Джоан Венг
Кафе под липите (4)

4 глава

Фрици взе Грегор в къщата. Съзнаваше колко е глупаво: първо, Акерман не знаеше къде работи тя, второ, надали щеше да я нападне на работното й място посред бял ден и трезвен, но въпреки това се чувстваше по-спокойна в компанията на огромното куче. Никой не знаеше, че Грегор би задушил евентуален нападател с прояви на пламенна симпатия или би проспал драматичната случка.

Напредваше бързо. Вече бе обработила голяма част от писмата. Отдели няколко, защото държеше Ханс да ги прегледа лично. Откри, например, неотворено писмо от студентите му, които възнамеряваха да протестират срещу уволнението му заради „начин на живот, недостоен за член на преподавателското тяло, и липса на морал“. За съжаление оттогава бяха минали два месеца. Откри и писмо от Съветско-германското културно сдружение в Берлин, което проявяваше интерес към отпечатването на дисертацията му и очакваше отговор до първи февруари.

Сред купчините хартия Фрици намери и дисертацията на Фон Келер. Темата — „Рецепция на ранния капитализъм в лириката на романтизма“ — му бе донесла само rite (удовлетворително), а върху корицата беше надраскано, че при режима на Сталин щял да получи за тези „безмозъчни глупости“ summa cum (с най-голяма почит). Авторът на посланието изразяваше желание Ханс да отиде да живее в Русия и да изживее там „политическата си обърканост“. И нещо забележително: подписът беше същият, както под заповедта за уволнение.

Разгневена, Фрици се замисли върху тази интересна случайност, докато закрепваше с кламери отговорите на най-новите писма. Внезапно вратата се отвори с трясък и на прага застана млад мъж в художническа престилка, цялата на петна.

— Къде е Ханс? — провикна се той и огледа стаята с кървясали очи. — Непременно трябва да видя Ханс!

— Господин Фон Келер е извън града — отговори спокойно Фрици. — Ще се върне днес следобед.

— Ами Роза?

— Отиде да види старата си бавачка. Тя го подстригва.

Роза многократно й беше обяснил, че си бръсне главата от солидарност със затворниците и пациентите на лудниците, Фрици не се съмняваше в благородството на мотивите му, но с усмивка си казваше, че не му е останала много коса за обръсване. Роза обаче забраняваше на Влад подобни прояви на солидарност, защото не можеше да се лиши от синьо-черните му къдрици.

— Желаете ли да предам нещо?

— Да! Кажете на Ханс следното: не е зелка! — Лицето му грейна. — Най-сетне реших проблема. Всички, естествено, си мислят, че е зелка, но то е само изображение. Нищо не е, каквото изглежда, всичко е измама и илюзия. Ще нарека картината „Платон или сънят в пещерата“.

— Хубаво име — промърмори Фрици. Нямаше представа за какво става дума.

— Хубаво име? Самодоволно ли го намирате? Е, все едно, кажете на Ханс: не е зелка. Това е само сън, илюзия, въображение. Не е зелка, запомнете!

С тези думи младежът изчезна също така внезапно, както се беше появил. Затръшна вратата толкова силно, че бутилката от коняк с лалето подскочи, Фрици дълго седя загледана в цветето. Радваше се колко добре се е запазило и си припомняше как сутринта във вторник Ханс — въпреки петте аспирина в кафето и шишенцето с алкохол, въпреки разговора с проклетата Кински — бе видял изсъхналото лале и задоволил нуждите му.

Силно чукане я изтръгна от мечтанията. Предположи, че отново е младежът със зелката, и попита леко изнервено:

— Какво има пък сега?

— Наистина ли не ме харесвате поне мъничко?

Гейбъл.

— Защо? Какво съм ви направил?

— Аз… — заекна Фрици.

Той беше прав, но тя не можеше да му заяви, че се отвращава от цялостната му личност. Затова избра нищо незначещо обяснение:

— Нямам нищо против вас, съвсем нищо. Ние почти не се познаваме. Помислих ви за друг.

— За кого по-точно? — Гейбъл приседна на бюрото й и залюля крака. — Няма как да е Ханс.

— Не го познавам. Един от художниците навярно. Не господин Фон Келер, естествено.

— Естествено. — Ъглите на устата му се вдигнаха подигравателно. Запали клечка кибрит от подметката си.

— Господин Фон Келер отсъства, затова казах „естествено“. — Нима започваше да се оправдава пред него? Луда работа! Спомни си съвета на леля Хулда: „Колкото по-силно се гневиш, толкова по-учтиво говориш“, и попита любезно: — С какво мога да ви помогна? Както казах, господин Фон Келер отсъства.

— Знам, естествено — отговори Гейбъл с тих смях. — Повярвайте ми, ако си беше вкъщи, нямаше да седя тук и преспокойно да си бъбря с вас. Навярно вече са ви разказали, че не друг, а подлият Гейбъл е отнел на бедничкия Ханс любовта на живота му. И не само това. Милото момче със златни къдрици провали университетската си кариера и твърдо вярваше, че онази полска уличница му е вярна. Точно на него! Не знам как момчето с чувствителна душа не се застреля веднага. Вероятно причината е, че не е успял да си намери пистолета във вечния хаос, в който живее.

— Прощавайте, но се налага да се извиня. Преди малко не ви казах истината. — Леля Хулда можеше да се гордее с методите си на възпитание. Думите се сипеха от устата й като перли от гердан. — Наистина не ви харесвам ни най-малко. Бих стигнала дори дотам да твърдя, че се отвращавам от вас. Не понасям, когато се надсмивате над чуждото страдание, и мразя цинизма ви с цялото си сърце. Моля, направете ми услуга и веднага напуснете работното ми място.

В тъмните очи с влажен блясък светна смайване. Въпреки това Гейбъл не мръдна от мястото си.

— Вървете си. Веднага.

Мъжът кимна, плъзна се с котешка елегантност от бюрото и се запъти към вратата. На прага се обърна, явно с намерението да й каже нещо, но Фрици го изпревари.

— Сбогом.

Гейбъл кимна отново, излезе и тихо затвори вратата.

Фрици незабавно се наведе над своята „Орга приват“ и заудря силно по клавишите. Докато гневът й бавно отшумяваше, тя се питаше дали очите на Гейбъл наистина се бяха напълнили със сълзи. Или е било само игра на светлината?

* * *

— И тогава му зашлеви шамар? На големия Акерман? Ти си невероятна!

Инге падна върху жълтия диван и зарита от удоволствие. Краката в копринени чорапи и пръстите с яркочервени нокти се вдигнаха високо във въздуха.

Беше се появила изненадващо — първо, защото много държала да чуе как е минала срещата в автомобилния клуб, и второ, защото не понасяла мисълта как Фрици ще отиде на вернисаж с „онзи сребърен парцал“. Бе донесла пълна чанта рокли и в момента Фрици ги пробваше.

— Не беше особено приятно — призна Фрици, докато се бореше със закопчалките на рокля за танци от морскосиня коприна с едно голо рамо. Тя отметна несръчно шлейфа и добави тихо: — Уплаших се. Ужасно се уплаших.

— Тази рокля е от виенската модна къща „Макс Бекер“. Купих я много изгодно, нали съм манекенка. В магазина струва най-малко двеста марки. Шлейфът се закрепва на хълбока, някъде има скрито копченце. Допълнението към тоалета е… — Инге порови в чантата и триумфално размаха нещо лъскаво. — Лента за челото! Страхотна е, нали?

— Абсолютно. — Фрици се усмихна насила и се запита още колко ще издържи да бъде учтива и да се преструва, че би облякла подобно безумие от плисирана коприна и би го допълнила с този лъскав кошмар. — Как мина в „Бабелсберг“? Нали днес щеше да бъдеш статистка?

— Не ме взеха — отвърна кратко приятелката й. — А сега пробвай антрацитната. Творение на „Теа Гоун“, но нали знаеш, вернисажът е междинна забава, не е истинска вечерна покана, нито танци. Не го ли намираш малко скучно?

Фрици кимна и вдигна роклята от шумолящ крепдешин. Ниска талия, изчистена кройка, фини сребърни орнаменти по колана и по маншетите на ръкавите с форма на фуния. Пламенно се помоли роклята да й стане. Най-сетне една свястна дреха. Не понасяше тъпите тюлени поли — те сякаш казваха, че носещата ги си няма друга работа, освен да се преоблича по три пъти на ден. Внезапно се сети за Кински — как отишла на вечерно забавление по джинси. Не я харесваше, но одобряваше поведението й. Разбираше защо мъжете полудяват от любов към такива жени.

Ханс и Влад се върнаха към четири, закъсняха само с половин час. Ханс изобщо не слезе, свали Влад пред градинската къщичка и отиде да върне колата. Влад изгледа строго двете жени и отказа да отговаря на въпросите им. Изглеждаше някак разсеян, но Фрици не разбра по каква причина.

Влад се готвеше да роди стихотворение. Само си смени пътническите дрехи и изчезна. След многократни настойчиви въпроси от страна на Фрици той благоволи да разкрие, че смята да отиде в аквариума на зоологическата градина, но отказа да обясни какво ще прави там. Младата жена спря да го разпитва и си обеща да попита Ханс. При мисълта да го види отново сърцето й ускори ритъма си. Оставаха по-малко от два часа.

— Роклята е на Валентин Манхаймер — изтръгна я от мислите й Инге и закопча копчетата на гърба. — Наистина е малко скучна, но ти отива.

Фрици се усмихна на отражението си в огледалото. Роклята наистина й стоеше много добре. За миг си представи как отива на премиера. Не като филмова звезда, а като авторка на сценария.

— Супердължина за теб, скрива дебелите ти прасци. — Инге доста грубо я върна в действителността. — Това е твоята рокля. Ще ти заема и габардинената наметка, защото кожата от катерица ми трябва за довечера. Райбетанц ще ме води на кабаре.

Фрици толкова се зарадва на възможността да се отърве без борба от мъртвите катерици, че подмина думите на Инге без коментар. Седна пред огледалото, облегнато на купчина книги, и се начерви.

— Помоли Ханс да ти плати трайно къдрене. Мама ще ти даде много добра цена. — Инге провери щипките във влажната коса на приятелката си и неодобрително поклати глава. — Без къдрици прическата не стои добре.

— Според мен Ханс не може да си го позволи — призна Фрици. — Не печели много. Трудно му е дори да плаща на машинописка.

— Виж, мила, той е мъж. Аристократ. Следвал е! Как да не може да си го позволи! — Тя се намръщи заплашително, после внезапно помилва нежно подстригания тил на Фрици, погледна я в огледалото и продължи с мек глас: — Чуй ме, невинно агънце. Ти го харесваш, знам, той е красив и умен, но ако наистина няма пари, не се влюбвай в него. Никога не се влюбвай в мъж без пари, защото ще си нещастна. Безпаричните мъже са опасни за нас, жените. Подлудяват ни с проклетия си идеализъм, хранят ни с хлебчета без масло, но ни ги поднасят в леглото. Смятаме ги за честни, иначе щяха да имат пари. Повярвай ми, скъпа, те са по-лоши от другите. Не по-лоши, а гадни! — Гласът й натежа от сълзи, но в следващия миг, преди Фрици да е успяла да зададе въпрос, Инге заговори съвсем нормално: — Послушай ме, ако не ти направят трайно къдрене, косата ти ще изглежда ужасно. До утре вечер вълните ще изчезнат. Реши ли дали ще дойдеш с мен на танци в „Инферно“? Нали помниш, Гейбъл ни покани!

Фрици направи неясен жест с червилото. Надяваше се приятелката й да разбере, че се налага да се съсредоточи върху устата си. Начинът, по който Инге бе реагирала на историята с Акерман, й отне желанието да опише разговора с Гейбъл. Инге нямаше да я разбере.

— Трябва да дойдеш! Трябва, разбираш ли? Гейбъл е полудял по теб. Доколкото разбрах, здравата си му натрила носа. Каза ми, че от цяла вечност не бил срещал момиче като теб. А аз, тъпата крава, замалко да забравя за него! Виновни са глупавите рокли. Имаш пълно право да ме наругаеш. Накрая ще излезе, че съм осуетила любовното ти щастие. О, би било трагично! Знаеш ли, преди да дойда при теб, минах през „Под липите“. След ужасната сутрин в „Бабелсберг“ нервите ми не бяха наред и имах нужда да се подкрепя с шампанско. Да знаеш, Берлин ще ме прати в гроба.

Инге въздъхна мелодраматично, разпери ръце и се отпусна на дивана.

— И така, отивам аз в „Под липите“, Гейбъл също е там, естествено, още при първия удобен случай идва при мен и ми връчва това за теб. — Тя отвори чантата от крокодилска кожа и извади смачкан плик. — Веднага прочети писмото! Много ми се искаше да го отворя преди теб, знам как става, държи се на водна пара, но не съм чак толкова лоша. Хайде, отвори го!

„За Фрици“, пишеше с детински разкривени букви върху плика. Фрици извади банкнота от десет марки — Гейбъл си връщаше дълга! — и нагънато парче хартия. Прочете писмото, опитвайки се да го скрие от любопитните погледи на Инге.

Скъпа госпожице Лак, аз не съм лош човек, само човек с лошо мнение за човечеството. В никакъв случай не исках да ви засегна или да обидя някого, който има щастието да ви се нрави. Впрочем, пиша ужасни писма, вероятно вече сте го забелязали… Ще бъда кратък: моля да извините лошото ми държание. Дайте ми още един шанс! Може би в събота?

С надежда, ваш Курт

— Какво ти пише? — изписка възбудено Инге. — Какво иска, кажи ми!

Фрици вдигна рамене и продължи да се гримира.

— Връща парите, които му дадох назаем. Крайно време беше. Бъди добричка, запали ми цигара и пусни грамофона. Плочата е на Джак Джаксън^[1].

Прозвуча силно скърцане, след него първите тонове на „Обичам те, моя любов“, Фрици затананика и най-неочаквано си представи любовника на граф Савицки, младия мъж, опитал да се самоубие. Спомни си и историята с бившата годеница на Ханс и неколкократно кимна на отражението си в огледалото.

Точно така. Гейбъл винаги иска, каквото не може да получи. Но най-вече иска онова, което принадлежи на друг.

* * *

— С тези вълни изглеждаш съвсем различна. Наистина си хубава. Всъщност не, искам да кажа, личи си колко си се постарала. О, по дяволите, не исках да кажа това! Проклятие! Проклятие! — В очите на Ханс светна отчаяние, примесено с паника. — Ти разбираш какво искам да кажа, нали?

— Да, мисля, че да. — Тя се усмихна с леко смущение и седна до него на задната седалка. — Положихме много усилия да направим нещо с косата ми. Бедната Инге през цялото време ругаеше. Все повтаряше, че фризурата ще седи само ако си направя трайно къдрене.

— Сега сигурно съжаляваш, задето отхвърли предложението ми. Не се безпокой, имам нещо много по-добро. Не е замислено като плащане, стойността му е чисто идеална. Бившата ми годеница беше така любезна да ми напомни, че не притежавам достатъчно пари, за да подарявам материални неща, без да се чувствам неловко.

— Какво имаш предвид? — полюбопитства Фрици и си каза, че онази Кински наистина е тъпа крава, нищо, че имаше право да се явява в обществото по джинси.

— Донесох ти три шпалти.

Автомобилът бръмчеше и Фрици не беше сигурна дали е разбрала правилно.

— Какво си ми донесъл? Три шпори?

— Не, скъпа, три шпалти. В светската притурка на „Стил“. Посветени са на вернисажа. Всъщност те ме попитаха… защо ли… — Ханс вдигна рамене. — През есента, преди онази глупава история, публикувах кратък разказ в „Червена факла“, фабрична работничка, майка на четири деца, разговаря с приятелката си, бивша фабрична работничка, в момента безработна, майка на шест деца, какви кожи да си купят за предстоящия театрален сезон. И двете искат норка, но жената на фабриканта също носи норка. Май редакторите в „Стил“ не са усетили иронията… Във всеки случай си помислих, че това е нещо за теб. Ти имаш прекрасни идеи — помисли само за лудите от войната, остроумна си и пишеш абсолютно правилно. Просто опитай. Ще ти помогна, ако искаш, но отдолу ще стои само твоето име. Ти можеш, сигурен съм. Това е детска игра за момиче, на което наивен свещеник е възложил да напише пиеска за Коледа, а то е създало — цитирам — „комунистически пожар“.

Фрици преглътна. Дойде й твърде много наведнъж. Подреди си мислите и попита:

— Кой ти каза за реакцията на свещеника?

— Никой. Ти се държа ужасно тайнствено, но спомена, че в пресата са писали за твоята коледна пиеса, затова си поръчах всички декемврийски издания на „Нов щутгартски вестник“. — Той се ухили гордо. — В Берлин щяха да ти целуват краката, ако беше показала на сцената бременна без баща за детето си и печалбар от войната като коравосърдечен собственик на хан. А кои бяха „уважаваните личности, почувствали се лично обидени и оклеветени“?

— О, един земевладелец. Всички, наистина всички знаят как е разреждал млякото си през гладните зими, а сега кара „Хорх“^[2]. Може да говорят, но е възмутително да го видят на сцената, нали разбираш? Актьорите, леля ми Хулда и аз получихме заплашителни писма. Някой смачка колелото ми… — Споменът все още извикваше сълзи в очите й. Тя ги изтри бързо и заяви: — Вече няма значение. Ясно е, че и двамата сме прекарали един ужасен декември.

— Добре, да приключим с този въпрос. Вече няма да споменаваме пиесата ти, само ще кажа, че според мен си проявила истинска смелост.

— По-скоро глупост. Имах си само ядове.

— Да, защото мястото ти не е в провинцията. В Берлин също щяха да те охулят за неомъжената Богородица, но пиесата щеше да се играе пред пълна зала. — Той й се усмихна окуражително. — Жалко, че не мога да я прочета.

— Не е жалко. Пиесата не беше добра. Накрая и годеникът ми ме остави. Не точно заради скандала, но и той изигра известна роля.

Не че много държеше да се омъжи за Густав, всъщност винаги се беше надявала той да й предостави разбираем за всички повод да му върне годежа. Сериозна причина, с която да излезе пред леля си и пред момичетата в бюрото: друга жена, забравени рождени дни, тайно пиянство, такива неща. Не е редно да напуснеш бъдещ господин аптекар само защото ти е скучно с него, не и когато си дъщеря на ранен във войната библиотекар. Но да сложи край точно след историята с пиесата — това беше подло от негова страна, ужасно подло. Густав се бе проявил като страхливец и подлец. Точно затова заслужаваше да види името й върху филмов плакат, така щеше да разбере каква жена е отхвърлил. От друга страна, след преживяното с Акерман професията на актриса вече не й изглеждаше така желана. Сигурно щеше да се наложи да слуша безброй ругатни и да се ядосва с куп глупави хора. Не е ли по-добре да се осмели да напише сценарий? Тогава поне ще я критикуват за собствените й идеи и претворяването им на хартия. Актрисата беше длъжна да интерпретира ролята, както си я представяше някой друг, иначе никой не би я взел на работа. Във всеки случай трите шпалти бяха великолепен подарък, Фрици се върна в действителността и се усмихна на Ханс.

— Много ти благодаря. Радвам се, че ще имам възможност да напиша статия.

— Няма за какво да благодариш. Ако им хареса, сигурно ще поискат още. Ще припечелваш нещо допълнително.

Завиха по алея, застлана с бял чакъл, обградена с прастари дървета.

— Пристигнахме. Кьонигсалее 56–59. Съвсем спокойно бих могъл да измина разстоянието пеша, но при подобни обществени събития си длъжен да пътуваш с автомобил. Ще ти опиша накратко какво ни очаква. Домакинът ни е Лудвиг фон Келер, по-големият ми брат, а изтъкваният на преден план повод за събитието е частен вернисаж на Виктор Клингенберг. Истинската причина е следната: брат ми има връзка с готвачката. — Видял неразбиращото изражение на Фрици, Ханс обясни: — Връзката им е много отдавнашна, започна още преди войната. Имат три деца, две момиченца, а преди няколко седмици се роди момче. И понеже снаха ми не проявява разбиране, наскоро брат ми й окачи на шията перлена огърлица, която му струваше наема от три къщи. И сега, естествено, Гретхен иска да покаже новото си бижу, затова организира вернисаж. Брат ми е мил човек, типичен провинциален юнкер. Обича коне, кучета и животновъдство.

— И готвачката. Защо не се е оженил за нея, а само й прави деца?

— Защото не е от неговата класа, а брат ми се бои от обществен скандал. Намери си съпруга от своето съсловие. Гретхен фон Келер, родена Фон Щайн, която мрази коне, кучета, животновъдство и живота в провинцията. Затова пък познава всички и знае кой кого мами, кой с кого излиза и къде ходят. Знае даже кой ще изневери скоро. Аз лично не знам с кого Гретхен слага рога на брат ми, но съм убеден, че го прави.

Колата спря рязко пред ярко осветена нова сграда. Изглеждаше като огромен зар, покривът й беше съвсем плосък. Долният етаж май се състоеше изцяло от прозорци и пристигналите гости се виждаха зад стъклата. Фрици се почувства като в грамаден аквариум, препълнен с много скъпи и много редки декоративни риби.

Площадката пред къщата беше пълна с автомобили, до един нови и лъскави. От пристигащите слизаха също толкова блестящи господа и дами. Накъдето и да погледнеше, виждаше мъже да се кланят и жени да си разменят въздушни целувки или да си подават ръце, отрупани с пръстени.

— А на изток деца продължават да умират от недохранване. — Ханс стисна устни, поклати глава и слезе. Във вечерен костюм изглеждаше необичайно елегантен, дори си беше сресал косата и я бе прилепил към главата с помощта на голямо количество помада. Хлътналите бузи му придаваха много изискан вид.

— После ще ми разкажеш как мина пътуването. Защо всъщност отидохте в частна нервна клиника? Защо не избра държавна?

В действителност й беше все едно, говореше, без да мисли. Ханс й подаде ръка, за да й помогне да слезе.

— Защото статията е за „Бухал“, а хората, които си купуват „Бухал“, принадлежат към средната и висшата класа. Обикновено тези читатели пращат близките си в частни клиники и предпочитат да ядат хляб без масло, но не и да имат брат в държавна лудница. Спомни си за дъщерята на месаря.

При споменаването й Фрици неизбежно се сети за неплатената сметка — въпреки сърцебиенето и ръката на Ханс. Той очевидно бе забравил да я пусне, такива неща се случваха. Живееха в трескаво време, постоянно забравяха. Сметката на месаря обаче трябваше да бъде платена.

— Това ме подсеща да ти кажа, че сметката при месаря не е плащана от три години. Междувременно са се събрали почти триста марки.

Внезапен рев попречи на Ханс да й отговори. Никой, освен тях не се развълнува от необичайния шум. Изисканите дами и господа вървяха невъзмутимо към входа на къщата.

— Ето го и нашия велик художник.

Ханс посочи с брадичка слаб мъж с блестяща черна коса, по която нямаше и следа от помада. Изглеждаше абсолютно изоставен. Въпреки вечерния хлад беше без палто, стоеше до каменния парапет на осветения фонтан с бутилка шампанско в ръка и зяпаше водните стълбове.

— Господин Клингенберг. Ела, искам да му кажа добър ден. Май се нуждае от малко окуражаване.

Фрици се поколеба — открай време се страхуваше от пияни мъже, но Ханс я поведе към фонтана.

— Виктор! — извика той и подаде свободната си ръка на олюляващия се мъж. — Виктор, стари приятелю, какво правиш тук сам? Ще умреш от студ. Слез при мен, искам да те представя на някого.

— Ханс! — Лицето на художника грейна, но само след миг отново помрачня. — Сигурно си дошъл да присъстваш на позора ми? — попита той с натежал език.

— За какъв позор говориш, Виктор? Това е твоята вечер, твоят празник. Всички в колонията много се гордеят с теб!

Фрици кимна, макар пренебрежителната забележка на Роза „може ли човек да се продава така“ да беше най-любезното изказване по адрес на Клингенберг в колонията. В момента й беше все едно, много по-важно бе да продължава да държи топлата тясна ръка на Ханс.

— Коя е тази? — попита внезапно художникът и посочи Фрици. — Трябва ли да я познавам?

— Това е госпожица Лак, тя е… ами, всъщност, тя е… моята машинописка. Моята секретарка.

— Аха. — Клингенберг се усмихна развеселен. — Значи същинската ти машинописка. Много ми е приятно, госпожо Фон Келер, исках да кажа госпожице Лак, разбира се.

Фрици се изчерви, но не пусна ръката на Ханс.

— Спести си тъпите шеги, Виктор. Какво изобщо търсиш тук, при фонтана?

Художникът се огледа и очевидно остана много изненадан от моментното си местоположение. Олюля се и се наведе към Фрици и Ханс. Лъхна ги миризма на алкохол.

— Бягам. Бягам от онези там вътре. Наследница на куп фабрики с коса, по-жълта от дивана на Роза, поиска да купи моята Мария. Представете си само! Предложи ми хиляда марки, но аз не си представям картината в салона на жена с коса като жълтък. Тайно извадих платното от рамката, скрих рамката в тоалетната, а картината е тук, с мен.

Той разкопча елегантния, макар и вече доста измачкан смокинг и им показа навито платно, Фрици понечи да го попита защо просто не е казал, че картината не се продава, но тогава Клингенберг разви платното.

В ярки цветове, с много отровно зелено и сярно жълто, беше нарисувана майка с дете. Пропорциите бяха грешни, свръхголемите глави тежаха непоносимо върху измършавелите, обезобразени от екземи тела, а на заден план се издигаха странно разкривени фабрични комини. Само един мотив изглеждаше напълно реален: безграничното отдаване в очите на майката и доверието в очите на кърмачето.

— Разбирам ви — заекна Фрици. — Това не е картина за изискан салон. Това е… не знам какво е, признавам си… но е страхотно. Невероятно впечатляващо. Това е всичко, което може да се каже за любовта.

— Най-сетне! — провикна се въодушевено Виктор. — Най-сетне някой да разбере за какво става дума в картината. Вестниците дрънкат за социална критика и влияние на дадаистите в изкуството ми, а то е толкова просто! Любовта. Любовта и нищо друго. Любовта на майката към детето, на детето към майката. Елате ми на гости в ателието, още в понеделник! Ще ви покажа добрите си неща, не угодническите боклуци, които съм окачил тук.

Той се потърси, залюля се опасно и замалко да падне във фонтана.

— Ти си щастливец, Ханс. Същинската ти машинописка е възхитително създание. Ще я нарисувам. Нали нямате нищо против да ви направя портрет, госпожице Лак? Ти ще стоиш до нея, Ханс. Виждам картината във въображението си, трябва само да ми позирате известно време. Един сеанс е достатъчен, аз предпочитам да работя по снимки. Елате в понеделник! Ще ви платя триста марки.

— Виктор, ти си пиян! Не мога да взема пари от приятел, нали знаеш! Ще ти позираме без…

— Ще ви позираме с удоволствие — побърза да го прекъсне Фрици, която мислеше за сметката при месаря. — Съгласни сме да дойдем в понеделник, но е добре да ни дадете парите веднага.

— Ама разбира се! — кимна Виктор и я помилва по бузата с малката си ръка. — Греховно красива жено, ти си прекрасно създание. Прозряла си, че изкуството и капитализмът са скарани братя. Нали виждаш как продавам таланта си. За ушит по мярка костюм и чифт блестящи лачени обувки. Сравни ме с Ханс. Виж колко зле му стои евтиният смокинг.

— Не е вярно! — възрази възмутено Фрици, но художникът не спираше.

— Той няма нито грош, но поне стихотворенията му не висят в домовете на богати наследници с коси като жълтъци и на тлъсти банкови директори. Понякога пише лоши стихове, но никой не го хули. При мен е друго. Хиените само чакат да ми се нахвърлят. С радост биха ме разкъсали. Мразят ме, защото съм по-добър от всички други. Да, по-добър съм от тях! По-красив и по-надарен!

Клингенберг се изправи и се олюля. Изгуби равновесие и замалко да падне в ледената вода, но Ханс му протегна ръка и успя да го задържи.

— Успех! Слава! Обожанието на масите! — изрева художникът, сякаш нищо не се беше случило, изтръгна се от Ханс и продължи: — Превърнаха ме в дресиран пудел. В пухкаво домашно кученце. Оформиха ме по своя еснафски вкус. Моето изкуство стана фон на техния разкош!

— Стига си говорил глупости — опита се да го успокои Ханс.

Фрици се оглеждаше на всички страни, но изисканото общество усърдно пренебрегваше спектакъла. Само някои неодобрително поклащаха грижливо фризираните си глави.

— Хайде, Виктор, ти си пиян. Явно се отвращаваш от изисканите глупаци, затова е по-добре да се махнем оттук. Ще повикаме нашата кола и ще те отведем вкъщи. Ще ти сваря кафе и ще ни обясниш най-новите си произведения. Ще си поговорим на спокойствие. Горя от нетърпение да чуя как си решил въпроса с третото равнище.

Фрици мислеше за пробития покрив. Боеше се, че при това развитие на нещата Лудвиг фон Келер надали ще плати на брат си обещаната сума. Художникът обаче не се съгласи с предложението на Ханс.

— Да разрушим всичко! — изрева той и размаха бутилката. — Да го унищожим и да изградим от руините нов живот! Да ги изгорим! Да ги убием! Всички до един! Експресионизмът беше съвсем прав…

Фрици се почувства зле. Не знаеше дали се страхува от или за пияния, бушуващ художник.

— Ханс! — помоли жално Клингенберг. — О, Ханс, годините в колонията, при вас… най-доброто време в живота ми! Моят живот! После всичко тръгна надолу… надолу, казвам ти!

— Глупости, Виктор! Но ако наистина се чувстваш зле, върни се при нас. За теб винаги ще се намери място. — Ханс се усмихна успокоително. — Хайде, ще те заведа в колонията. Ще прекараш една нощ там и ще се почувстваш като новороден. Какво ще кажеш?

— Да повикам ли шофьора? — попита шепнешком Фрици.

— Да, моля те, побързай — отговори Ханс. — Берлинските любители на изкуството не бива да го виждат в това състояние. Ще се скара с някого и утре ще съжалява.

— Хайде да убиваме! — ревна отново художникът.

Фрици хукна към изхода, а Ханс извика подире й:

— Ако се удавя преди завръщането ти, Фрици, запомни: „Виктор Клингенберг си взе студена вана“ е много добро заглавие за статия.

Тя се засмя, но преди да отговори, художникът започна да бълва лозунги, каквито могат да се чуят само от пияни работници на Първи май. Фрици му обърна гръб и тръгна да търси колата им.

За съжаление не успя да я открие веднага под мъждукащото електрическо осветление. Най-сетне намери шофьора на паркинга, но се наложи да чака, защото той тъкмо играеше на седемнайсет плюс четири с шофьора на нов „Хорх“ и й заяви, че в никакъв случай нямало да си изпусне късмета. Едва когато загуби цялата си печалба, изрази готовност да отиде с Фрици до фонтана. По пътя постоянно забавяше ход, защото от градината долитаха застрашителни шумове.

— Ако онзи ми измокри колата, ще ми платите допълнително — заяви шофьорът, докато Фрици го теглеше за ръкава покрай забележително безразличните гости.

Най-сетне стигнаха. Двамата мъже седяха на парапета и си деляха една цигара. От вечерните им костюми капеше вода.

— Никога не се бях къпал във фонтан — заяви Ханс с цялото достойнство, на което беше способен мокър мъж в мокър евтин смокинг. — Чувствам се страхотно освежен.

— А аз искам да съм мъртъв — изхълца Виктор Клингенберг. — Защо не ми позволи да се самоубия? Защо, Ханс, защо?

— Пияният струва допълнително — отбеляза шофьорът и протегна ръка към Ханс. — Ако се изповръща върху седалката, ще ви пратя сметка за почистването.

— Няма ли и ние да си отидем вкъщи? — попита Фрици и проследи с копнеж отдалечаващия се шофьор. Изпитваше силно съчувствие към мокрия Ханс — устните му бяха посинели от студ. — Ще настинеш, нищо чудно да пострадат и дробовете ти. Моля те, Ханс, хайде да си отидем вкъщи.

— В никакъв случай! Сега ще влезем в къщата и ще се държим очарователно. Благодаря ти. — Това се отнасяше до подадената му кърпичка. Успя да си избърше лицето поне отчасти. — Тръгвай с мен, греховно красива жено. В момента съм силно мотивиран. Съвсем ясно си представям как ще се чувствам през зимата, когато в спалнята ми прокапе.

— О, Ханс — въздъхна Фрици, посегна към ръката му и попита кокетно: — А какво ще получа, ако утре Виктор продаде картината на дамата с коса като жълтък?

* * *

Още при полуотворената двукрила врата ги посрещна вълна от тютюнев дим и смесица от парфюми. Удариха се в стена от човешки гласове и оркестрово изпълнение. Огромната зала беше остъклена от три страни и съчетанието между прозорци, сив мраморен под и пълна липса на мебели пораждаше обезпокояващо усещане за празнота — въпреки голямата навалица. Висящият в средата чудовищен полилей хвърляше пъстра светлина върху обилно напудрените рамене на дамите и бледите, надменни лица на господата.

— Ханс, дарлинг! Ти дойде! Наистина си тук! — Млада дама се хвърли към тях, нададе пронизителен писък, който вероятно изразяваше въодушевление, и прегърна графа. Само след миг обаче се отдръпна и заяви обидено: — Но ти си чисто мокър!

„Горната част на синята й рокля също се намокри“, установи Фрици със злобно задоволство. Очевидно младата дама беше снахата на Ханс, Гретхен фон Келер. Тя беше от типа жени, за които е трудно да кажеш красиви ли са, или просто хубавички. Видът й показваше наличие на много пари. Косата й, подстригана равно до брадичката, блестеше във всички нюанси от платинено до бяло злато, а кожата, редовно глезена с ултравиолетова лампа и подхранващ крем, бе придобила мек бронзов тон. Дори звукът на гласа й наподобяваше дрънкане на монети.

— Защо си мокър? — попита приближилият се Лудвиг фон Келер и измери Ханс с враждебен поглед. Смокингът му стоеше много по-добре, отколкото на по-младия му брат, но според Фрици беше доста опънат на корема. — Как успя да се намокриш целия? Отдавна не е валяло.

— Двамата с господин Клингенберг се изкъпахме във фонтана. Популярно е сред хората на изкуството. — Ханс вдигна надменно лявата си вежда — намек, че само пълен идиот не е наясно с това основно правило в художествените среди. — Господин Клингенберг реши да си отиде вкъщи. Твърде късно се сети, че си е забравил хавлията.

— Явно и ти си дошъл без хавлия!

Лудвиг фон Келер даде знак на един прислужник да донесе кърпи и се обърна към Фрици.

— Вие вероятно сте достойната за съжаление придружителка на моя луд брат?

— Аз им подавах сапуни и гъби — обясни с мека усмивка Фрици. — Господин Клингенберг не влиза във водата без банска шапка. Някой трябва да е наблизо и да му я сложи — ако си я сложи сам, ще се отрази негативно върху креативността му.

Господин и госпожа Фон Келер местеха погледи от Фрици към Ханс и обратно. Не изглеждаха особено убедени дали хората на изкуството си позволяват подобни волности.

— Понякога си слага капитанска шапка, но само на големи празници или по случай рождения ден на Ленин. — Ханс си подсуши косата с хавлия и къдриците му отново щръкнаха на всички страни. — Къде са експонатите?

— Експонатите? — повтори Гретхен фон Келер, която все още зяпаше девера си с отворена уста. Най-сетне си спомни за скъпото си възпитание и заекна смутено: — Ох, ами…, картините са в чайния салон, но аз заповядах да заключат вратата. Дарлинг, не ме разбирай погрешно, аз обожавам Виктор Клингенберг, наистина, но картините му… те са…

Тя замислено нави на показалеца си перлената огърлица, струвала наемите от три къщи.

— Картините му са толкова потискащи… въпреки красивите цветове. Да, цветовете му са много приятни, но как да организирам успешна вечер с ужасяващи картини по стените? Хората са дошли тук да се забавляват.

Сякаш за да докажат истинността на думите й, от съседната стая долетяха звуци на джаз. Мина прислужник с табла и Гретхен подаде на всеки по чаша шампанско.

— Хайде, дарлинг, подари на скъпата си снахичка първия танц. А после непременно трябва да те представя на приятелката ми, очарователната госпожица Хаузер. Вече съм й разказала за теб. Обзалагам се, че веднага ще се разберете, тя чете ужасно много. Затова и още не е сгодена, макар да е много хубавичка. Споменах ли, че баща й е собственик на фабрика за селскостопански машини? За съжаление тя е единствено дете, двамата й братя паднаха за родината. Каква трагедия! После имам и друга изненада за теб. Лудвиг, ти се погрижи за малката приятелка на Ханс. Покажи й кактусите!

— Скъпа Гретхен, аз съм ужасен танцьор, нали знаеш… Кракът ми… А и не ми се ще да оставя госпожица Лак…

Нищо не помогна. Гретхен се вкопчи като хищник в ръката му и го поведе към съседната стая, където свиреше оркестър. Фрици гледаше след тях, загубила ума и дума.

— Жена ми е много темпераментна — отбеляза сухо Лудвиг фон Келер и направи поклон. — Приятно ми е, аз съм по-големият брат. С кого имам честта?

— Елфриде Лак. Аз съм машинописката на брат ви.

— О, машинописката му? Прекрасно е, че сте се съгласили да придружите нашия Ханс тази вечер. — Той я измери с преценяващ, но не непременно враждебен поглед, и й подаде ръка, за да я отведе при кактусите. Усмихвайки се любезно на всички страни, преведе Фрици през навалицата от гости. — Наистина се радвам, че сте тук. Никак не е приятно мъж да се появи сам на светско събитие, изглежда някак… гладен. Знаете ли, госпожиците са като пчелите. Щом една пчеличка установи, че някое цветенце си заслужава усилията, останалите пчелички се втурват към същото цветенце.

— Май не ви разбрах…

— Какво има за разбиране? — Погледът му издаде, че е свикнал жените да слушат премъдростите му безмълвни и възхитени. — Следващия месец скъпият ми брат ще навърши трийсет и пет години — продължи раздразнено Лудвиг. — Има си само онази чудовищна вила, иначе нито пфениг. И не желае да я продаде. Цялата мебелировка е моя собственост… всъщност не заслужава това означение, защото е ужасно износена. Година след година Ханс едва събира пари да си плати данъците, за ремонти да не говорим. Така нареченият му вечерен костюм е обида за всеки приличен човек, другите дрехи в гардероба му също. Той е талантлив автор, няма да го отрека. Убеден съм, че има сили да напише велик роман, но докато няма пари, ще продължи да пише портрети на съвременници и да ги публикува във вестниците… и ще благодари за всяка поръчка. За аристократ в това положение има само един изход: женитба за буржоазка. Задължително богата. Най-богатата. Ужасно е жалко, че Ханс пропусна възможността да се ожени за Кински. Знаете ли какво е състоянието й!

— Тя го е измамила — възрази решително Фрици. — Нима очаквате брат ви да се ожени за жена, която му изневерява?

— Какво значение имат изневерите? Живеем в двайсети век, войната свърши, човек трябва да върви с времето. Ако Ханс не беше вдигнал толкова шум, историята щеше да се забрави много бързо. След вас, моля!

Той отвори лакирана в бяло врата и я пропусна да влезе. Помещението се оказа пълно с кактуси. Саксиите стояха върху шахматно подредените плочки на пода или бяха наредени в цветарници, а под един прозорец беше оформена истинска пустинна местност. Животинче, подобно на мишка, тичаше по чист, добре поддържан пясък, но Фрици не се заинтересува от него. Кипеше от гняв. Не успя да каже нищо, защото Фон Келер не спираше.

— Ясно ми е, че няма да се съгласите с разсъжденията ми. Не желаете да разберете. Поведението ви е логично — от вашата за съжаление незначителна гледна точка. Вие имате слабост към Ханс, но повярвайте, един изгоден брак би бил от полза и за вас.

— О, вярвам! — изфуча Фрици. — Вашата любима готвачка навярно отдавна е спряла да готви. Купили сте й жилище в хубав, но не твърде изискан квартал и сте я пратили там да седи по цял ден и да чака кога ще благоволите да я удостоите с посещението си. Намерите ли време за нея, тя е длъжна да бъде ведра и весела, всякакви обвинения и критики са забранени. Бедното създание не може да си ги позволи, защото много бързо ще се озове на улицата. Дори не си представя как ще поиска от вас издръжка за децата си! Затова е мила и благодарна, а ако е хитра, сигурно всеки месец пести от щедрите ви плащания, за да има с какво да живее на стари години.

— Вие… вие сте…

Лудвиг фон Келер не успя да се доизкаже. Ханс нахлу в помещението, улови ръката на Фрици и кресна:

— Тръгваме си, веднага! А ти не забравяй чека за ремонта на покрива, чуваш ли! Обеща ми го, а аз искам и занапред да те смятам за човек на честта — въпреки всичките ти недостатъци. Най-добре го изпрати по куриер, не е нужно да го носиш лично. Да си вървим, Фрици. Не се мотай, отдавна трябваше да сме изчезнали!

* * *

Най-после излязоха от имението, заемащо номера 56–59 на „Кьонигсалее“. Спряха и поеха дълбоко хладния нощен въздух.

— Какво се случи? — попита Фрици и си закопча палтото. — Нямах намерение да стоя дълго, скъпият ти брат е завършен задник… моля да ме извиниш за израза. Съвсем сериозно се опита да отнеме на Гейбъл първенството в личния ми списък на достойни за отвращение мъже.

— Онази госпожица Хаузер се оказа горе-долу поносима. Сигурно е мило момиче, но аз не си падам по дебютантки, а ако книгите на Куртс-Малер^[3] и Карл Май^[4] означават четене, значи тя наистина чете много. — Ханс разтърси глава и се опря тежко на бастуна. Въпреки това изглеждаше развеселен. — Забележително момиче. Съвсем открито ми разясни намерението си да вложи петдесетте хиляди райхсмарки зестра само в брак с граф, художник или разбойнически главатар. Обясних й, че в наше време няма благородни разбойници. Шефовете в професионалния бокс, борците и агентите им навярно са модерните разбойници — тъкмо започнахме да обсъждаме този проблем и стана интересно, когато се появи Гретхен с изненадата си.

Тръгнаха бавно към вилата и Фрици по навик посегна към ръката на Ханс.

— Доведе ми самата Кински, нагласена като елхата в „КаДеВе“ два дни преди Бъдни вечер. — Ханс се потърси. — Започна да ме разпитва как съм и дали още й се сърдя. Дали й се сърдя — точно това бяха думите й! Да й се сърдя? Човек се сърди на някого, който е забравил да свали млякото от печката или е закъснял десетина минути за уговорената среща. Тя изобщо не е разбрала какво се случи тогава. Какво означаваше за мен да я видя с Гейбъл и кучешкия камшик. С Гейбъл бяхме приятели. Винаги съм го харесвал. Толкова е земен…

— Така ли мислиш? На мен винаги ми изглежда ужасно нагъл.

— О, това е само маска! В действителност е несигурен. — Ханс претърси джобовете си за табакерата, запали цигара и продължи: — Всъщност Гейбъл е чудесно момче и талантлив певец. Когато се запознахме, беше без работа, за пореден път. Трудно му е, защото изглежда като евреин, в добрите заведения понякога не вземат такива. Тогава на Роза му хрумна да му дадем американски псевдоним — според нашите сноби всички американци са евреи, но пък американците са на мода. Прекръстихме го миналата година, през пролетта, с шампанско и светена вода — подарък от майката на Влад след поклонническо пътуване. Паметна вечер беше… Никога не бих помислил, че Гейбъл ще се забърка с годеницата ми, никога! Неговото предателство ме засегна много по-силно от изневярата на Кински.

Отново спряха, вдъхнаха жадно аромата на нацъфтелите череши, вслушаха се в рядката за Берлин тишина.

— Знаеш ли — продължи Ханс, — междувременно осъзнах, че обвързването ми с онази жена нямаше да завърши добре — със или без Гейбъл. Тя е прекалено много светска дама за мъж като мен, освен това чете единствено клюкарските страници. Искаш ли да си дръпнеш?

Подаде й цигарата, Фрици пое дима и Ханс хвърли фаса на улицата.

— Представи си, че наистина се бях оженил за Кински… Какъв ужас! — Той направи крачка към момичето. — Щеше да се наложи да се разведем.

— Е, не е задължително — отвърна тя и изписа на лицето си замечтано изражение. — Уважаемият ти брат, например, ми заяви, че бракът ти с Кински щял да бъде и в моя изгода. Непременно съм щяла да получа трайно къдрене и дори малко жилище.

— На Лайпцигерщрасе, точно над неговата готвачка — засмя се Ханс и продължи сериозно: — Аз не мога така. Аз съм прекалено старомоден или прекалено модерен или… не знам. С любовта е като с изкуството: ако го правиш с половин сърце, по-добре да се откажеш.

— Като Абел, нали? Приятелят от „Април“ на Йозеф Рот! Имам предвид онзи, дето се връща съкрушен от Ню Йорк, защото е изгубил жената на живота си.

Фрици го погледна с лудо биещо сърце и Ханс избухна:

— Точно така! Сигурно ще ти прозвучи изненадващо, но те моля: остани при мен. Завинаги. До края на живота ми. Не желая да пропилея шанса си като Абел. Никога няма да намеря жена, която в такъв момент говори за Йозеф Рот!

Фрици го прегърна и шепнешком изрецитира последното изречение на Рот:

— Животът е много важен, много важен — засмях се и заминах за Ню Йорк.

* * *

— Имаме си една поспаланка и един нощен мечтател. Досега не бях срещал такова съчетание — пошегува се Роза, когато Фрици отметна завивката и се надигна с широка прозявка. Часовникът над мивката показваше единайсет и половина. Почти обед.

Пътят до вилата се бе проточил. Млекарят беше минал покрай тях и на отиване, и на връщане. Втория път ги посъветва да си вземат стая. Не му се разсърдиха. Едва когато мрачен старец, любител на ранното ставане, ги заплаши с нравствената полиция, Ханс отведе Фрици до градинската къщичка.

— Искаш ли кафе?

Тя му благодари с грейнало лице. Не й струваше ни най-малко усилие да свикне с кафето на Роза: истинско кафе на зърна с някаква тайнствена добавка, която той упорито отказваше да разкрие, но твърдеше, че уникалният вкус се дължи именно на това специално нещо, добавено на върха на ножа. Според Фрици тайната на добрия вкус се криеше в липсата на популярната карлсбадска добавка за кафе, на цикория и смляно цвекло, но беше достатъчно мъдра да не споменава какво мисли. Защо да разваля доброто настроение на Роза?

— Представи си какво се случи — подхвана той в нетипичен за него пристъп на клюкарство. — Сутринта Влад отишъл в перачницата да се изкъпе. Неочаквано се появил Гейбъл и го попитал дали смята да посети малкия Фон Бруней. Нали се сещаш, красивия любовник на граф Савицки, дето си разряза вените. Влад потвърдил и знаеш ли какво станало тогава? Гейбъл заявил, че тъкмо отивал при него, минал само да си вземе чисто бельо от сушилката и казал на Влад, че ще го почака. Не повярвах на ушите си! Значи не е съвсем безразличен към съдбата на малкия Фон Брунен!

Роза я погледна доволно, но тя само отпи глътка кафе. Днес дори ужасният Гейбъл нямаше да й развали доброто настроение.

— Роза, ти си комунист, знам, искаш да вярваш в доброто у всеки човек, точно затова те обичам, но според мен в момента Гейбъл преследва граф Савицки.

Лицето на Роза видимо се напрегна и Фрици допълни утешително:

— Всъщност няма значение защо отива там. Най-важното е господин Фон Брунен да се зарадва.

— Ох, не знам… Гейбъл е ужасна свиня, естествено, но понякога се държи много мило. — Роза седна до нея на жълтия диван и вдигна огромната глава на Грегор върху коленете си. — Винаги се притичва на помощ. Така например, не друг, а той тайно осигури на Ханс интервюто с онази Бербер, и то след историята с кучешкия камшик. Само не казвай на нашия рус приятел — той е прекалено горд, за да приеме нещо от Гейбъл. Според мен е глупаво, тази сутрин го казах на Ханс: той пише статия след статия за разбирателството между народите, а не може да прости на Гейбъл. Макар постоянно да повтаря колко се радва, че се е отървал от онази.

— И какво още казва Ханс? — полюбопитства Фрици.

Типично за Роза: сигурно знаеше какво става между нея и Ханс, но не се месеше. Сърцето й преливаше от щастие.

— Как е той? Снощи се прибрахме пеша от къщата на брат му. Как е кракът му?

— Нищо не ми каза, значи се чувства добре. Тръгнах си, защото се появи брат му, а в момента при него е Кински. Видях снобския й автомобил да спира пред входа. Сигурно после ще е в лошо настроение.

— Кински?

В главата й гръмнаха тревожни камбани. Ами ако двамата се помирят? Ами ако Ханс е искал само да я накара да ревнува? Добре, тази теория куцаше, но въпреки това онази жена нямаше работа при него. Отвратителният му брат също. Снощи Ханс изрично му бе заявил, че не е нужно да идва лично.

— Какво искат от него?

— Лудвиг донесе чека. — Роза се усмихна доволно. — В понеделник Ханс ще плати на лекаря, на продавачите на зеленчуци и на газовата компания. Сметката за въглища също не е плащана от месеци. Дано му останат пари да си купи и нови летни обувки…

— Нали парите са предвидени за ремонт на покрива? — попита с отсъстващ вид Фрици. Защо Кински е отишла при Ханс? Защо се е разбързала?

— Да, разбира се. Ако остане някой пфениг, ще купим керемиди. Един от художниците, едър, с белег на челото, познава майстор, готов да ни помогне за реденето. Според мен обаче парите няма да стигнат. — Роза въздъхна и допи специалното си кафе на малки, сладки глътки. — Виж, минава автомобилът на госпожа Кински.

Фрици опита да се усмихне. Изведнъж й стана студено.

— Ханс е завършил статията за лудите от войната. Отивам при него. Сигурно се нуждае от мен… от машинописка, искам да кажа.

* * *

Ханс я очакваше. Седеше на стълбището пред вилата, пушеше и подритваше празна бутилка от шампанско, останала от последното увеселение. Изглеждаше уморен, бузите му бяха хлътнали повече от обикновено, дори къдриците му висяха изтощени.

— Здравей, Фрици. — Той се постара да се усмихне, но не се получи. — Мисля, че трябва да си поговорим.

— Трябва ли? Аз не чувствам потребност да говоря, за мен всичко е наред — отговори тя. — О, Ханс, аз съм напълно щастлива. Не искам нищо повече.

— Тогава съжалявам още повече за онова, което се налага да ти кажа. Ела, седни. — Той посочи стъпалото под неговото, запали й цигара от фаса на своята, запали и за себе си.

Известно време седяха в мълчание, главата й облегната върху коляното му. Наблюдаваха мършавата котка, дебнеща плячка между дърветата в двора, Фрици почти свърши с цигарата, когато Ханс заговори отново:

— Ние с теб нямаме бъдеще. Не ме прекъсвай, моля те, изслушай ме. Ужасно съжалявам за случилото се снощи… не, не съжалявам. Един писател, май беше Уайлд, е казал, че човек не бива да съжалява за неща, които са го направили щастлив. Не съжалявам за случилото се, но ужасно съжалявам, че се случи, защото няма да доведе доникъде. Не мога да се оженя за теб, защото нямам достатъчно пари дори за себе си. В момента не знам дори дали ще мога да ти платя следващата заплата.

— Не говори така, Ханс. Били сме заедно само веднъж — възрази меко тя и стисна ръката му. — Не е нужно веднага да се оженим.

— Да, разбира се, няма да идем в гражданското още в понеделник, но един ден и това ще стане. Аз те обичам. Влюбих се в теб в мига, когато влезе в музикалния салон, негримирана, с дебели чорапи, погледът ти пълен с надежда и любопитство. А после цитира Елзе Ласкер-Шюлер. Как мислиш, защо се опитах да те изгоня? И защо побеснях от ясно изразеното ти възхищение от пеенето на Гейбъл!

Фрици кимна. Притисна се силно към коляното му, вкопчи се в ръката му. После обаче вдигна глава.

— Аз също те обичам, Ханс, ти го знаеш, но ние живеем в двайсетте години, не е нужно да се женим. Просто ще бъдем заедно.

— Да, но няма да сме женени. — Настойчивостта му я смути. — Юридически има разлика.

— Юридически да, реално не. Аз искам да бъда с теб до края на живота си и ми е абсолютно все едно ще имаме ли обща семейна книга, или не. Въпросът е, че не мога да се оженя за теб, не мога и да излизам с теб, защото нямам пари. Не мога да си позволя дори машинописка.

— Ако се ожениш за мен, ще си спестиш този разход — опита се да го развесели Фрици. — Стига, Ханс, за какво се притесняваш? Мога да си потърся друга работа. Добра съм и без проблеми ще ме назначат в някоя кантора. Ще си вземам работа за вечерта и ще печеля поне 120 марки месечно. А ти би могъл да се върнеш в университета или другаде, където търсят умни хора… Защо не попиташ по книжарниците, там сигурно плащат добре? Заедно ще се справим.

— Няма да стане, Фрици. Ще ти разкажа една история. Става дума за мой приятел, казваше се Валтер. Участваше в представянето на бойни изкуства в училището по изкуствата в Лерхенфелд, там се запозна с бъдещата си жена Лавиния. Тя беше великолепна, страхотна танцьорка. Появата й като света Сузана предизвика всички консервативни берлинчани. Двамата започнаха да работят заедно, бяха гениални, макар и невинаги в хармония. Веднъж я видях да го влачи за косата през сцената. Но се обичаха безумно, вдъхновяваха се един друг. Заедно въведоха танца с маски в Германия. Правеха всичко сами: костюмите, постановките. Сами си бяха агенти и касиери. Парите им стигаха само за материали. Живееха на чай и сухари, нямаха нищо, освен любовта си и много, много идеализъм. Един ден Лавиния забременя. Случи се през есента на двайсет и трета. През юни двайсет и четвърта Валтер се прибрал една вечер вкъщи — тъкмо имал работа в танцов оркестър — и жена му го посрещнала със зареден пистолет. Заявила му, че не може повече, че е изтощена до смърт. Постоянен глад, безпаричие, безкрайни усилия — всичко това погълнало любовта им. Застреляла го, после и себе си. Това се случва, когато хората вярват, че могат да живеят само от любов.

— С нас това няма да се случи. Ние сме други.

— Всички така мислят, Фрици. — Той очерта с показалец линията на веждите й, усмихна се. — Толкова си хубава…

— Тогава продай къщата! Ще се нанесем в малко жилище, казват, че в „Панков“^[5] било евтино. Не искам нищо. Само теб.

— Не мога да продам къщата. — Ханс съжалително поклати глава. — Според завещанието брат ми има право да я купи, и то на половината от пазарната цена. Ако му я продам, той ще я разруши и ще построи поредния стъклен сандък. Но дори да не съжалявах за петстотинте години история, продажбата няма да ни помогне. Къщата е ипотекирана, защото трябваше да платя данък наследство, и щом изплатя ипотеката, няма да ми остане почти нищо. Ще покрия разходите по продажбата и край. Тази сутрин обсъдих положението с Лудвиг. Единственият изход от финансовата мизерия е да се оженя за госпожица Хаузер или за Кински. Точно по тази причина тя ме почете с посещението си тази сутрин.

— Няма да го направиш, нали? — паникьоса се Фрици. — Моля те, не го прави!

— Няма, обещавам ти. — В очите му светна упоритост, гласът му прозвуча решително: — Или ще се оженя за теб, или изобщо няма да се оженя. Не искам…

— О, колко хубаво! — Господин Шмит се бе приближил безшумно с босите си крака и ги дари с бащинска усмивка. — Позволявате ли да ви поздравя?

— Да, поздравете всички ни, но само защото преживяхме войната. Не желая други поздравления. — Понякога Ханс ставаше забележително арогантен. — Навярно отивате в градината. Моля, обаждайте се, за да ви направим място. — Той се отдръпна и господин Шмит слезе по стълбището с педикюрираните си стъпала. — Желая ви хубав ден.

Старият господин го измери с унищожителен поглед и промърмори, без да се обърне:

— Надявам се младата дама да каже не.

— Не беше нужно да се държиш зле с бедния човек, Ханс, той не е виновен. — Фрици стисна ръката му и помоли пламенно: — Аз ще работя и ти ще работиш, така ще имаме повече от сега, защото няма да плащаш на машинописка, ще спестяваш заплатата ми. Ще завършиш романа си и кой знае, може би ще го филмират…

— Не, Фрици, няма да направят филм от романа ми. Той не е подходящ за киното. Той е грозен, тъжен и брутален. Ще бъда щастлив, ако поне го отпечатат. Моята книга е за войната, но в нея не пише как нашите славни войници са изгубили въпреки невероятните си усилия и всеобщото великолепие, само защото еврейските социалисти са вдигнали въстание. — Ханс тръсна глава. — С такава книга не се печелят пари, а дори да взема някоя марка, няма да й се радвам. Чувствам се длъжен да употребя парите за нещо смислено, да ги даря на инвалиди, например. Не бих могъл да живея с пари, спечелени от описанието на страданията им. Разбираш ли какво се опитвам да ти обясня? Аз нямам пари и никога няма да имам. Затова не желая да подхранвам надеждите ти. Ти си прекрасна и си готова на всичко за мен, но няма смисъл да сме заедно, ако не мога да ти предложа бъдеще.

— По дяволите, Ханс! — изфуча Фрици. Започваше да се ядосва. — Щом си убеден, че не можеш да живееш от писане на книги, потърси си добре платена работа и гледай на писането като на приятно странично занимание. Или почни да пишеш книги, които се харесват, например криминални романи!

— Със сигурност няма да го направя! — Ханс пребледня от гняв. — Нима искаш и аз да се чувствам като бедния Виктор Клингенберг? По-добре да гладувам, но няма да се откажа от писането и няма да се продавам. И насън не бих си помислил да напиша кримка. Криминалните романчета са за идиоти. Преди да се принизя до тях, ще ида на Мюнцингерщрасе — там човек си продава тялото, но не и душата.

Фрици кимна. Спомни си какво бе казал Роза: за Ханс изкуството винаги е на първо място, а след него идва голямо празно пространство.

Тя пое дълбоко дъх няколко пъти и попита с овладян глас:

— След като ми изясни становището си, бих желала да попитам как си представяш бъдещето ни.

— Не знам. — В очите с цвят на боров мед се четеше безпомощност. — Наистина не знам. Никога не съм имал по-добра секретарка, но ако предпочиташ да си потърсиш друго място, ще ти напиша отлична препоръка. — Усмихна се криво. — Защо да не останем приятели?

Тя кимна и пак си припомни думи на Роза: С времето станахме добри приятели. Така в крайна сметка получих място в живота на Ханс.

— Добре — проговори, опитвайки се да запази самообладание.

Дойде й твърде много наведнъж. Също както миналата есен, когато отиде набързо в библиотеката да вземе „Вълшебната планина“ за баща си, върна се вкъщи и го завари умрял. Проумя какво се е случило, но не го почувства. Сякаш онемя и оглуша.

— Да — повтори тихо, — в това има смисъл.

Какво казваше леля Хулда? „Дамата не противоречи на кавалера, никога.“

— Да — каза за трети път, — звучи много смислено.

Замахна и удари на Ханс оглушителна плесница. Той я зяпна изумен, а тя заяви:

— Ударих те, защото си невероятно страхлив. Нямам думи да опиша колко ме отвратиха извиненията ти. Страх те е, признай си. Радвам се, че си изяснихме този въпрос. Представи си какво щеше да стане, ако чак след пет години брак бях разбрала колко ти е удобно да се криеш зад скъпото си изкуство. Направо ми се гади от теб. Хайде да влезем. Става студено, а и трябва да препиша цялата ти статия за „Бухал“. Ще се наложи да стоя до късно и ще искам допълнително заплащане.

* * *

Първата й работа беше да извади прецъфтялото лале от бутилката и да го хвърли в кошчето. После затвори здраво вратата на кабинета и понеже нямаше ключ, довлече до вратата стола за посетители и подпря бравата. Спусна дебелите, ужасно прашни завеси от копринено кадифе, за да не гледа навън. Не включи газовото осветление. Опря глава върху своята „Орга Приват“ и дълго остана така, разтърсвана от сухи хълцания. Искаше й се да плаче — спасителни сълзи след прозрението, че Инге се бе оказала права: и бедните мъже бяха свине. Единствената разлика с богатите беше, че богатите плащаха на жената да си накъдри косата, преди да я целунат, и след раздялата й оставаше нещо реално. А тя… тя си нямаше нищо.

Фрици се поколеба дали да доведе тази мисъл докрай. Изгубила беше баща си, годеникът й я бе напуснал, пиесата й беше предизвикала скандал, Ханс я бе оставил заради изкуството — и ето я сега, без семейство, без пари, без любов. Не притежаваше нищо, нищо, нищо. Зад очите ми стоят води — изрецитира наум Фрици, но после се сети, че стихът беше на Елзе Ласкер-Шюлер, а Ханс й бе развалил удоволствието от любимата й поетеса.

Не знаеше колко време е останала така, взряна със сухи очи в мрака. Във всеки случай по някое време чу чукане, но не реагира. Навярно е дошъл Ханс и ще попита докъде е стигнала със статията. По-добре да скочи през прозореца.

Чукането продължи.

— Фрици, отвори, знам, че си вътре.

Не бе в състояние да каже на кого принадлежи гласът. Роза? Влад? Не беше Ханс. Не искаше да вижда Роза — той беше най-добрият приятел на Ханс и щеше да й приведе хиляда и една причини защо Ханс не е мръсник. А Влад беше още по-ужасен, той щеше да разкаже новината на цялата колония.

— Добре, остани си вътре. Ще ти сложа пред вратата купичка с ванилов пудинг. Още е топъл. Има и шоколад. Начупи го на малки парченца и ги пусни в пудинга, разбрахме ли се? Мама ми правеше пудинг с шоколад, когато се чувствах зле. Опитай, уверявам те, че помага — продължи мъжкият глас и Фрици разбра, че не е Роза.

Роза си имаше бавачка, изрязваше статиите си и й ги носеше. Бе споменал майка си само във връзка с автомобила. Тогава Влад? Или някой друг, научил историята от господин Шмит?

— Ще се отдалеча. Хайде, излез.

Шумът от отдалечаващи се стъпки по скърцащия паркет потвърди казаното, Фрици се почувства глупаво. Стана и отвори вратата. В коридора я очакваше красиво подредена табла с купичка димящ пудинг, блокче шоколад и писмо, Фрици вдъхна дълбоко аромата на ванилия и осъзна колко е гладна. Вдигна таблата и още докато я носеше към бюрото, хапна една лъжичка пудинг. Имаше вкус на сметана и ванилия и наистина я утеши. Какво казваше леля Хулда? „Глад се римува с хлад.“ Поетите сигурно не биха го одобрили, но сентенцията звучеше съвсем вярно. Изгълта пудинга, дори облиза купичката. Чак тогава посегна към писмото. Отвори го и веднага позна почерка. Трогателно тромави буквички! Гейбъл, естествено!

Господин Шмит ми разказа какво се е случило. Много съжалявам. Ние, мъжете, сме свине, всички до един, но аз вярвам, че Ханс много Ви обича. Просто го е страх да не го наранят отново. Вие не бяхте тук, но аз знам колко зле се чувстваше след изневярата на Кински. Ако мога да направя за Вас още нещо, освен пудинг, моля да ме уведомите. А дотогава ми се доверете по следната точка: когато човек е изгубил всичко, може спокойно и без риск да рискува всичко. Понякога чувството е много хубаво.

Ваш Курт

— Много се радвам да се запозная с вас, господин Райбетанц — излъга Фрици и се постара да се усмихне учтиво.

От пръв поглед й стана несимпатичен, навярно заради погледа, с който бе измерил недобре подстриганата й коса, а може би и защото предпочиташе да си остане вкъщи, а не да е тук, в препълнената кухня. Само че там беше Ханс, седеше на дивана и Роза го учеше да пише на машина. При появата на Фрици им стана неприятно, затова тя грабна сребърната рокля и червилото и изскочи навън. В гнева си затръшна вратата толкова силно, че съвсем ясно чу как чашите зазвънтяха.

Не знаеше какво я гневи повече: брилянтната статия на Ханс за лудите от войната или усилията му да научи машинопис от Роза, което означаваше еднозначно намерение да я уволни. Не че тя много държеше да остане, вече си беше обещала довечера да попита Гейбъл дали би могъл да я препоръча някъде, той познаваше всякакви хора, но фактът, че Ханс планираше отстраняването й така открито и безсрамно, я вбеси. И то с помощта на Роза. Никога няма да му прости тази подлост. Всички мъже са свине, даже гейовете — безспорна истина!

Тя отиде при Инге, която живееше с майка си и един наемател в жилище недалеч от Александерплац. За щастие майката бе излязла, а наемателят хъркаше оглушително зад избелелия параван и двете жени можеха да си поговорят спокойно.

Приятелката й прие изповедта мълчаливо, сложи вода за чай и рече:

— Ще ти направя прическа, казва се „Итън Кът“. Косата е много къса и няма нужда от къдрене. Ще те измия с оцветяващ шампоан.

Фрици отново бе нападната от сухи хълцания. Чувстваше се пълна глупачка — да изгуби самообладание заради някакъв тип, когото познаваше едва от няколко дни.

— Радвай се, че се случи сега — заяви Инге, докато смесваше някакви вонящи течности в емайлиран съд. — Първо, вече всичко е зад гърба ти, второ, ти си нова в града, лицето ти е ново, неупотребено. Сега е времето да влезеш в киното. Мъжете само пречат. Погледни мен. Ако не се случи чудо, ще си остана статистка, но преди пет години имах предложение — щяха да ми дадат стипендия и да ме пратят в училището за актьори в Кьолн.

Тя вдигна рамене и започна да разпределя вонящата каша по косата на Фрици. Фрици тъкмо се готвеше да попита приятелката си защо не е отишла в Кьолн, когато някой отвори вратата със силен трясък. В стаята влезе дребен, доста дебел мъж. Господин Хелмут Райбетанц.

— Мили боже, мислех си, че като си казала да дойда в пет, а аз идвам в шест, ще си напълно готова! — С дебелия си пръст той посочи обвинително захабения халат от изкуствена коприна. — Мислех, че ще ходим на кино. Нали непременно искаше да гледаш още веднъж филма с Боймер! Не помниш ли, че сме го гледали цели три пъти?

— О, зайчето ми, това беше вчера. Днес не желая да виждам русо момче с нацупени устни — изкиска се Инге, отново в най-добро настроение. — Представи си, Фрици ще дойде с нас и с Гейбъл на танци! Хайде, престани да се мръщиш — днес не е нито Задушница, нито Денят на капитулацията. Бъди добричък и изтичай до магазина за деликатеси да ни купиш една бутилчица газирано вино. Щом се върнеш, ще ни видиш в пълния ни блясък. И изобщо, как посмя да ни се изтърсиш тук без предизвестие? Мили боже, ами ако бяхме полуголи?

При тази представа лицето на Райбетанц светна. Той кимна на Инге и излезе без съпротива. Веднага щом вратата се затвори зад гърба му, Инге въздъхна сърцераздирателно:

— Кажи ми, не е ли отвратителен? Най-отвратителният мъж на света! Плешив, а как само пристъпва! Прилича ми на гарван!

— Ужасен е — кимна Фрици, изплакна си косата и попита: — Защо излизаш с него, като не го харесваш?

— От съжаление и защото ми е все едно с кого излизам, стига да плаща питиетата и входа. Изисквам също да не пие и да не участва в сбивания, а ако някога все пак се наложи, да печели. — Тя отново въздъхна и захвърли вехтия си халат. — Принцът от мечтите ми не съществува. Даже Боймер сигурно е отвратителен в реалния живот. Нищо чудно да ходи по цял ден гол, само с мръсни чорапи, или да се тъпче с хлебчета със сурова кайма с лук…

— Аз пък съм твърдо решена да си намеря мъж като онзи герой на Йозеф Рот, дето спасява сламките от удавяне. Намеря ли го, ще се омъжа за него и няма да го напусна, все едно иска ли ме, или не — заяви Фрици, взе си цигара от табакерата на Инге, дръпна няколко пъти и я подаде на приятелката си. — Мислех си, че Ханс е единственият, но той се оказа страхливец, той поставя тъпите си писания над всичко. Е, поне умее да се целува, не мога да му го отрека…

— Веднъж излязох с едно момче пет вечери подред, беше много сладък, не ми се буташе и изведнъж разкри тайната: рана от войната! Избягах. Кажи ми, глупаво ли постъпих? Със сигурност нямаше да ми изневерява, но все пак… спалнята е много важна в брака, поне така мисля аз. — Инге кокетно издуха няколко колелца дим над голото си рамо и пак въздъхна дълбоко. — Сериозно те питам: какво да правят жените? Получават мизерни заплати, абсолютно недостатъчни за нормален живот, мечтаят си за семейство и деца… Затова се омъжват за най-малко лошия или за онзи, който им е подръка. Ако няма рана от войната, всяка година раждат по един бъдещ войник и са благодарни, ако мъжът не се напива на всяка заплата и не ги пребива от бой. Говоря от опит — баща ми беше точно такъв. За щастие жабарите го убиха. Веднъж да улучат правилния войник!

— Не говори така, Инге! Ти си красива и сигурно ще успееш в киното. — Фрици се усмихна окуражително. — Защо не се кандидатираш за ролята на Грушенка? Официалните интервюта са в четвъртък. Ако искаш, в понеделник ще взема книгата от библиотеката и ще се упражняваме заедно.

— Ще видим. Знаеш ли, кандидатствала съм за цял куп роли и в повечето случаи избираха някоя, дето си нямаше понятие за какво става дума във филма. Голяма кариера в киното? Не, не и не! Виж, аз се постарах много. Имаше време, когато пътувах всеки ден до „Бабелсберг“ и се явявах на всякакви прослушвания. И какво се получи? — Нищо! Останах си статистка. За да влезе в киното, човек има нужда от връзки или от пари, или и от двете. Аз нямам нищо.

Инге започна да разресва русата си коса. Движенията й издаваха безкрайно изтощение. Изведнъж Фрици бе обзета от луд гняв, съчетан със също толкова луда жажда за живот. Гейбъл беше прав: когато човек няма нищо, може да рискува всичко.

— Не говори глупости! — рече тя. — Говориш пълни глупости, Инге! Когато човек иска нещо, когато го иска сериозно, не бива да се предава. Жените трябва да научат това от мъжете. Погледни само Ханс: той ще продължи да пише до края на вечността, колкото и малко да му плащат. И ще гледа отвисоко на хората, постигнали успех, защото се продават. Не се предавай. Предадеш ли се, само доказваш колко прави са били всички онези задници. Те ще се радват на твоя провал.

Фрици преглътна, вслуша се в думите си, силно впечатлена от истината в тях. И преди смелостта да я е напуснала, добави:

— Ще напиша сценарий за теб. Ще създам страхотна женска роля, ти ще я изпълниш и двете ще станем известни.

Точно така. Ще напише сценарий и ще презира всеки, осмелил се да й се подиграе. Ще го обяви за пълен глупак. Ще живее като Ханс: изкуството на първо място, винаги. Или още по-добре: само изкуство, нищо друго. Няма да позволи на някакви си жалки провинциалисти да я лишат от мечтата й. Няма да позволи на страхливеца Ханс да разруши вярата й в любовта. Не и тя. Ако беше съгласна да живее по този начин, щеше да си остане в провинцията.

— Но ти изобщо нямаш представа как се пише сценарий — възрази колебливо Инге.

— Напротив. Поставих пиеса за Коледа. Вярно, това беше театър, а не кино, но разликата не е чак толкова голяма. И знаеш ли, коледната пиеска предизвика скандал. Дойдоха зрители от околийския град, всички вестници писаха за представлението.

— Мили боже, нямах представа каква си! — Инге я погледна с възхищение. — Въпреки това съм убедена, че няма да излезе нищо. Знаеш ли, първо трябва да напишеш сценария и да го представиш. Сигурно ще го отхвърлят и ще се наложи да го преработиш. Пак ще го отхвърлят и работата ще се проточи години. Дотогава ще остарея и ще погрознея. Нищо няма да се получи, повярвай ми. Въпреки това ти благодаря.

Тя я целуна по влажната коса и затананика някакъв меланхоличен шлагер, Фрици се погледна решително в огледалото. Няма да се откаже. Никога.

— Животът е много важен, много важен! — повтори шепнешком и жената в огледалото кимна утвърдително.