Джоан Венг
Кафе под липите (10)

Епилог

През този ден Ханс за първи път сложи във вазата на бюрото й не герании, а астри. Същия този ден портиерката, щом видя Фрици, спря да си навива цигарите и се провикна възхитена:

— Вече си личи, мадам! Ще е момче, при момчетата винаги си личи по-рано!

Не беше денят, когато дърветата по протежение на канала Сен Мартен бяха започнали да се отрупват с цветове, а на връщане от редакцията Ханс й бе донесъл мазен плик с още топли захаросани бадеми, но май беше същата седмица.

Всъщност денят беше напълно нормален. Навярно последният четвъртък от месеца, защото тя идваше от „Вог“, а предаваше статиите си там винаги последния четвъртък. Две хумористични шпалти за немската гледна точка върху френската мода, френската храна и живота в Париж, непретенциозни разсъждения. „Гледай на тях като на принос към разбирателството между народите“ — бе я посъветвал Ханс, но за Фрици това беше главно принос към парите за домакинството. Също като сумите, които получаваше, за да преписва на машина спомени от войната, сметки и адвокатски писма. Или като парите, които идваха от вече доста популярните й статии в „Стил“. Сутрин спокойно изпращаше Ханс в редакцията, сядаше на леглото със своята „Орга приват“ и работеше върху сценария си.

Този четвъртък двамата се бяха уговорили да се срещнат на павилиона за вестници. Валя дъжд, кратък, но много силен, Фрици вървеше бавно, стъпваше здраво върху рано опадалата шума и хлъзгавия паваж. Всички я предупреждаваха да внимава — всяко неволно падане можело да има страшни последствия, затова тя всеки път се съсредоточаваше върху ходенето. Освен това днес размишляваше върху сценария си, затова чак след доста време разбра какво викат вестникарчетата:

— Еле Лак идва! Еле Лак идва!

За момент Фрици се поколеба. Доста време не беше чувала нищо за Инге. Приятелката й не обичаше да пише, затова пък изпращаше огромни, тежки колети с безумно скъпи, безсмислени подаръци за бебето, защото се бе самообявила за негова кръстница. Явно смяташе, че Фрици знае на кого дължи розовото одеялце от ужасяващо груба розова вълна, или просто не й хрумваше да сложи в колета дори съвсем кратко писъмце, нещо от рода на: „Мисля за вас. Вашата Инге, отскоро известна като Еле Лак.“ Фрици пазеше редките й писма, подреждаше ги върху камината, под картината „Вечна любов или споделената цигара“, подарък от Виктор Клингенберг за сватбата им. Според Ханс тази картина беше по-ценна от цялото обзавеждане на тяхното и съседните жилища.

Фрици събираше върху камината своите съкровища: най-отгоре беше поканата за сватбата на Кински и Томас Метенкамп, отпечатана върху тежка хартия с позлатени ръбове. Двамата, естествено, не присъстваха на сватбата, но Фрици пазеше поканата заради едно-единствено кратко изречение най-отдолу: „С музикален фон от Джони Гейбъл и оркестър“. Там бяха и картичките с изгледи, които Роза и Влад им изпращаха от пътуването с автомобил през Щатите. На видно място бе поставен първият роман на Ханс „Последна спирка надежда“.

— Фрици! Мечтаеш ли, или продължаваш да мислиш за работата си?

Появилият се иззад ъгъла Ханс я изтръгна от мислите й. Целуна я по челото и заяви:

— Съжалявам, че се наложи да ме чакаш. Госпожица Щайн отново не успя да намери подходящ край, но статията ще стане добра. Хайде, каня те на вечеря.

— Благодаря ти — усмихна му се Фрици и се обърна към гласовитите вестникарчета: — Едно списание, моля!

Ето го: името й на първа страница. Името й върху филмов плакат. Какво значение има, че жената, застанала пред плаката, и жената на самия плакат, че тази сияйнала от щастие жена е Инге? Списанието бе публикувало поредица от снимки на Еле Лак: в костюм за тенис, развяван от вятъра, с развеселения незнайно от какво Боймер, на волана на спортен автомобил, величествена дама във вечерна рокля и наметка от норки. „Бракът не представлява нищо за модерната жена. Кариера? Да. Любов? Може би. Брак? Не. — Еле Лак, новата звезда на «Уфа», говори за модерната жена, за снимките с Карл Боймер и ролята на Грушенка.“

— Инге успя — установи доволно Ханс и напъха шала на Фрици в палтото й. — Идва зима. Неприятно време, почти като в деня, когато се сгодихме. Е, поне на сватбата ни грееше слънце.

— О, да! Леля Хулда винаги казва: „Лятната жега е добра за зимната реколта“.

Тя улови ръката му и се засмя. Леля Хулда бе дошла на сватбата им и през цялото време обясняваше каква безумна глупост било да се прави сватба през лятото и колко е непоносима берлинската горещина. На път към тоалетната обаче срещна Кински и Курт, които тъкмо бяха във фазата между две караници, и си намери нова тема. Вече не се учудваше на нищо, особено след като горкичкият Густав се бе прибрал от столицата с насинено око. Синините му заслужиха всеобщо възхищение, все пак си ги беше навлякъл след отиване в кухнята на господарска вила с решимостта да защити невинна млада дама от цели четирима нагли крадци.

Споменът все още предизвикваше смях.

— Знаеш ли какво не си ми казал още? — попита Фрици. — Къде ходеше Влад, когато твърдеше, че посещава аквариума?

— Навярно имам основателна причина да не ти казвам — отговори Ханс. — Може би е нещо неприлично, дори покварено…

Той се засмя като палаво момче, отвори й вратата към любимия им ресторант и обясни шепнешком:

— А може би се налагаше редовно да подновява цвета на прекрасните черни къдрици, в които на времето се влюби Роза? Избери си отговора, който ти харесва. Нали живеем в двайсетте? В наше време всичко е възможно.