Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (47)

XV

Княз Януш, княгинята и част от придворните бяха отишли в Черск за пролетния риболов, понеже твърде много обичаха това зрелище и го имаха за най-хубава забава. Чехът обаче узна от Миколай от Длуголяс много важни неща, които се отнасяха еднакво за частни работи и за войната. Той узна, че рицарят Мачко вероятно се е отказал от намерението си да отиде в Жмудж право през „пруската преграда“, защото преди няколко дни бил във Варшава и успял да завари и княза, и княгинята. За войната Миколай потвърди всички известия, които Хлава бе чул в Щитно. Цялата жмуджка област се била вдигнала срещу немците като един човек, а княз Витолд не само че не помагал вече на Ордена против нещастните жмуджанци, но без да му обявява още война и като го разтакал с преговори, помагал на жмуджанците с пари, хора, коне и житни храни. В това време и той, и кръстоносците пращали пратеници до папата, до императора и до други християнски владетели, като се обвинявали един друг във вероломство, измяна и предателство. От страна на великия княз отишъл с такива писма мъдрият Миколай от Рженев, който умеел да размотава нишките, заплетени от хитростта на кръстоносците, и доказвал убедително безкрайните неправди, нанесени на литовците и жмуджанците.

И когато на събора във Вилно се заякчиха още повече връзките между Литва и Полша, сърцата на кръстоносците трепнаха, защото лесно беше да се предвиди, че Ягело, като върховен господар на всички земи под управлението на княз Витолд, в случай на война ще застане на негова страна. Граф Йохан Саин, грудзьонски вожд, и граф Шварцбург Гдански отидоха по заповед на магистъра при краля да го запитат какво могат да очакват от него. Кралят не им казал нищо, при все че му донесли дарове: бързолетни ловни соколи и скъпи съдове. Тогава го заплашили с война, но само на думи, защото знаели добре, че магистърът и върховният съвет се боят в душите си от страшната Ягелова войска и всякак желаят да отложат деня на гнева и поражението.

И всички преговори се късаха като паяжина, а най-вече ония, които се водеха с Витолд. Вечерта след пристигането на Хлава във варшавския замък се получиха нови известия. Пристигна Брониш от Часноч, придворен на княз Януш, който бил изпратен за новини в Литва, а заедно с него и двама знатни литовски князе с писма от Витолд и от жмуджанците. Новините бяха страшни. Орденът се готвел за война. Укрепявали замъците, правели барут, дялали каменни гюллета, трупали на границата войници и рицари, а леките отреди конница и пехота вече нахлували в пределите на Литва и Жмудж откъм Рагнета, от Готесвердер и други крайгранични замъци. В горските гъсталаци, по полетата и по селата се чували вече военни възгласи, а вечер над тъмното море от гори светели отблясъци на пожари. Витолд най-сетне явно взел Жмудж под свое покровителство, изпратил им свои началници, а за вожд на въоръжения народ назначил известния с храбростта си Скирвойло. Той нахлувал в Прусия, опожарявал, рушел и опустошавал. Сам князът придвижил войските си към жмуджката граница, някои замъци потегнал, други, като например Ковно, разрушил, за да не станат опора за кръстоносците, и за никого вече не било тайна, че щом дойде зимата и мразът скове мочурите и блатата, а може би и по-рано, ако лятото бъде сухо, ще се почне голяма война, която ще обхване всички литовски, жмуджки и пруски земи, и ако кралят се притече на помощ на Витолд, тогава ще настъпи ден, в който или немската вълна ще залее и другата половина на света, или ще бъде отблъсната и ще се прибере за дълги столетия в предишните си брегове.

Но това не щеше да стане така изведнъж. Засега по света се разнасяше вик за правосъдие. Писмото на нещастния народ се четеше в Краков и в Прага, при папския двор и по другите западни кралства. На княз Януш донесоха това отворено писмо ония боляри, които дойдоха заедно с Брониш от Часноч. И не един от мазурите неволно се хващаше за меча и премисляше дали не ще е добре да отиде като доброволец под Витолдовото знаме. Знаеше се, че великият княз приема на драго сърце закалената полска шляхта, яростна в боя като литовските и жмуджките боляри, но по-добре обучена и въоръжена. Някои ги подтикваше и омразата към отдавнашните врагове на полското племе, други пък — състраданието. „Слушайте, слушайте! — се обръщаха към кралете, князете и към всички народи жмуджанци. — Ние бяхме свободен и благороден по кръв народ, а Орденът иска да ни превърне в роби! Не душите ни търси той, а земята и имота ни. Ние сме вече толкова обеднели, та ни остава или да просим, или да станем разбойници! Как могат те да ни очистват чрез кръщаване с вода, когато сами нямат чисти ръце! Ние искаме да се покръстим, но не с кръв и меч, и искаме вяра, но такава, на каквато ни учат благородните монарси Ягело и Витолд. Чуйте ни и ни спасете, защото загиваме! Орденът иска да ни покръсти, за да ни зароби по-лесно: не свещеници, а палачи нн праща той. Взеха ни вече кошерите, стадата и всички плодове от земята; не ни позволяват вече ниго риба да ловим, нито дивеч да бием в горите. Молим ви! Чуйте ни, защото прегънаха нашите някога свободни вратове за нощна работа по замъците, децата ни отведоха като заложници, а жените и щерките безчестят пред очите на мъжете и бащите им. Ние би трябвало по-скоро да стенем, а не да говорим! Домовете ни опожариха, стопаните отвлякоха в Прусия, а големите хора като Коркуч, Васигин, Сволк и Сонгайло погубиха; като вълци лочат кръвта ни. О, слушайте! Та и ние сме хора, а не зверове, затова се обръщаме към светия отец да заповяда да ни покръстят полските епископи, защото с всичката си душа искаме да се покръстим, но с водата на милосърдието, а не с живата кръв на опустошението.“

С такива и подобни жалби се оплакваха жмуджанците, а когато техните оплаквания стигнаха и до мазовецкия двор, веднага няколко рицари и придворни решиха да им се притекат на помощ, като смятаха, че дори не трябва и да искат разрешение от княз Януш, особено щом княгинята е родна сестра на Витолд. Сърцата на всички кипнаха от гняв, когато узнаха от Брониш и от болярите, че мнозина благородни жмуджки младежи, взети като заложници в Прусия, не могли да понесат оскърбленията и жестокостите, които вършели над тях кръстоносците, и посегнали на живота си.

Хлава се радваше на тая готовност на полското рицарство при мисълта, че колкото повече хора отиват от Полша при княз Витолд, толкова по-голяма война ще се разпали и толкова по-сигурно ще може да се постигне нещо срещу кръстоносците. Той се радваше също, че ще види Збишко, към когото се бе привързал, и стария рицар Мачко, за когото предполагаше, че си струва да го види във време на работа, че заедно с тях ще види нови диви страни, непознати градове, невиждано дотогава рицарство и войска, най-сетне самия княз Витолд, чиято слава по това време се разнасяше нашироко по света.

И с тая мисъл Хлава реши да пътува „по големите прашни пътища“ и не спираше никъде за дълго, освен колкото конете да си починат. Болярите, които бяха дошли от Часноч с Брониш, и другите литовци от двора на княза познаваха всички пътища и проходи, та щяха да водят и него, и доброволците-мазовецки рицари от селище на селище, от замък до замък и през глухите безкрайни и непроходими гори, с които беше покрита по-голямата част от Мазовия, Литва и Жмудж.