Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (55)

I

Не помогнаха нежните думи, нито милувките, нито молбите — Данушка не познаваше никого и не дойде в съзнание. Единственото чувство, което обземаше цялото й същество, беше ужасът, подобен на онзи плах ужас, какъвто проявяват уловените птички. Когато й донесоха храна, тя не искаше да яде пред хората, макар по лакомите погледи, хвърляни към яденето, да личеше, че е гладна може би от много време. Останала сама, тя се нахвърли върху храната с лакомство на диво зверче, но щом Збишко влезе в колибата, внезапно избяга в ъгъла и се скри зад една връзка сух хмел. Напразно Збишко отваряше прегръдки, напразно протягаше ръце, напразно молеше с потиснати сълзи. Тя не искаше да излезе от скривалището дори и тогава, когато в стаята запалиха огън и при неговата светлина вече можеше да разпознае чертите на Збишко. Изглеждаше, че паметта й я е напуснала заедно със съзнанието. И той се вглеждаше в нея и в отслабналото й лице с отпечатък на застинал ужас, в хлътналите й очи, в изтърканите остатъци от дрехи, с които беше облечена, и сърцето му се свиваше от болка и ярост при мисълта в какви ръце е била и как са се отнасяли с нея. Най-сетне безумието на гнева го овладя тъй страшно, че грабна меча, спусна се с него към Зигфрид и непременно щеше да го убие, ако Мачко не бе го хванал за рамото.

Тогава те се сбориха почти като врагове, но младежът беше тъй отслабнал от борбата с великана Арнолд, та старият рицар надделя, изви му ръката и извика:

— Полудя ли, какво става с тебе?

— Пуснете ме — отговори Збишко, като скърцаше със зъби, — защото душата ми ще се пръсне.

— Нека се пръсне! Няма да те пусна! По-добре си разбий главата о дървото, отколкото да опозориш и себе си, и целия ни род.

Стиснал като с железни клещи дланта на Збишко, той заговори сърдито:

— Опомни се! Ще дойде ред да си отмъстиш, но ти си препасан рицар. Как така? Вързан пленник ли ще мушкаш? На Данушка няма да помогнеш, а какво ще ти остане? Нищо освен позор. Ще кажеш, че на кралете и на князете неведнъж се е случвало да убиват пленниците си? Да! Но не у нас! И което тях отмине, тебе няма да отмине. Имат си те кралства, градове, замъци, а ти какво имаш? Рицарска чест. Тях може никои да не укори, но тебе ще заплюе в очите. Опомни се, за бога!

Настъпи късо мълчание.

— Пуснете ме! — повтори мрачно Збишко. — Няма да го намуша.

— Ела при огъня, ще се посъветваме.

И го поведе за ръка към огъня, който слугите бяха наклали край въглищарските купчини. Мачко седна там, позамисли се и каза:

— Спомни си още, че си обрекъл на Юранд това старо куче. Той ще му отмъсти и за своята, и за Данушината мъка! Той ще му плати, не бой се! И си длъжен да предоставиш това на Юранд. Той има право. А това, което на тебе не е позволено, на Юранд ще е позволено, защото не той е хванал пленника, а ще го получи от тебе като подарък. И без позор и без укор, ако ще, и кожата му може да одере — разбираш ли ме?

— Разбирам — отговори Збишко. — Право казвате.

— Вижда се, че разумът ти се връща. Пък ако ли дяволът още те изкушава, помни също и това, че даде обет да извикаш Лихтенщайн и други кръстоносци на двубой, но ако убиеш обезоръжен пленник и това се разчуе чрез слугите, нито един рицар не ще излезе да се бие с тебе и ще бъде прав. Пази боже! Нещастията и без това са много, нека поне позор да няма. По-добре да обсъдим какво трябва да правим сега и как да се отнесем.

— Кажете! — рече младежът.

— Аз казвам така: тая змия, която пазеше Дануша, би могла да се смаже, но тъй като не подобава на рицари да се цапат с женска кръв, ще я предадем на княз Януш. Тя гласеше измяната още в горския дворец, при княза и княгинята, нека я съдят мазовецките съдилища и ако не й строшат костите на колело, ще оскърбят божието правосъдие. Додето не срещнем някаква друга жена, която би могла да я замести при Дануша, дотогава тя е потребна, после може да я вържем на някой кон за опашката. А ние трябва да свърнем час по-скоро в мазовецките гори.

— Разбира се, не веднага, защото е нощ. А ако е рекъл господ, може Дануша утре да дойде малко на себе си.

— Нека и конете си починат добре. Ще тръгнем на съмване.

По-нататъшният им разговор бе прекъснат от гласа на Арнолд фон Баден, който, легнал по гърба си доста далече и вързан на „тояга“^[1] за собствения си меч, започна да вика нещо по немски. Старият Мачко стана и отиде при него, но като не можеше да разбере добре думите му, почна да се озърта за чеха.

Но Хлава не можа да дойде веднага, защото беше зает с нещо друго. Докато Мачко и Збишко разговаряха край огнището, той отиде при орденската послушница, разтърси я като крушово дръвце и каза:

— Слушай, кучко! Ще идеш в колибата и ще постелеш на господарката легло от кожи, но преди това ще и облечеш твоите здрави дрехи, а сама ще се премениш с ония дрипи, с които я заставяхте да ходи… проклета ви майка!

И като не можеше да сдържи внезапния си гняв, я раздруса така силно, та чак очите й се опулиха. Може би щеше да й скърши и врата, но си помисли, че ще е потребна, затова я пусна и каза:

— А сетне ще изберем някой клон за тебе.

Обзета от ужас, тя го хвана за коленете, но когато вместо отговор той я ритна, затече се в колибата, падна в краката на Дануша и започна да квичи:

— Запази ме! Не ме давай!

Но Дануша само притвори очи, а от устата й излезе обикновеният задъхан шепот:

— Страх ме е! Страх ме е! Страх ме е!

И след това се вдърви цяла, защото всяко приближаване на орденската прислужница до нея завършваше така. Все пак се остави да я съблече и облече с нови дрехи. Послушницата й натъкми постеля, сложи я на нея като дървена или восъчна кукличка, а тя самата седна край огнището, понеже не смееше да излезе от колибата.

Но чехът влезе скоро и се обърна най-напред към Дануша с думите:

— Вие сте между приятели, господарке, и в името на отца и сина и светаго духа спете спокойно!

И я прекръсти с ръка, а после, без да повишава глас, за да не я изплаши, рече на послушницата:

— Ти ще легнеш вързана вън на прага, но ако почнеш да викаш и я уплашиш, веднага ще ти скърша врата. Ставай и върви!

Той я изведе навън, върза я здраво, както бе казал, после отиде при Збишко.

— Поръчах да бъде облечена господарката с ония дрехи, които носеше гущерицата — рече той. — Леглото е постлано и господарката спи. Най-добре не отивайте вече там, господарю, за да не се изплаши. Да ще господ утре след почивката да дойде на себе си, а сега и вие помислете за ядене и за почивка.

— Ще легна на прага на колибата — отвърна Збишко.

— Тогава аз ще отвлека кучката настрана до онзи труп с червените чорли, а сега трябва да хапнете, защото ви предстои не малко път и труд.

Чехът отиде да вземе от дисагите пушено месо и пушена ряпа, с която се бяха запасили за из пътя в жмудския лагер, но щом сложи яденето пред Збишко, Мачко го повика при Арнолд.

— Разбери добре — каза той — какво иска тоя гороломник, защото, при все че зная някои думи, никак не мога да го разбера.

— Ще го донеса, господарю, при огнището, там ще се разговорите — отвърна чехът.

И като се разпаса, пъхна поясока си под мишниците на Арнолд и го метна на плещите си. Прегъна се одве под тежината на великана, но понеже беше силен момък, донесе го до огнището и го тръшна като чувал с грах до Збишко.

— Отвържете ме — каза кръстоносецът.

— И това може да стане — отговори чрез чеха старият Мачко, — ако се закълнеш в рицарската си чест, че ще се смяташ за пленник. Но и така ще заповядам да ти измъкнат меча изпод коленете и да ти развържат ръцете, за да можеш да седнеш при нас, само връзките на краката няма да отвържа, докато не си поприказваме.

И кимна на чеха, който преряза въжето от ръцете на немеца и му помогна да седне. Арнолд погледна гордо Мачко и Збишко и запита:

— Кои сте вие?

— Ами ти как смееш да питаш? Твоя работа ли е това? Ти сам кажи кой си?

— Работа ми е, защото мога да се закълна в рицарската си чест само на рицари.

— Тогава погледни!

Мачко вдигна наметалото и показа рицарския пояс на кръста си.

Кръстоносецът се много зачуди и едвам след малко рече:

— Как така! И вие скитате за плячка из горите? И помагате на езичниците срещу християните?

— Лъжеш! — извика Мачко.

И така се започна разговорът, враждебен, дързък, често приличен на буйна разпра. А когато разгорещеният Мачко извика, че именно Орденът не допуша Литва да се покръсти, и му приведе всички доказателства, Арнолд се зачуди повторно и млъкна, защото тази истина беше така очевидна, та не можеше да не се види или пък да се отрече. Особено поразиха немеца думите, които Мачко изрече, като се кръстеше при това: „Кой знае кому в същност служите вие, ако не всички, то някои от вас!“ — а го поразиха затова, защото и в самия Орден подозираха някои вождове, че почитали дявола. Не предприемаха срещу тях издирвания, нито съдебни дела, за да не навлекат позор на всички, но Арнолд знаеше добре, че братята си шепнеха за тези работи и че се носеха подобни слухове. При това Мачко, осведомен от разказите на Сандерус за непонятното държане на Зигфрид, смути до дъно простодушния великан.

— А и тоя Зигфрид, с когото си тръгнал във военен поход — рече той, — дали служи на бога и на Исуса Христа? Никога ли не си го чул как говори със злите духове, как си шушука с тях и ту се смее, ту скърца със зъби?

— Вярно! — промърмори Арнолд.

Но Збишко, в чието сърце нахлу нова вълна от тъга и гняв, завика внезапно:

— И ти говориш за рицарска чест? Позор за тебе, защото помагаше на палач и на адско изчадие! Позор за тебе, защото си гледал спокойно как измъчват една беззащитна жена и рицарска дъщеря, а може би и сам си я мъчил. Позор за тебе!

Арнолд опули очи, прекръсти се смаяно и рече:

— В името на отца и сина и светаго духа!… Как така?… Тази побъркана девойка, в чиято глава живеят двайсет и седем дявола?… Аз!…

— Горко ви! Горко ви! — прекъсна го с хриплив глас Збишко.

И като хвана дръжката на мизерикордията, почна отново да мята диви погледи към лежащия недалеко в мрачината Зигфрид.

Мачко сложи спокойно ръка на рамото му и го притисна с всичка сила, за да го накара да се опомни, а той самият се обърна към Арнолд:

— Тази жена е дъщеря на Юранд от Спихов и жена на този млад рицар. Разбираш ли сега защо ви проследихме и защо стана наш пленник?

— За бога! — рече Арнолд. — Откъде накъде? Как така? Та тя е умопобъркана…

— Защото кръстоносците я отвлякоха като невинно агънце и с мъчения я докараха до този ред.

При думите „невинно агънце“ Збишко доближи длан до устата си и я стисна със зъби, а от очите му почнаха да капят една след друга едри сълзи на непоносима болка. Арнолд седеше замислен, а чехът му разказа с няколко думи за коварството на Данвелд, за отвличането на Дануша, за изтезаването на Юранд и за двубоя с Ротгер. Когато свърши, настъпи тишина, нарушавана само от горския шум и от пращенето на искрите в огъня.

И те седяха така доста време; най-сетне Арнолд вдигна глава и каза:

— Не само в рицарската си чест, но и в Христовия кръст ви се заклевам, че тая жена аз почти не съм виждал, че не съм знаел коя е тя и никога не съм вземал каквото и да е участие в мъченията й.

— Тогава закълни се още, че ще тръгнеш доброволно с нас и няма да се опитваш да избягаш, аз ще заповядам да те развържат съвсем — рече Мачко.

— Нека бъде така, както казваш — заклевам се! Къде ще ме водите?

— В Мазовия, при Юранд от Спихов.

При тия думи Мачко разсече сам въжето на краката му, после му посочи месото и ряпата. Збишко след малко стана и отиде да легне до прага на колибата, дето не намери вече орденската послушница, защото слугите я бяха отвели преди това при конете. Като легна на кожата, която му донесе Хлава, той реши да чака буден дали зората няма да донесе някаква щастлива промяна у Дануша.

А чехът се върна при огъня, защото на душата му тежеше нещо, за което искаше да се поразговори със стария рицар от Богданец. Той го завари потънал в размисъл, без да обръща внимание на хъркането на Арнолд, който бе изял огромно количество пушена ряпа и месо и беше заспал от умора като убит.

— Ама вие няма ли да си починете, господарю? — попита оръженосецът.

— Сънят бяга от очите ми — отвърна Мачко. — Дано даде бог утре добър ден…

И като каза това, погледна към звездите.

— Голямата мечка се вижда вече на небето, пък аз все още мисля кое как да нагласим.

— И на мене не ми е до спане, защото господарката от Згожелице ми е все в ума.

— Е, наистина, нова беда! Нали тя е в Спихов?

— Ами че в Спихов. Кой знае защо, отведохме я от Згожелице.

— Сама искаше да иде при абата, а когато абатът умря, какво трябваше да направя — отвърна троснато Мачко, който не обичаше да говори за това, защото в душата си съзнаваше, че сам има вина.

— Така е, но сега какво ще правим?

— Какво ли? Ще я отведа обратно в къщи, пък каквото даде господ…

След малко обаче добави:

— Разбира се, каквото даде господ, но да беше поне Данушка здрава като другите хора, щяхме да знаем поне какво да правим. А така, дявол го знае! Ами ако не оздравее… и не умре. Дано господ прати едното или другото.

Но чехът в това време мислеше за Ягенка.

— Виждате ли, ваша милост — рече той, — господарката, когато тръгвах от Спихов и се сбогувах с нея, ми каза така: „Ако стане нещо, ще дойдете тук преди Збишко и преди Мачко, защото, каза, няма по кой друг да пратят известие, та нека го пратят по вас, и вие ще ме отведете в Згожелице.“

— Ех! — отговори Мачко. — То се знае, че някак си неудобно ще й бъде да остане в Спихов, когато дойде Данушка. То се знае, че трябва сега да отиде в Згожелице. Жално ми е за сиротинята, искрено ми е жално, но щом господ не го пожела, какво да направим! Само че как да го наредим? Чакай… Казваш, че ти е поръчала да се върнеш преди нас с известие, а после да я отведеш в Згожелице. Така ли?

— Поръча ми точно както ви казах.

— Добре! Тогава може би ще тръгнеш преди нас. На стария Юранд също би трябвало да съобщим, че щерка му се е намерила, за да не го убие ненадейната радост. Бога ми, така ще е най-добре. Върни се! Кажи, че сме отървали Данушка и че скоро ще пристигнем с нея, а ти самият вземай онази горкана и я води дома.

Тук старият рицар въздъхна, защото наистина му беше жално и за Ягенка, и за ония намерения, които таеше в душата си.

След малко отново попита:

— Зная, че си силен и сръчен момък, но ще можеш ли да я опазиш от обида или премеждие? Понеже из пътя лесно може да се случи и едното, и другото.

— Ще мога, дори ако трябва с главата си да платя! Ще взема няколко добри момчета, които панът от Спихов няма да ми откаже, и ще я отведа благополучно макар и накрай света.

— Е, не се надявай много на себе си! Помни също, че и на мястото, в самото Згожелице, трябва отново да държиш под око Вилковците от Бжозова и Чтан от Рогов… Но какво приказвам! Тях трябваше да следим, когато имахме нещо друго наум. А сега вече няма надежда, и ще стане, каквото има да става.

— Аз все пак ще пазя господарката и от ония рицари, защото тази нещастница на пан Збишко едвам диша, бедничката… ами ако умре!

— Право си е, бога ми! Едва диша, бедничката — ами ако умре…

— Трябва да предоставим това на господа, а сега да мислим само за згожелицката господарка.

— По право — рече Мачко — би трябвало аз сам да я заведа в бащинията й. Но и това не е лесно. Не мога сега да изоставя Збишко, и то по много важни причини. Видя ли как скърцаше със зъби и как налиташе върху Зигфрид да го заколи като прасе? Ако тази девойка, както казваш, издъхне из пътя, не знам дали и аз ще го удържа. Но ако ме няма тук, нищо не може да го спре и вечен позор ще падне върху него и върху целия ни род, обаче дано, не дай боже, не ни сполети, амин!

А чехът отвърна:

— Ха! Тогава лесна работа. Дайте ми тоя кръвник, аз няма да го изтърва и чак в Спихов ще го изтърся на пан Юранд от чувала.

— Господ здраве да ти дава! Брей, ти си бил умен човек! — завика от радост Мачко. — Лесна работа! Лесна работа! Вземай го със себе си веднага и прави с него, каквото щеш, стига да го закараш жив в Спихов.

— Тогава дайте ми и онази щитненска кучка! Ако не ми пречи из пътя, ще закарам и нея също, пък ако ми пречи — на някой клон!

— Може би страхът на Данушка ще мине и тя ще дойде на себе си по-скоро, като не вижда тия двамата. Но ако вземеш послушницата, как ще мине тя без женска помощ?

— Все ще срещнете в гората някои местни селяни или бежанци с жените им. Ще вземете първата, която ви попадне, всяка ще бъде по-добра от тази. А засега ви стигат грижите на пан Збишко.

— Ти днес приказваш някак по-разумно от всеки друг път. И тук имаш право. Тя може би по-скоро ще дойде в съзнание, като вижда Збишко всякога при себе си. Той ще се грижи за нея като баща и майка. Добре. Ами кога ще тръгнеш?

— Няма да чакам да съмне, но сега ще полегна малко. Надали е минало полунощ.

— Голямата мечка, както казах, е вече на небето, но квачката още не се е показала.

— Слава богу, че все пак намислихме нещо, защото ми беше страшно тежко.

Като каза това, чехът се изтегна край загасналия огън, покри се с рунтавата кожа и веднага заспа. Но още не беше побледняло небето и беше дълбока нощ, когато той се събуди, измъкна се изпод кожата, погледна към звездите и като раздвижи малко вдървените си крайници, събуди Мачко и каза:

— Време ми е да се стягам!

— За къде? — попита още съненият Мачко, като търкаше очите си.

— За Спихов.

— Да, наистина! Кой хърка така наблизо? И умрелия би събудил.

— Рицарят Арнолд. Ще хвърля клони на главните и ще ида при слугите.

Той се отдалечи, но след малко се върна с бързи крачки и завика отдалече с тих глас:

— Господарю, има новина, и то лоша!

— Какво е станало? — извика Мачко и скочи от мястото си.

— Послушницата избягала. Слугите я взели при конете и развързали краката й, дано гръм ги порази! А когато заспали, тя се промъкнала като змия между тях и избягала. Елате, пане!

Обезпокоен, Мачко тръгна бързо с Хлава към конете, но при тях завариха само един слуга. Другите се бяха пръснали да търсят избягалата. Глупаво беше обаче да я търсят в тъмнината из гъсталака; и те скоро се върнаха с наведени глави. Мачко мълчаливо почна да ги налага с пестници, после се върна при огъня, понеже нямаше какво друго да се прави.

След малко дойде Збишко, който беше на стража пред хижата и не можеше да спи, а като чу стъпки, искаше да разбере какво става. Мачко му разправи какво са решили с чеха, после му съобщи и за бягството на орденската послушница.

— Не е голяма беда — рече той, — защото или ще умре в гората от глад, или ще я намерят селяни, които ще я пречукат, ако преди това не я намерят вълци. Жалко само, че се отърва от наказанието в Спихов.

Збишко също съжаляваше, че ще й се размине това наказание, но прие известието спокойно. Не се възпротиви също и на заминаването на чеха със Зигфрид, защото всичко, което не се отнасяше пряко до Дануша, му беше безразлично. И той веднага почна да говори за нея:

— Ще я взема утре пред себе си на коня и така ще тръгнем — рече той.

— Ами как е? Спи ли? — попита Мачко.

— Понякога проплаква слабо, но не зная насъне ли е, или наяве, пък не искам да влизам, за да не се изплаши.

По-нататъшният им разговор бе прекъснат от чеха, който видя Збишко и извика:

— О, и ваша милост ли сте вече на крака? А за мене е време. Конете са готови и старият дявол е вързан за седлото. Скоро ще почне да съмва, защото сега нощите са къси. Останете си, сбогом, ваша милост!

— Върви, сбогом и със здраве!

По Хлава отведе още веднъж Мачко настрана и рече:

— Бих искал да ви помоля много, в случай че стане нещо… знаете, пане… например някое нещастие иди друго нещо… да заповядате веднага някой слуга да бърза презглава към Спихов. Ако сме тръгнали вече оттам, нека ни настигне!

— Добре — отвърна Мачко. — Забравих да ти кажа да заведеш Ягенка в Плоцк, нали разбираш! Иди там при епископа и му кажи, че е кръщелницата на абата, за която има у него завещание, а после го помоли и да й бъде настойник, защото и за това е писано в завещанието.

— Ами ако епископът ни заповяда да останем в Плоцк?

— Слушай го за всичко и направи така, както те посъветва.

— Така и ще направим, пане. Сбогом!

— Сбогом.