Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (2)

1.

Преди да влезе в автомобила, тя погледна през рамо, за да се увери, че никой не я дебне. Беше седем и пет вечерта в Богота. Преди час се бе стъмнило, Националният парк бе зле осветен и голите дървета бяха придобили призрачен вид на фона на тъжното мътно небе, но не се виждаше нищо, будещо страх. Маруха седна на мястото зад шофьора въпреки ранга си, защото винаги го бе смятала за най-удобното. Беатрис влезе през другата врата и седна вдясно от нея. Бяха тръгнали почти час по-късно от обичайното и двете изглеждаха изморени след трите работни заседания в сънливия следобед. Особено Маруха, която предишната вечер бе имала гости в дома си и не бе спала повече от три часа. Тя изпъна отеклите си крака, затвори очи с отпусната на облегалката глава и даде обичайното нареждане:

— У дома, моля.

Прибираха се, както всеки ден, веднъж по един маршрут, друг път по друг не само от съображения за сигурност, а и поради задръстванията в движението. Колата „Рено 21“ беше нова и удобна, а шофьорът караше внимателно и умело. Най-добрата алтернатива в онази вечер бе Околовръстният булевард в северна посока. Трите светофара по пътя светеха зелено и привечерният трафик беше по-малко натоварен от обикновено. Дори в най-лошите дни им отнемаше половин час от офиса до жилището на Маруха, което се намираше на напречната Трета улица номер 84, А-42, след което шофьорът откарваше Беатрис в нейното, на седем пресечки от там.

Маруха произхождаше от семейство на известни интелектуалци и няколко поколения журналисти. Самата тя беше неколкократно награждавана журналистка. От два месеца бе директор на „Фосине“, държавната Компания за развитие на кинематографията. Беатрис, нейна зълва и лична асистентка, беше дългогодишен и опитен физиотерапевт, но за известно време бе решила да си даде почивка и „да смени темата“. Във „Фосине“ тя отговаряше главно за връзките с печата. Нито една от тях нямаше от какво да се бои, но откакто миналия август наркомафията бе започнала съвсем непредсказуемо да отвлича журналисти, Маруха бе придобила почти несъзнателния навик да се оглежда назад през рамо.

Опасенията й се оказаха основателни. Въпреки че Националният парк изглеждаше пуст, когато преди да се качи в колата се бе озърнала през рамо, осмина мъже я дебнеха. Един седеше зад волана на тъмносин „Мерцедес 190“, паркиран до отсрещния тротоар с фалшиви регистрационни номера от Богота. Друг беше на волана на откраднато жълто такси. Четирима в джинси, маратонки и кожени якета се шляеха в сенките на парка. Седмият бе висок и строен, в пролетен костюм и с куфарче, което допълваше вида му на млад чиновник. На половин пряка оттам отговорникът за акцията следеше от кафенето на ъгъла този пръв реален епизод, чиито старателни и напрегнати репетиции бяха започнали преди двайсет и един дни.

Таксито и мерцедесът последваха колата на Маруха на минимална дистанция, както го правеха още от миналия понеделник, за да установят обичайните й маршрути. След около двайсет минути всички завиха надясно по улица 82, на не повече от двеста метра от сградата от неваросани тухли, в която живееше Маруха със съпруга си и сина им. Тъкмо бяха започнали да изкачват стръмния склон на улицата, когато жълтото такси засече автомобила на Маруха, затисна го до левия тротоар и принуди шофьора рязко да спре, за да не се блъсне в него. Почти в същото време мерцедесът отзад спря и го лиши от възможността да се измъкне на заден ход.

Трима мъже слязоха от таксито и се упътиха решително към колата на Маруха. Високият добре облечен мъж носеше странно оръжие, което на Маруха й заприлича на пушка със срязан приклад, но с дълга и широка цев като телескоп. Всъщност бе деветмилиметрово „Мини Узи“ със заглушител, което можеше да произвежда както отделни изстрели, така и откоси от трийсет куршума за две секунди. Другите двама нападатели също бяха въоръжени с автомати и пистолети. Маруха и Беатрис обаче не успяха да видят, че от спрелия отзад мерцедес слязоха още трима мъже.

Всички действаха толкова координирано и бързо, че Маруха и Беатрис успяха да запомнят едва отделни фрагменти от кратките две минути, през които бе извършено покушението. Петима мъже заобиколиха колата и с професионална сръчност се заеха едновременно с тримата. Шестият с насочен автомат остана да наблюдава улицата. Маруха разпозна предчувствието си.

— Потегляйте, Анхел — извика на шофьора. — Ако трябва, качете се на тротоара, но карайте.

Анхел се бе вкаменил, пък и при всички случаи с таксито отпред и мерцедесът отзад нямаше как да се измъкне. Опасявайки се, че мъжете ще започнат да стрелят, Маруха се вкопчи в чантата си като в спасителен пояс, скри се зад седалката на шофьора и изкрещя на Беатрис:

— Лягайте на пода.

— Как ли не — измърмори Беатрис. — На пода ще ни убият.

Трепереше, но бе запазила присъствие на духа. Убедена, че е обикновен грабеж, тя с усилие измъкна двата пръстена от дясната си ръка и ги запрати през прозореца с мисълта: „Да ви приседнат дано.“ Не й остана време да свали другите два от лявата си ръка. Маруха, свита зад седалката, дори не се сети, че носи пръстен с диаманти и смарагди в комплект с обеците.

Двама мъже отвориха вратата на Маруха, други двама — вратата на Беатрис. Петият стреля през стъклото в главата на шофьора, но поради заглушителя изстрелът прозвуча като въздишка. После отвори вратата, с едно движение го издърпа навън и изстреля още три куршума в проснатото тяло. Беше недоразумение на съдбата: Анхел Мария Роа бе шофьор на Маруха едва от три дни и още бяха нови тъмният костюм, колосаната риза и черната вратовръзка, с които се обличаха министерските шофьори. Предшественикът му бе напуснал предишната седмица по собствено желание, след като десет години бе работил на щат във „Фосине“.

Маруха узна за убийството на шофьора много по-късно. От скривалището си дочу моментния звън от счупени стъкла и веднага след това заповеднически вик почти над главата си: „За вас сме дошли, госпожо. Излизайте!“. Желязна лапа я сграбчи над лакътя и я извлече от автомобила. Тя оказа съпротива, доколкото можа, падна, одраска си крака, но двамата мъже я повдигнаха и повлякоха към колата, спряла зад нейната. Никой от тях не забеляза, че Маруха се е вкопчила в чантата си.

Беатрис, която имаше дълги остри нокти и добра бойна подготовка, се опълчи на младежа, който понечи да я измъкне от колата: „Да не си ме пипнал!“, му изкрещя. Той се сгърчи и Беатрис разбра, че е изнервен като нея и е способен на всичко. Смени тона.

— Сама ще сляза — му каза. — Кажете какво да направя.

Младежът й посочи таксито.

— Качете се в онази кола и легнете на пода — заповяда й той. — Бързо!

Вратите бяха отворени, двигателят работеше, шофьорът седеше неподвижно на мястото си. Беатрис с труд се просна в задната част. Похитителят я заметна с якето си, настани се на седалката и стъпи върху нея. Качиха се още двама: единият седна до шофьора, другият отзад. Шофьорът изчака едновременното затръшване на двете врати и рязко потегли по Околовръстния булевард на север. Едва тогава Беатрис си даде сметка, че е забравила чантата си на седалката в тяхната кола, но вече бе твърде късно. Нетърпимото зловоние на амоняк от якето се оказа по-силно от страха и неудобното положение.

Мерцедесът, в който бяха качили Маруха, бе потеглил минута по-рано по друг маршрут. Накараха я да седне по средата на задната седалка с по един мъж от всяка страна. Този отляво я принуди да облегне глава на коленете му в толкова неудобна поза, че тя едва дишаше. До шофьора седеше мъж, който поддържаше връзка с втората кола по обикновен радиотелефон. Маруха беше много объркана, защото не знаеше в какъв автомобил я откарват — така и не бе разбрала, че всъщност този бе спрял зад нейния, — но усещаше, че е нов и удобен, навярно брониран, защото шумовете от булеварда достигаха до нея приглушено, като ромолящ дъжд. Не можеше да диша, сърцето й щеше да изскочи, чувстваше, че започва да се задушава. Мъжът до шофьора, който се държеше като шеф, усети, че е притеснена, и се опита да я успокои.

— Спокойно — подхвърли й през рамо. — Водим ви, за да предадете едно съобщение. След няколко часа ще сте си вкъщи. Обаче ако шавате, ще стане по-зле, така че стойте мирно.

Другият, притиснал я към коленете си, също се мъчеше да я успокои. Маруха вдиша дълбоко, издиша много бавно през устата и започна да идва на себе си. Ситуацията се промени след няколко пресечки, защото при изкачването на стръмно нагорнище колата попадна в задръстване. Мъжът с радиотелефона закрещя неосъществими заповеди, които шофьорът на другата кола не съумяваше да изпълни. Няколко линейки бяха заклещени някъде по магистралата и воят на сирените и оглушителната врява от клаксоните им можеха да подлудят всеки, който не беше добре с нервите. А похитителите, поне в този момент, не бяха никак добре. В желанието да си проправи път, шофьорът бе толкова изнервен, че се блъсна в едно такси. Бе лек удар, но водачът на таксито се развика и още повече увеличи напрежението. Мъжът с радиотелефона нареди на шофьора на всяка цена да продължи и колата се промъкна през тротоари и празни места.

Измъкнал се от задръстването, автомобилът продължи да се изкачва. Поради силно натоварения трафик по нагорнището, Маруха имаше усещането, че се движат към община Ла Калера. Изведнъж тя си спомни, че в джоба на жакета си носи кардамонови семена, които са природно успокоително, и помоли похитителите да й разрешат да сдъвче няколко. Мъжът отдясно й помогна да ги потърси в джоба и забеляза, че е стиснала чантата си. Взеха я, но й дадоха семената. Маруха се помъчи да огледа по-добре похитителите, но светлината бе твърде оскъдна. Осмели се да ги попита: „Кои сте вие?“ Онзи с радиотелефона й отвърна спокойно:

— Ние сме от M-19^[1].

Пълна глупост, защото M-19 вече бе легална организация и участваше в изборната кампания за влизане в Конституционната асамблея^[2].

— Сериозно — настоя Маруха. — От наркомафията ли сте, или от партизаните?

— От партизаните — отговори мъжът от предната седалка. — Но бъдете спокойна, от вас се иска само да предадете едно съобщение. Сериозно.

Прекъсна обяснението, за да заповяда да бутнат Маруха на пода, защото трябваше да минат през полицейски пост. „Сега не говорете и не шавайте, иначе ще ви убием“, й каза. Тя усети дулото на револвер в хълбока, а този до нея довърши изречението:

— Държа ви на мушка.

Минаха десет безкрайни минути. Маруха събра всичките си сили, дъвчейки кардамоновите семена, които все повече я ободряваха, но неудобната поза не й позволяваше нито да вижда, нито да чува какво говорят пред поста, ако говореха въобще. Остана с впечатлението, че преминаха без въпроси. Първоначалното й подозрение, че са се насочили към Ла Калера, се превърна в убеждение и това й донесе известно облекчение. Не се опита да се изправи, защото така се чувстваше по-удобно, отколкото с глава върху коленете на мъжа. Колата прекоси глинест път и след около пет минути спря. Мъжът с радиотелефона каза:

— Пристигнахме.

Не се виждаше никаква светлинка. Метнаха върху главата на Маруха някакво яке и я накараха да излезе приведена, така че виждаше единствено краката си, пристъпващи първо през двор, а после може би през кухня с облицован с плочи под. Когато махнаха якето от главата й, видя, че са в стаичка с площ около два на три метра, с дюшек на пода и червена крушка на тавана. Миг след това влязоха двама мъже с нещо като скиорски маски на лицата, които всъщност бяха крачоли от анцуг с три дупки за очите и устата. От този момент нататък, през цялото си заложничество, тя не видя нито едно открито лице.

Досети се, че двамата, които се заеха с нея, не бяха похитителите. Дрехите им бяха износени и мръсни, бяха по-ниски от нея, а тя беше висока метър и шейсет и седем, телата и гласовете им бяха на млади хора. Единият заповяда на Маруха да му предаде накитите, които носи. „От съображения за безопасност — й каза. — Тук ще са на сигурно място.“ Маруха му връчи пръстена си със смарагди и мънички диаманти, но не и обеците.

В другия автомобил Беатрис не успя да разбере откъде минават. През цялото време бе просната на пода и не помнеше да са изкачили стръмно нагорнище като това към Ла Калера, нито да са преминали през полицейски пост, а бе възможно таксито да се е ползвало с предимството да не го спират. Заради бъркотията в трафика атмосферата в колата бе много напрегната. Шофьорът крещеше по радиотелефона, че не може да прелети над колите, питаше какво да прави и това изнервяше още повече онези от автомобила пред тях, които му даваха различни и противоречиви нареждания.

Беатрис бе в много неудобна поза, със сгънат крак, замаяна от вонята на якето. Опитваше се да се намести. Пазачът й помисли, че се бунтува, и се помъчи да я успокои: „Спокойно, скъпа, нищо няма да ти се случи — й казваше. — Просто ще предадеш едно съобщение.“ Когато най-после разбра, че кракът й е изтръпнал, той й помогна да го протегне, вече не бе толкова рязък. За Беатрис бе непоносимо той да я нарича „скъпа“ и тази волност я дразнеше дори повече от вонята на якето. Но въпреки че похитителят се стараеше да я успокои, тя все повече се убеждаваше, че възнамеряват да я убият. Пресметна, че преходът не е продължил повече от четирийсет минути, така че когато пристигнаха в къщата, трябва да е било осем без четвърт.

Излизането от колата бе същото като на Маруха. Покриха главата й със смърдящото яке и я поведоха за ръка с предупреждението да гледа само надолу. Видя каквото и Маруха: двора, покрития с плочи под, две последни стъпала. Наредиха й да тръгне наляво и смъкнаха якето. Вътре беше Маруха, седнала на табуретка, бледа под червената светлина на единствената крушка.

— Беатрис! — възкликна Маруха. — И вие ли сте тук!

Не знаеше какво е станало с Беатрис, но мислеше, че са я освободили, защото не бе свързана с нищо. Като я видя, бе обзета едновременно от голяма радост, че не е сама, и от огромна мъка, че са отвлекли и нея. Прегърнаха се, сякаш отдавна не се бяха виждали.

Стори им се немислимо, че двете ще оживеят в тази мизерна дупка, като спят заедно на дюшека на пода и с двамата пазачи, които нито за миг не ги изпускаха от очи. Тогава друг маскиран, елегантен здравеняк, висок почти метър и осемдесет, когото останалите наричаха Доктора, нафукано пое командването като голям шеф. Взеха пръстените от лявата ръка на Беатрис, но не забелязаха, че носи златна верижка с медальон на Богородица.

— Това е военна операция и нищо няма да ви сполети — каза той и повтори: — Докарахме ви само за да предадете едно съобщение на правителството.

— Кой ни държи тук? — попита го Маруха.

Той сви рамене. „Сега това е без значение“, отвърна. Вдигна автомата, за да го видят добре, и продължи: „Но едно нещо искам да ви кажа. Това е автомат със заглушител, никой не знае нито къде сте, нито с кого сте. Само да викнете или да направите нещо друго, ще ви очистим за минута и никой повече няма да чуе за вас.“ Двете затаиха дъх в очакване на най-лошото. Но след заканата шефът се обърна към Беатрис.

— Сега ще ви разделим, а вас ще освободим — каза й той. — Довели сме ви по погрешка.

Беатрис реагира мигновено.

— Ааа, не — възрази без капка колебание. — Аз оставам с Маруха.

Бе толкова храбро и благородно решение, че дори похитителят възкликна изненадан, без капка ирония: „Каква вярна приятелка имате, доня Маруха.“ Тя, признателна и смаяна, го потвърди и поблагодари на Беатрис. Тогава Доктора ги попита искат ли нещо за ядене. Двете отказаха. Поискаха вода, защото устите им бяха пресъхнали. Донесоха им разхладителни. Маруха, която вечно държеше запалена цигара, с пакета и запалката подръка, не бе пушила по време на пътуването. Помоли да й върнат чантата, в която си носеше цигарите, но мъжът й предложи една от своите.

И двете пожелаха да идат в тоалетната. Първа отиде Беатрис, покрита с мръсен прокъсан парцал. „Гледайте в пода“, заповяда й някой. Отведоха я за ръка по тесен коридор до съвсем малък клозет в много окаяно състояние, в който само едно мизерно прозорче се взираше в нощта. Вратата нямаше резе отвътре, но се затваряше плътно, така че Беатрис се покатери върху клозетната чиния и надзърна през прозорчето. На светлината от един електрически стълб успя да различи само кирпичена къщурка с червени керемиди и полянка отпред, каквито могат да се видят навсякъде покрай черните пътища в саваната.

Когато се върна в стаята, ситуацията напълно се бе променила. „Сега разбрахме коя сте и също ни вършите работа — обърна се към нея Доктора. — Оставате при нас.“ Бяха го узнали от радиото, защото току-що бяха съобщили вестта за отвличането.

Журналистът Едуардо Карильо, който в Радио Кадена Насионал (РКН) бе редактор на новините за обществения ред, разговарял със свой военен източник, когато по радиотелефона му съобщили вестта за отвличането. В същия миг, без подробности, вече била излъчена. Така похитителите бяха установили личността на Беатрис.

По радиото съобщиха, че шофьорът на блъснатото такси записал две цифри от регистрационния номер и общите данни на автомобила, който го бе ударил. Полицията бе установила маршрута на бягството. Така че къщата стана опасна за всички и се налагаше незабавно да я напуснат. Нещо по-лошо: заложничките щяха да бъдат откарани с друга кола, и то в багажника.

Протестите на двете жени бяха безполезни, защото похитителите изглеждаха не по-малко уплашени от тях и не го криеха. Маруха поиска глътка медицински спирт, зашеметена от мисълта, че в багажника ще се задушат.

— Нямаме алкохол тук — сопна се Доктора. — Влизате в багажника, и толкоз. Побързайте.

Докато ги превеждаха през къщата до гаража, ги накараха да си свалят обувките и да ги носят в ръка. Там им откриха главите и ги принудиха да се свият на кълбо в багажника, но без да ги насилват. Мястото се оказа достатъчно широко и проветриво, защото бяха извадили резервните гуми. Преди да ги затворят, Доктора изстреля всяващ ужас предупредителен откос.

— Носим с нас десет кила динамит — им се закани. — При първия вик, кашлица, плач или каквото и да е друго, слизаме от колата и ви хвърляме във въздуха.

За тяхно облекчение и изненада през пролуките на багажника проникваше чист студен въздух като от климатик. Задухът изчезна, остана само неизвестността. Маруха се вглъби в себе си, което можеше да се приеме за пълно отчаяние, но всъщност с тази магическа формула тя превъзмогваше тревогата. Беатрис обаче, подтиквана от неутолимо любопитство, надникна през светлия процеп на неприлепващия плътно капак. През задното стъкло успя да зърне пътниците в колата: двама мъже на задната седалка и дългокоса жена с около двегодишно дете до шофьора. Вдясно забеляза голямата светеща в жълто реклама на познат търговски център. Нямаше никакво съмнение: движеха се по магистралата на север по дълъг осветен участък, после дойде пълният мрак на неравен път, по който колата намали. След петнайсетина минути спря.

Вероятно беше друг пост. Дочуваха се неясни гласове, шум от други коли, музика, но беше толкова тъмно, че Беатрис не успя да различи нищо. Маруха се оживи, ослуша се обнадеждена, че може да са пред контролно-пропускателна бариера и ще ги накарат да отворят багажника. Колата потегли след около пет минути и се изкачи по стръмен склон, но този път не успяха да установят маршрута. След десетина минути спряха и отвориха багажника. Отново им покриха главите и им помогнаха да излязат в тъмното.

Заедно извървяха същия път както в предишната къща, с погледи в пода и водени от похитителите през коридор, през малка гостна, в която други хора разговаряха шепнешком, и накрая до някаква стая. Преди да ги пусне да влязат, Доктора ги подготви.

— Сега ще срещнете една приятелка — им каза.

Светлината в стаята бе толкова оскъдна, че мина известно време, докато очите им свикнат с полумрака. Мястото не бе повече от два на три метра, с един-единствен закован прозорец. Седнали на единичен дюшек на пода, двама мъже с качулки както в предишната къща, отнесено гледаха телевизия. Всичко бе мрачно и потискащо. В ъгъла вляво от вратата, на тясно легло с желязна рамка се виждаше седнала призрачна жена с бяла занемарена коса, празен поглед и опъната по костите кожа. Не реагира на влизането им; не погледна, не въздъхна. Нищо: труп не би изглеждал по-безжизнен. Маруха успя да преодолее шока.

— Марина! — прошепна.

Беше Марина Монтоя, отвлечена преди почти два месеца и смятана за мъртва. Като главен секретар на президентството, брат й дон Херман Монтоя бе имал голямо влияние в правителството на Вирхилио Барко^[3]. Един от синовете му, Алваро Диего, директор на голяма застрахователна компания, бе отвлечен от наркомафията с цел да се окаже натиск за преговори с правителството. Най-разпространената — но все още непотвърдена — версия бе, че скоро след това го освободили срещу някакво тайно споразумение, което правителството не спазило. Похищението на Марина девет месеца по-късно можеше да се тълкува единствено като коварно отмъщение, тъй като по онова време тя вече не притежаваше разменна стойност. Правителството на Барко си бе отишло, а Херман Монтоя бе посланик на Колумбия в Канада. Така че за всички бе ясно — Марина бе отвлечена само за да бъде убита.

След първоначалния скандал около похищението й, което бе вдигнало на крак местната и международната общественост, името на Марина бе изчезнало от вестниците. Маруха и Беатрис я познаваха добре, но едва я разпознаха. Фактът, че са ги отвели в същата стая, още от първия момент означаваше за тях, че са в килия на осъдените на смърт. Марина не реагираше. Маруха стисна ръката й и потрепери. Ръката на Марина, нито топла, нито студена, не излъчваше нищо.

Музикалният сигнал преди новините по телевизията ги изтръгна от вцепенението. Беше девет и половина вечерта на 7 ноември 1990 година. Половин час преди това журналистът Ернан Еступинян от Националната телевизия бе узнал за похищението от свой приятел във „Фосине“ и се бе втурнал към мястото. Още не се бе върнал с всички подробности в кабинета си, когато главният редактор и водещ Хавиер Аяла, преди дори да обяви заглавията, откри емисията със спешна извънредна новина: „Главният директор на «Фосине» доня Маруха Пачон де Вилямисар, съпруга на известния политик Алберто Вилямисар, и сестра му Беатрис Вилямисар де Гереро, бяха отвлечени в седем и половина тази вечер.“ Целта изглеждаше ясна: Маруха беше сестра на Глория Пачон, вдовицата на Луис Карлос Галан^[4], младия журналист, основал в 1979 г. партията Нов либерализъм, за да обнови и модернизира закостенелите политически традиции в Либералната партия. Като яростен привърженик на закона за екстрадицията, бе олицетворявал най-сериозната и действена заплаха за наркотрафикантите.