, косъм от главата му няма да падне — каза Ана Данута, — защото кралят я почита много за набожността й и за зестрата, а особено сега, когато от нея падна позорът на безплодието. Но в Краков е и любимата сестра на краля, жената на княз Жемовит — идете при нея. Аз също ще направя, каквото мога, но тя му е родна сестра, а аз братовчедка.

— Кралят обича и вас, милостива господарке.

— Ала не по такъв начин — отговори с известна тъга княгинята. — За мене една халка, за нея цяла верижка; за мене лисица, за нея самур. Никого от близките си кралят не обича тъй, както Александра. Не е имало ден, когато тя да си е отишла с празни ръце…

Като разговаряха така, наближиха Краков. Пътят, оживен още край Тинец, сега стана още по-многолюден. Те настигаха много земевладелци, които отиваха в града начело на слугите си, едни в доспехи, други в летни дрехи и сламени шапки. Едни пътуваха на коне, други с кола, с жените и дъщерите си, които искаха да видят отдавна обещаните състезания. На места целият път беше задръстен от колите на търговците, които бяха задължени да минават през Краков, за да плащат на града многобройните налози. Те караха в колите сол, восък, жито, риба, говежди кожи, коноп, дървен материал. Други коли идеха от града, натоварени със сукно, с бурета пиво и с най-различни градски стоки. Краков се виждаше вече добре; градините на краля, на дворяните и на гражданите, заобиколили града отвсякъде, зад тях стените на черковните камбанарии. Колкото повече наближаваха, толкова движението ставаше по-голямо, а край градските порти беше мъчно да се мине през голямата навалица.

— Това се казва град! Надали има друг такъв по света — каза Мачко.

— Винаги е като панаир — отвърна един от певците. — Отдавна ли не сте идвали тук, пане?

— Отдавна. И всичко ме учудва, като че за пръв път го виждам, защото пристигаме от дива страна.

— Казват, че Краков страшно е порасъл, откак царува крал Ягело.

И това беше истина — откак стъпи на трона великият княз на Литва, неизмеримите литовски и украински земи се отвориха за краковската търговия, затова градът от ден на ден почна да расте по население, по богатство, по сгради — и стана един от най-знаменитите в света…

— И градовете на кръстоносците са великолепни — обади се отново дебелият певец.

— Само да се докопаме до тях — отговори Мачко. — Ще има добра плячка!

Но Повала мислеше съвсем за друго, а именно че младият Збишко, който сгреши само заради глупавата си буйност, отива все пак в устата на вълка. Панът от Тачево, суров и неумолим във време на война, имаше в мощните си гърди наистина сърце на гълъб, затова по-добре от всички разбираше какво очаква виновния — и му домъчня за него…

— Все мисля и мисля — каза отново той на княгинята — да кажа ли на краля за станалото, или да не му казвам. Ако кръстоносецът не се оплаче, няма да се подигне никакъв въпрос, но ако мисли да се оплаква, може би ще е по-добре предварително да кажем на господаря всичко, за да не избухне от внезапен гняв…

— Когато кръстоносецът може да погуби някого, ще го погуби — отговори княгинята, — но аз преди това ще кажа на младежа да се присъедини към нашия двор. Тогава кралят може да не накаже така строго един наш придворен…

След тия думи тя повика Збишко. Като разбра за какво се отнася работата, той скочи от коня, падна на колене в краката й и с най-голяма радост се съгласи да стане неин придворен не толкова за по-голяма безопасност, колкото затова, че така можеше да бъде по-близо до Дануша…

А в това време Повала попита Мачко:

— Де ще отседнете в града?

— В някоя странноприемница.

— В странноприемниците вече отдавна няма свободни места.

— Тогава ще отидем при един познат търговец, Амилей, може би ще ни приеме за нощуване.

— Пък аз ще ви кажа така: елате на гости у мене. Вашият братанец би могъл да се настани с придворните на княгинята в замъка, но за него ще е по-добре да не бъде много близо до краля. Това, което се направи в първия миг на гняв, после няма да се направи. При това, разбира се, ще трябва да си разделите вещите, колите и слугите, а всичко това изисква време. Знаете ли — у дома ще ви бъде добре и безопасно…

Мачко се разтревожи малко от това, че Повала се грижи тъй за тяхната безопасност, но му благодари много сърдечно и те влязоха в града. Тук и двамата със Збишко забравиха за минута грижите си, като видяха чудесиите, които ги обкръжиха. В Литва и по границата те бяха виждали само отделни замъци, а от по-значителните градове — само Вилно, неблагоустроен и изгорял, цял в пепелища и развалини; а тук дори къщите на търговците често пъти бяха по-величествени от тамошните великокняжески замъци. Наистина много от къщите бяха дървени, но и те учудваха с височината на стените и покривите, както и с прозорците си с малки кръгли стъкла в оловни рамки, които така отразяваха блясъка на залязващото слънце, та би могло да се помисли, че вътре има пожар. А в по-близките до градския площад улици беше пълно с къщи от червени тухли или изцяло каменни, високи, украсени с пристройки и с черни кръстоски по стените. Те стояха една до друга като войници в боен ред, някои широки, други тесни до девет лакти, но всички в готически стил, със сводести входове и често със знака на разпятието или с образа на света Богородица над портите. Имаше улици, в които се виждаха два реда къщи, над тях ивица небе, долу път, цял постлан с камък, а от двете страни, докъдето ти виждат очите, складове и складове — богати, пълни с най-отбрани, често пъти чудновати или съвсем невиждани стоки, които навикналият на война и плячка Мачко поглеждаше някак с лакомо око. Но още повече се учудиха и двамата на обществените сгради: черквата „Света Богородица“ на главния площад, Сукенице[4], общинския дом с огромната изба, в която се продаваше свидницко пиво, общинския съд и пак черкви, пак складове за сукно, също и грамадния базар, предназначен за чуждите търговци, сетне сградата, в която се заключваха градските теглилки, работилници за престъргване на сукна, бани, леярници за мед, восък, злато и сребро, пивоварници, цели планини бъчви около тъй наречения шротамт[5] — с една дума, изобилие и богатства, каквито незапознатият с града човек, макар и да е богат владелец на „крепост“, не е можел дори да си въобрази…

Повала заведе Мачко и Збишко в къщата си на улица Света Ана, заповяда да им дадат голяма стая, остави ги на грижите на своите оръженосци, а сам отиде в замъка, откъдето се върна за вечеря доста късно през нощта. Заедно с него дойдоха неколцина негови приятели. Те ядоха и пиха изобилно вино и месо, пируваха весело, само стопанинът беше някак угрижен, а когато най-сетне гостите се разотидоха по домовете си, каза на Мачко:

— Говорих с един монах, вещ в писането и в законите, и той казва, че оскърблението на пратеник е тежко престъпление. Молете се сега на бога да не се оплаче кръстоносецът…

Като чуха това, двамата рицари, при все че бяха пийнали на вечерята малко над мярката, отидоха да спят вече не с толкова весело сърце. Мачко не можеше дори да заспи и след известно време, когато бяха вече легнали, се обърна към братанеца си:

— Збишко?

— Какво?

— Като прецених всичко, мисля все пак, че ще ти отсекат главата.

— Така ли мислите? — попита Збишко със сънен глас.

После се обърна към стената и заспа сладко, защото беше уморен от пътя…

Бележки

[1] Исторически вярно. — Б. а.

[2] Исторически вярно. — Б. а.

[3] Исторически вярно. — Б. а.

[4] Голям покрит пазар, в който се продават сукна. — Б. пр.

[5] Нещо като акцизно управление. — Б. пр.