Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (32)

30

— Алекс, веднага изключи тази проклета камера — каза със сериозен глас Меган.

Двамата бяхме забелязали, че Алекс и Линдзи са в кабинета ни и се крият зад купчина стари броеве на „Уолстрийт Джърнъл“. Правеха ни поредното видео на онези плоски джаджи, които им позволяваха да изпращат съобщения, да телефонират, да записват и обработват видеа.

През последните три дни ни снимаха непрестанно. Снимаха ни, докато пиехме кафе сутрин. Снимаха ни, докато говорехме по телефона, докато пазарувахме, докато миехме колата, докато правехме всичко, освен когато бяхме под душа или на тоалетната чиния… макар да не бях сигурен дали сме се отървали от това унижение.

— Имаме доста добър материал на двама ви, докато спите — споделиха децата ни.

Обясниха ни, че го правят за училищен проект, наречен „Мил дом Ню Бърг“.

— Ще направим колаж — обясни Алекс. — Ще има много снимки. Ще сложим много готина музичка. Може би Бек. Ще го направим като един много интересен документален филм, нали се сещате?

Не се сещах. А и непрестанното снимане ми лазеше по нервите.

— Добре — каза Линдзи. — Ако не ви пука за училищните ни проекти, просто ще си седим незабелязани тук.

— Разбира се, че ни пука за училищните ви проекти — отвърна Меган и си пое дълбоко въздух. — Но двамата с баща ви работим в момента. Знаете колко важен е нашият проект.

— Значи не можем просто да си седим кротко тук? — попита Алекс.

— Защо ви е дори да го правите? — учудих се аз.

Децата ни продължаваха да ни даряват със стандартните си нюбъргски усмивки, но когато Линдзи отговори, в гласа й определено се усещаше раздразнение:

— Да. Прав си. Защо ни е да го правим?

Обърна се към брат си.

— Да вървим — нареди му тя.

Двамата излязоха през вратата.

— Не бяхме ли прекалено груби? — попита Меган.

— Не — отвърнах аз. — Това е много дразнещо — този внезапен копнеж на децата да са винаги край нас.

— Може би просто порастват и искат да са с нас.

— Никога не съм искал да бъда с моите родители — признах си.

— Не съм изненадана. Познавам родителите ти.

— Ето това беше грубо.

— Децата просто искат да бъдат край нас. Толкова ли е лошо?

— Не знам — отвърнах аз. — През по-голямата част от времето, което прекарват с нас, просто не… участват. Не говорят много, докато сме онлайн или докато четем. Идват в кабинета само за да… — не можех да намеря правилната дума.

Меган ми помогна:

— За да дремят.

— Не, не просто да дремят. Наблюдават ни. Имам чувството, че ни шпионират.

Съпругата ми се засмя. Наведе се и ме целуна.

— Шпионират ни единствено дроновете и камерите.

— А сега тези дронове и камери наблюдават как децата ни ни шпионират. Виж, да си кажа честно, започвам да се тревожа. Харесват училището си. Харесват приятелите и учителите си… а сега и този проект. Той е перфектният пример. Толкова са погълнати от него, че се превръщат в… не знам. Просто не са Алекс и Линдзи, които познаваме.

— Разбирам те, но така или иначе това щеше да се случи — отвърна Меган.

— Превръщането им в непознати ли?

— Не. Те просто порастват.

Двамата се върнахме към лаптопите си, но не задълго. Някой почука и в кабинета ни влезе Алекс.

— О, скъпи, стига толкова снимане — каза му Меган. — Моля те.

— Няма — отвърна той. — Няма да снимаме повече. Искам да говоря с вас. — Усмивката не слизаше от лицето му. Колко по-лошо можеше да стане?

— Давай — подканих го аз.

— Тази книга, която пишете…

— Какво за нея? — попита Меган.

— Спрете. Спрете да работите над нея. Спрете да я пишете.

— Защо? — учудих се.

— Моля ви, просто спрете — отвърна синът ни.

— Но защо? — попитах отново аз.

— Защото е лоша идея.

Неизменната усмивка внезапно се изпари от лицето му. Алекс отиде до вратата, но се спря на нея и се обърна:

— Много лоша идея.