Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (3)

2.

В семейството пръв узна за отвличането доктор Педро Гереро, съпругът на Беатрис. Намираше се в Отделението по психотерапия и сексуалност — на около десет пресечки от мястото — и изнасяше лекция за еволюцията на животинските видове от първичните функции на едноклетъчните до чувствата и афектите при хората. Прекъсна го обаждане по телефона: офицер от полицията го запита със служебен тон познава ли Беатрис Вилямисар. „Разбира се — отвърна доктор Гереро. — Тя е съпругата ми.“ Офицерът замълча за миг и продължи с по-човешка интонация: „Добре, не се притеснявайте.“ Доктор Гереро нямаше нужда да е награждаван психиатър, за да разбере, че това е встъпление към нещо много сериозно.

— Какво се е случило? — попита той.

— Един шофьор е убит на ъгъла на Пето шосе и 85 улица — каза офицерът. — Колата е „Рено 21“, светлосиво, с регистрация от Богота ПС-2034. Познат ли ви е номерът?

— Нямам никаква представа — отвърна нетърпеливо доктор Гереро. — Но кажете какво се е случило с Беатрис.

— Можем да ви кажем само, че е изчезнала — отговори офицерът. — Намерихме чантата й на седалката в колата и бележник, в който е записано при спешен случай да се обърнем към вас.

Нямаше никакво съмнение. Доктор Гереро сам бе посъветвал жена си да запише това в бележника си. Въпреки че не знаеше регистрационния номер, описанието отговаряше на автомобила на Маруха. Мястото на престъплението беше на ъгъла, на няколко крачки от жилището им, където колата трябваше да спре, преди Беатрис да се прибере у дома. Доктор Гереро прекъсна лекцията с набързо съчинено извинение. Въпреки претоварения трафик в седем вечерта приятелят му, урологът Алонсо Акуня, успя да го откара за петнайсет минути до мястото на нападението.

Алберто Вилямисар, съпруг на Маруха Пачон и брат на Беатрис, едва на двеста метра от мястото на похищението, узна за случилото се по вътрешния телефон от портиера. Бе се прибрал в четири следобед, след като бе работил във вестник „Тиемпо“ по кампанията за Конституционната асамблея, чиито участници трябваше да бъдат избрани през декември. Заспа с дрехите, изморен от предишната нощ. Малко преди седем се прибра синът му Андрес заедно с Габриел, сина на Беатрис, с когото бяха най-добри приятели още от деца. Андрес надникна в спалнята, за да потърси майка си, и събуди Алберто. Той се стресна в мрака, запали лампата и още сънен видя, че наближава седем. Маруха не се беше върнала.

Закъснението не беше нещо обичайно. Двете с Беатрис винаги се прибираха по-рано, колкото и да бе претоварен трафикът, или поне винаги съобщаваха по телефона за някое непредвидено закъснение. Освен това с Маруха се бяха уговорили да се срещнат вкъщи в пет. Разтревожен, Алберто помоли Андрес да позвъни във „Фосине“ и охранителят му каза, че Маруха и Беатрис са си тръгнали малко по-късно. Би трябвало всеки момент да се приберат. Вилямисар бе отишъл в кухнята да пие вода, когато телефонът иззвъня. Отговори Андрес. Само по тона му Алберто разбра, че обаждането е тревожно. Така беше: на ъгъла се бе случило нещо с автомобил, който приличаше на колата на Маруха. Портиерът даваше объркани обяснения.

Алберто каза на Андрес да остане вкъщи в случай, че някой се обади, и се втурна навън. Габриел го последва. Нямаха търпение да изчакат асансьора, който бе зает, и тичешком се спуснаха по стълбите. Портиерът успя да им подвикне:

— Изглежда, има един убит.

Улицата беше като на празник. Съседите надничаха от прозорците на жилищните сгради, а от Околовръстното се носеше воят от задръстените коли. Полицейска патрулка на ъгъла се мъчеше да не допуска любопитните да се приближат до изоставения автомобил. Вилямисар се изненада, че доктор Гереро бе успял да пристигне преди него.

Наистина се оказа автомобилът на Маруха. Бе изминал поне половин час от похищението и бяха останали само следите: разбитото от изстрел стъкло откъм страната на шофьора, петно от кръв и стъкълца като от градушка по седалката, влажната сянка на асфалта, откъдето току-що бяха откарали все още живия шофьор. Всичко останало бе чисто и подредено.

Офицерът от полицията стегнато и вежливо запозна Вилямисар с подробностите, получени от малцината свидетели. Бяха разпокъсани и неточни, някои противоречиви, но не оставяха съмнение, че е било отвличане и че само шофьорът е бил ранен. Алберто поиска да узнае дали е успял да даде показания, които да ги наведат на някаква следа. Не било възможно: изпаднал в кома и никой не знаеше къде са го откарали.

Замаян от шока, доктор Гереро, изглежда, не оценяваше сериозността на драмата. С пристигането си бе разпознал чантата на Беатрис — с малката козметична чантичка, бележника, коженото калъфче с личната карта, портфейла с дванайсет хиляди песо и кредитната карта — и бе стигнал до убеждението, че само жена му е отвлечена.

— Забележи, чантата на Маруха я няма — обърна се той към шурея си. — Може тя да не е била в колата.

Навярно искаше да го успокои като професионалист, докато двамата успеят да дойдат на себе си. Но Алберто вече бе една крачка напред. Искаше да се увери, че в автомобила и около него има следи единствено от кръвта на шофьора, за да е сигурен, че нито една от двете жени не е ранена. Останалото му изглеждаше ясно и бе най-близко до чувството за вина: защо изобщо не бе предвидил, че това отвличане може да се случи. Сега бе напълно убеден, че е покушение, насочено лично срещу него, а и знаеше от кого е извършено и защо.

Тъкмо си беше тръгнал, когато прекъснаха програмите по радиото, за да съобщят, че шофьорът на Маруха е починал в частна кола на път за „Клиника дел Кънтри“. Малко след това се появи Гилермо Франко, редактор на криминалната хроника от Радио Каракол, предупреден за някаква престрелка, но завари единствено изоставения автомобил. Взе от седалката на шофьора няколко парченца стъкло и изцапана с кръв хартийка за цигари, които прибра в прозрачна кутийка, означена с номер и дата. Същата вечер кутийката стана част от богатата колекция реликви от криминални престъпления, която Франко бе събирал през дългите си години в занаята.

Офицерът от полицията придружи Вилямисар до дома му, като го разпитваше неофициално за данни, необходими за разследването, но Алберто му отговаряше разсеяно, защото мислеше единствено за дългите тягостни дни, които го очакваха. Най-напред сподели с Андрес какво е решил. Възложи му да се занимава с хората, които започваха да пристигат у тях, за да може той да проведе няколко спешни телефонни разговора и да подреди мислите си. Затвори се в спалнята и позвъни в президентския дворец.

Беше в много добри лични и политически отношения с президента Сесар Гавирия^[1], който го смяташе за импулсивен, но сърдечен човек, способен да запази хладнокръвие и при най-тежките обстоятелства. Затова бе впечатлен от силното вълнение и сухия тон, с които Вилямисар го уведоми, че жена му и сестра му са отвлечени, а после завърши без формалности:

— Вие отговаряте за живота им.

Сесар Гавирия можеше да бъде най-резкият човек, когато смяташе, че се налага. А в този случай го сметна за необходимо.

— Слушайте какво ще ви кажа, Алберто — отвърна му остро. — Каквото трябва да се направи, ще бъде направено.

Незабавно и със същата студенина го уведоми, че ще поръча на съветника си по въпросите за безопасността Рафаел Пардо Руеда^[2] да се заеме със случая и по всяко време да го държи в течение за положението. Развитието на събитията щеше да докаже, че решението му е било правилно.

Журналистите масово заприиждаха у Вилямисар. Той знаеше, че в предишни случаи на заложниците са разрешавали да слушат радио и да гледат телевизия, и импровизира послание, в което настояваше да се прояви уважение към Маруха и Беатрис — две достойни жени, които нямат нищо общо с войната, — и обяви, че от този момент насетне ще посвети цялото си време и всичките си сили за тяхното освобождаване.

Един от първите дошли в дома на Вилямисар бе генерал Мигел Маса Маркес^[3], директор на Административния отдел за сигурност (ДАС), който съгласно длъжността си трябваше да води разследването. Генералът бе заемал този пост още при правителството на Белисарио Бетанкур^[4], седем години по-рано; бе продължил при президента Вирхилио Барко, а неотдавна бе утвърден и от Сесар Гавирия. Беше безпрецедентно оцеляване на тази длъжност, на която бе почти невъзможно да се справиш, особено в най-тежките години на война срещу наркомафията. Среден на ръст, набит като излят от стомана, с бичия врат на войнствената си раса, генералът бе способен на продължително мрачно мълчание, както и на интимни изповеди в приятелски кръг: истински потомък на индианците от Гуахира. В професията не признаваше нюанси. За него войната срещу наркотрафика се бе превърнала в личен двубой с Пабло Ескобар, но не на живот, а на смърт. И това бе взаимно. Наркобаронът бе използвал две хиляди и шестстотин килограма динамит за две последователни покушения срещу него: най-високата чест, оказвана някога от Ескобар на негов враг. И в двата случая Маса Маркес бе останал невредим и го приписваше на закрилата на Божия Младенец. На същия Младенец, на когото и Ескобар приписваше чудото, че Маса Маркес още не беше успял да го ликвидира.

Президентът Гавирия се придържаше към политическото решение въоръжените сили да не предприемат никакъв опит за освобождаване на заложници без предварителното съгласие на близките им. Но според клюките в политическите среди между президента и генерал Маса по тази процедура имало разногласия. Вилямисар реши да се презастрахова.

— Искам да ви предупредя, че съм против провеждането на силова операция за освобождаване — заяви той на генерал Маса. — Искам да съм сигурен, че това няма да се случи и че всяко решение по този въпрос ще бъде обсъдено с мен.

Маса Маркес прие. След дълъг информативен разговор даде нареждане телефонът на Вилямисар да бъде подслушван в случай, че похитителите се опитат да се свържат с него през нощта.

Същата вечер, по време на първия им разговор, Рафаел Пардо уведоми Вилямисар, че президентът го е назначил за посредник между правителството и семействата на заложничките и че единствено той е упълномощен да дава официални изявления по случая. И двамата бяха наясно, че отвличането на Маруха е игра на наркокартелите за оказване на натиск върху правителството чрез сестра й Глория Пачон, и без повече разсъждения решиха да преминат към действия.

Колумбия не бе осъзнала значението си в световния трафик на дрога, докато наркобароните не нахълтаха през задната врата във висшата политика на страната, първо с растящите си възможности за корупция и подкупи, а после и със съответните политически амбиции. Пабло Ескобар се бе опитал да се промъкне в движението на Луис Карлос Галан през 1982 г., но той го бе изтрил от партийните списъци и го бе разобличил пред петхиляден митинг в Меделин. Скоро след това Ескобар бе заел освободило се място в Камарата на представителите от крайното крило на управляващата Либерална партия, но не бе забравил обидата и обяви война на смърт срещу държавата, и по-специално срещу движението Нов либерализъм. Представителят му в правителството на Белисарио Бетанкур, министърът на правосъдието Родриго Лара Бониля^[5], бе убит от наемник с мотоциклет на улицата в Богота. Заместникът му Енрике Парехо бе преследван до Будапеща от платен убиец, който изстреля куршум в лицето му, но не успя да го ликвидира. На 18 август 1989 г. Луис Карлос Галан, заобиколен от осемнайсет тежковъоръжени телохранители, бе прострелян с автомат на главния площад в община Соача, на десет километра от президентския дворец.

Основната причина за тази война беше терорът на наркотрафикантите, породен от вероятността да бъдат екстрадирани в Съединените щати, да бъдат съдени за извършени там престъпления, за които щяха да получат извънредно строги присъди. Такъв бе случаят с наркотрафиканта „тежка категория“ Карлос Ледер, основател на картела в Меделин, който в 1987 г. бе екстрадиран и осъден в Съединените щати на доживотен затвор плюс сто и трийсет години. Това бе станало възможно благодарение на споразумението, подписано от правителството на Хулио Сесар Турбай^[6], в което за пръв път се договаряше екстрадирането на национални престъпници. Президентът Белисарио Бетанкур го бе приложил за пръв път след убийството на Лара Бониля, когато по бързата процедура бяха осъществени няколко екстрадиции. Наркотърговците — ужасени от дългата ръка на Съединените щати в целия свят — бяха разбрали, че за тях няма по-сигурно място от Колумбия, и се бяха превърнали в бегълци извън закона в собствената си страна. Най-голямата ирония беше, че единствената алтернатива да си спасят кожата бе да се поставят под закрилата на държавата. И те се опитваха да го постигнат — с разум или със сила — с безпощаден и безразборен терор, както и с обещанието да се предадат на правосъдието, да върнат и реинвестират капиталите си в Колумбия при единственото условие, че няма да бъдат екстрадирани. Бяха се превърнали в истинска контравласт в сянка с фирмената марка Екстрадитаблес^[7] и с типичен за Ескобар девиз: „Предпочитаме гроб в Колумбия пред килия в Съединените щати.“

Бетанкур продължи войната. Неговият приемник Вирхилио Барко я ожесточи. Ето какво бе положението през 1989 г., когато Сесар Гавирия бе издигнат за кандидат-президент след убийството на Луис Карлос Галан, чиято избирателна кампания бе ръководил. В своята Гавирия бе защитил принципа за екстрадиция като неотменим инструмент за укрепване на съдебната система и обяви нова стратегия в борбата срещу наркотрафика. Идеята бе елементарна: онези, които се предадат на правосъдието и признаят част или всичките си престъпления, в знак на върховно благоволение няма да бъдат екстрадирани. Това обаче се стори недостатъчно на групата на Екстрадитаблес и те не бяха доволни от формулировката в първоначалната версия на декрета. Чрез адвокатите си Ескобар настояваше отказът от екстрадиция да е безусловен, да отпаднат задължителните изисквания за самопризнание и разкриване на съучастници, да се осигури непристъпен затвор и държавата да гарантира закрила на неговите привърженици и семействата им. За да го постигне — с терор в едната ръка и с преговори в другата, — той предизвика ескалация на насилието, притискайки правителството чрез серия отвличания на журналисти. За два месеца бяха похитени осмина. Така че отвличането на Маруха и Беатрис можеше да се тълкува като поредното затягане на гайките в тази зловеща ескалация.

Вилямисар го прозря още щом видя автомобила със следи от куршуми. По-късно, сред навалицата в дома му, бе осенен от абсолютното убеждение, че животът на жена му и сестра му ще зависят от онова, което той успее да стори за спасението им. Този път, както никога досега, войната се бе превърнала в лично единоборство, което не можеше да бъде предотвратено.

Всъщност самият Вилямисар веднъж вече беше оцелял. Като член на Камарата на представителите, през 1985 г., когато още нямаше редовно законодателство срещу наркомафията, а само отделни укази, издавани при въвеждането на извънредно положение, той бе успял да прокара Общата наредба за упояващите препарати. По-късно Луис Карлос Галван му подсказа как да предотврати приемането на проектозакон, предложен в Камарата от някои депутати, приятели на Ескобар, с който се целеше юридическата отмяна на действащото споразумение за екстрадиция. С това бе подписал смъртната си присъда. На 22 октомври 1986 г. двама наемни убийци по анцузи, които се преструваха, че правят гимнастика пред дома му, изстреляха по него два автоматни откоса, докато се качваше в колата си. Оцеля по чудо. Единият от нападателите бе убит от полицията, съучастниците му бяха заловени, но след няколко години ги пуснаха на свобода. Никой не си плати за атентата, но и никой не се усъмни кой го е поръчал.

Уговорен от самия Галан за известно време да напусне Колумбия, Вилямисар прие поста на посланик в Индонезия. Година по-късно американските служби за сигурност в Сингапур заловиха колумбийски наемен убиец, който пътувал за Джакарта. Не стана ясно дали е бил изпратен да убие Вилямисар, но бе установено, че в САЩ е регистриран като покойник със смъртен акт, който се оказа фалшив.

В нощта след отвличането на Маруха и Беатрис домът на Вилямисар щеше да се пръсне по шевовете. Бяха надошли политици и членове на правителството, както и семействата на двете жертви. Асенет Веласкес, която имаше агенция за произведения на изкуството и беше голяма приятелка на семейство Вилямисар, живееше в апартамента над тях и бе поела ролята на домакиня. Така че липсваше само музиката, за да заприлича на обикновена петъчна вечер. В Колумбия е нещо неизбежно: всяко събиране на повече от шест души, без значение по кое време и от кое съсловие, неминуемо се превръща във вечеринка.

В този час вече цялото пръснато по света семейство бе уведомено. Александра, дъщеря на Маруха от първия й брак, бе свършила да вечеря в един ресторант в Майкао — на далечния полуостров Гуахира, — когато Хавиер Аяла съобщи новината. Бе директорка на „Енфоке“, популярно телевизионно предаване, излъчвано всяка сряда, и предишния ден бе пристигнала в Гуахира, за да направи поредица интервюта. Хукна към хотела, за да се свърже със семейството, но домашните телефони бяха заети. По една щастлива случайност предишната сряда бе интервюирала психиатър, специалист по клинични отклонения, предизвикани в строго охранявани затвори. Още щом чу новината в Майкао, й хрумна, че същата терапия би могла да е полезна за похитени заложници, и се върна в Богота, за да я приложи на практика още в следващото предаване.

Глория Пачон — сестрата на Маруха, която по онова време беше посланик на Колумбия в ЮНЕСКО — бе събудена от Вилямисар в два през нощта с думите: „Имам гадна новина.“ Хуана, дъщеря на Маруха, която беше на почивка в Париж и се намираше в съседната спалня, я узна миг след това. Николас, двайсет и седем годишен музикант и композитор, бе събуден в Ню Йорк.

В два през нощта доктор Гереро, придружаван от сина си Габриел, отиде да говори с депутата Диего Монтаня Куеляр, председател на Патриотичния съюз — филиал на Комунистическата партия — и член на групата на Нотаблес^[8], създадена през декември 1989 г. за преговори между правителството и похитителите на Алваро Диего Монтоя. Завариха го не само буден, но и угнетен. Същата вечер бе чул вестта за отвличането по новините и я бе приел като обезсърчаващ знак. Гереро искаше да го помоли единствено да му бъде посредник пред Пабло Ескобар, за да вземе него за заложник вместо Беатрис. Монтаня Куеляр му отговори по типичния си начин:

— Не ставай глупак, Педро — му каза. — В тази страна нищо не може да се направи.

Доктор Гереро се прибра вкъщи призори, но дори не се опита да поспи. Тревожното състояние го държеше буден. Малко преди седем му позвъни лично водещият от новинарската програма на Радио Каракол, Ямид Амат, и Гереро, във възможно най-лошото си настроение, му отговори с безразсъдно предизвикателство към похитителите.

Без да е спал нито минута, в шест и половина сутринта Вилямисар взе душ и се преоблече, след което тръгна за срещата си с министъра на правосъдието Хайме Хиралдо Анхел, който го осведоми как води войната срещу тероризма на наркотрафикантите. Вилямисар излезе оттам убеден, че неговата борба ще бъде трудна и продължителна, но бе благодарен за двучасовата актуализация по темата, тъй като отдавна не се бе интересувал от наркомафията.

Пропусна закуската и обяда. Следобед, след няколко неуспешни постъпки, той също посети Диего Монтаня Куеляр, който за пореден път го изненада със своята откровеност: „Помни, че тази история ще се проточи — му каза. — Поне до юни следващата година, след свикването на Конституционната асамблея, защото Маруха и Беатрис ще са щитът на Ескобар срещу екстрадирането му.“ Мнозина приятели се дразнеха открито от песимистичните изявления на Монтаня Куеляр, въпреки че беше член на групата на Нотаблес.

— При всички случаи ще се махна от тази шибана комисия — каза на Вилямисар в типичния си цветист стил. — Само си чешем езиците като кръгли глупаци.

Когато след целия този безплоден ден се прибра вкъщи, Вилямисар се почувства изцеден и самотен. Двете дози чисто уиски, които изгълта на екс, го сринаха. Синът му Андрес, който от този момент щеше да е единственият му другар, успя да го накара да закуси в шест часа следобед. Точно тогава телефонира президентът.

— Ето сега, Алберто — му каза в най-добро разположение на духа. — Елате тук да поговорим.

Президентът Гавирия го прие в седем вечерта в библиотеката на личното си жилище в президентския дворец, което обитаваше от три месеца със съпругата си Ана Милена Муньос и двете им деца, Симон на единайсет и Мария Пас на осем години. Беше малко, но уютно убежище до оранжерия с ярки цветя, с дървени лавици, претъпкани с официални издания и семейни снимки. Имаше и стереоуредба с любимите му компактдискове: „Бийтълс“, „Джетро Тул“, Хуан Луис Гера, Бетовен, Бах. След изнурителната служебна дейност тук президентът провеждаше неофициалните срещи или се отпускаше привечер на чаша уиски с приятели.

Гавирия сърдечно поздрави Вилямисар и му заговори с разбиране и съпричастие, но и с типичната си рязка откровеност. След като бе преодолял първоначалния шок, Вилямисар вече бе по-спокоен, а и разполагаше с достатъчно информация, за да е наясно, че президентът твърде малко може да направи за него. И двамата бяха убедени, че отвличането на Маруха и Беатрис преследва политически цели, и без да са пророци, знаеха, че извършителят е Пабло Ескобар.

— Но най-същественото не е, че знаем — каза Гавирия. — Трябва да принудим Ескобар да си признае като първа важна стъпка за безопасността на заложничките.

Още от първия миг Вилямисар беше наясно, че за да му помогне, президентът няма да наруши конституцията или закона, нито ще преустанови военните операции за залавянето на похитителите, но няма и да предприеме действия за освобождаване на заложничките без съгласието на семействата.

— Това е нашата политика — заяви президентът.

Нямаше какво повече да се добави. Когато Вилямисар напусна президентския дворец, бяха минали двайсет и четири часа от похищението, той не можеше да знае какво му готви съдбата, но знаеше, че каквото и да предприеме за освобождаването на заложничките, ще може да разчита на съдействието на правителството, а и Рафаел Пардо бе на негово разположение. Най-голямо доверие обаче имаше в суровия реализъм на Диего Монтаня Куеляр.

 

 

Първото похищение от тази безпрецедентна серия — на 30 август, само три седмици след като президентът Сесар Гавирия бе встъпил в длъжност — бе на Диана Турбай, директорка на новинарското телевизионно предаване „Криптон“ и главен редактор на списание „Ой пор ой“ в Богота. Тя беше дъщеря на бившия президент и лидер на Либералната партия Хулио Сесар Турбай. С нея бяха отвлечени и четирима души от екипа й: главната редакторка на предаването Асусена Лиевано, редакторът Хуан Вита, операторите Ричард Бесера и Орландо Асеведо, както и установилият се в Колумбия немски журналист Херо Бус. Общо шестима.

Похитителите бяха използвали като примамка предложение за интервю с отец Мануел Перес, главнокомандващия на Армията за национално освобождение (ЕЛН)^[9]. Нито един от малцината, запознати с тази идея, не бе съгласен Диана да приеме предложението. Сред тях бе министърът на отбраната генерал Оскар Ботеро, а също и Рафаел Пардо, на когото президентът бе посочил рисковете от експедицията, за да предупреди семейство Турбай. Но само който не познаваше Диана можеше да допусне, че тя ще се откаже от това пътуване. Всъщност бе я заинтересувало не толкова интервюто с отец Мануел Перес, колкото възможен диалог за постигането на мир. Преди години и в пълна тайна тя бе предприела подобна експедиция и се бе добрала на муле до въоръжените групировки на собствената им територия, в самоотвержен опит да проумее движението както от политическа, така и от журналистическа гледна точка. Навремето новината не бе получила отглас, нито бяха оповестени някакви резултати. По-късно, въпреки старата вражда с M-19, тя се бе сприятелила с Карлос Писаро^[10], когото бе посетила в лагера му в търсене на мирно разрешаване на конфликта. Беше напълно ясно, че заложилият капана за отвличането й е бил запознат с тези прецеденти. Затова никаква причина, никакво препятствие и нищо на света не би попречило на Диана да проведе разговор с отец Перес, който държеше в ръцете си един от ключовете за постигането на мир.

Година по-рано, поради разни спънки в последния момент, тази среща бе отложена, но на 30 август в пет часа следобед и без да уведомят никого, Диана и екипът й потеглиха в раздрънкан микробус, придружавани от двама младежи и едно момиче, които се бяха представили за пратеници на ръководството на ЕЛН. Още от Богота пътуването беше достоверна пародия на онова, което наистина биха организирали партизаните. Спътниците им явно бяха членове на въоръжено движение, бяха участвали в него или просто бяха много добре обучени, защото в разговорите и в поведението си не допуснаха нито една грешка, която да ги издаде.

Първия ден стигнаха до Онда, на сто четирийсет и шест километра от Богота. Там ги чакаха други хора с две по-удобни коли. След вечеря в крайпътна гостилница продължиха по невидим и опасен път под проливен дъжд, докато осъмнаха в очакване да го разчистят от голямо свлачище. Накрая в единайсет сутринта, изморени и недоспали, стигнаха до някакво място, където ги очакваше патрул с пет коня. Диана и Асусена продължиха на коне, а колегите им пеш; четири часа се придвижваха, първо през гъсто обрасла планина, а после през идилична долина с мирни къщурки сред кафеени плантации. Хората надничаха да ги видят, някои разпознаваха Диана и я поздравяваха от верандите. Хуан Вита пресметна, че през целия път са ги видели не по-малко от петстотин души. Следобед се установиха в безлюдна ферма, където младеж с вид на студент се представи за член на ЕЛН, но не каза нищо за крайната цел на пътуването. Всички бяха объркани. На не повече от половин километър се виждаше част от магистрала, а в дъното град, който несъмнено беше Меделин. Значи не беше територия на ЕЛН. Освен ако — така си бе помислил Херо Бус — това не е майсторски ход на отец Перес, решил да се срещне с тях в зона, в която никой не подозира, че се намира.

След още около два часа пристигнаха в Копакабана — община, погълната от демографския подем на Меделин. Слязоха от конете пред къщурка с белосани стени и покрити с мъх керемиди, почти вкопана в стръмен горист склон. Вътре имаше малка гостна и по една стаичка от двете страни. В едната бяха разположени три двойни легла, където се настаниха водачите им. В другата — с едно двойно легло и нарове на два етажа — настаниха мъжете от екипа. За Диана и Асусена бе предназначено най-доброто помещение в дъното. Личеше, че е било обитавано от жени. Лампите светеха и през деня, защото всички прозорци бяха заковани с дъски.

След близо тричасово чакане се появи мъж с маска на лицето, който ги поздрави с добре дошли от името на командването и ги уведоми, че отец Перес ги очаква, но от съображения за сигурност първо трябва да откарат жените. Тогава Диана за първи път прояви признаци на безпокойство. Херо Бус я посъветва насаме в никакъв случай да не се съгласява групата да бъде разделена. Тъй като не успя да го предотврати, Диана скришом му даде личната си карта и макар че не й остана време да му обясни защо, той я прие като доказателство в случай, че я ликвидират.

Преди разсъмване отведоха жените и Хуан Вита. Херо Бус, Ричард Бесера и Орландо Асеведо останаха с петима пазачи в стаята с двойното легло и наровете на два етажа. Подозрението, че са попаднали в капан, се засилваше с всяка минута. Вечерта, докато играеха на карти, вниманието на Херо Бус бе привлечено от скъпия часовник на един от пазачите. „Значи в ЕЛН вече сте се издигнали до «Ролекс»“, пошегува се той. Но противникът му се престори, че не е разбрал. Друго нещо, объркало Херо Бус, беше въоръжението им, което не беше типично за партизански боеве, а за бойни операции в градска среда. Орландо, който беше мълчаливец и смяташе себе си за излишния беден роднина, не се нуждаеше от толкова признаци, за да прозре истината, защото изпитваше непоносимото усещане, че се случва нещо ужасно.

Първото преместване в друго жилище стана в полунощ на 10 септември, когато пазачите нахлуха с крясъци: „Законът! Полиция!“ След два часа усилен ход през гъста гора и в ужасна буря те се добраха до къщата, в която бяха Диана, Асусена и Хуан Вита. Беше просторна, добре обзаведена, с телевизор с голям екран и нищо в нея не будеше подозрение. Никой от тях никога не предположи колко близо — и по чиста случайност — са били всички до освобождението си още същата нощ. Разполагаха с няколко часа, за да обменят мисли, опит и планове за бъдещето. Диана си изля душата пред Херо Бус. Каза му колко е потисната от това, че ги е вкарала в капан без изход, и му призна как се опитва да отхвърли мислите за семейството — за съпруга, децата и родителите си, — които не й давали нито миг покой. Но всичките й усилия оставали напразни.

На следващата нощ, докато заедно с Асусена и Хуан Вита я откарваха пеш в друга къща, Диана проумя, че няма нищо вярно в онова, което им казваха. И още същата нощ един непознат дотогава пазач разпръсна съмненията й.

— Не сте в ръцете на ЕЛН, а на Екстрадитаблес — им заяви. — Но бъдете спокойни, защото ще станете свидетели на историческо събитие.

Изчезването на екипа на Диана Турбай продължаваше да е загадка деветнайсет дни по-късно, когато отвлякоха Марина Монтоя. Трима добре облечени мъже, въоръжени с деветмилиметрови пистолети и автомати „Мини Узи“ със заглушители, я бяха извлекли навън, когато вече затваряше ресторанта си „При лелите“ в северната част на Богота. Сестра й Лукресия, която й помагаше в обслужването на клиентите, имаше късмета да е с гипсиран крак, поради което не бе отишла в заведението. Марина вече бе затворила, но когато разпозна двама от мъжете, които стояха пред вратата, отвори отново. Бяха обядвали там няколко пъти и бяха направили добро впечатление на персонала със своята любезност, с типичния за Антиокия хумор и бакшишите от трийсет процента за сервитьорите. Онази вечер обаче бяха различни. Още щом Марина отвори вратата, те с умела хватка я обездвижиха и я извлякоха навън. Тя успя да се вкопчи в един стълб и се разкрещя. Един от нападателите я ритна с коляно в гръбнака и я остави без дъх. Откараха я в безсъзнание в пригодения за дишане багажник на син „Мерцедес 190“.

Луис Гилермо Перес Монтоя, едно от седемте деца на Марина, четирийсет и осем годишен висш служител в колумбийското представителство на „Кодак“, изтълкува факта като всички останали: отвличането на майка му бе наказателна акция заради неизпълненото от правителството споразумение между брат й Херман Монтоя и групата на Екстрадитаблес. Недоверчив по природа към всичко свързано с официалните кръгове, той си постави за цел да освободи майка си, като установи директен контакт с Пабло Ескобар.

Без никаква ориентация, без предварителни контакти и дори без да знае какво ще прави там, два дни по-късно той отпътува за Меделин. На летището взе такси и каза на шофьора да го закара в града, без да уточнява адрес. Действителността го връхлетя, когато видя захвърлен в канавката труп на около петнайсетгодишно момиче, с хубави ярки празнични дрехи и силен грим. На челото се виждаше дупка от куршум и струйка кръв. Невярващ на очите си, Луис Гилермо го посочи с пръст.

— Там има убито момиче.

— Да — отвърна шофьорът, без дори да погледне. — Една от куклите, с които се забавляват приятелите на дон Пабло.

Случката разчупи леда. Луис Гилермо разкри пред шофьора каква е целта на посещението му и той му обясни къде да се срещне с предполагаемата дъщеря на някаква братовчедка на Пабло Ескобар.

— Иди днес в осем в църквата, която е зад пазара — му каза. — Там ще дойде едно момиче на име Росалия.

Тя наистина се оказа там и го чакаше, седнала на пейка на площада. Беше почти дете, но държането и самоуверените й думи бяха като на зряла и добре обучена жена. За да започне ходатайството, му каза, трябва да донесе половин милион песо в брой. Посочи му хотела, в който да отседне следващия четвъртък, и там да чака обаждане по телефона в петък, в седем сутринта или в седем вечерта.

— Ще ти се обади жена на име Пита — уточни тя.

Гилермо напразно чака два дни и част от третия. Накрая разбра, че е измама, и беше благодарен, че Пита не се обади да му поиска парите. Той бе действал толкова потайно, че жена му разбра за тези негови злополучни пътувания едва четири години по-късно, когато го сподели за първи път във връзка с писането на този репортаж.

 

 

Четири часа след отвличането на Марина Монтоя един джип и едно „Рено 18“ блокираха отпред и отзад автомобила на главния редактор на „Тиемпо“ Франсиско Сантос^[11] в странична улица в квартал Лае Фериас, в западната част на Богота. Журналистът пътуваше в обикновен на вид червен джип, макар че беше фабрично брониран, но четиримата нападатели, които го обградиха, не само носеха деветмилиметрови пистолети и автомати „Мини Узи“ със заглушители, но единият размахваше и специален лост за разбиване на стъкла. Не им се наложи да направят нищо. Пачо, непоправим любител на споровете, побърза да отвори вратата, за да поговори с нападателите. „По-скоро щях да умра, отколкото да не разбера какво се случва“, повтаряше по-късно. Един от похитителите го обездвижи с насочен в челото пистолет и го принуди да излезе от колата с наведена глава. Друг отвори предната врата и изстреля три куршума: един се отклони в стъклото, два пробиха черепа на трийсет и осем годишния шофьор Оромансио Ибанес. Пачо дори не разбра. Дни по-късно, връщайки се към покушението, си спомни, че е дочул притъпеното от заглушителя съскане на трите куршума.

Операцията беше толкова светкавична, че дори сред оживеното вторнишко движение не бе привлякла ничие внимание. Един полицай откри кървящото тяло на предната седалка на изоставената кола; грабна радиотелефона и веднага чу в другия край, изгубен някъде в пространството глас:

— Слушам.

— Кой е на телефона? — попита полицаят.

— Вестник „Тиемпо“.

Вестта се разнесе в ефир десет минути по-късно. Всъщност похищението бе подготвяно от четири месеца, но заради непредвидимите пътувания на Пачо Сантос почти се бе провалило. По същите причини петнайсет години по-рано хората на M-19 се бяха отказали да отвлекат баща му Ернандо Сантос.

Този път бяха взели под внимание и най-дребните подробности. Колите на похитителите, изненадани от задръстване на булевард „Бояка“ до 80 улица, се измъкнаха през тротоарите и се изгубиха в криволичещите улички на бедняшки квартал. Пачо Сантос седеше между двама от нападателите, със замазани с лак за нокти очила, но проследи наум завоите и обръщанията на колата, докато тя влезе с подскачане в някакъв гараж. От пътя и времето Пачо си създаде приблизителна представа за квартала.

Един от похитителите го хвана за ръка и поведе невиждащия през очилата Пачо до края на някакъв коридор. Изкачиха се на втория етаж, завиха наляво, извървяха пет крачки и влязоха в студено помещение. Там му свалиха очилата. Беше се озовал в мрачна спалня, със заковани с дъски прозорци и самотна крушка на тавана. Единствените мебели бяха двойно легло, застлано с доста употребявани чаршафи, и маса с портативно радио и телевизор.

Пачо разбра, че бързането на похитителите му не е било продиктувано само от съображения за сигурност, а и защото са искали да стигнат навреме за футболния мач между „Сантафе“ и „Калдас“. За всеобщо успокоение връчиха на Пачо бутилка ракия, оставиха го насаме с радиото и отидоха да гледат мача на първия етаж. За десет минути той преполови бутилката, не усети никакъв ефект, но това му даде кураж да изслуша докрай мача. От дете беше привърженик на „Сантафе“ и толкова се ядоса от равния резултат два на два, че му се отщя да пие. Накрая се видя по новините по телевизията в девет и половина в архивен запис, облечен в смокинг и заобиколен от кралици на красотата. Едва тогава узна и за смъртта на шофьора.

След новините пазач с маска от фланела влезе и го накара да си свали дрехите и да облече сив анцуг, който, изглежда, бе задължителен в затворите на Екстрадитаблес. Опита се да му вземе инхалатора за астмата, който носеше в джоба на сакото си, но Пачо го убеди, че за него това е въпрос на живот или смърт. Маскираният му обясни какви са правилата на пленничеството: можеше да ходи в тоалетната в коридора, да слуша радио и да гледа телевизия без ограничения, но без да повишава звука. Накрая го накара да легне и завърза глезена му за леглото с въже за ласо.

Пазачът просна един дюшек успоредно на леглото и след миг вече хъркаше с накъсано подсвиркване. Нощният мрак се сгъсти. Пачо осъзна в тъмното, че това е първата нощ от едно неизвестно бъдеще, в което всичко можеше да се случи. Помисли за жена си Мария Виктория — наричана от приятелите Марияве, — хубава, интелигентна и със силен характер, с която тогава имаха две деца, Бенхамин на двайсет месеца и Габриел на седем. Някакъв петел пропя наблизо и Пачо се учуди на разваления му часовник. „Петел, кукуригащ в десет вечерта, трябва да е побъркан“, си помисли. Пачо бе чувствителен и импулсивен човек и лесно се просълзяваше: вярно копие на баща си. Мъжът на сестра му Хуанита, Андрес Ескаби, бе загинал в самолет, взривен във въздуха от бомба на Екстрадитаблес. Тогава пред опечалените роднини Пачо бе произнесъл думи, които потресоха всички: „През декември някой от нас няма да е жив.“ Но в нощта на отвличането той нямаше усещането, че тя ще му е последната. За пръв път нервите му бяха в покой и се чувстваше сигурен, че ще оживее. По дишането на легналия до него пазач, той се досети, че е буден. Попита го:

— В чии ръце съм?

— В чии предпочитате? — попита пазачът. — На партизаните или на наркомафията?

— Мисля, че съм в ръцете на Пабло Ескобар — отвърна Пачо.

— Така е — каза пазачът и веднага се поправи: — В ръцете на Екстрадитаблес.

Вестта се бе разпространила. Операторите в телефонната централа на „Тиемпо“ бяха позвънили на най-близките роднини, те на други, другите на трети и така до края на света. По ред странни съвпадения една от последните в семейството за станалото узна съпругата на Пачо. Минути след похищението се обади приятелят им Хуан Габриел Урибе, който още не бе сигурен какво се е случило и се осмели само да я попита дали Пачо си е у дома. Тя отговори отрицателно и Хуан Габриел не посмя да й съобщи все още непотвърдената новина. Минути по-късно се обади Енрике Сантос Калдерон, първи братовчед на мъжа й и заместник главен редактор на „Тиемпо“.

— Разбра ли вече за Пачо? — попита той.

Мария Виктория помисли, че я пита за нещо друго, свързано с мъжа й, за което вече знаеше.

— Разбира се — отвърна.

Енрике набързо прекъсна разговора, за да продължи да звъни на други роднини. Години по-късно, коментирайки недоразумението, Мария Виктория каза: „Това ми се случи, защото се мислех за много умна.“ Веднага след това Хуан Габриел й позвъни отново и тогава вече й разказа всичко: за убийството на шофьора и за отвличането на Пачо.

 

 

Президентът Гавирия и най-близките му съветници гледаха рекламни клипове за изборната кампания за Конституционната асамблея, когато съветникът по печата Маурисио Варгас му пошушна на ухото: „Отвлекли са Пачито Сантос.“ Прожекцията не бе спряна. Президентът, който за кино използваше очила, ги свали и погледна Варгас.

— Дръжте ме в течение — му каза.

Сложи си пак очилата и продължи да гледа прожекцията. Близкият му приятел и министър на съобщенията Алберто Касае Сантамария, който седеше до него, дочу новината и от ухо на ухо тя стигна и до останалите президентски съветници. Залата се разтресе. Но президентът дори не трепна, верен на метода си на действие, който се изразяваше с простото училищно правило: „Това домашно трябва да се свърши.“ След края на прожекцията отново свали очилата, прибра ги в горния джоб на сакото си и нареди на Маурисио Варгас:

— Обадете се на Рафаел Пардо и му кажете още сега да свика Съвета за сигурност.

Междувременно, както бе запланувано, проведе обсъждане на клиповете. Едва когато направиха почивка, даде израз на шока, който му бе причинила вестта за отвличането. Половин час по-късно влезе в залата, където вече го чакаха повечето членове на Съвета за сигурност. Едва бяха започнали, когато Маурисио Варгас влезе на пръсти и му пошепна на ухото:

— Отвлекли са Марина Монтоя.

Всъщност то се бе случило в четири часа следобед — преди отвличането на Пачо, — но изминаха цели четири часа, за да стигне вестта и до президента.

 

 

Ернандо Сантос Кастильо, бащата на Пачо, от три часа вече спеше на десет хиляди километра оттам, в един хотел във Флоренция в Италия. В съседната стая бе дъщеря му Хуанита, а в друга до нея дъщеря му Адриана с мъжа си. Те научиха вестта по телефона, но решиха да не будят баща си. Племенникът му Луис Фернандо обаче му се обади директно от Богота с най-внимателното встъпление, което бе успял да съчини, за да събуди шейсет и осемгодишния си чичо с пет байпаса на сърцето.

— Имам много лоша новина — му каза.

Ернандо, естествено, си помисли за най-страшното, но запази спокойствие.

— Какво се е случило?

— Отвлекли са Пачо.

Вестта за едно отвличане, колкото и да е тежка, не е непоправима като новината за убийство, и Ернандо въздъхна облекчено. „Слава тебе, Господи!“, възкликна, но веднага смени тона:

— Спокойно. Ще видим какво можем да направим.

Един час по-късно, в свежото утро на тосканската есен, всички потеглиха на дългото пътуване обратно за Колумбия.

 

 

Семейство Турбай, притеснено, че седмица след заминаването й няма новини от Диана, се обърна към правителството с искане да отправи официално запитване до главните партизански организации. Една седмица след датата, на която Диана трябваше да се е върнала, съпругът й Мигел Урибе и депутатът Алваро Лейва осъществиха тайно пътуване до Зелената къща, главния щаб на ФАРК^[12] в източната кордилера. Оттам се свързаха с всички въоръжени групировки, за да узнаят дали Диана не е задържана от някоя от тях. В общо комюнике седем отговориха отрицателно.

Без да е съвсем ясно какво точно се случва, от президентството предупредиха обществеността, че се разпространяват лъжливи съобщения, и настояха хората да вярват единствено на правителствената информация. Но тежката и горчива истина бе, че обществото безрезервно вярваше в комюникетата на Екстрадитаблес, и всички въздъхнаха с облекчение, когато на 30 октомври — шейсет и един дни след отвличането на Диана Турбай и четирийсет и два след изчезването на Франсиско Сантос — и последните съмнения бяха разпръснати само с едно изречение: „Потвърждаваме публично, че изчезналите журналисти са в ръцете ни.“ Осем дни по-късно бяха отвлечени Маруха Пачон и Беатрис Вилямисар. Имаше предостатъчно основания да се предполага, че ескалацията на насилието ще придобие още по-големи мащаби.

На следващия ден след изчезването на Диана и екипа й, когато още не съществуваше и най-малкото подозрение, че може да са били отвлечени, след няколкодневно проследяване, на централна улица в Богота бе нападнат от група наемници известният водещ на новините в Радио Каракол Ямид Амат. Той успя да им се измъкне благодарение на уменията си за самоотбрана, за които нападателите не подозираха, и само Бог знае как се отърва от изстрелян в гърба му куршум. Само няколко часа след това Мария Клара, дъщеря на бившия президент Белисарио Бетанкур, успя да избяга с колата си, заедно с дванайсетгодишната си дъщеричка Наталия, от друга банда похитители, които бяха блокирали пътя й в луксозен жилищен квартал. Единственото обяснение за тези провали можеше да е само категоричната заповед, дадена на нападателите, жертвите да бъдат залавяни живи.

 

 

Първи узнаха със сигурност в чии ръце са Маруха Пачон и Беатрис Вилямисар бившият президент Турбай и Ернандо Сантос, защото четирийсет и осем часа след отвличането лично Ескобар бе изпратил писмено съобщение чрез един от адвокатите си: „Можеш да им кажеш, че групата държи Маруха Пачон.“ На 12 ноември Хуан Гомес Мартинес, главен редактор на меделинския вестник „Коломбиано“, който неведнъж бе посредничил с Ескобар от името на Нотаблес, получи ново косвено потвърждение в писмо с печата на групата на Екстрадитаблес. „Залавянето на журналистката Маруха Пачон — пишеше в писмото — е в отговор на похищенията и репресиите, извършени през последните дни в град Меделин от службите на Държавна сигурност, както вече сме заявявали многократно.“ И отново изразяваха решимостта си да не освободят нито един заложник, докато положението не се промени.

Съпругът на Беатрис, доктор Педро Гереро, потиснат от самото начало от чувството за абсолютна безпомощност под лавината от събития, реши да затвори психиатричния си кабинет. „Как можех да приемам пациенти, след като се чувствах по-зле и от тях“, каза. Получаваше пристъпи на тревожност, които се мъчеше да не предава на децата си. Нямаше нито миг покой, привечер търсеше утеха в уискито и залъгваше безсъницата, слушайки сълзливи болера за влюбени по Радио Рекуердо. „Любов моя — пееше някой. — Ако ме чуваш, отвърни ми.“

Алберто Вилямисар, убеден от самото начало, че похищението на жена му и сестра му е само брънка от зловеща верига, предприе опити за сближаване със семействата на другите отвлечени. Първата му среща с Ернандо Сантос обаче беше обезсърчаваща. Придружаваше го балдъзата му Глория Пачон и двамата завариха Ернандо проснат на дивана, изпаднал в пълно отчаяние. „Подготвям се да страдам по-малко, когато убият Франсиско“, им каза още от вратата. Вилямисар се опита да нахвърли план за преговори с похитителите, но Ернандо го сряза с нескривано огорчение.

— Не бъдете наивен, синко — му каза. — Нямате и най-малка представа що за типове са тези. Нищо не може да се стори.

Бившият президент Турбай не се държа по-окуражаващо. От различни източници бе узнал, че дъщеря му е в ръцете на Екстрадитаблес, но бе решил да не го признава публично, докато не узнае със сигурност какво ще поискат. Седмица по-рано той с ловко извъртане се бе изплъзнал от въпроса на група журналисти.

— Сърцето ми подсказва — им бе заявил, — че Диана и сътрудниците й ги задържа журналистическата им работа, така че не става дума за друго задържане.

След три месеца безплодни усилия това разочарование бе обяснимо. Вилямисар го разбираше, но вместо да се зарази от песимизма на останалите, той се зае да вдъхне нов дух в общото дело.

В онези дни попитали негов приятел що за човек е Вилямисар и той го описал с един-единствен щрих: „Голям другар на чашка.“ Вилямисар бе възприел казаното добронамерено, като завидно и рядко срещано достойнство. Ала още в деня на отвличането на жена си бе осъзнал, че в неговото положение това достойнство може да е опасно, затова реши, че докато заложничките не бъдат освободени, няма да изпие нито глътка на обществено място. Като добър пияч в компания знаеше, че алкохолът сваля гарда, развързва езика и донякъде променя чувството за реалност. Истински риск за човек, който трябва да измерва до милиметър всяка своя стъпка и всяко свое действие. Така че въздържанието, което си наложи, не беше наказание, а мярка за сигурност. Не се появи на нито едно празненство повече и каза сбогом на бохемските гуляи и партийните заливания. В нощите на най-силно емоционално напрежение, Вилямисар търсеше утеха в някое самотно питие, докато синът му Андрес изслушваше излиянията му с чаша вода в ръка.

По време на срещите с Рафаел Пардо двамата обсъждаха алтернативни действия, но винаги се сблъскваха с възприетата от правителството политика, която държеше отворена вратата за екстрадиция. И двамата знаеха, че това е най-силният инструмент за натиск, с който да принудят наркобароните да се предадат, и президентът го прилагаше със същото убеждение, с което Екстрадитаблес го използваха, за да не се предадат.

Вилямисар нямаше военно образование, но бе израснал в близост до казармите. Баща му, доктор Алберто Вилямисар Флорес, като дългогодишен лекар на президентската гвардия, беше тясно свързан с живота на офицерите й. Дядо му, генерал Хоакин Вилямисар, е бил министър на войната. Чичо му, генерал Хорхе Вилямисар Флорес — главнокомандващ на въоръжените сили. От тях Алберто бе наследил характера, типичен за военните и за хората от Сантандер — едновременно сърдечен и властен, сериозен и гуляйджия, вземеше ли нещо на прицел — стреляше, казваше направо каквото имаше да казва и никога през живота си към никого не се бе обръщал на „ти“. У него все пак бе надделял генът на бащата и бе завършил медицина в Католическия университет „Хавериано“, но така и не се бе дипломирал, повлечен от неудържимите бързеи на политиката. Не толкова като потомък на военни, колкото като истински сантандерец, винаги носеше 38-калибров „Смит и Уесън“ с къса цев, който не би желал никога да използва. При всички случаи, въоръжен или не, най-големите му добродетели бяха неговата решимост и търпението му. Въпреки че на пръв поглед тези качества изглеждат несъвместими, животът му бе доказал, че не е така. С подобно наследство на Вилямисар не му липсваше куража да опита въоръжена операция за освобождаване на заложничките, но я отхвърляше, докато не се стигнеше до екстремна ситуация на живот или смърт.

Така че в края на ноември единственото допустимо разрешение за него беше да се изправи срещу Ескобар очи в очи и двамата — единият от Антиокия, другият от Сантандер — да преговарят по мъжки като равни. Една вечер, изтощен от толкова лутания напред-назад, разказа всичко на Рафаел Пардо. Той разбра отчаянието му, но отговорът му бе категоричен.

— Ето какво ще ви кажа, Алберто — му заяви по своя сдържан и прям начин. — Правете каквито си искате постъпки, опитайте каквото можете, но ако желаете и в бъдеще да разчитате на нашето сътрудничество, не трябва да отстъпвате от политиката за предаването им в ръцете на закона. Нито крачка, Алберто. Да е ясно.

Никакви други добродетели, освен неговите решимост и търпение, не можеха да послужат по-добре на Вилямисар, за да преодолее вътрешните противоречия, пред които го изправяха тези условия. Това означаваше, че ще може да действа по свое желание, по свой начин и според собственото си въображение, но през цялото време с вързани ръце.