Ан Маккафри
Полетът на дракона (24)

Студено като смърт и носещо смъртта,

Останал там, ездачът ще загине.

Но смелите и силните през ужаса летят.

На два пъти бе този път преминат.

Под тях беше Голямата кула на Руата. Лесса наклони Рамот малко наляво, игнорирайки острите коментари на кралицата. Знаеше, че тя също е въодушевена.

Точно така, скъпа, това е точно ъгълът, от който драперията показва вратата на Хранилището. Само че когато са я тъкали, никой не е строил извити прагове и не е довършвал вратата. Нямало ги е и Кулата, вътрешния двор, проходът. Тя потупа учудващо меката кожа на извитата шия, опитвайки се да скрие собственото си напрежение, нервност и безпокойство пред това, което се готвеше да опита.

Тя си каза, че има много съображения в полза на това тя да действува по този начин. Началната фраза на баладата, „Изчезнали някъде напред“ определено намекваше за между времената. И драперията й даваше необходимата отправна точка за скока между различните „когато“. Ох, колко беше благодарна тя на тъкача, който беше изтъкал тази врата. Трябваше да си спомни да му каже колко добре се е справил. Надяваше се да бъде способна да го направи. Достатъчно мислене по въпроса. Разбира се, че щеше да бъде способна да го направи. Та не бяха ли изчезнали Уейровете? Знаейки, че са отишли напред във времето, знаейки как да се върне обратно и да ги доведе, очевидно тя щеше да успее да се върне и да ги води. Беше много просто, и само тя и Рамот можеха да го направят. Защото го бяха направили вече.

Тя отново се разсмя нервно и пое няколко дълбоки, треперещи вдишвания.

— Всичко е наред, моя златна любов — мърмореше тя. — Имаш отправната точка. Знаеш къде искам да отида. Вземи ме между, Рамот, между четиристотин Оборота.

Студът беше страховит, още по-пронизващ, отколкото тя си беше представяла. И въпреки това той не беше физически студ. Това беше осъзнаването на отсъствието на всичко. Няма светлина. Няма звук. Няма допир. Докато те планираха все по-дълго и по-дълго в това нищо, Лесса беше залята от пълна паника, която заплашваше да завладее разума й. Тя знаеше, че седи на шията на Рамот, но не можеше да усети голямото животно под бедрата си, под дланите си. Тя се опита несъзнателно да извика и отвори уста… нищо… никакъв звук в ушите й. Дори не усещаше дланите, които знаеше, че е вдигнала към бузите си.

Тук съм, чу тя Рамот да казва в ума й. Заедно сме. И това успокояване беше всичко, което я пазеше от загуба на разума през тази ужасяваща безкрайност от непреминаващо, безвременно нищо.

Някой беше запазил достатъчно здрав разум, за да повика Робинтън. Водачът на менестрелите намери Ф’лар седнал на масата със смъртнобледо лице и очи, втренчени в празното леговище. Влизането и спокойният глас на менестрела измъкнаха Ф’лар от шокираното състояние. Той отпрати останалите с прибързано махване на ръка.

— Няма я вече. Тя се е опитала да се върне четиристотин Оборота назад — каза Ф’лар с напрегнат, твърд глас.

Главният менестрел се отпусна на стола срещу Водача на Уейра.

— Тя отнесе драперията в Руата — продължи Ф’лар със същия задавен глас. — Казах й за връщанията на Ф’нор. Казах й колко опасно е това. Тя не спори особено дълго, и помислих, че пътуването между времената може да я е изплашило, ако изобщо нещо може да изплаши Лесса. — Той удари масата с безчувствен юмрук. — Трябваше да я заподозра. Когато мисли, че е права, тя не спира да обмисли и обсъди нещата. Тя просто действува!

— Но тя не е глупава — напомни му бавно Робинтън. — Никога не би прескачала между времена без да има отправна точка. Би ли го направила?

— „Изчезнали някъде напред“ — това е единствената отправна точка, която имаме!

— Изчакай един момент — предупреди го Робинтън и щракна с пръсти. — Предишната нощ, когато тя разглеждаше драперията, беше особено заинтересувана от вратата на Хранилището. Спомняш ли си, обсъждаше я с Литол.

Ф’лар вече беше на средата на пътя навън.

— Идвай, човече, трябва да стигнем до Руата.

Литол запали всички светилници в Хранилището, за да могат Ф’лар и Робинтън да разгледат драперията добре.

— Тя прекара целия следобяд просто да я гледа — каза Надзирателят, клатейки глава. — Сигурни ли сте, че е опитала този невероятен скок?

— Трябва да го е направила. Мнемет не може да чуе нито намек за нея или Рамот откъдето и да е. А казва, че улавя ехо от Кант, който е на много Обороти оттук, и на Южния континент. — Ф’лар закрачи отстрани до драперията. — Какво може да има в тази врата, Литол? Мисли, човече!

— Почти същата е както сега, само дето прагът не е извит и ги няма вътрешния двор и Кулата…

— Това е то. В името на Първото Яйце, колко просто е всичко. Зург казваше, че тази драперия е стара. Лесса трябва да е решила, че е на четиристотин Оборота, и да я е използувала като отправна точка, за да прескочи между времената.

— Ами тогава тя е там и е в безопасност — извика Робинтън, отпускайки се с облекчение на един стол.

— О, не, певецо. Това не е толкова просто — измърмори Ф’лар и Робинтън улови подтиснатия му поглед и отчаянието, отразено на лицето на Литол.

— Каква е работата?

— Между няма нищо — каза Ф’лар с мъртъв глас. — За да пропътуваш между две места е нужно толкова време, колкото за човек да се изкашля три пъти. За да пропътуваш между четиристотин Оборота… — Гласът му заглъхна.