Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (9)

8.

Въпросът беше как да се открие Пабло Ескобар в един град, системно подлаган на насилие. През първите два месеца на 1991 г. там бяха извършени хиляда и двеста убийства — по двайсет на ден — и едно масово избиване на всеки четири дни. Почти всички въоръжени групировки се бяха договорили да предизвикат най-жестоката ескалация на терор в историята на страната, а Меделин бе станал център на градските партизански акции. За няколко месеца бяха избити четиристотин петдесет и седем полицаи. Според изявление на ДАС две хиляди души от местните общини бяха на служба при Ескобар, много от тях юноши, които се издържаха от лова на полицаи. За всеки убит офицер получаваха милион и половина, а за всеки ранен — по осемстотин хиляди. На 16 февруари 1991 г., пред арената за борба с бикове в Меделин, от взривен автомобил, зареден със сто и петдесет килограма динамит, бяха убити трима подофицери и осмина агенти на полицията. Освен тях изгубиха живота си деветима цивилни и бяха ранени сто четирийсет и трима, които нямаха нищо общо с войната.

Елитният корпус, натоварен с челната борба с наркотрафика, бе сочен от Пабло Ескобар като олицетворение на всички злини. Бе създаден през 1989 г. от президента Вирхилио Барко, отчаян от безсилието си да наложи по-точни задължения в толкова големи формирования като войската и полицията. Задачата за сформирането му бе възложена на Националната полиция, за да се държи армията колкото се може по-далече от порочното вливане на средства от наркотрафика и от паравоенните групировки. При създаването си наброяваше не повече от триста души, със специална ескадра хеликоптери на разположение, чиито пилоти бяха обучени в Специалната въздушна служба (САС) към британското правителство.

Новосъздаденият корпус бе започнал да действа в средното поречие на река Магдалена, в центъра на страната, когато паравоенните групи, създадени от фермерите за борба с партизаните, бяха достигнали апогея си. По-късно от него бе отделена специализирана група за градски акции, която се установи в Меделин като легион със собствено командване, без междинни инстанции и зависещ единствено от Националната дирекция на полицията в Богота, но по същността си не бе особено стриктен относно рамките на правомощията си. Това създаде объркване в престъпните среди, както и сред местните управления, които неохотно приеха тази автономна сила, оставена да действа извън тяхната власт. Групата на Екстрадитаблес се настърви срещу корпуса и го сочеше за извършител на всички мислими и немислими нарушения на човешките права.

Хората в Меделин знаеха, че някои разкрития от Екстрадитаблес за убийствата и безчинствата, извършвани от силите на реда, са основателни, защото виждаха с очите си какво се случва по улиците, независимо че в повечето случаи за престъпленията не се съобщаваше официално. Националните и международните организации за човешки права протестираха, ала правителството не разполагаше с убедителни обяснения. Месеци по-късно бе взето решение да не се разрешава нахлуване в частна собственост без представител на Главната прокуратура, при което се стигна до неизбежно бюрократизиране на операциите.

Съдебната власт можеше да направи твърде малко. Съдии и магистрати, чиито оскъдни заплати едва стигаха да преживяват, но не и да осигурят образование на децата си, се оказваха изправени пред неразрешима дилема: да бъдат убити или да се продадат на наркокартелите. Покъртително и достойно за възхищение е, че мнозина предпочетоха смъртта.

Може би най-типично колумбийското в тази ситуация беше учудващата способност на жителите на Меделин да свикват с всичко, добро или лошо, както и способността им да се възстановяват, която вероятно е най-жестоката формула за храброст. Повечето от тях сякаш не съзнаваха, че живеят в град, който винаги е бил най-красивият, най-дейният, най-гостоприемният в страната, а в онези години се бе превърнал в един от най-опасните в света. Дотогава градският тероризъм бе рядко срещан компонент във вековната култура на колумбийското насилие. Дори традиционните партизански групировки, които вече го практикуваха, го бяха заклеймили като нелегитимна форма на революционната борба. Народът се бе научил да живее със страха от случващото се, но не и с неведението за онова, което би могло да се случи: взрив да разкъса на парчета деца в училище, самолет да се разпадне насред полета си или да гръмнат зеленчуците на пазара. Бомбите, избухващи напосоки, които убиваха невинни, както и анонимните телефонни заплахи, бяха по-страшни от всички други фактори, всяващи паника във всекидневието. Въпреки това, поне според статистическите данни, икономическото положение в Меделин не се бе влошило.

Години по-рано наркотрафикантите бяха дошли на мода заради някакъв своеобразен ореол. Радваха се на пълна безнаказаност и дори на известен обществен престиж заради благотворителната си дейност в бедняшките квартали, в които бяха прекарали маргиналното си детство. Ако някой искаше да ги вкара в затвора, можеше просто да изпрати полицая от ъгъла да ги арестува. Голяма част от колумбийското общество обаче гледаше на тях с любопитство и интерес, които твърде много наподобяваха благосклонност. Политици, индустриалци, търговци, журналисти и дори обикновени нехранимайковци участваха в непрестанните гуляи в имението „Наполес“ близо до Меделин, където Пабло Ескобар поддържаше зоопарк с жирафи и хипопотами, докарани от Африка, а пред портала, като национален паметник, бе изложен малкият самолет, с който била изнесена първата партида кокаин.

С богатството си, макар и в дълбока нелегалност, Ескобар бе станал господар на улицата и се бе превърнал в легенда, властваща над всичко от света на сенките. Неговите изпипани послания в изискан стил толкова приличаха на истина, че хората ги приемаха за такава. Когато беше на върха на славата си, жителите на общините в Меделин издигаха олтари с портрета му и палеха свещи. Дори вярваха, че върши чудеса. Нито един колумбиец в цялата история на страната не бе притежавал и не бе прилагал подобна дарба за манипулиране на общественото мнение. Никой друг не бе имал по-голяма власт за корумпиране на обществото. Най-тревожното и разрушително качество на личността му бе неспособността да изпитва състрадание, така че не правеше разлика между добро и зло.

Такъв беше непредсказуемият и невидим човек, когото в средата на февруари Алберто Вилямисар си постави за цел да открие, за да си поиска съпругата обратно. Започна с установяване на контакт с тримата братя Очоа в строго охранявания затвор в Итагуи. Рафаел Пардо — със съгласието на президента — му даде зелена светлина, но му припомни ограниченията: той не води преговори като представител на правителството, а изпълнява разузнавателна задача. Каза му, че няма право да сключва споразумение за компромиси от името на правителството, но то е заинтересувано в доброволното предаване на Екстрадитаблес съгласно политиката за подчинение на закона. Така въз основа на тази нова концепция Алберто реши да промени перспективата и да не се ограничава само до освобождаването на заложниците — както бе смятал дотогава, — а да постигне договореност за предаването на Пабло Ескобар. Тогава и освобождаването щеше да се превърне в закономерно произтичащо от това следствие.

Така започнаха втората фаза от заложничеството на Маруха и новият етап във войната на Вилямисар. Съществува вероятност Ескобар да е възнамерявал да я пусне заедно с Беатрис, но трагедията с Диана Турбай да е объркала плановете му. Не само, че е бил набеден за смърт, която не е заповядвал, но и убийството на Диана навярно се бе превърнало за него в бедствие, защото го бе лишило от фигура с неоценима стойност и му бе усложнило живота. Освен това действията на полицията се бяха ожесточили до такава степен, че той бе принуден да залегне на самото дъно.

След смъртта на Марина на Ескобар му оставаха Диана, Пачо, Маруха и Беатрис. Ако тогава бе решил да пожертва някого, може би щеше да е Беатрис. Но пък при свободна Беатрис и мъртва Марина му оставаха двама: Пачо и Маруха. Може би той би предпочел да запази Пачо заради разменната му стойност, но Маруха бе придобила неподозирана и неизчислима цена благодарение на упоритостта на Вилямисар да поддържа реални контакти през времето, когато правителството все още не се решаваше да издаде по-недвусмислен указ. Посредничеството на Вилямисар се бе превърнало в единствения спасителен пояс за Ескобар, а единствената гаранция бе пленничеството на Маруха. Така тези двама мъже се оказаха обречени един на друг.

Вилямисар започна с посещение при доня Нидия Кинтеро, за да научи подробности от опита й със семейство Очоа. Тя го посрещна вежлива, решителна, отдадена на кротък траур. Преразказа му разговорите си със сестрите Очоа, със стария патриарх, с Фабио в затвора. Създаваше впечатлението, че е приела жестоката смърт на дъщеря си и не си я спомня с мъка или с желание за мъст, а за да даде своя принос за постигането на мира. В този дух връчи на Вилямисар писмо за Пабло Ескобар, в което изразяваше пожелание смъртта на Диана да послужи така, че да не се налага никой друг колумбиец да изпита скръбта, която изпитваше тя. Започваше с признание, че правителството не е в състояние да спре операциите срещу престъпността, но опитите за освобождаване на заложниците може да бъдат избегнати, защото роднините, правителството и всичко живо знае, че ако по време на акция силите на реда попаднат на отвлечените, ще последва същата трагедия, каквато вече се бе разиграла с дъщеря й. „Затова се обръщам към вас — бе написала в писмото — и ви моля с изпълнено със скръб сърце да проявите милост и доброта, да освободите Маруха и Франсиско.“ Завършваше с изненадваща молба: „Дайте ми уверение, че вие не сте искали Диана да умре.“ Месеци по-късно, вече в затвора, Ескобар публично бе изразил учудването си, че Нидия му бе написала онова писмо без нападки и ненавист. „Колко съжалявам — бе казал Ескобар, — че не събрах смелост да й отговоря.“

Въоръжен с писменото послание от Нидия и с неписаните пълномощия на правителството, Вилямисар се отправи в Итагуи, за да се срещне с братята Очоа. Придружаваха го двама агенти от ДАС, а полицията на Меделин му осигури подкрепление от още шестима полицаи. Завари братята Очоа, настанени съвсем отскоро в строго охранявания затвор с щателна и повтаряща се тристепенна проверка, чиито голи тухлени стени напомняха недостроена църква. Пустите коридори, тесните стълбища с перила от боядисани в жълто тръби и с аларми на всяка крачка, извеждаха в зала на третия етаж, където тримата братя Очоа отброяваха годините на присъдите си, като изработваха красиви кожарски изделия: седла и всякакви принадлежности за езда. Там беше и семейството в пълен състав: синовете, зетьовете, сестрите. Марта Ниевес, най-дейната, и Мария Лия, съпругата на Хорхе Луис, проявиха традиционното местно гостоприемство.

Пристигането на Вилямисар съвпадна с времето за обяд, който бе поднесен под навес в дъното на двора, с накачени афиши на киноартисти по стените, с професионално оборудване за фитнес и маса за хранене за дванайсет души. Съгласно мерките за сигурност храната се приготвяше в близкото имение Ла Лома, официална резиденция на семейството, и този ден обилното меню бе съставено от най-добрите образци на креолската кухня. Според обичаите в Антиокия, докато се хранеха, се говореше единствено за ястията.

След обяда, с всички формалности на семеен съвет, се премина към разговора. Не беше толкова лесно, както можеше да се предположи от възцарилото се единодушие по време на обяда. Започна Вилямисар по своя бавен, премерен и точен начин, който не оставяше много място за въпроси — сякаш казаното вече съдържаше всички отговори. Той подробно разказа за преговорите с Гидо Пара, за рязкото им прекъсване и завърши с убеждението, че само прекият контакт с Пабло Ескобар може да спаси Маруха.

— Да се опитаме да спрем това варварско насилие — каза той. — Да разговаряме, вместо да допускаме нови грешки. Като начало искам да знаете, че не съществува и най-малката вероятност за провеждане на освободителна акция. Предпочитам да разговарям, да разбера какво се случва, какво се стремите да постигнете.

Хорхе Луис, най-възрастният от братята, пое ролята на говорител. Разказа за страданията на семейството и превратностите в мръсната война, за причините и трудностите за доброволното им предаване и за измъчващото ги безпокойство, че Конституционната асамблея може да не отмени екстрадицията.

— Това беше много тежка война за нас — каза той. — Не можете да си представите какво сме преживели, колко е страдало семейството, приятелите ни. През какво ли не сме преминали.

Фактите, които изложи, бяха верни: сестра му Марта Ниевес била отвлечена; зет му Алонсо Карденас, отвлечен и убит през 1986 г.; чичо му Хорхе Иван Очоа, отвлечен през 1983 г., а братовчедите му Марио Очоа и Гидо Леон Очоа отвлечени и убити.

На свой ред Вилямисар се помъчи да им докаже, че и той е жертва на войната като тях, и да ги накара да проумеят, че оттук насетне каквото и да се случи, всички щяха да плащат еднакво. „Моята история въобще не е по-малко тежка от вашата. През 1986 г. групата на Екстрадитаблес се опита да ме убие и ми се наложи да бягам на другия край на света, но и там ме преследваха, а сега отвличат жена ми и сестра ми.“ Всъщност той не се оплакваше, а се поставяше наравно със събеседниците си.

— Това е безпредел — завърши — и е време да стигнем до разбирателство.

Говореха само те двамата. Останалата част от семейството слушаше в скръбно безмълвие като на погребение, докато жените обсипваха госта с внимание, но без да се намесват в разговора.

— Ние нищо не можем да направим — каза Хорхе Луис. — Тук бе и доня Нидия. Влязохме в положението й, но и на нея казахме същото. Не искаме проблеми.

— Докато тази война продължава, всички вие сте в опасност, дори между тези четири блиндирани стени — настоя Вилямисар. — Но ако тя свърши, майка ви, баща ви и цялото ви семейство ще останат невредими. Това обаче няма да се случи, докато Ескобар не се предаде на правосъдието и Маруха и Франсиско не се приберат живи и здрави. Ала имайте предвид, че ако ги убият, и вие ще си платите, както вашите семейства и всички останали.

През трите дълги часа на разговора в затвора всеки доказваше, че е способен да стигне до самия край. Вилямисар оцени приземения реализъм на Очоа, а те бяха впечатлени от прямия и откровен начин, по който гостът разчепкваше темите. Братята бяха живели в Кукута — родното място на Вилямисар — и познаваха много тамошни хора, с които се разбираха добре. Накрая и другите двама Очоа се намесиха, а Марта Ниевес разведряваше атмосферата с местни шеги. Отначало мъжете решително отказваха да се замесят отново във войната, след като се чувстваха на сигурно място, но постепенно започнаха да отстъпват.

— Е, добре — заяви накрая Хорхе Луис. — Ще изпратим писмо на Пабло и ще му пишем, че сте били тук. Но ви съветвам да говорите с баща ми. Той е в имението Ла Лома и ще се радва да се срещне с вас.

Така че Вилямисар заедно със семейството в пълен състав се отправи към имението, придружен само от двамата агенти от Богота, защото останалата охрана се стори на Очоа прекалено очебийна. Стигнаха до портала и извървяха един километър до къщата по алея между грижливо подкастрени дървета. Неколцина невъоръжени мъже спряха охранителите и ги подканиха да се отклонят. Настъпи момент на колебание, но домакините ги успокоиха вежливо и убедително:

— Елате насам, ще хапнете тук — им казаха, — защото докторът има да си говори с дон Фабио.

В края на алеята имаше площадка, а в дъното се издигаше голяма спретната къща. Старият патриарх очакваше госта на терасата, под която ливадите се простираха чак до хоризонта. С него бяха и останалите членове на семейството — всички жени и почти всички в траур по загинали във войната близки. Въпреки че беше време за следобедна сиеста, бяха сервирали всякакви ястия и напитки.

Още от първите поздрави Вилямисар разбра, че дон Фабио вече е получил пълен отчет за разговора в затвора. Това спестяваше предисловията. Вилямисар се ограничи да повтори, че ожесточаването на войната ще навреди много повече на останалото многобройно и преуспяващо семейство Очоа, което не бе преследвано за убийства и тероризъм. Засега трима от синовете бяха на сигурно място, но бъдещето бе непредвидимо. Затова никой не би трябвало да е заинтересуван повече от тях от постигането на мир, а това нямаше да е възможно, докато Ескобар не последва примера на синовете му.

Дон Фабио го изслуша със спокойно внимание, като кимаше леко с глава на онова, което одобряваше. После, с резки и кратки като епитафии фрази, за пет минути изрече каквото мислеше. Каквото и да се направи — каза, — накрая ще се стигне до най-важното: до лична среща с Ескобар. „Така че най-добре да започнем оттам“, наблегна. Смяташе, че Вилямисар е подходящият човек да опита, защото Ескобар вярвал само в мъже, чиято честна дума е по-скъпа от златото.

— А вие сте такъв мъж — заключи дон Фабио. — Въпросът е да му го докажете.

Посещението, което бе започнало в десет сутринта в затвора, свърши в шест часа следобед в Ла Лома. Най-големият успех на тази среща бе, че стопи леда между Вилямисар и семейство Очоа в името на една обща цел, вече договорена и с правителството: Ескобар да се предаде в ръцете на правосъдието. Тази увереност насърчи Вилямисар да сподели впечатленията си с президента. Но в Богота го посрещна лоша новина — президентът на собствен гръб изпитваше мъката от похищението на близък човек.

Неговият братовчед и най-близък приятел още от детинство Фортунато Гавирия Ботеро бил заловен от четирима маскирани мъже, въоръжени с автомати, в имението му в Перейра. Президентът реши да не отменя насрочения на остров Сан Андрес регионален съвет на губернаторите и в петък следобед замина, без да е получил потвърждение дали братовчед му е отвлечен от групата на Екстрадитаблес. В събота рано сутринта отиде да се гмурка, а след като изплува на повърхността, му съобщиха, че Фортунато е убит от похитителите — не били наркотрафикантите — и заровен тайно и без ковчег направо в полето. При аутопсията бе установено, че в белите дробове е попаднала пръст, което означаваше, че е бил погребан жив.

Първата реакция на президента бе да отмени регионалния съвет и незабавно да се върне в Богота, но лекарите му забраниха. След като бе прекарал цял час на дълбочина от шейсет стъпки, не се препоръчваше да пътува със самолет, преди да е изминало едно денонощие. Гавирия ги послуша и цялата страна го видя по телевизията как ръководи съвета с възможно най-мрачното изражение. В четири следобед все пак той наруши лекарските предписания и се върна в Богота, за да се заеме с погребението. Много време след това, когато си припомняше онзи ден като един от най-тежките в живота си, сподели с горчива ирония:

— Аз бях единственият колумбиец, който дори нямаше как да се оплаче на президента.

Веднага след обяда с Вилямисар в затвора Хорхе Луис Очоа изпрати писмо на Ескобар, в което се застъпваше за него. Той му описа Вилямисар като сериозен мъж от Сантандер, на когото може да се разчита и да му се гласува доверие. Отговорът на Ескобар бе незабавен: „Кажете на този кучи син, че няма за какво да говорим.“ Вилямисар го научи по телефона от Марта Ниевес и Мария Лия, които въпреки това го помолиха да се върне в Меделин, за да продължат да търсят други начини. Този път той отпътува без охрана. От летището отиде с такси в хотел „Интерконтинентал“, а петнайсет минути по-късно оттам го взе шофьор на семейство Очоа. Беше към двайсетгодишен симпатичен и весел местен младеж, който дълго го изучаваше в огледалото за обратно виждане. Накрая го попита:

— Много ли ви е страх?

Вилямисар само му се усмихна в огледалото.

— Спокойно, докторе — продължи младежът. — И добави с щедра доза ирония: — С нас сте в пълна безопасност. Хич не му мислете!

Шегата вдъхна на Вилямисар увереност и доверие, които не го напуснаха нито за миг по време на всички следващи посещения. Той така и не разбра следи ли го някой, дори в по-напреднал етап на преговорите, но винаги се чувстваше под закрилата на някаква свръхестествена сила.

Изглежда, Ескобар не смяташе, че дължи каквото и да било на Вилямисар за указа, който му отваряше сигурна врата, за да избегне екстрадицията. Без съмнение, според точните му до милиметър сметки на заклет комарджия, той вярваше, че си е платил услугата с освобождаването на Беатрис, обаче старият дълг си оставаше непокътнат. Въпреки това Очоа мислеха, че Вилямисар не бива да се отказва.

Ето защо той пренебрегна обидата и реши да продължи напред. Семейство Очоа го подкрепи. Посети ги още два-три пъти и заедно съставиха стратегически план за действие. Хорхе Луис написа ново писмо на Ескобар, в което го уверяваше, че гаранциите за предаването му са налице, животът му ще е в безопасност и по никакъв повод няма да бъде екстрадиран. Ескобар не отговори. Тогава решиха Вилямисар в лично писмо да му обясни ситуацията и предложението си.

Писмото бе написано на 4 март в килията на братята Очоа с помощта на Хорхе Луис, който го напътстваше какво е подходящо и какво неуместно. Още в самото начало Вилямисар признаваше, че зачитането на човешките права е основополагащо за постигането на мир. „Има обаче факт, който не може да бъде пренебрегнат: хората, които потъпкват човешките права, не си намират по-добро извинение от това да обвиняват други хора в извършването на същите нарушения.“ Това възпрепятстваше действията на двете страни и обезценяваше постигнатото от самия него в тази насока през месеците на борба за освобождаването на съпругата му. Семейство Вилямисар бе жертва на постоянни издевателства, за които не носеше никаква вина: покушението срещу него, убийството на неговия баджанак Луис Карлос Галан, отвличането на жена му и сестра му. „Моята балдъза Глория Пачон де Галан и аз — пишеше той — не разбираме и не можем да приемем всички тези безпричинни и необясними агресивни действия.“ А освобождаването на Маруха и останалите журналисти бе абсолютно необходимо, за да се продължи по пътя към истински мир в Колумбия.

Отговорът на Ескобар, получен две седмици по-късно, започваше с удар: „Уважаеми докторе, за съжаление не мога да изпълня молбата ви.“ Той обръщаше внимание върху вероятността делегати от официалните кръгове в Конституционната асамблея, със съгласието на семействата на отвлечените, да предложат да не се обсъжда въпросът за екстрадицията, докато заложниците не бъдат освободени. Ескобар го смяташе за неприемливо, защото похищенията не би трябвало да се използват за оказване на натиск върху Асамблеята, тъй като са били извършени преди нейното свикване. Във всеки случай си позволяваше да отправи злокобно предупреждение: „Не забравяйте, доктор Вилямисар, че екстрадицията е взела много жертви и прибавянето на още две не би променило особено нито процеса, нито борбата, която се води около нея.“

Това беше косвена заплаха, тъй като Ескобар не бе споменавал екстрадицията като категоричен аргумент след издаването на указа, който я бе лишил от основание за решилите да се предадат, а се бе съсредоточил върху темата за нарушаването на човешките права от страна на специалните полицейски отряди, които го преследваха. В това се състоеше неговата майсторска тактика: да печели терен с частични победи и да продължава войната по всякакви причини, които може да си измисля до безкрай, само и само да не се предаде.

В писмото си той наистина проявяваше разбиране, че борбата на Вилямисар е също като неговата в стремежа да защити семейството си, но повтаряше и настояваше, че части на Елитния корпус са убили близо четиристотин младежи от общините в Меделин и не са понесли никакво наказание. Тези действия, пишеше той, оправдават похищенията на журналистите като инструмент за оказване на натиск, така че отговорните за това полицаи трябваше да бъдат наказани. Той се учудваше, че нито един държавник не се е опитал да установи пряка връзка с него по въпроса за похищенията. Във всеки случай, пишеше в заключение, призивите и молбите за освобождаване на заложниците ще са напразни, защото на карта е поставен животът на семействата и хората от групата на Екстрадитаблес. И завършваше: „Ако правителството не се намеси и не изслуша нашите предложения, ще се наложи да екзекутираме Маруха и Франсиско, в което може да не се съмнявате.“

Писмото показваше, че Ескобар търси контакти с държавници. Той не отхвърляше възможността да се предаде, но това щеше да се окаже по-скъпо, отколкото се предполагаше, а той не възнамеряваше да прави сантиментални отстъпки. Вилямисар го разбра и същата седмица посети президента на републиката и го осведоми за положението. Президентът се ограничи до това да си води обстойни записки.

По същото време, търсейки нови начини за действие в тази нова ситуация, Вилямисар се срещна и с главния прокурор. Срещата се оказа много плодотворна. Прокурорът го уведоми, че в края на седмицата ще публикува доклад относно гибелта на Диана Турбай, според който полицията носи отговорност за неправомерни действия, извършени без заповед, а срещу трима офицери от Елитния корпус ще бъдат повдигнати обвинения. Той му разкри, че се води разследване срещу единайсет агенти, посочени поименно от Ескобар, срещу които също са повдигнати обвинения.

Прокурорът изпълни обещанието си. На 3 април президентът на републиката получи подробен следователски доклад от Главната прокуратура относно обстоятелствата, при които е загинала Диана Турбай. Операцията пишеше в отчета — е започнала на 23 януари, когато следствените служби на полицията в Меделин са получили анонимни обаждания от общ характер за присъствието на въоръжени лица в горната зона на община Копакабана. Действията им — според обажданията — били съсредоточени в района на Сабанета и най-вече в именията Виля дел Росарио, Ла Бола и Алто де ла Крус. Поне едно от обажданията даваше да се разбере, че там държат отвлечените журналисти, а в околността може да е и самият Доктор. Тоест Пабло Ескобар. Това сведение се споменаваше в анализа, на който се основаваха акциите за следващия ден, но не се допускаше вероятността там да са отвлечените журналисти. Директорът на националната полиция генерал-майор Мигел Гомес Падиля декларира, че на 24 януари следобед бил уведомен за акцията, предстояща на следващия ден, предвиждаща разузнаване, търсене, проверка и „евентуалното залавяне на Пабло Ескобар и група наркотрафиканти“. Но отново не се споменавала възможността да бъдат открити последните двама журналисти от телевизионния екип: Диана Турбай и Ричард Бесера.

Операцията бе започнала на 25 януари в единайсет часа сутринта, когато от полицейската академия „Карлос Олгин“ в Меделин бе потеглил капитан Хайро Салседо Гарсия със седмина офицери, петима подофицери и четирийсет полицаи. Един час по-късно се бе присъединил капитан Едуардо Мартинес Сотаниля с още двама офицери, двама подофицери и шейсет и един полицаи. Според доклада в съответния рапорт не е отбелязано потеглянето на капитан Елмер Есекиел Торес Вела, командир на операцията в имението Ла Бола, където всъщност са се намирали Диана и Ричард. В по-късното си изложение до Главната прокуратура същият капитан потвърди, че е потеглил в единайсет сутринта с шестима офицери, петима подофицери и четирийсет полицаи. Към операцията били прикрепени четири хеликоптера, въоръжени с картечници.

Нападенията на Виля дел Росарио и Алто де ла Крус бяха минали без инциденти. Към един часа по обед бе започнал щурмът на Ла Бола. Подофицер Иван Диас Алварес разказа, че се спускал от платото, където го оставил хеликоптерът, когато чул гърмежи в подножието на планината. Затичал се натам и успял да види десетина души с автомати и картечници да тичат като луди. „Останахме на място няколко минути, за да разберем откъде се стреля — заяви подофицерът, — и тогава чухме, че долу в ниското някой вика за помощ.“ Подофицерът твърдеше, че се втурнал натам и видял мъж, който му изкрещял: „Моля ви, помогнете.“ Подофицерът на свой ред му извикал: „Стой, кой сте вие?“ Мъжът му отвърнал, че е Ричард, журналистът, и че има нужда от помощ, защото Диана Турбай е ранена. Подофицерът разказа, че в този момент, кой знае защо, задал въпроса: „Къде е Пабло?“ Ричард му отговорил: „Не знам. Но моля ви, помогнете.“ Тогава подофицерът се приближил предпазливо, а на мястото се притекли още хора от групата му. Бе завършил с думите: „Изненадахме се, че намерихме там журналистите, защото не те бяха целта ни.“

Разказът за тази среща съвпадаше почти дословно с обяснението на Ричард пред прокуратурата. По-късно той допълни показанията си, че е забелязал мъжа, който стрелял по него и по Диана — стоял с изпънати наляво ръце на приблизително петнайсет метра разстояние. „Когато стрелбата престана — завърши Ричард, — аз вече се бях хвърлил на земята.“

Във връзка с единствения куршум, причинил смъртта на Диана, заключението на техническата експертиза бе, че е проникнал през лявата тазова област в посока нагоре и надясно. Според пораженията на тъканите бе установено, че е куршум, движещ се със скорост между шейсет и деветдесет метра в секунда, тоест три пъти по-бързо от скоростта на звука. Куршумът не бе възстановен, защото се бе пръснал на три, а това бе намалило теглото и променило формата му до неправилна частица, която бе продължила траекторията си и бе причинила смъртоносните поражения. Почти сигурно ставаше въпрос за куршум калибър 5.56, изстрелян от оръжие с подобни или същите технически характеристики като австрийския автомат „АУГ“, открит на мястото на събитията, който не бе на регламентирано въоръжение в полицията. В доклада от аутопсията, в бележка в полето, бе отбелязано: „На Диана са й оставали предполагаемо петнайсет години живот.“

Най-любопитният факт в цялата полицейска операция бе присъствието на цивилно лице с белезници, пътуващо в същия хеликоптер, с който ранената Диана бе транспортирана до Меделин. Двама полицейски агенти единодушно твърдяха, че мъжът имал вид на селянин, на възраст между трийсет и четирийсет години, мургав, с къса коса, набит, висок приблизително метър и седемдесет, с платнена шапка на главата. Обясниха, че са го задържали по време на акцията и се опитвали да разберат кой е, когато започнала стрелбата, така че го оковали и го качили в хеликоптера. Един от полицаите добави, че го предал на командващия подофицер, който го разпитал в тяхно присъствие и го пуснал близо до мястото, където го открили. „Човекът нямаше нищо общо — каза полицаят, — защото изстрелите идваха отдолу, а той беше горе с нас.“ Според тази версия цивилният не бил на борда на хеликоптера, докато екипажът твърдеше обратното. Имаше и по-конкретни показания. Старши сержантът Луис Карлос Риос Рамирес, артилерист на хеликоптера, не се съмняваше, че мъжът е бил на борда, а същия ден го пуснали обратно в зоната на оперативните действия.

Загадката не свършваше дотук, защото на 26 януари в община Хирардота, близо до Меделин, се бе появило тялото на някой си Хосе Умберто Васкес Муньос. Бе прострелян с три деветмилиметрови куршума в гръдния кош и два в главата. В архивите на следствените служби той имаше досие с тежки престъпления като член на меделинския картел. Следователите обозначиха снимката му с номер пет, сложиха я между портретите на други известни престъпници и я показаха на журналистите, отвлечени заедно с Диана Турбай. Херо Бус каза: „Не познавам нито един от тях, но човекът на снимка номер пет прилича на един от наемниците, когото видях дни след отвличането.“ Асусена Лиевано също заяви, че мъжът на снимка номер пет, но без мустаци, прилича на един от пазачите, който бил нощна смяна в квартирата, в която тя и Диана Турбай били затворени през първите дни след похищението. И Ричард Бесера разпозна човека на снимка номер пет като мъжа с белезниците в хеликоптера, но уточни: „Прилича ми по формата на лицето, но не съм сигурен.“ Орландо Асеведо също заяви, че го е виждал.

Накрая съпругата на Васкес Муньос разпозна тялото и даде клетвена декларация, че на 25 януари 1991 г. в осем часа сутринта мъжът й излязъл навън да вземе такси, когато двама мотористи в полицейски униформи и двама цивилни го заловили на улицата и го напъхали в някаква кола. Той едва успял да извика: „Ана Лусия!“, но вече го били откарали. Тази декларация обаче не бе взета под внимание, защото не бяха открити други свидетели на отвличането.

„В заключение — пишеше в доклада, — след като бяха взети под внимание приложените доказателства, може да се твърди, че преди да се предприеме операцията в имението Ла Бола, някои членове на националната полиция, натоварени с изпълнението й, са били информирани от господин Васкес Муньос, задържания от тях цивилен, че в околността държат отвлечени журналисти и със сигурност той е бил ликвидиран след събитията.“ Бяха установени още две необясними убийства на мястото на оперативните действия.

Като следствие от всичко това, Управлението за специални разследвания стигаше до извода, че няма основания да се твърди, че генерал Гомес Падиля, както и други висши офицери от националната полиция са били уведомени. Оръжието, причинило пораженията на Диана, не бе задействано от нито един член на специалния корпус на националната полиция в Меделин. Някои от участниците в оперативната група, действала в Ла Бола, трябваше да отговарят за смъртта на трима души, чиито тела бяха открити там. Щеше да започне щателно дисциплинарно разследване за допуснати съществени и процедурни нарушения срещу съдия-следовател 93 от Военния следствен отдел доктор Диего Рафаел де Хесус Колей Нието и неговата секретарка, както и срещу експертите от ДАС в Богота.

След публикуването на този доклад Вилямисар усети по-твърда почва под краката си и отправи второ писмо до Ескобар. Предаде го, както винаги, на семейство Очоа, като добави и писмо за Маруха, което молеше да й препратят. В писмото си до Ескобар се възползва от случая да му предаде елементарен урок за трите вида държавна власт — изпълнителна, законодателна и съдебна — и да го убеди, че в рамките на тези конституционни и правови механизми за президента е извънредно трудно да управлява многобройни и сложни формирования като въоръжените сили. Въпреки това се съгласи с обвиненията на Ескобар, че има нарушаване на човешките права от страна на обществените сили за сигурност, както и с настоятелните му искания за гаранции за него, семейството и помощниците му, след като се предадат. „Споделям вашия критерий — му пишеше, — че по същество борбата, която вие и аз водим, е една и съща: да опазим живота на близките си, както и своя собствен, и да постигнем мир.“ Въз основа на тези две цели той му предлагаше да възприемат съвместна стратегия.

След няколко дни, засегнат от урока по гражданско право, Ескобар му отговори. „Знам, че държавата е разделена между президента, конгреса, полицията и армията — написа. — Но знам също, че президентът решава.“ Останалата част от писмото представляваше четири листа с описани случаи на полицейско насилие, към които бяха добавени нови данни, но не и нови аргументи. Той отричаше групата на Екстрадитаблес да е екзекутирала Диана Турбай или да е възнамерявала да го извърши, защото в такъв случай не би се налагало да я извеждат от къщата, в която са я държали, нито да я обличат в черно, за да бъде припозната за селянка от хората в хеликоптерите. „Мъртва нямаше цена като заложница“, пишеше. В края на писмото, без никакъв преход и без обичайните формули за вежливост, той се сбогуваше с изненадващия пасаж: „Не се тревожете за направените от вас изявления пред медиите, в които настоявате да ме екстрадират. Знам, че всичко ще бъде наред и не таите лоши чувства към мен, защото борбата в защита на семейството ви има същите цели като моята в защита на моето.“ Вилямисар свърза тези думи на Ескобар с негово предишно изречение, в което казваше, че изпитва срам да държи Маруха в плен, след като води борба не с нея, а с мъжа й. Вилямисар му го беше казал по друг начин: „Защо, след като ние двамата се борим един срещу друг, жена ми трябва да е заложница?“ и му бе предложил да заеме мястото на Маруха, за да преговарят лично. Ескобар не се съгласи.

Дотогава Вилямисар беше посетил братята Очоа в затвора повече от двайсет пъти. Бе се наслаждавал на деликатесите на местната кухня, които жените от Ла Лома им носеха, спазвайки всички мерки за сигурност срещу евентуални покушения. Беше процес на взаимно опознаване, на изграждане на взаимно доверие, при който посвещаваха безброй часове да разгадават тайните намерения на Ескобар във всяко изречение и във всеки негов жест. Вилямисар почти винаги се връщаше в Богота с последния самолет на редовната линия. Синът му Андрес го чакаше на летището, а после често му правеше компания с чаша минерална вода, докато Алберто се разтоварваше от напрежението с бавни самотни питиета. Изпълняваше обещанието си да не участва в обществени събития, нито да се събира с приятели: нищо. Когато напрежението ставаше непоносимо, той излизаше на терасата, гледаше с часове в посоката, в която предполагаше, че държат Маруха, и й изпращаше безброй мислени послания, докато го обореше сънят. В шест сутринта отново беше на крак, готов да продължи. Когато получаваха отговор на негово писмо или се случваше нещо важно, Марта Ниевес и Мария Лия му се обаждаха по телефона и бе достатъчно само едно изречение:

— Докторе, утре в десет.

Когато нямаше обаждания, той посвещаваше много време и усилия на телевизионната кампания „Колумбия ги издирва“, която се провеждаше въз основа на разказите на Беатрис за условията на заложничеството. Идеята беше на Нора Санин, директор на Националната асоциация на медиите (Асомедиос), а се реализираше от Мария дел Росарио Ортис — голяма приятелка на Маруха и племенница на Ернандо Сантос — в екип с мъжа й, също публицист, с Глория Галан и с останалата част от семейството: Моника, Александра, Хуана и братята им.

Предаването представляваше всекидневен парад на знаменитости от киното, театъра, телевизията, спорта, науката и политиката, които в еднакво послание отново и отново изискваха освобождаването на отвлечените и зачитането на човешките права. Още първото излъчване предизвика земетресение сред обществото. Александра, придружавана от един оператор, обикаляше надлъж и нашир страната в лов на знаменитости. През трите месеца, през които продължи кампанията, пред камерите преминаха близо петдесет изтъкнати личности. Ескобар не се трогна. Когато прочутият изпълнител на клавесин Рафаел Пуяна заяви, че е готов да го моли на колене за освобождаването на похитените, Ескобар му отвърна: „Дори трийсет милиона колумбийци да ми дойдат на колене, пак няма да ги пусна.“ Въпреки това в писмо до Вилямисар той похвали предаването, защото ратува не само за освобождаването на заложниците, но и в защита на човешките права.

Лекотата, с която дъщерите на Маруха и техните гости се движеха пред телевизионните камери, потискаше Мария Виктория, съпругата на Пачо Сантос, заради непреодолимата й сценична скованост. Внезапната поява на микрофоните, разсъбличащата светлина на прожекторите, инквизиторското око на камерите и повтарящите се въпроси в очакване на едни и същи отговори й причиняваха пристъпи на паника, които тя с мъка успяваше да потисне. На рождения й ден подготвиха телевизионно представяне, на което Ернандо Сантос говори с професионална лекота, а после я взе под ръка: „Заповядайте.“ Тя почти винаги съумяваше да се измъкне, но понякога се налагаше да застане пред камерата и не само умираше от страх, а и после, като се гледаше и слушаше на екрана, се чувстваше нелепа и глупава.

Марияве реагира срещу това социално неравенство със своеобразен протест. Завърши курс за ръководене на малки предприятия, после друг по журналистика. По нейно собствено желание поведението й се промени, стана разкрепостено и безгрижно. Приемаше поканите, които преди това бе ненавиждала, присъстваше на лекции и концерти, обличаше се с пъстри дрехи, веселеше се до късно и така успя да разруши образа на съжалявана вдовица. Ернандо и най-добрите й приятели я разбраха, подкрепиха, помогнаха й да намери себе си. Но общественото порицание не закъсня. Скоро узна, че мнозина от онези, които я хвалят в лицето, я критикуват зад гърба й. Получаваше букети рози без визитни картички, кутии шоколадови бонбони без името на изпращача, анонимни любовни обяснения. Тя се утешаваше с илюзията, че са от съпруга й, че може в самотата си да е открил таен път към нея. Изпращачът все пак не закъсня да се разкрие по телефона: оказа се някакъв вманиачен тип. Също по телефона някаква жена направо й се обясни в любов: „Влюбена съм във вас.“

През тези месеци на творческа независимост Марияве случайно откри своя приятелка ясновидка, която бе предсказала трагичната съдба на Диана Турбай. Самата идея, че може да чуе някое злокобно предсказание, я плашеше, но гадателката я успокои. В началото на февруари я срещна отново и минавайки покрай нея, й пошушна на ухото, без да я питат и без да изчака коментар: „Пачо е жив.“ Каза го с такава увереност, че Марияве й повярва, сякаш го бе видяла с очите си.

 

 

През февруари стана ясно, че Ескобар не вярва в указите, въпреки че твърдеше обратното. Недоверието за него бе жизненоважно условие и той често повтаряше, че е жив благодарение на него. Не възлагаше нищо важно на никого. Той сам си беше военачалник, шеф на охраната, на разузнаването и на контраразузнаването, беше непредвидим стратег и безподобен дезинформатор. При някои екстремни обстоятелства всеки ден сменяше личната си охрана от осем души. Беше запознат с всички комуникационни технологии за подслушване и проследяване на телефонните линии. Държеше на служба хора, които по цял ден водеха помежду си откачени разговори, така че подслушвачите затъваха в тресавищата на безсмислиците и не ги отличаваха от истинските съобщения. Когато полицията разпространи два телефонни номера за даване на информация относно местоположението му, Ескобар нае цели училища, децата изпреварваха доносниците и денонощно държаха линиите заети. Хитростта му да не оставя след себе си следи бе неизчерпаема. Без да се консултира с никого, той подшушваше законни стратегии на адвокатите си, а те трябваше само да им намерят подходяща юридическа формулировка.

Отказът да се срещне с Вилямисар се дължеше на опасението му, че може да носи скрито под кожата някакво електронно устройство, с което да го проследят. В действителност ставаше дума за извънредно малък радиопредавател с микроскопична батерия, чийто сигнал можеше да бъде уловен на голямо разстояние с помощта на специален приемник — радиогониометър, — с който дигитално се установяваше приблизителното място на сигнала. Ескобар толкова вярваше в този изтънчен прибор, че не му изглеждаше пресилено някой да носи приемателя под кожата си. Гониометърът служи и да определя координатите на радиопредавател, на мобилен телефон или на телефонна линия. Затова Ескобар си служеше с тях колкото се може по-рядко, а когато го правеше, предпочиташе да е от движещо се превозно средство. Използваше щафети от куриери с писмени бележки. Ако трябваше да се срещне с някого, не го викаше при себе си, а сам отиваше при него. Когато срещата свършеше, се придвижваше по непредвидими маршрути. Или отиваше в другата крайност: движеше се в микробус на обществения транспорт, с фалшиви номера и надписи, спазваше установените маршрути, но без да спира на спирките, защото маршрутката винаги се оказваше пълна с охраната на собственика. Едно от забавленията на Ескобар бе понякога сам да шофира колата.

През февруари стана по-вероятна възможността Конституционната асамблея най-после да се произнесе против екстрадицията и в полза на помилването. Ескобар го знаеше и насочи повече усилия в тази насока, отколкото към правителството. Действително Гавирия се бе оказал по-костелив орех, отколкото предполагаше. Всичко, свързано с указите за подчинение на правосъдието, бе в ръцете на Дирекцията за криминални разследвания, а министърът на правосъдието се намираше в готовност да разгледа всеки спешно възникнал юридически въпрос. От своя страна Вилямисар действаше на свой риск и отговорност, но тясната връзка с Рафаел Пардо осигуряваше на правителството отворен канал, който не го компрометираше, но пък му позволяваше да е в течение, без да участва пряко в преговорите. Тогава навярно Ескобар бе разбрал, че Гавирия никога няма да назначи свой официален представител, за да разговаря с него — а това беше заветната му мечта, — и се вкопчи в надеждата Конституционната асамблея да го помилва било като разкаял се наркотрафикант, било под чадъра на някоя въоръжена групировка. Сметката му не беше лишена от основание. Преди свикването на Конституционната асамблея политическите партии бяха одобрили списък от теми за закрита дискусия, но с помощта на юридически доводи правителството бе успяло да извади от него екстрадицията, за да остане инструмент за натиск в политиката му за подчинение. Когато обаче Върховният съд прие неочакваното решение Асамблеята да обсъжда всякакви теми без ограничения, въпросът за екстрадицията възкръсна от пепелта. Помилването не се споменаваше, но всичко беше възможно, защото за всичко имаше място в безкрая.

 

 

Президентът Гавирия не беше от хората, които зарязват една тема заради друга. За шест месеца той бе наложил на сътрудниците си система за лично общуване с бележки, написани на случайно попаднали хартийки, с кратки, но ясни наставления. Понякога бе достатъчно само името на получателя, той го предаваше на най-близкия помощник, а получателят знаеше какво трябва да направи. Този метод на работа имаше ужасяващото за сътрудниците му предимство да не се съобразява с работните часове и времето за почивка. За Гавирия тя не съществуваше, защото той почиваше със същата дисциплина, с която работеше, и продължаваше да праща бележки както по време на някой коктейл, така и след подводен риболов. „Да играеш с него тенис бе като заседание на министерския съвет“, сподели един от съветниците му. Неговата следобедна почивка можеше да продължи пет или десет минути дълбок сън, дори седнал зад бюрото, след което се събуждаше като нов, докато сътрудниците му падаха от умора. Методът с бележките, колкото и необичаен да изглеждаше, имаше достойнството да подтиква към действие по-настойчиво и енергично от протоколните меморандуми.

Системата се оказа много полезна, когато президентът се опита да спре решението на Върховния съд против екстрадицията, според който тя била свързана със законодателството, а не е конституцията. Отначало министърът Умберто де ла Кале бе успял да убеди мнозинството. Но интересите на обществото накрая все пак се налагат над интересите на правителствата, а обществеността бе наясно, че екстрадицията е един от факторите, предизвикващи социален смут и особено необуздан тероризъм. Така че след дълги увъртания накрая тя бе включена в дневния ред на комисията за правата на човека.

Покрай всичко това членовете на семейство Очоа продължаваха да се опасяват, че Ескобар, преследван от собствените си демони, ще реши да се впусне безразсъдно в някоя катастрофа с апокалиптични последствия. Опасенията им се оказаха пророчески. В началото на март Вилямисар получи от тях спешно послание: „Веднага елате тук, защото се очакват големи беди.“ Бяха получили писмо от Пабло Ескобар със заканата да взриви петдесет тона динамит в историческия център на град Картахена де Индиас, ако не бъдат наказани полицаите, виновни за безчинствата в общините в Меделин: по сто килограма за всеки младеж, убит извън бойна акция.

Групата на Екстрадитаблес бе възприемала град Картахена като неприкосновено светилище до 28 септември 1989 г., когато взрив разклати основите и превърна в прах прозорците на хотел „Хилтън“, при което загинаха двама лекари, участници в конгрес, провеждан на друг етаж. Така бе станало ясно, че и това културно наследство на човечеството не е застраховано от войната. Новата заплаха не оставяше време дори за миг колебание.

Президентът Гавирия узна от Вилямисар за заплахата само няколко дни преди крайния срок. „Сега не се борим за Маруха, а да спасим Картахена“, му каза Вилямисар, предоставяйки му основателен аргумент. В отговор президентът му поблагодари за информацията, увери го, че правителството ще вземе мерки за предотвратяване на бедствието, но по никакъв начин няма да се поддаде на шантажа. Така че Вилямисар отново отпътува за Меделин и с помощта на Очоа успя да разубеди Ескобар. Не бе лесно. Само дни преди крайния срок Ескобар набързо бе надраскал бележка, че за момента задържаните журналисти ще бъдат пощадени и че отлага взривяването на бомби в големите градове. Но същевременно бе категоричен: ако след края на април в Меделин продължат въоръжените полицейски операции, от древния благороден град Картахена де Индиас няма да остане камък върху камък.