Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (61)

59

Беше тъмна нощ, когато се събудих.

Тирът беше паркиран някъде отстрани на магистралата. Предполагах, че още сме на I-80, но не можех да бъда сигурен, а и нямаше как да науча веднага. Шофьора го нямаше.

Излязох от камиона и оставих вратата отворена, за да разполагам с малко светлина. Влязох в гората и се изпиках. Закопчах си ципа и чух гласа на спътника си.

— Хей, и на двамата ни е хрумнала една и съща идея — каза той. Видях го, че върви към мен от доста по-далечно място в гората, а дружелюбността в тона му вероятно се дължеше на големия джойнт, който беше дръпнал. Върнахме се при тира.

Младежът ми подаде термос.

— Жаден ли си? — попита ме той.

Умирах от жажда, но изведнъж се отвратих и нямаше как да пия от същото място, до което се бяха докосвали устните му. Вероятно хлапето можеше да чете мисли.

— Не се безпокой, човече. Може да приличам на крастава жаба, но не съм болен от нищо.

Отпих и веднага се задавих.

— Какво, по дяволите, е това? — изумих се аз.

— Текила, портокалов сок и амарето. Адски добро е.

— Наистина е адско. Имаш ли нещо друго?

— Какво смяташ, че ще получиш за десет долара на вечер? „Хилтън“ ли?

Младежът се засмя, но не мисля, че му беше особено весело. Качихме се отново в камиона.

— Къде сме? — попитах, когато се върнахме на магистралата.

Спътникът ми не отговори, но ми хвърли един евтин GPS.

— Виж сам — отговори той. (Мисля, че все още беше ядосан, че не харесах специалния му коктейл.)

Намирахме се в Джолиет, не много далеч от Нейпървил, дестинацията, която младежът беше споменал по-рано.

— Какво караш за Нейпървил? — попитах аз.

Спътникът ми не отговори, но се засмя.

— Има ли нещо смешно? — учудих се.

— Горе-долу.

— Караш нещо незаконно ли? — попитах аз, като се опитвах да звуча като човек, който няма нищо против с разпространението на дрога, оръжия и нелегални имигранти.

— Да, нещо много нелегално — отвърна той.

— Какво?

— Теб — отвърна младежът и отново се засмя.