Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (11)

10.

Посланието на отец Гарсия Ерерос направи пробив в задънената улица. За Алберто Вилямисар беше като чудо, защото точно в тези дни пресяваше имената на евентуални посредници, които според поведението и качествата си биха могли да заслужат доверието на Пабло Ескобар. Рафаел Пардо също узна за телевизионното предаване и го разтревожи подозрението, че от службата му може да има изтичане на информация. При всички случаи и той, и Вилямисар смятаха, че отец Гарсия Ерерос би могъл да е подходящият посредник за предаването на Ескобар.

Всъщност в края на март разменените писма вече не постигаха нищо. Дори по-лошо: стана очевидно, че Ескобар е използвал Вилямисар като инструмент да изпраща съобщения до правителството, без да предлага нищо в замяна. Последното му писмо представляваше безкраен списък от жалби: че примирието не е нарушено, обаче давало свобода на хората му да се бранят от силите за сигурност, че същите са включени в списъците за големи атентати, че ако не се намери бързо разрешение на въпроса, ще бъдат увеличени безогледните атаки срещу полицията и гражданското население. Оплакваше се, че прокурорът е отстранил само двама офицери, след като обвинените от Екстрадитаблес са двайсет.

Когато Вилямисар се намираше в безизходица, той споделяше с Хорхе Луис Очоа, но когато въпросът беше деликатен, Очоа го изпращаше в имението на баща си в търсене на мъдри съвети. Старецът поднасяше на Вилямисар половин чаша отлежало уиски. „Изпийте го цялото, че не знам как издържате тази страшна трагедия“, му казваше. Така стояха нещата в началото на април, когато Вилямисар се върна в Ла Лома и подробно разказа на дон Фабио за разминаванията си с Ескобар. Дон Фабио сподели разочарованието му.

— Няма да се будалкаме повече с писма — реши той. — Ако продължаваме така, ще мине цял век. Най-добре е да се срещнете лично с Ескобар и да уговорите условията помежду си.

Дон Фабио саморъчно написа предложението. Съобщи на Ескобар, че Вилямисар е готов да поеме всички рискове и да бъде откаран в багажника на кола. Ескобар обаче не прие. „Може би ще говоря с Вилямисар, но не сега“, гласеше отговорът. Навярно още се боеше от електронно устройство за проследяване, което можеше да е навсякъде, включително под златната коронка на кътник.

Междувременно наркобаронът продължаваше да настоява полицаите да бъдат санкционирани, както и да обвинява Маса Маркес, че поддържа връзки с паравоенни групировки и с картела в Кали с цел да ликвидира хората му. Това обвинение, както и другото, че е замесен в убийството на Луис Карлос Галан, бяха двете яростни обсесии на Ескобар срещу генерал Маса Маркес. Но генералът, публично или в частни разговори, продължаваше да твърди, че за момента не води война срещу картела в Кали, защото негов приоритет е тероризмът на наркотрафикантите, а не самият наркотрафик. От своя страна и без връзка с темата Ескобар бе написал в писмо до Вилямисар: „Кажете на доня Глория, че мъжът й бе убит от Маса, в което въобще не бива да се съмнява.“ Срещу това постоянно повтарящо се обвинение отговорът на Маса бе винаги един и същи: „Самият Ескобар най-добре знае, че не е вярно.“

Отчаян от тази кръвожадна и безплодна война, която смазваше всяка разумна инициатива, Вилямисар направи едно последно усилие да убеди правителството да се съгласи на примирие с цел водене на преговори. Оказа се невъзможно. От самото начало Рафаел Пардо му беше дал да разбере, че както семействата на похитените се противопоставят на решението на правителството да не прави никакви отстъпки, така и противниците на политиката за подчинение на правосъдието обвиняват правителството, че предава страната в ръцете на трафикантите.

Вилямисар — придружаван този път от балдъзата си, доня Глория де Галан — посети и генералния директор на полицията, генерал Гомес Падиля. Тя помоли генерала за едномесечно примирие, за да се опитат да установят личен контакт с Ескобар.

— Много ни е мъчно, госпожо — отвърна й генералът, — но не можем да спрем операциите срещу този престъпник. Вие действате на свой риск, а ние единствено можем да ви пожелаем късмет.

Това беше всичко, което успяха да постигнат срещу непробиваемата полицейска съпротива, целяща да предотврати необяснимото изтичане на информация, което бе позволявало на Ескобар да се измъква и от най-хитро заложените капани. Все пак доня Глория не си отиде с празни ръце, защото на сбогуване един офицер й каза, че държат Маруха някъде в департамента Нариньо, на границата с Еквадор. Тя знаеше от Беатрис, че е в Богота, така че грешната следа на полицията разсея опасенията й за провеждането на освободителна акция.

По това време спекулациите на медиите за условията, при които Ескобар трябва да се предаде, бяха достигнали мащабите на международен скандал. Отричането на полицията, обясненията на членове на правителството на всички нива, дори лично от страна на президента, не успяха да убедят обществото, че не се водят преговори и няма тайни споразумения за предаването на наркобарона.

Генерал Маса Маркес също смяташе, че това е така. Нещо повече: беше убеден — и го казваше на всеки, готов да го изслуша, — че уволнението му ще е едно от основните изисквания на Ескобар, за да се предаде. Президентът Гавирия отдавна изглеждаше недоволен от някои волни изявления на Маса Маркес пред печата и от непотвърдените слухове, че изтичането на деликатни сведения е негово дело. Но в онзи момент — след толкова години на поста, при огромната му популярност заради действията с твърда ръка срещу престъпността, както и за безусловното му преклонение пред Божия Младенец — не беше вероятно да вземе хладнокръвно решение за уволнението му. Маса навярно съзнаваше властта си, но със сигурност знаеше също, че в края на краищата президентът ще приложи своите правомощия, и единственото, за което бе помолил — чрез послания на общи приятели, — бе да го предупредят навреме, за да обезопаси семейството си.

Единственият държавен чиновник, упълномощен да поддържа контакти с адвокатите на Пабло Ескобар — и то винаги в писмен вид, — бе директорът на отдела за криминални разследвания Карлос Едуардо Мехия. Нему се полагаше по закон да уточнява оперативните подробности за предаването, както и условията за безопасността и пребиваването на Ескобар в затвора.

Министър Хиралдо Анхел лично проучи възможните варианти. След като през ноември предишната година Фабио Очоа се бе предал, министърът се бе заинтересувал от изолатора с повишена охрана в Итагуи, обаче адвокатите на Ескобар възразиха, че е лесна мишена за коли-бомби. Стори му се приемлива идеята да превърне в блиндиран затвор един манастир в Побладо — близо до жилищната сграда, в която Ескобар се бе спасил от взривените двеста килограма динамит, приписвани на картела от Кали, — но монахините собственички не се съгласиха да го продадат. Беше предложил да се укрепи затворът в Меделин, на което се противопостави общинският съвет в пълен състав. Уплашен, че предаването в ръцете на властта може да се провали заради липсата на затвор, Алберто Вилямисар подкрепи с основателни доводи предложението, направено от Ескобар през октомври предишната година: Общинския център за наркомани „Ел Кларет“, на дванайсет километра от главния парк на Енвигадо, в имението, известно под името Ла Катедрал дел Вале, регистрирано на името на подставено лице на Ескобар. Правителството проучи възможността да наеме центъра и да го приспособи за затвор, съзнавайки, че Ескобар няма да се предаде, преди да се разреши проблемът за личната му безопасност. Адвокатите му настояваха тъмничарите да са от Антиокия, а външната охрана да се възложи на коя да е въоръжена групировка, с изключение на полицията, тъй като се опасяваха от репресии заради убитите полицаи в Меделин.

Кметът на Енвигадо, отговарящ за крайния резултат, взе под внимание указанията на правителството и се зае с оборудването на затвора, който трябваше да бъде предаден на министерството на правосъдието съгласно подписания между тях договор за аренда. Основната сграда беше непретенциозна като училище, с циментови подове, керемиден покрив и боядисани в зелено метални врати. Административният сектор, разположен в някогашната къща на имението, се състоеше от три малки помещения, кухня, павиран вътрешен двор и изолатор. Имаше общо спално помещение от четиристотин квадратни метра и по-обширна зала за библиотека и за обучение, както и шест индивидуални килии с отделни бани. В центъра имаше общо помещение от близо шестстотин квадратни метра, с четири душа, съблекалня и шест тоалетни. Престрояването бе започнало през февруари, с шейсет постоянни работници, които спяха на смени по няколко часа дневно. Трудните топографски условия, окаяното състояние на пътя и суровата зима ги принудиха да се откажат от камиони и самосвали и се наложи голяма част от оборудването да се пренесе на мулета. На първо място — два бойлера от по петдесет литра всеки, казармените нарове и към две дузини табуретки с боядисани в жълто тръби. Двайсет саксии с декоративни растения — араукария, лавър и палма арека — допълваха вътрешната украса. Тъй като в бившия център нямаше телефонни линии, в началото връзката щеше да се осъществява по радиото. Крайната стойност на ремонта възлизаше на сто и двайсет милиона песо, които плати общината на Енвигадо. Според началните изчисления се предвиждаше ремонтните работи да продължат осем месеца, но когато на сцената излезе отец Гарсия Ерерос, спешно бе въведен ускорен режим.

Друга пречка за предаването на Ескобар беше разпускането на частната му войска. Самият той, изглежда, не възприемаше затвора като законодателна мярка, а като безопасно място срещу враговете му и дори срещу редовното правораздаване, но не бе постигнал единодушие сред войската си, за да се предаде и тя заедно с него. Аргументът му бе, че не може той и семейството му да имат сигурно убежище, а да остави съучастниците си на произвола на Елитния корпус. „Аз не командвам сам себе си“, бе написал в едно писмо. Но това за мнозина беше полуистина, тъй като вероятно искаше да запази наблизо всичките си помощници, за да продължи да управлява бизнеса си от затвора. Във всеки случай правителството предпочиташе да вкара зад решетките всички наведнъж заедно с Ескобар. Бяха близо сто банди, които не се намираха в постоянна бойна готовност, но служеха като резерви на първа линия и бяха в състояние да се съберат и въоръжат само за няколко часа. Ставаше въпрос да убедят Ескобар да обезоръжи и вземе със себе си в затвора своите петнайсет или двайсет безстрашни капитани.

В малкото лични разговори, които Вилямисар бе провел с президента Гавирия, той бе изразил готовност да съдейства на личните му постъпки за освобождаването на отвлечените. Вилямисар не смяташе, че правителството е водило други преговори освен онези, за които го бе упълномощило, а те бяха част от политиката за подчинение. Бившият президент Турбай и Ернандо Сантос — въпреки че никога не го изрекоха, а и познаваха институционните затруднения на върховната власт — несъмнено очакваха поне минимална гъвкавост от страна на президента. Отказът му да промени установените в указите срокове, въпреки настояването, молбите и исканията на Нидия, продължаваше да е като трън в очите на засегнатите семейства. А фактът, че ги промени три дни след смъртта на Диана, е нещо, което семейството й никога нямаше да проумее. За нещастие — президентът го бе заявил в частен разговор — отлагането на датата тогава не би предотвратило гибелта на Диана, така както тя се бе случила.

Ескобар никога не се примири с използването само на един канал и нито за миг не престана да се пазари с Бога и с дявола, с всички законни и незаконни средства. Не защото вярваше на едните повече, отколкото на другите, а защото никога не се доверяваше на никого. Дори след като бе постигнал очакваното от Вилямисар, продължаваше да лелее надеждата за политическо опрощение, появила се през 1989 г., когато големите наркотърговци и мнозина от последователите му се сдобиха с членски карти на M-19, за да попаднат в списъците на амнистираните партизани. Главнокомандващият Карлос Писаро им затвори пътя с неизпълними изисквания. Две години по-късно Ескобар търсеше нова пролука чрез Конституционната асамблея, като върху някои от членовете бе оказан натиск по различни начини — от предлагане на големи суми пари до сурови заплахи.

Но и враговете на Ескобар си противоречаха в намеренията си. Такъв бе произходът на така наречения нарковидеоклип, който предизвика колкото шумен, толкова и безплоден скандал. Предполагаше се, че е заснет със скрита камера в хотелска стая в момента, когато член на Конституционната асамблея получава пари в брой от предполагаем адвокат на Ескобар. Въпросният човек, избран с листата на M-19, в действителност принадлежеше към паравоенна групировка на служба на картела в Кали в борбата му срещу картела в Меделин, така че не успя да убеди никого. Месеци по-късно шеф от частните милиции, който се бе демобилизирал и предал в ръцете на съдебните власти, разказа, че хората му са нагласили този нескопосан телесериал, за да го използват като улика срещу Ескобар, който подкупвал членове на Конституционната асамблея, следователно помилването или отказът от екстрадиция щяха да са фалшифицирани.

Между многото фронтове, които се мъчеше да отвори, Ескобар се опита да изтъргува освобождаването на Пачо Сантос зад гърба на Вилямисар, когато постъпките му почти бяха достигнали кулминационната си точка. В края на април, чрез познат свещеник, той изпрати съобщение на Ернандо Сантос за среща с един от адвокатите му в църквата в Усакен. Ставало дума — пишеше в посланието — за изключително важна стъпка за освобождаването на Пачо. Ернандо не само познаваше свещеника, но и го смяташе за жив светец, така че отиде на срещата сам и навреме в осем часа вечерта в посочения ден. В полумрака на църквата адвокатът го предупреди, че няма нищо общо с картелите, но че Пабло Ескобар бил негов „кръстник“ в кариерата и не можел да му откаже услуга. Мисията му се ограничаваше в това да му връчи два текста: доклад до „Амнести Интернашънъл“ срещу полицията в Меделин и оригинал на бележка с претенции за статия относно издевателствата на Елитния корпус.

— Дойдох тук само с мисълта за сина ви — каза адвокатът. — Ако тези материали бъдат публикувани утре, на следващия ден Франсиско ще е свободен.

Ернандо прочете предлаганата статия, влагайки целия си политически усет. Изреждаха се вече многократно изобличаваните от Ескобар факти, но с ужасяващи подробности, невъзможни за доказване. Бе написана сериозно и донякъде злъчно. Според адвоката автор бил самият Ескобар. Във всеки случай наподобяваше неговия стил.

Документът за „Амнести Интернашънъл“ вече бе публикуван в други вестници и Ернандо Сантос не възразяваше да го пусне отново. Но не и статията, която бе прекалено опасна, за да я отпечата без доказателства. „Да ми прати улики и ще я отпечатаме веднага, дори да не пуснат Пачо“, заяви Ернандо. Повече нямаше какво да се говори. Адвокатът бе разбрал, че мисията му е приключила, но реши да се възползва от случая и попита Ернандо колко му е взел Гидо Пара за посредничеството.

— Нито стотинка — отвърна Ернандо. — Въобще не е ставало дума за пари.

— Кажете ми истината — настоя адвокатът. — Защото Ескобар проверява сметките, контролира всичко и това сведение му е необходимо.

Ернандо отрече отново и срещата приключи с вежливо сбогуване.

 

 

В онези дни може би единственият човек, убеден, че нещата са на път да приключат, беше колумбийският астролог Маурисио Пуерта, който внимателно следеше събитията на националния хоризонт с помощта на звездите и бе стигнал до удивителни заключения относно астралната карта на Пабло Ескобар.

Наркобаронът бе роден в Меделин на първи декември 1949 г. в 11:50 сутринта. Следователно беше зодия Стрелец с асцендент в Риби и с възможно най-лошото влияние: Марс и Сатурн в съзвездие Дева. Проявяваше тенденции към безсърдечна авторитарност, деспотизъм, неутолима амбиция, бунтарство, безпорядъчност, непокорство, анархия, липса на дисциплина, агресивност срещу властта. Заключението беше категорично: внезапна смърт.

От 30 март 1991 г. Сатурн навлизаше в орбита от петградусов ъгъл, така че за следващите три години на Ескобар му оставаха три възможности, за да реши съдбата си: болницата, гробището или затворът. Една четвърта възможност — манастирът — не изглеждаше вероятна в неговия случай. Така или иначе, времето бе по-подходящо за уточняване на срокове за преговори, отколкото за сключване на окончателен договор. С една дума, най-добрата му възможност бе да се предаде при условията, предлагани му от правителството.

„Ескобар трябва да е прекалено разтревожен, за да се интересува от астралната си карта“, коментира един журналист. Защото още щом научи за Маурисио Пуерта, Ескобар пожела да проучи анализа му до най-незначителните подробности. Въпреки това двама пратеници на Ескобар не стигнаха до целта си, а един изчезна завинаги. Тогава Пуерта организира в Меделин широко разгласен семинар, за да се постави на разположение на Ескобар, но необясними спънки възпрепятстваха срещата. Пуерта ги изтълкува като знак, че звездите са против намесата в една съдба, която вече е неизбежна.

Съпругата на Пачо Сантос също научи за свръхестественото просветление на нейна позната ясновидка, която с изненадваща категоричност бе предсказала смъртта на Диана и със същата увереност бе съобщила на самата нея, че Пачо е жив. През април се срещнаха отново на обществено място и разминавайки се, тя й пошушна в ухото:

— Поздравления. Вече виждам завръщането му.

 

 

Това бяха единствените окуражаващи признаци, когато отец Гарсия Ерерос огласи загадъчното си послание до Пабло Ескобар. Как бе дошло това пророческо решение и какво общо имаше морето в Ковеняс е нещо, което продължава да интригува страната. Но начинът, по който то бе хрумнало на отеца, е още по-интригуващ. В петък, 12 април 1991 г., той бе посетил доктор Мануел Елкин Патаройо — прочутия изобретател на ваксината против малария, — за да го помоли да включи в „Минутата на Бога“ медицински пункт за ранното откриване на спин. Придружи го — освен млад свещеник от неговата общност — голям негов приятел, чистокръвен жител на Антиокия, който му помагаше в земните дела. Този благодетел, който бе пожелал да остане анонимен, не само бе дарил и построил доброволно личния параклис на отец Гарсия Ерерос, но и правеше редовни дарения за социалната му дейност. В автомобила, който ги откарваше в Института по имунология на доктор Патаройо, бе обзет от нещо като неотложно вдъхновение.

— Чуйте ме, отче — му каза. — Защо не се намесите в тази гадория и не помогнете Пабло Ескобар да се предаде?

Каза го направо и без осъзната причина. „Беше послание свише“, разказа по-късно, защото винаги така се отнасяше към Бога: с почитанието на раб и доверието на приятел. Свещеникът го усети като пробождане от стрела в сърцето. Пребледня. Доктор Патаройо, който не го познаваше, бе впечатлен от енергията, излъчвана от очите му и от търговския му усет, но придружителят му видя нещо друго. „Отецът беше като отнесен — разказа. — По време на посещението ни мислеше единствено за онова, което му бях казал, а на излизане толкова бързаше, че ме уплаши.“ Затова в края на седмицата го бе откарал да си отдъхне във вилата в Ковеняс, популярен курорт на Карибското крайбрежие, където се стичат хиляди туристи и свършва нефтопроводът с дневен капацитет двеста и петдесет барела суров петрол.

Отецът не намираше миг покой. Едва спеше, ставаше насред яденето, правеше дълги разходки по брега по всяко време на деня и нощта. „О, море в Ковеняс — крещеше срещу грохота на вълните. — Ще мога ли да го сторя? Ще трябва ли да го сторя? Ти, дето знаеш всичко: няма ли да погинем в начинанието?“ След мъчителните си разходки влизаше в къщата, владеещ напълно духа си, сякаш действително бе получил отговори от морето, и обсъждаше с домакина си начинанието до най-малките подробности.

Когато във вторник се завърнаха в Богота, свещеникът вече имаше общ поглед върху ситуацията и това възвърна спокойствието му. В сряда се върна към навиците си: стана в шест, взе душ, облече черната дреха със свещеническа якичка и се наметна с неизменното бяло пончо, след което с помощта на незаменимата вече половин живот секретарка Паулина Гарсон въведе в ред изостаналите дела. Същата вечер посвети програмата си на различна тема, която нямаше нищо общо със завладялата го обсесия. В четвъртък сутринта, както му беше обещал, доктор Патаройо отговори утвърдително на молбата му. Отецът пропусна обяда. В седем без десет пристигна в студиото на „Инрависион“, откъдето се излъчваше предаването му, и импровизира пред камерите прякото си послание до Ескобар. Тези шейсет секунди промениха малкото останали му години живот. Когато се прибра, вкъщи го очакваха куп телефонни съобщения от цялата страна и тълпа журналисти, които след тази вечер нямаше да го изпускат от поглед, докато не изпълнеше намерението си да отведе за ръка Пабло Ескобар в затвора.

Последният етап бе започнал, но прогнозите бяха неясни, защото общественото мнение бе разделено между тълпите, които вярваха, че доброто отче е светец, и невярващите, убедени, че е смахнат. В действителност животът му доказваше много неща, но не и че е луд. През януари бе навършил осемдесет и две години, през август щеше да навърши петдесет и две като свещеник и безспорно беше единственият влиятелен колумбиец, който никога не бе мечтал да стане президент на републиката. Снежнобялата му глава и пончото от бяла вълна върху расото допълваха един от най-почитаните образи в страната. Бе съгрешил с писането на стихове, които на деветнайсет години бе издал в книга, после втора, също в младостта, която бе излязла под псевдонима Стареца. Бе спечелил една вече забравена награда за сборник разкази и четирийсет и шест отличия за социалната си дейност. В добри и лоши времена винаги бе стъпвал здраво на земята, водеше светски обществен живот, слушаше всякакви вицове, а в часа на истината изпод типичното му за саваната пончо винаги излизаше наяве неизменната му същност: сантандерец до мозъка на костите.

Живееше с монашеска строгост в свещеническия дом на енорията на свети Жан Юд, в стая с течащ покрив, който отказваше да поправи. Спеше на дървено легло без дюшек и без възглавница, със завивка от разноцветни парчета плат с формата на къщички, съшита от монахините от Ордена на милосърдието. Отказа да приеме пухената възглавница, предложена му веднъж, защото смяташе, че е в противоречие с Божиите закони. Не си сменяше обувките, докато някой не му подареше нов чифт, нито сваляше дрехите и вечното си бяло пончо, докато не му подаряха други. Ядеше малко, но проявяваше добър вкус на трапезата и ценеше хубавата храна и сортовите вина, обаче не приемаше покани в луксозни ресторанти от страх да не помислят, че той плаща. Веднъж забеляза в заведение една дама от изтъкнат род с пръстен с диамант колкото бадем.

— С пръстен като този — каза й направо — бих построил сто и двайсет къщурки за бедните.

Дамата, смутена от думите му, не успя да му отговори, но на следващия ден му изпрати пръстена с любезно писъмце. Парите, естествено, не стигнаха за сто и двайсет къщи, но въпреки това отецът ги построи.

Паулина Гарсон де Бермудес беше родом от Чапата, южен Сантандер, и през 1961 г., едва петнайсетгодишна, бе пристигнала в Богота с майка си и с препоръка, че е отлична машинописка. Беше наистина такава, но не умееше да разговаря по телефона, а списъците й за покупки бяха неразгадаеми заради ужасния правопис. Овладя и двете неща и отецът я взе на работа. На двайсет и пет години се омъжи и роди сина си Алфонсо и дъщеря си Мария Констанса, които днес са инженери-конструктори. Паулина съумя да продължи работата си при свещеника, който малко по малко я натоварваше с все повече права и задължения, докато стана толкова незаменима, че пътуваше с него в страната и в чужбина, но винаги в компанията на още един свещеник. „За да избегнем клюки“, обясни Паулина. Накрая вече го придружаваше навсякъде, дори само за да му поставя и сваля контактните лещи, с които никога не се научи да се справя сам.

В последните години отчето недочуваше с дясното ухо, стана раздразнителен и се отчайваше от пропаданията в паметта си. Постепенно се отказа от традиционните молитви и импровизираше свои с вдъхновението на просветлен. Славата му на лунатик растеше едновременно с народното вярване, че притежава свръхестествената сила да разговаря с водите, както и да направлява теченията и поведението им. Разбирането, което проявяваше към случая на Пабло Ескобар, припомни негов израз по повод завръщането на генерал Густаво Рохас Пиниля^[1] през август 1957 г., когато бе изправен за разпит пред Конгреса: „Дори да е виновен, ако човек се предаде в ръцете на закона, той заслужава дълбоко уважение.“ Почти в края на живота му, по време на един „Банкет за милион“, чието организиране се бе оказало много проблематично, някакъв приятел го попитал какво ще прави след него и той му отвърнал като деветнайсетгодишен: „Иска ми се да легна в някоя ливада и да гледам звездите.“

На следващия ден след посланието по телевизията — без да съобщи или да направи предварителни проучвания — отец Гарсия Ерерос се яви в затвора в Итагуи, за да попита братята Очоа с какво може да допринесе за предаването на Ескобар. Те го приеха като светец с едно-единствено важно възражение: над четирийсет години бе поддържал контакт със слушателите чрез всекидневната си проповед и не бе предприемал нито едно начинание, без да го сподели с обществеността. Все пак най-важното за тях бе, че дон Фабио го възприе като посредник, изпратен от Провидението. Първо, защото спрямо него Ескобар нямаше да прояви онази резервираност, която му пречеше да приеме Вилямисар. И второ, защото обожественият му образ можеше да убеди да се предадат масово и съучастниците на Ескобар.

Два дни по-късно отец Гарсия Ерерос разкри на пресконференция, че е във връзка с хората, поели отговорност за отвличането на журналистите, и изрази оптимизъм за скорошното им освобождаване.

Вилямисар не се поколеба нито секунда да го потърси в студиото на „Минутата на Бога“. Придружи го по време на второто му посещение в затвора в Итагуи и същия ден бе сложено началото на трудния и строго поверителен процес, чийто завършек трябваше да е доброволното предаване. Започна с писмо, което отецът продиктува в килията на Очоа, а Мария Лия преписа на машина. Импровизираше, изправен пред нея, и се изразяваше в същия дух, със същия апостолски тон и със същия сантандерски акцент, както и в едноминутните си проповеди. В него приканваше Ескобар да потърсят заедно пътя към умиротворяването на Колумбия. Изрази надеждата си, че правителството ще го приеме като гарант „за да се зачетат правата ти, както и тези на семейството и приятелите ти“. Предупреди го обаче да не изисква неща, които правителството не може да му даде. Преди да завърши с „моите сърдечни поздрави“, разкри каква всъщност е практическата цел на писмото: „Ако сметнеш, че можем да се срещнем на сигурно за двама ни място, съобщи ми.“

Три дни по-късно Ескобар отговори собственоръчно. Приемаше да се предаде като саможертва в името на мира. Даваше ясно да се разбере, че не иска амнистия за себе си, нито настоява за съдебно, а само за дисциплинарно наказание за полицаите, безчинствали в общините, но в същото време не се отказваше да отвърне с драстични репресии. Беше готов да признае някои престъпления, макар и да знаеше със сигурност, че нито един колумбийски или чуждестранен съдия не разполага с достатъчно улики, за да го осъди, и вярваше, че и враговете му ще получат същото отношение. Въпреки нетърпеливото очакване на свещеника, за предложението му да се срещнат не се споменаваше нищо.

Отецът бе обещал на Вилямисар да сдържа поривите си да споделя информация и в началото частично изпълни това обещание, но почти детинският му авантюристичен дух се оказа по-силен. Очакването бе толкова напрегнато, а мобилизацията на пресата толкова масова, че оттогава насетне свещеникът не направи нито крачка без опашка от репортери и подвижни екипи на радиото и телевизията, които го изпращаха до вратата на дома му.

 

 

След пет месеца активна дейност, проведена в пълна тайна и с безмълвната благословия на Рафаел Пардо, Вилямисар прецени, че прекалената словоохотливост на отец Гарсия Ерерос непрестанно излага на риск цялата операция. Тогава потърси и получи подкрепата на най-близките до отчето хора — с Паулина на първо място — и можа да продължи с подготовката на бъдещи действия, но без да се налага да го уведомява предварително.

На 13 май получи съобщение от Ескобар, в което го молеше да отведе отеца в имението Ла Лома и да го задържи там колкото се наложи. Предупреди, че е възможно да са както три дни, така и три месеца, защото лично трябва да извърши щателна проверка на всяка стъпка от операцията. Съществуваше вероятност срещата да се отмени, ако възникне подозрение за безопасността му. За щастие свещеникът беше винаги и изцяло на разположение за разрешаването на този проблем, който го лишаваше от сън. На 14 май в пет часа сутринта Вилямисар потропа на вратата му и го завари да работи в кабинета си, сякаш беше посред бял ден.

— Да вървим, отче — му каза. — Заминаваме за Меделин.

В имението Ла Лома семейство Очоа бе подготвило всичко, за да приемат отеца за неопределено време. Дон Фабио отсъстваше, но жените в къщата се заеха с необходимото. Не беше лесно да се заблуди отецът, тъй като той се досещаше, че едно толкова непредвидено и прибързано пътуване можеше да е само за нещо много важно.

Закуската беше продължителна и обилна и отецът се нахрани добре. Към десет сутринта, стараейки се да не драматизира положението, Марта Ниевес му разкри, че всеки момент Ескобар ще го приеме. Той се развълнува, зарадва се, не знаеше какво да прави, докато Вилямисар не го върна в действителността.

— Най-добре е да го знаете отсега, отче — предупреди го той. — Може да се наложи да тръгнете сам с шофьора, но не се знае накъде, нито за колко време.

Отецът пребледня. Едва удържаше броеницата между пръстите, докато се разхождаше напред-назад и мълвеше на глас измислените си молитви. Всеки път, като минаваше покрай прозорците, поглеждаше към пътя, раздвоен между ужаса от пристигането на колата за него и копнежа да не се появи. Понечи да се обади по телефона, но сам осъзна опасността. „За щастие, за да говориш с Бога, не са нужни телефони“, продума. Отказа да седне на масата за обяда, който беше късен и още по-апетитен от закуската. В стаята, която му бяха приготвили, имаше легло с избродиран балдахин като над ложето на епископ. Жените се опитаха да го уговорят да си почине малко и той се съгласи. Но не заспа. Четеше неспокойно „Кратка история на времето“ от Стивън Хокинг, нашумялата книга, в която с помощта на математически изчисления авторът се опитваше да докаже, че Бог не съществува. Към четири следобед се появи в гостната, където Вилямисар дремеше.

— Алберто, най-добре да се връщаме в Богота — му каза.

Не беше лесно да го разубедят, но с чар и тактичност жените успяха. Привечер отново изпадна в колебание, но вече нямаше връщане назад. Той сам проумя сериозната опасност да се пътува нощем. Преди да си легне, помоли за помощ да си свали контактните лещи, защото винаги Паулина му ги слагаше и сваляше и той не умееше да го прави сам. Вилямисар не заспа, защото допускаше, че за Ескобар сенките на нощта са по-сигурни за провеждане на срещата.

Отецът не спа нито минута. Закуската в осем сутринта беше още по-изкусителна от предишната, но отецът дори не седна на масата. Беше все така отчаян заради контактните лещи, но никой не можа да му помогне, докато управителката на имението с големи усилия не успя да му ги сложи. За разлика от първия ден не изглеждаше изнервен и не ходеше дебнещ насам-натам, а седна и се втренчи неподвижно в пътя, по който трябваше да пристигне автомобилът. Стоя така, докато нетърпението не го надви, и скочи на крака.

— Аз си отивам — заяви. — Тази работа е вятър и мъгла.

Успяха да го убедят да изчака след обяда. Обещанието го окуражи. Яде с апетит, разговаря, беше забавен като в най-добрите си времена и накрая заяви, че ще поспи следобед.

— Но ви предупреждавам — заяви, като размахваше заканително пръст. — Щом се събудя след сиестата, си тръгвам.

Марта Ниевес позвъни на няколко места с надеждата да получи допълнителна информация, с която да задържи отчето след като се събуди. Беше напразно. Малко преди три всички дремеха в гостната, когато ги стресна шум от двигател. Автомобилът бе пристигнал. Вилямисар скочи, почука леко на спалнята на отеца и бутна вратата.

— Отче — му каза. — Дойдоха да ви вземат.

Свещеникът се поразсъни и успя някак си да стане. Вилямисар бе трогнат до дъното на душата си, защото старецът му заприлича на проскубано пиле, с провиснала на костите кожа, разтърсван от тръпки на ужас. Но бързо се окопити, прекръсти се, изпъна се и стана решителен и снажен. „Паднете на колене, синко — нареди на Вилямисар. — Да се помолим заедно.“ Когато се изправи, беше друг.

— Да видим какво става с Пабло — продума.

Въпреки че на Вилямисар му се искаше да го придружи, дори не се опита, защото знаеше каква е уговорката, но си позволи да поговори с шофьора насаме.

— Вие отговаряте за отеца — му заяви. — Той е прекалено важен човек. Внимавайте как ще се държите с него. Трябва да сте наясно каква отговорност носите.

Шофьорът го изгледа така, сякаш Вилямисар е някой идиот, и му каза:

— Мислите ли, че като се качвам в колата със светец, може нещо да ни се случи?

Измъкна бейзболна шапка и каза на отеца да си я сложи, за да не го разпознаят по бялата коса. Свещеникът си я нахлупи. Вилямисар не преставаше да мисли, че Меделин е военизирана зона. Тревожеше се да не спрат отеца и срещата да се провали. Или да се озове заклещен между кръстосания огън на наемниците и полицията.

Сложиха го да седне до шофьора. Докато всички гледаха как колата се отдалечава, отецът свали шапката и я метна през прозореца. „Не се тревожете, синко — извика на Вилямисар. — Аз имам власт над водата.“ Над полето проехтя гръм и небето се разцепи в библейски потоп.

 

 

Единствената известна версия за посещението на отец Гарсия Ереро при Пабло Ескобар е дадената от самия него, след като се върна в Ла Лома. Разказа, че бил приет в голяма разкошна къща, с олимпийски басейн и различни спортни игрища. По пътя, от съображения за сигурност, три пъти сменили колите, но не ги задържали на нито един от многобройните полицейски постове заради проливния дъжд, който не спрял нито за миг. Някои постове, както му обяснил шофьорът, били на службата за сигурност на Екстрадитаблес. Пътували повече от три часа, макар че е по-вероятно да са го закарали в една от градските резиденции на Пабло Ескобар в Меделин, а шофьорът да е обикалял, за да си помисли отецът, че отиват някъде, много далече от Ла Лома.

Разказа, че в градината го посрещнали двайсетина въоръжени мъже, които той упрекнал за лошия им начин на живот и за отказа им да се предадат. Пабло Ескобар лично го чакал на терасата, облечен в бял памучен костюм за вкъщи, с дълга много черна брада. Явният страх на отеца от пристигането му в Ла Лома и после поради неизвестностите на пътуването се разпръснал още като го видял.

— Пабло — му казал. — Дошъл съм да оправим тази бъркотия.

Ескобар му отвърнал със същата сърдечност и с голямо уважение. Седнали в гостната в две от креслата, тапицирани с кретон на цветя, един срещу друг, готови за дълъг разговор като двама стари приятели. Отецът изпил едно уиски, което съвсем го успокоило, докато Ескобар на бавни глътки отпивал плодов сок. Предвижданата продължителност на посещението се бе ограничила до три четвърти час заради вроденото нетърпение на отеца и разговорния стил на Ескобар, също толкова сбит и рязък както в писмата му.

Притеснен от белите петна в паметта на свещеника, Вилямисар го бе инструктирал по време на разговора да си води записки. Така и направил, но дори отишъл по-далече. Под предлог, че паметта му е слаба, помолил Ескобар собственоръчно да записва по-съществените си предложения, след което го карал да ги задрасква или поправя с твърдението, че са неизпълними. Така Ескобар оставил на заден план натрапчивата идея за уволнението на полицаите, обвинявани от него във всякакъв род изстъпления, и се съсредоточил върху безопасността на подготвяното за затвор място.

Отецът разказа, че попитал Ескобар дали той е извършителят на атентатите срещу четиримата кандидати за президентския пост. Отвърнал уклончиво, че му приписват престъпления, които не е извършил. Уверил го, че не можел да предотврати ликвидирането на професор Лоу Муртра^[2], извършено на 30 април на улица в Богота, защото заповедта била издадена много преди това и нямало начин да се отмени. Колкото до освобождаването на Маруха и Пачо, избегнал да каже нещо, което можело да го компрометира като извършител, но казал, че Екстрадитаблес държат заложниците при нормални условия, те са в добро здравословно състояние и ще бъдат освободени веднага щом се уговорят сроковете за предаването. Специално за Пачо заявил без ирония: „Той е щастлив в затворничеството си.“ Накрая отдал заслуженото на добрите намерения на президента Гавирия и изразил задоволството си, че са стигнали до съгласие. Този лист хартия, изписан на места от свещеника, но в по-голямата си част с текст, коригиран и ясно обяснен лично от Ескобар, бе първото официално предложение за предаването му.

Отецът вече се изправял, за да се сбогува, когато му паднала едната контактна леща. Опитал се да си я сложи, Ескобар понечил да му помогне, потърсили помощ от обслужващия персонал, но всичко било напразно. Свещеникът бил отчаян. „Няма какво да се прави — казал. — Единствено Паулина умее.“ За негова изненада Ескобар много добре знаел коя е и къде се намира в момента.

— Не се тревожете, отче — му казал. — Ако искате, ще пратя да я доведат.

Но отецът не можел да сдържа повече нетърпението си да се прибере и предпочел да тръгне без лещи. Преди да се сбогуват, Ескобар го помолил да благослови едно златно медальонче, което носел на шията си. Отецът го направил в градината, обсаден от охранителите.

— Отче — му казали, — не може да си тръгнете, без да ни дадете благословията си.

Паднали на колене. Дон Фабио Очоа бе казал, че намесата на отец Гарсия Ереро ще е определяща за решението на хората на Ескобар да се предадат. Изглежда, и Ескобар е смятал така и може би затова, за да даде добър пример, и той коленичил с тях. Отецът благословил всички и им изчел едно „конско евангелие“, че трябва да се върнат към живота в рамките на закона и да спомогнат мирът да възтържествува.

Не се забави повече от шест часа. Появи се в Ла Лома към осем и половина вечерта, вече под сияйните звезди, и слезе от колата със скок на петнайсетгодишен ученик.

— Спокойно, синко — каза на Вилямисар. — Вече няма проблем, накарах ги всичките да коленичат.

Не беше лесно да го укротят. Бе изпаднал в състояние на опасна възбуда и не помогнаха нито хапчетата, нито успокоителните отвари на жените Очоа. Продължаваше да вали, но той искаше незабавно да отлети за Богота, да разгласи новината, да говори с президента на републиката, за да сключат веднага споразумението и да провъзгласят мира. Успяха да го накарат да поспи няколко часа, но още преди разсъмване той започна да обикаля притихналата къща, да си говори сам, да реди на висок глас вдъхновените си молитви, докато едва призори сънят го надви.

Когато на 16 май в единайсет сутринта пристигнаха в Богота, новината гърмеше по радиото. Вилямисар завари сина си Андрес на летището и го прегърна развълнуван. „Спокойно, синко — му каза. — До три дни майка ти е навън.“ Рафаел Пардо не бе толкова убеден, когато Вилямисар му го съобщи по телефона.

— Наистина се радвам, Алберто — му каза. — Но не изпадайте предварително във възторг.

За пръв път след отвличането Вилямисар присъства на приятелско събиране, но никой не проумя защо е толкова доволен от нещо, което в края на краищата не бе нищо повече от смътно обещание като толкова други, дадени от Пабло Ескобар. По това време отец Гарсия Ерерос бе обиколил всички новинарски медии в страната — гледани, слушани и писани. Молеше за търпимост към Ескобар. „Ако не го разочароваме, той ще се превърне в големия съзидател на мира“, повтаряше. И добавяше, без да пояснява, че е цитат от Русо: „В същността си всички хора са добри, въпреки че при някои обстоятелства стават зли.“ А пред гора от струпани микрофони бе заявил безапелационно:

— Ескобар е добър човек.

На 17 май, петък, вестник „Тиемпо“ информира, че отецът е приносител на лично писмо, което следващия понеделник ще връчи на президента Гавирия. Всъщност ставаше дума за бележките, които Ескобар и той бяха водили на четири ръце по време на срещата си. В неделя Екстрадитаблес излъчиха комюнике, което за малко да остане незабелязано сред вихъра от новини: „Заповядахме Франсиско Сантос и Маруха Пачон да бъдат освободени.“ Не казваха кога. Радиото обаче го съобщи като свършен факт и пощурелите журналисти застъпиха на пост пред домовете на заложниците.

Това бе краят: Вилямисар получи писмо от Ескобар, в което му съобщаваше, че няма да пусне Маруха Пачон и Франсиско Сантос същия ден, а на следващия — 20 май, понеделник, в седем вечерта. Обаче във вторник, още в девет сутринта, Вилямисар трябваше отново да е в Меделин за предаването на Ескобар.