Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (54)

52

— Джейкъб! Слизай долу! Веднага!

Отне ми само секунда да разпозная гласа на Маги.

В следващия миг чух сирени. През прозореца на стаята ми нахлу ярка светлина.

— Джейкъб! Моля те! Побързай!

Изоставих спокойната гледка към Гуузън Вали, на която се наслаждавах. Облечен само по белите си тениска и боксерки, побягнах от стаята и заслизах по стълбите, като вземах по две стъпала наведнъж.

Маги Пайн беше в малкия коридор в компанията на повече от десет човека — двама-трима от тях се опитваха да влязат през отворената врата. Бяха ми необходими само няколко секунди, за да осъзная, че тези хора не работеха нито за пожарната, нито за полицията. Всъщност ги познавах: Меган, Алекс, Линдзи. До семейството ми бяха Сам, Бете и Бъд. Майка му стара. Тук беше и тарторката на съседската гилдия Мари Димано.

Имаше две познати лица, чиито имена не знаех — това бяха младият мъж и младата жена, които ни „интервюираха“ в Сан Франциско, както и двамата глупаци, които само преди две нощи ми взеха лаптопа и записките в Ню Бърг.

— Какво, по дяволите, става? — попитах аз. Гласът ми беше спокоен, но объркан и изумен.

— Всички сме тук, за да помогнем — отвърна Маги.

О, Господи. Значи тя също беше с тях.

— Какво, по дяволите, е всичко това? — попитах отново аз. Погледът ми се местеше от лице на лице. Всички бяха тъжни, сериозни.

— С какво искате да ми помогнете? — този път изкрещях.

Линдзи пристъпи напред, взе ръката ми в своите ръце и ми заговори като на тригодишно, изтървало фунийката със сладолед.

— Това е интервенция, татко.

Издърпах ръката си от хватката й.

— Това са пълни глупости! — отвърнах аз.

Гневът ми явно беше сигнал за двамата глупаци — плешивия и русия — да пристъпят напред и да се приготвят да ме заловят. Когато се размърдаха, успях да видя през вратата навън. Там имаше новинарски ван. Четирима мъже и една жена. Двама от тях носеха слушалки, а другите двама — микрофони.

Тази интервенция щеше да бъде заснета.

Жената от интервюто пристъпи напред и застана до Линдзи.

Гласът й беше драматично нежен и приятен:

— Нека се опитаме да запазим спокойствие. Можем да се преместим на някое по-спокойно място, на което да поговорим. Това възможно ли е, госпожице Пайн?

— Разбира се. Да отидем в трапезарията. В нея има място за всички.

Тълпата се размърда, а към нея се присъедини и снимачният екип. Едва не ме премазаха, докато ме бутаха към трапезарията.

Маги беше преместила старата чамова маса до стената и беше наредила столовете — имаше и няколко сгъваеми — в полукръг.

— Аз съм по бельо, да го вземат мътните — оплаках се.

Меган ме докосна по рамото и се опита да ме побутне нежно в стола в средата. За първи път, откакто беше дошла, заговори:

— Скъпи, не бъди толкова официален. Няма значение в какво си облечен.

— Разбира се, че има — отвърнах гневно. — Няма значение, ако си луд… ако си психичноболен. Всички изчезвайте оттук, по дяволите.

Никой не реагира. Никой не си изпусна нервите.

Значи това беше? Те смятаха, че съм луд, и щяха да ме третират като такъв.

За миг си помислих, че може и да са прави. Помислих си го, когато погледнах голите си крака, мръсните си стъпала и оцъклените погледи на децата си. Бете образуваше някакви беззвучни думи с уста. Може би изричаше молитва? Двамата интервюиращи си водеха бележки на електронните си устройства. Двамата глупаци бяха седнали от двете ми страни. За всеки случай.

Мисълта, че съм луд, се изпари също толкова бързо, колкото се и появи. Бях гневен. Вероятно бях и малко глупав. Но определено не бях луд. Изведнъж осъзнах, по-ясно от всякога, че ръкописът трябваше да стигне до Ан Гутман на всяка цена. В този момент ми стана ясно как точно трябва да стане това.