Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (52)

50

Същата вечер Маги Пайн ме нагости с намазано с мед печено пиле, пюре от ряпа и, разбира се, царевица, която беше перфектна с много масло и сол.

Маги беше много красива червенокоса жена, но тази красота и прекрасната храна не ме накараха да копнея за нея. Накараха ме да копнея за старите дни в Ню Йорк с Меган, Алекс и Линдзи, събрани около масата. Много исках да се обадя на семейството си, но се възпирах всеки път, в който ми хрумваше тази идея. Знаех, че ще е изключително глупаво от моя страна да се свържа с тях. Утре отново щях да тръгна на път. Може би тогава щях да се чувствам по различен начин, може би щях да се обадя… или пък на следващия ден… или на онзи след него… или…

Гостната на Маги беше като излязла от страниците на списание: легло с балдахин и изобилие от декоративни възглавници. Също така беше като музей на менонитските покривки — имаше една на леглото, две сгънати в долната му част и още пет върху един стар сандък под прозореца.

Опитах се да чета книга със заглавие „Благословена земя“, която взех от рафта на Маги, но тя само ме накара да се чудя как е възможно да спечели „Пулицър“ навремето.

Въртях се. Преобръщах се. Въртях се още. Помня какво казваше майка ми: „Ако не можеш да заспиш, значи имаш угризения на съвестта“. Станах от леглото.

Отидох до прозореца и пред мен се откри тъмният „център“ на Гуузън Вали, един истински модел на американски град, завършен от камбанария и водонапорна кула. До прозореца ми имаше клони на дърво, което Маги ми беше споделила, че е стар черен орех. Слънцето тъкмо изгряваше и мракът навън започна да се разтваря. Две малки звезди продължаваха да висят на сутрешната светлина и премигаха през клоните на дървото.

Всичко застина за миг. Дори аз.