Джоан Венг
Кафе под липите (5)

5 глава

Трудно й беше да каже как двамата с Гейбъл са се прибрали в „Груневалд“, но беше хубаво. Утринната мъгла, песните на будещите се птици, топлата ръка на Гейбъл близо до нейната.

Започна се с връщането на Райбетанц с бутилка шампанско. Инге направи коктейли: ракиена чашка черешов ликьор, ракиена чашка водка, останалото шампанско. Вкусът им беше вълшебен. После отидоха в „Под липите“, за да потанцуват и да изчакат смяната на Гейбъл да приключи, Фрици вече смяташе Райбетанц за доста по-симпатичен, а след второто шери коблер изобщо не беше в състояние да каже какво лошо е намирала у този добросърдечен и забавен мъж. Вечерта се оказа изключително забавна. Разни господа я канеха на танц, възхищаваха се от роклята и прясно боядисаната й червена коса, наричаха я остроумна и сладка, а всеки път, щом се почувстваше изтощена от въртенето и блъсканицата на танцовата площадка или ожаднееше, на масата я чакаше пълна бутилка шампанско, по която се стичаха капчици вода. След всяка чаша се чувстваше по-лека и по-свободна. Джазът, танците и шампанското я опияниха, обградиха я с плътна стена и тя забрави глупавия Ханс и още по-глупавите му целувки. По някое време се преместиха в друг клуб, целият в червен плюш, там танцува първо с Гейбъл, после само с Гейбъл, Инге се разхълца и всички се смяха много. „Вземете й яйчен ликьор — посъветва ги някой, — изпитано домашно средство.“ Всички пиха яйчен ликьор и главата на Фрици съвсем се замая. Изведнъж се почувства ужасно уморена. Помнеше как се облегна на рамото на Гейбъл и това рамо се оказа много по-широко, много по-мускулесто от рамото на Ханс. Доплака й се. А после стояха на улицата, светлинните реклами оцветяваха лицата на приятелите й, Фрици зъзнеше и Гейбъл й даде палтото си. То миришеше на тютюн, утешително и ужасно чуждо. Следващият й спомен беше от завръщането в „Груневалд“. Обраслият с трева чакъл на входната алея скърцаше под стъпките й, а въздухът беше толкова свеж, сякаш се намираха на село.

— Ще ти оставя палтото, донеси ми го следобед, но и да проспиш началото на смяната ми, не е толкова страшно. Имам и яке — каза Гейбъл и Фрици кимна замаяна. — Добре ли си? Хубаво ли си прекара?

Фрици кимна повторно. Как да му обясни какво й е? С Ханс щеше да е лесно: ще му каже, че вечерта е била като в „Нощно кафене“ на Готфрид Бен, и той ще я разбере. Ханс й липсваше, ужасно й липсваше.

Внезапно се почувства смъртноуморена. И тъжна. Лудото веселие от вечерта и нощта се бе изпарило.

Безсмислието на изминалите часове, безсмислието на всички бъдещи часове я улучи внезапно и с голяма сила.

— Ще се справиш ли сама? — попита Гейбъл и тя кимна. До края на проклетия си живот щеше да си ляга сама. — Сънувай нещо хубаво. И не забравяй предложението ми за зоологическата градина. Много искам да отида там с теб.

Той й отвори вратата и здраво стисна ръката й.

— Само още едно нещо, Фрици. Искам да ти благодаря. Много мило от твоя страна да ми дадеш шанс. Невинаги е лесно, знам. Знам също какво говорят хората за мен. Понякога… О, стига, ти си уморена, а и не е толкова важно. Желая ти приятни сънища и ще се видим утре.

Обърна се рязко и я остави сама.

* * *

Фрици реши да напише трите шпалти в кабинета — въпреки опасността да срещне Ханс. В къщичката на Роза и Влад й беше невъзможно да размишлява, двамата й съжители спореха на висок глас за италианския фашизъм: според Влад футуризмът му не бил лошо нещо, Роза обаче защитаваше пълната освободеност на изкуството от политиката и изискваше неутрално представяне на действителността, което в крайна сметка да привлече обществото към демокрацията. Влад се ядоса и го обвини, че е страхливец и е предал експресионизма, отсече: „Цялата тази нова вещественост е едно размекнато лайно“ и строши бурканче с мармалад, за да подчертае тезата си.

Понеже се опасяваше да не започнат да я замерват с ножове или чинии, Фрици избяга от къщата без кафе и аспирин и сега, наведена над своята „Орга Приват“, се прозяваше, притискаше болезнено пулсиращата си глава и съжаляваше за бягството си.

Озаглави статията си „Гретхен фон Келер кани на баня“, но не написа нито едно изречение. През цялото време мислеше за сценария си — въпреки скептицизма на Инге идеята не й даваше мира. Какво имаше да губи? Надали ще преживее по-страшна катастрофа, отколкото с коледната пиеса. Въпросът беше за какво да пише. За нещо познато, естествено, но за какво?

Не желаеше да сътвори стотната мелодрама за смела млада машинописка, нямаше желание и за криминална история, въпреки че тези две теми бяха най-популярни. След „Кабинетът на доктор Калигари“^[1] не беше гледала филм, който би желала да е по неин сценарий.

Тъкмо реши да отиде в кухнята да си потърси хапче за глава, когато вратата се отвори и влезе Ханс.

Само той й липсваше.

Изглеждаше съвсем по неделному: с пуловер и панталон от туид. И изобщо нямаше вид на страдалец.

За момент се възцари неприятно мълчание, после Ханс каза вместо поздрав:

— Знаех си, че си дошла. — Фрици преглътна забележката, че в такъв случай той няма работа тук. — Помислих си… навярно имаш нужда от аспирин? — Непохватен като дете, той й поднесе кутийка таблетки. — Понеже снощи се прибра много късно и аз си помислих…

— Не. Добре съм. — Направо се пръскаше от гняв. Да дойде тук и да й предложи аспирин — това беше върхът на нахалството. И какво го засяга кога се е прибрала? — В момента пиша статия, Ханс. Нали знаеш, моите три шпалти.

— Естествено. — Той кимна няколко пъти и къдриците му — несресани, както обикновено — се разлюляха. Изглеждаше толкова сладък… — Само си помислих…

Да беше започнал по-отрано с мисленето. В последно време му се удаваше доста добре.

— Какво?

— О, нищо, просто си казах, я да видя как е Фрици и има ли нужда от нещо. — Той завъртя кутийката между пръстите си. — А и ми се иска да чуя как си прекарала снощи.

— О, беше много приятно, благодаря за заинтересоваността — изфуча Фрици. — Нещо друго?

— Не, не. Радвам се да го чуя. С Инге ли беше? Само вие двете?

— Не. Кавалерът на Инге беше с нас — отвърна Фрици и добави със злобно задоволство: — По-късно се присъедини и Гейбъл. Прекарахме си страхотно. Не помня кога се прибрах.

— Наистина се радвам за теб. — В гласа му нямаше и капчица радост. — Чудесно е да си прекараш добре. Гейбъл сигурно е отишъл после при Савицки?

— Не. Всъщност не те засяга, но той ме доведе вкъщи. А сега ме остави да работя, трябва да си напиша статията.

Сложи демонстративно нов лист в машината и отново натрака заглавието.

— Да, разбира се, няма да ти преча. — Ханс закрачи към вратата, спря, пак завъртя кутийката с аспирин. — А не искаш ли да ти донеса кафе? Ще ти е по-лесно да работиш.

— Не, благодаря. Остави ме сама.

Фрици направи подканващ жест към вратата. Не желаеше да говори с него, не желаеше да го вижда. Искаше той да изчезне, а тя да се съсредоточи върху задачите си. Тогава нямаше да я боли толкова силно.

— Да, естествено. Трябва да работиш. Разбирам те. Всъщност аз дойдох за друго. Помислих си… щом толкова искаш да влезеш в киното… Знаеш ли, най-добрата приятелка на снаха ми, Урте фон Вигхамщал, е сестра на онзи… Боймер. Та затова си помислих…

Той сложи опаковката с аспирин върху бюрото на Фрици и извади от джоба си табакера.

— Бих могъл да му се обадя…

— Само това липсваше! — Е, да, леля Хулда казваше: „Колкото по-гневна си, толкова по-учтиво говори“, но и учтивостта си има граници. — Какво, по дяволите, сънуваш нощем? Наистина ли вярваш, че ще се съглася да се обадиш на някого си и да ходатайстваш за мен? Точно ти, с твоя идеал за чисто изкуство! И какво ще кажеш на Боймер? „Здрасти, миличък Карл, ние почти не се познаваме, аз всъщност презирам сестричката ти, но точно сега имам нужда от теб. Забърках се с едно девойче от провинцията, много иска да прави филми. Разбираш ли, мъчат ме угризения, други подаряват трайно къдрене, но аз съм идеалист и не мога да си го позволя.“ Това ли ще кажеш на господин Боймер?

— Не. Съвсем не. Само за твоя информация — ние с него се познаваме много добре. Някога беше много близък с брата на Роза. Не е нужно да ми крещиш. През цялото време се опитвам да разговарям с теб приятелски, а ти първо ми отговаряш едносрично, после ми викаш. Ние сме големи хора и вчера стигнахме до извода, че може да си останем приятели.

— Не, Ханс. Лъжеш се, ужасно се лъжеш. Ти стигна до този извод, само ти.

— Е, добре, тогава аз съм лошият, защото не искам да храниш напразни надежди. Само се опитах да бъда честен с теб. — Май и Ханс нямаше намерение да следва съвета на леля Хулда, защото повиши тон: — И щом заговорихме за честността, ще ти кажа съвсем честно, че ми се повръща, като те гледам как по цял ден се мотаеш с онзи Гейбъл.

— Съжалявам, но това си е моя работа. — Фрици скочи и го изгледа унищожително. — И знаеш ли какво ще правя днес следобед? Гейбъл ще ме заведе в зоологическата градина.

Снощи се бе поколебала дали да приеме поканата, но сега не пропусна идеалната възможност да натрие носа на Ханс. Лицето му побеля от гняв, луничките светнаха върху бледата кожа.

— Много се радвам за теб! Мога само да те поздравя. Колко бързо се утеши! Само внимавай да не пипнеш нещо, дето сърби. Ако пожелае да ти покаже кучешкия камшик, помоли го първо да го дезинфекцира — човек никога не знае с кого си е имал работа от началото на годината.

— Как смееш да се изразяваш така пред дама!

Сега беше ред на Фрици да побелее от гняв. Не намери думи за отговор. Дощя й се да го замери с пишещата машина, но тя й беше много скъпа. Ханс стоеше твърде далече, за да му удари шамар, а да тропа с крак беше прекалено детинско. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи и тя захълца неудържимо.

— Фрици, недей! Фрици, моля те! Съжалявам!

Проклет да е! Сега пък я прегърна! Плачеше така силно, че не беше в състояние да го отблъсне. В действителност се чувстваше прекрасно, скрила лице във вълнения му пуловер, с усещането на топлата му ръка върху тила й.

— Държах се отвратително. Прости ми. Не исках да кажа това… ти знаеш какво искам да кажа. Ужасно съжалявам, за всичко!

Фрици кимна, подсмръкна, пак кимна и помоли задавено:

— Ти извинявай. Аз започнах. Моля те, остави ме сама. Искам да си напиша статията. Още не мога да се отнасям с теб като с приятел. Искам да се науча и ще се науча, но днес не мога. Бях толкова влюбена в теб… до полуда…

— Много съжалявам, Фрици. Аз също съм… О, да не говорим повече за това. Седни и напиши статията на ръка, така е по-лесно, уверявам те, после ми я дай да я напиша на машина. — Той й се усмихна окуражително и я пусна. — Нали знаеш, уча се да пиша на машина. Навярно няма да издържиш дълго с мен, а аз няма да понеса друга машинописка.

— Другите момичета отказват мъжете от жените, а аз те отказах от машинописките. — Фрици успя да се усмихне. — Не съм съвсем сигурна дали това е комплимент.

— Комплимент е, но нали знаеш, аз не умея да правя комплименти. Харесвам новата ти коса и много искам да ти кажа нещо остроумно и очарователно, но не мога да го измисля. Ще напиша статията ти на машина, обещавам, тъкмо ще се поупражнявам, а ти ще имаш повече време за парка… и за другите си неделни занимания.

— Благодаря ти, много си… мил — изхълца тя.

Изведнъж й се дощя да му признае, че няма желание да ходи в зоологическата градина, че би предпочела да си поговорят за неговата и за нейната статия, а може би и за намерението й да напише сценарий, за който още няма тема, но той излезе и тихо затвори вратата зад гърба си. Върху бюрото й остана визитна картичка, стара и зацапана. С елегантни, леко избледнели букви беше написано името „Карл фон Боймер“, а под него — телефонен номер.

* * *

— Нямам много време. Инге иска да отидем на кино, закопняла е да гледа отново своя „миличък Карл“ — заяви Фрици, докато разстилаше вълненото одеяло за пикник.

Зоологическата градина беше препълнена и двамата с Гейбъл скоро се отказаха да се разхождат.

Мекото пролетно време бе примамило хиляди берлинчани да излязат на зелено: мъже по ризи водеха оживени разговори с мъже по тиранти, жени бутаха детски колички, момиченца с прясно колосани роклички разхождаха куклите си. Момчета лудуваха по поляните, играеха на топка или търкаляха гуми и изобщо не чуваха постоянните предупреждения да си пазят новите панталонки. Тичането и крясъците им смущаваха влюбени двойки и възрастни, навели се да пият вода от чешмичките. Гърмеше танцова музика, носеха се смехове, миришеше на сладкиши, кафе и сандвичи, вонеше на животни, а от езерото лъхаше хлад. Фрици и Гейбъл си намериха закътано местенце на обраслия с тръстика бряг.

— И аз не мога да остана дълго. В неделя вечер нямам излизане в „Под липите“, затова пея във вариете „Зимна градина“. Трепя се като беден дявол, но какво ли не прави човек за проклетите пари. — Гейбъл въздъхна и се изтегна по гръб. — Не ме разбирай погрешно, аз много обичам да пея, но хората въобще не ме слушат. Все им е едно кой е на сцената. Аз съм само фон за караници и флиртове.

— Кръвта на Шопен пръска в залата, а тълпата я гази — цитира Фрици Готфрид Бен. Гейбъл я погледна неразбиращо и тя му се усмихна.

През цялото време мислеше за статията. Според нея бе станала прилична. Не можеше, естествено, да се сравни с брилянтното съчинение на Ханс за душевноболните от войната, но и не беше нужно да крие името си. Само да й дойде идея за сценарий! Нужен й беше наистина добър материал, не досадните глупости, които се разпространяваха в последно време.

— Малкият Фон Брунен бил по-добре, чу ли вече? — неочаквано смени темата Гейбъл. — Граф Савицки смята да го заведе в Париж. Нали точно заради това се е опитал да се самоубие.

Фрици го погледна въпросително. Доколкото знаеше, младежът бе посегнал на живота си от отчаяние и мъчителна ревност.

— След седмица Савицки отново заминава за Париж. По работа, нали е бижутер — заразказва Гейбъл. — Първоначалното му намерение беше да остави красивия си любовник у дома. Да заминеш за Париж с придружител — това е все едно да си отнесеш сандвичите в бюфета. Според мен обаче графът най-сетне е разбрал какво съкровище е малкият. Това ме радва, въпреки че лично за мен представлява трагична загуба. Сега никога няма да узная дали полякът наистина е забележителен любовник, както се твърди. Е, може пък да успея да ги разделя. Има доста време, докато остарея и погрознея.

— Не се прави на по-лош, отколкото си. — Загледана в красивото му лице, Фрици поклати глава. — Защо просто не признаеш, че се радваш за него?

— Защото никой няма да ми повярва. И защото в нашия мръсен свят човек трябва да е жесток. — Гейбъл се прозя и затвори очи. За момент Фрици повярва, че е задрямал, но той продължи: — Дяволски трудно е да преуспееш, особено когато си разглезено дете, имаш дело в полицията и не си завършил училище. Един ден забелязваш, че си нищо. Дори да умираш от глад на улицата, никой няма да ти обърне внимание. Същевременно забелязваш, че си красив. Красивата външност ти помага да се измъкнеш от източните квартали и да си намериш място в шикозния запад. — Той опипа за цигарите си, без да отвори очи. — Външността е твоят шанс да си отрежеш дебело парче от сметановата торта на живота. Да не гладуваш и да спиш в истинско легло. Да си сменяш бельото и най-вече да няма плъхове. Боже, как мразя плъхове! Един ден откриха, че мога да пея. Оказа се много важно за мен. Пеенето е единственото мое, само мое, а те ми го отнеха. Знаеш ли, някога мама пееше с мен. Тя беше истинска певица, завършила консерватория, работеше в операта. Понякога ми показваше програмите, намирах ги прекрасни. После обаче баща ми отказа да се ожени за нея, защото беше еврейка и изведнъж му бе станала отвратителна. Мама се разболя и… О, тя беше прекрасна майка. Най-добрата, която един син може да си пожелае. От нея ми остана и рецептата за пудинг. Искаш ли да я видиш?

Той се надигна и извади от портмонето си смачкана снимка, цялата на петна. Фрици видя млада жена в тоалет от началото на века, облегната на колона, красива и арогантна. Преди тя да изрази възхищението си с подходящи думи, Гейбъл прибра снимката.

— Ето каква беше мама. Честно казано, ти ми напомняш малко за нея, не по външен вид, а защото и тя знаеше точно какво иска. Не харесваше ли нещо, направо си го казваше, също както правиш ти. Ако я бях запознал с Кински, сигурно щеше да ме наругае. Защото Кински си е мръсница. Помисляла ли си някога каква услуга оказах на Ханс с кучешкия камшик? Ако не бях аз, щеше да се ожени за Кински, и то без любов. По онова време той вече беше разбрал с какъв боклук се е забъркал. Но нали си е с чувство за чест и главата му е пълна с тъпия предвоенен морал, сигурно щеше да се ожени за нея и да я търпи цял живот. Вече не я обичаше… ако изобщо някога я е обичал. Ако онази не бе разпространила новината по всички вестници — „любовната история на века!“ — Ханс щеше да си тръгне най-много след две седмици.

След кратко мълчание Гейбъл продължи:

— Разбираш ли, той се зарадва, че най-сетне съм му доставил основателна причина да я зареже. Не искаше да го смятат за подлец — първо разваля годежа й с онзи крал на стоманата, а после я изоставя. Двамата изобщо не си подхождат. Тя иска само титлата му, а той… навярно никога не е срещал такава като нея. Тя е от жените, които буквално те обръщат по гръб. — Разгадал правилно любопитния поглед на Фрици, той обясни: — Тя е дяволски красива и много образована. Абонирана е за поне три списания. Освен това е покварена до мозъка на костите си. Ханс го разбра, но вече беше сгоден. Тя много бързаше да се сгоди. И кой щеше да пее на годежа? — Джони Гейбъл! Така че аз постъпих като истински джентълмен. Проявих човечност.

— О, Курт! — засмя се Фрици. — Не говори глупости. Ако беше така, Ханс нямаше да се чувства толкова зле. Или и това ще отречеш?

— Права си, той се чувстваше ужасно, но не защото изгуби Кински. Беше съкрушен, защото е старомоден. Защото вярва в идеали отпреди войната: вярност, лоялност, приятелство… Добър приятел да му отнеме годеницата — според него това е потресаващо! Ханс навярно е най-почтеният човек, когото познавам. Той дори не би помислил да отнеме чужда жена. Тогава светът му е рухнал, знам. На всичкото отгоре си загуби преподавателското място. Гадна история. Беше блестящ преподавател и онези дребни душици само чакаха сгоден случай да го изхвърлят. Още от самото начало не го одобряваха, заради партийната му принадлежност. Е, все едно. Животът не е концерт по желание. Миналото не може да се върне. — Той я чукна с показалец по върха на носа. — Та кога беше прослушването за ролята на онази рускиня?

Фрици се поколеба. Много й се искаше да го попита защо се е захванал с Кински, след като е знаел каква е и очевидно е ценял високо приятелството си с Ханс. Точно той, красавецът, би могъл да има всяка жена. Ала Гейбъл я гледаше въпросително и явно бе приключил с темата за Ханс.

— Кога ще отидеш в „Бабелсберг“? — настоя той.

— Прослушването е в четвъртък, но не знам дали ще отида. След историята с Акерман… Той все пак е важна клечка и не ме харесва, както и аз него. — Фрици поклати глава. Само при мисълта за Акерман се разтрепери от страх. — Вече не съм много сигурна… за участие във филм, искам да кажа. Представях си как името ми ще се появи върху филмов плакат, за да го види бившият ми годеник и да се ядоса, но дали снимките ще ми харесат? Не обичам да съм в центъра на вниманието. Много по-хубаво би било да пиша сценарии.

— Да пишеш сценарии? Я стига, това са глупости! Казваш го само защото се боиш от Акерман. — Гейбъл я погледна сериозно. — Ако те е страх да направиш нещо, което желаеш, най-добре да се обесиш. Това означава, че си мъртъв. Вътрешно. Хайде, разкажи ми как смяташ да представиш онази Грушенка. Не съм чел книгата, но познавам Хьофген. Той е режисьор, неговият вкус е решаващ. Успееш ли да го убедиш, мнението на Акерман няма значение. Е, какво ще представиш? Започвай!